Pin It

Две особености на съвременния американски живот може да изглеждат напълно несвързани една с друга, но при по-щателна проверка се проявяват като измерения на една и съща обезпокояваща тенденция.

Първата от тях е една добре позната от човешките взаимоотношения предразположеност, едно отношение към хората, което сериозно засяга децата ни и подкопава дори и най-добре планираните опити да ги възпитаваме. Макар че то се проявява най-вече под формата на привидно разпокъсани, дразнещи инциденти в живота на децата, това отношение напоследък започна да привлича вниманието ни като болест от национален размер.

Втората особеност намира израз в една стратегия на технологически промени, характерна за нашата динамична „нова икономика“. Прославяна като великолепна рецепта за постигане на благоденствие, тази стратегия иде от един мироглед, който, в неговите по-широки измерения, представя една доста съмнителна насока на социално развитие.

Усъвършенстването на словесната атака

За да представя феномена, аз бих ви помолил да обърнете внимание на огорченията, които той поражда в живота на много деца. Всички ние знаем, че дразненето, подигравките и сплашването много отдавна са били проблеми на детството и юношеството. Много от нас са се сблъсквали с такива неприятности по един или друг начин; те са нещо, с което младите хора винаги е трябвало да свикват, преодоляват и евентуално надраснат. Но някъде през последните две десетилетия тези прояви, разглеждани по-рано като безвредни отегчения, получиха един съвсем нов облик. Публичното унизяване, принуждаването на хората да се срамуват от това кои са те и какви чувства изпитват, се усили и се превърна в изтънчено изкуство, поддържано от могъщи сили в нашата култура.

Младежите, които познавам най-добре са момчета – моите собствени деца и техните приятели в прогимназията и средното училище, които всеки ден са принудени да преглъщат в училище словесни оскърбления, рафинирани заплахи и иронични забележки. Някои в групата са достатъчно силни, за да издържат на постоянното напрежение, връщайки го обратно или просто игнорирайки глупавите, злобни подигравки. Но аз познавам доста момчета, които се огъват и повяхват под натиска, изпадат в мълчание, отдръпват се в света на компютърните игри, сменят училищата, спират да контактуват, запазвайки най-много един-двама приятели, които също се чувстват оскърбени от съучениците си.


Small Ad GF 1

Учители както от държавни, така и от частни училища ми казват, че атмосферата на отрицание в ученическите групи, далеч от това да бъде просто дребна неприятност, се е превърнала в една от най-сериозните бариери пред обучението и ученето, с която те се сблъскват всеки ден – изпълвайки голяма част от социалното пространство в коридорите и класните стаи. Както изглежда, никой не знае какво трябва да се прави срещу нея. Когато предложих на жена ми – съветник в едно независимо училище, да се заемем с проблема директно поне сред момчетата и родителите, които принадлежат към нашия тесен приятелски кръг и да организираме срещи, при които да дискутираме алтернативата „никакви унижения“, тя каза, че това няма да проработи, че „децата не действат по тоя начин“. Сигурно има право. Но какви други решения са на наше разположение? Както изглежда, няма готови отговори.

Ясно е, че децата са доста заети с неща като сортиране, пресяване и категоризиране: кой е спортяга, кой е готин, кой е тъпанар, кой е дивак, кой къде се намира по реда на взаимното кълване. Поколения от тийнейджъри, включително и моето собствено (преди десетилетия), вече са играли тази игра, понякога с ужасни резултати. Но по някакъв начин настоятелността, интензивността и просто низостта на процеса, който наблюдаваме днес, стига много по-далеч. Ние знаем, че Дилан Клебълд и Ерик Харис, двамата убийци от средното училище Калъмбайн в Колорадо, са виждали себе си като отмъстители срещу съученици, които ги бяха измъчвали отново и отново[1]. Разбира се, за техните престъпни действия не може да има извинение. Но онова, което ме изненадва най-много е колко често слушам от деца, които познавам, да защищават Клебълд и Харис с думи, които стигат почти до възхищение. „О, аз знам откъде идват те“, казват децата без сянка от ирония, „аз трябва да преглъщам точно същото“.

Спорт, политика, медии

Името, с което бих нарекъл болестта, засягаща младите хора, е агресивно неуважение. В днешния жаргон то е познато като „дисинг“, едно поведение, демонстрирано най-безразсъдно в цялото ни общество. То присъства във филми, телевизионни програми, радио­предавания, спорт, журналистика и политика. В днешните скечове и телевизионни комични серии преобладаващата форма на хумор е унизяването, последвано от взрив от предварително записан смях: обида – записан смях – публично унижение – записан смях – лична нападка – записан смях. Също така обичайно то е и в спорта, където обидите и дисинга са се превърнали в съществени ритуали на играта. Човек го наблюдава и в рекламите, базиращи се на личностни атаки, които вече са стандартна част от изборните кампании – един пропаганден стил, който позволява на кандидатите да избягват дискутирането на важни обществени про­блеми и вместо това да бръщолевят за „характера“ на опонента си. В епизоди като дискредитирането на Клинтън и поражението при изборите във Флорида, презрителни изрази по отношение на опонентите са станали толкова централни за нашия начин на водене на разговори, че често изглежда сякаш в разговора не е останало нищо съдържателно.

Във филми или по телевизията безкрайните демонстрации на словесни оскърбления са свързани и с прояви на физическо насилие, където облекчение се постига чрез пребиване, разстрелване или взривяване на враговете. Същото важи и за видео игрите – Куейк, Дуум, Халф-Лайф и безброй други, в които играчите участват в симулирани кръвопролития. По-раншните надежди, че видео игрите ще помогнат на децата да се занимават с по-положител­ни, образователно обогатяващи дейности, се оказаха смехотворни фантазии. Всички най-продавани игри в момента въвличат играчите в безкрайни епизоди на насилие и човекоубийство.

Във всички достъпни им електронни медии, децата ни получават солидни порции от социално презрение, предлагано от известни ролеви модели, които насърчават агресивното неуважение – едно неуважение, което приема, че насилието е неговия логичен завършек. Все повече и повече този начин на живот е нещото, което се очаква от младите хора, което се разглежда като cool в нашето общество. За разлика от „cool“-а на битниците от 50-те години, който беше свързан с екзистенциална откъснатост, свързана със Зен-аспирации, днешния „cool“ е просто точката, в която се срещат непремисления нихилизъм и модата на големите магазини.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това, което твърдя, е не че телевизията, видео игрите и другите форми на масови медии „причиняват“ насилието, което толкова често пуща кълнове в американските училища. Винаги е много трудно да се определят специфичните причини на диващина вътре в сложните плетеници от влияния, които оформят поведението на хората. Това, което искам да отбележа са по-скоро удивително мрачните изходни условия, които оцветяват опита и очакванията на децата в наше време. По начини, на които нашата нация отказва да се противопостави, ежедневните източници на тормоз днес подкопават изгледите за изграждане на едно нормално самочувствие, осакатявайки способността на младия човек да се включи в живота по някакъв активен, многообещаващ начин. Борейки се с културата на презрението, момчетата (а също и много момичета) се учат да бъдат „силни“ чрез възприемането на един определено мрачен възглед аз възможностите, които животът им предлага.

Разрушаваме, за да творим

Предразположението към агресивно неуважение е очебийно и в една област на човешката дейност, която на пръв поглед е напълно различна от споменатата, а именно областта на бизнеса и технологиите, прославяна като място на оживено предприемачество, обновление и производителност – пътят към едно по-добро бъдеще, както обикновено се твърди. Тук ние виждаме съединението на капитал и техника, пораждащо неизброими проекти, които евентуално ще променят начина, по който хората живеят и мислят.

Икономическият подход, понастоящем всеобщо следван в тази област, е онова, което икономистът Джоузеф Шумпетер преди много време нарече „творческо разрушение“. Според днешната интерпретация това означава, че човек трябва да открие нещо, свързано с прикачени към него общоприети ценности – много често ценности, съществували в едно конкретно социално обкръжение в продължение на дълго време. Предизвикателството се състои в това да се намери негова алтернатива, една ефективна замяна, пусната в ход чрез нов посредник, и особено чрез динамичния посредник на дигиталните комуникации.

Тази стратегия предлага много възможности за бърза рекапитализация и реорганизация във всяка част на икономическия живот. Пазари биват завоювани, както и печалби – спечелени, докато дигиталните битове и парите летят във все нови и нови посоки със скоростта на светлината. В този процес всяка институция, практика, отношение, предмет и естествена единица подлежат на обновяване и/или подмяна.Фактът, че един обект, дейност или институция са процъфтявали в продължение на десетилетия и олицетворяват дълбоки ценности вече е достатъчен, за да бъдат те маркирани за ликвидация. В глобалния пазар, ако една единица не може да се съревновава с алтернативите, които й се противопоставят, то тя е осъдена на изчезване.

Един пример за онова, което наричам агресивно неуважение, е изложен в книгата на Даниел Бъръс „Технологически тенденции“. Бъръс твърди, че ако работата ви се е превърнала в така наречената от него „млечна крава“, изпитан източник на доход, вие трябва да въведете обновления – и то по начин, който я замества с най-новата и най-уместна технология. „Убийте млечната си крава или някой друг ще го стори вместо вас“, съветва ни Бъръс. Според този начин на мислене например най-добрите учители би трябвало да напуснат учителстването и да се заемат с образователен софтуер, защото това е посоката, в която се движат технологичните тенденции. Предписанието звучи така: ликвидирайте всички източници на ценност, оголвайте, разрушавайте и рекапитализирайте.

Възгледи от тоя вид са монетата, залегнала в основата на Силикон Вали, Сиатъл и други центрове на високотехнологичното перчене. Да се намекне, че един организъм, предмет или институция би трябвало да бъдат приети като това, което са, да бъдат уважавани или дори ценени заради доброто, което вършат, е напълно в противоречие с това светоусещане. Сечива, традиции и цели биологически геноми биват изследвани сега, за да се намерят начини за тяхното променяне или дори заместване чрез други, по-подходящи за печалба, такива.

Да се изисква уважение към която и да било личност, предмет, практика или институция винаги е било нещо проблематично, защото, както всички знаем, уважението е нещо, което трябва да се заслужи. Но ако човек живее в една култура, която е много склонна към неуважение на всички и всичко, то моментите, в които можем да научим децата си на това как нещата получават по-продължителна стойност, стават все по и по-редки. Дори и по-раншното разбиране, че съществува един общ, постепенно натрупан резултат от социални промени, който може да бъде наречен „прогрес“, вече не е обект на интерес. Само промените, предсказани в краткосрочен план, включващ бързо обновление на стоки, си струват да бъдат обсъждани. Ето защо в наши дни толкова много хора предпочитат понятията „нововъведение“ и „творческо разрушение“ пред остарялата категория „прогрес“.

Теориите за науката и технологията, в момента приемани като водещи сред академичните среди, обикновено клонят към утвърждаването на проекти, свързани с творческото разрушение. Според сегашната мода, всички неща в природата и обществото могат да бъдат разбрани най-добре като ре-комбинируеми единици, „хибриди“ от един или друг вид. Хората, например, са повече или по-малко изчезнали от полето на научните и политически хипотези, бидейки заменени от „киборги“, хибриди от биологически и изкуствени части. Клонирани животни, преустроени видове и роботски устройства може и да са наричани „чудовища“, но много писатели ги приветствуват като желани спътници в полето на „оспорваните възможности“, което включва и нас, хората. Вместо да се запита дали съществуващите екосистеми, същества, социални практики и институции притежават цялостност, която заслужава признание, всички такива неща биват захвърляни в развихрените миксери на деконструкцията. По мое мнение, визии от тоя вид са в превъзходно съответствие с разяждащите практики на високотехнологичния капитализъм, независимо от левичарските пози на интелектуалците, които пишат тези нови и велики повествования.

Надежда за промени?

Разновидностите на агресивно неуважение, които описах, са ясно свързани помежду си – при това по много важни начини. Например, ако човек желае общество, в което младите биха напускали училищата дълбоко незадоволени, изпълнени с неуважение към каквото и да било в обществото и природата, готови да се впуснат в промени заради самите промени, то училищата, които имаме в момента, са много добри, защото те служат като лаборатории за неуважение, развъдници на безспирно обновление без каквато и да било човешка цел. Учениците напускат училищата, подсилени от измамливите продукти на нашата потребителска икономика, готови за умонастройката на високотехнологичното предприятие – вярата, че всичко, което съществува, е просто една нова възможност за обновление и изгодно преобразуване. Книгите, библиотеките, книжарниците, издателствата – изхвърлете ги и започнете отново. Учителите, класните стаи, традиционните образователни материали – зарежете ги и започнете с интернетски приспособления.

Ето рецептата за промяна: идентифицирайте който и да е поминък или професия; намерете начин да прекодирате нейния смисъл; изкарайте я на пазара; разпродайте акциите си, а след това дебнете следващия златен момент. Тази рецепта работи много добре и с природни обекти. Вземете генома на дрозофилата (или на човека, нейния близък сродник), разкрийте генната му карта и се пригответе за промени и сътресения. Смесете гените на растения с ония на нищо не подозиращи животни – при всички случаи! Хайде сега да видим дали можем да накараме това тютюнево растение да свети в тъмното.

Сред инженерите и техническите специалисти вече отдавна се води сериозна дискусия за етиката, от която трябва да се ръководи професионалното поведение. В течение на десетилетията един широк регистър от морални принципи и спорове помогнаха да се постигнат по-фокусирани размишления в тази област. Но, струва ми се, че, що се отнася до технологическите промени, все повече и повече и повече хора започват да се ръководят от една de facto етика. Това е етиката на „По дяволите, защо не?“ Едно неспокойствие и незадоволеност постоянно търси възможности да промени всички неща, изглеждащи готови за трансформация и рекапитализация. Това предразположение към промени е безкрайно различно от онова, което търси положителни и продължителни подобрения в обществото, нашите отношения с нещата в природата или в изкуствения комплекс, който ни обгражда. Не, това просто не са техническите стремежи на нашите дни. Изправени срещу един избор от огромно значение, нашият пръв отговор е: „По дяволите, защо не?“

С дълбока печал си припомням различните видове на открито или потайно страдание, на които съм бил свидетел сред младежите, нападнати от културата на неуважението и принудени да се присъединят към нея. Какво може да се направи, за да им се помогне? Какво може да ги предпази от образците, захвърлени върху тях, в които хора, неща и идеи биват дис-вани, разголвани, разрушавани и изоставяни? Какво може да ги отклони от пътя на коравосърдечното неуважение, което ги очаква в днешната хипер-свързана, ненаситна корпоративна икономика?

Не знам. Но, разсъждавайки върху пороите от неуважение, които задушават искрата на детското в последно време, аз си припомням за едно писмо, в което племенникът на Хенри Джеймс попитал чичо си как да постигне успех. Джеймс предложил на младия човек няколко прости истини:

Три неща са важни в човешкия живот.

Първото е да бъдеш сърдечен.

Второто е да бъдеш сърдечен.

И третото е да бъдеш сърдечен.

Питам се: как е възможно да се преподават добродетелите на сърдечността и уважението към хората и другите същества в едно общество, настървено преследващо други, по-различни цели.

От Лангдън Уинър

 

[1]  Подобна е историята и на Роберт Щайнхойзер – амок-убиецът от Ерфурт, Германия, който застреля 16 души в училището си, повечето от тях с директни изстрели в главата (бел. прев.).

Лангдън Уинър е професор по политология във факултета за научни и технологически изследвания в Политехническия Институт в Троя, щата Ню Йорк. Той е автор на Автономната тeхнология и издател на Демокрацията в технологическото общество.

Pin It

Прочетете още...