Нищо не може да се сравни с откриването на неизвестно съчинение от някой велик мислител като начин да се пробуди интелектуалната общност и да се накарат хората от академичните кръгове да се понесат наоколо като ония неща, които човек вижда, когато гледа капка вода под микроскоп. По време на едно скорошно пътуване до Хайделберг, за да се сдобия с някои редки белези от дуелисткото изкуство от 19 век, аз попаднах точно на едно такова съкровище. Кой би повярвал, че „Диетологията на Фридрих Ницше“ действително съществува? И докато нейната автентичност може би ще се стори мъничко несигурна за дребнавците, то повечето от ония, които са я изследвали, се съгласяват, че никой друг западен мислител не се е приближил толкова много до хармонизирането на Платон с Приткин[1]. Тук следват някои избрани пасажи.
Сама по себе си тлъстината е есенция или субстанция на есенция или модус на тази есенция. Големият проблем се появява, когато тя започне да се натрупва по хълбоците ви. Сред пре-сократиците, Зенон твърдеше, че теглото е илюзия и че, независимо от това колко яде, човекът винаги ще бъде само наполовина толкова дебел, колкото онзи, който никога не прави лицеви опори. Търсенето на идеалното тяло се превърна в идея фикс за атиняните и в една изгубена драма на Есхил Клитемнестра нарушава обета си никога да не похапва между отделните яденета и си избожда очите когато разбира, че вече не може да се напъха в банския си костюм.
Необходим беше интелектът на Аристотел, за да се постави проблема за теглото в научни категории, и в един ранен фрагмент от Етиката той твърди, че обиколката на всеки мъж е равна на ширината му, умножена по числото пи. Това беше достатъчно чак до Средновековието, когато Томас Аквински преведе няколко менюта на латински и бяха открити първите истински добри барове за стриди. Вечерянето навън все още не се одобряваше от църквата, а паркирането от личния шофьор се считаше за дребен, но не незначителен грях.
Както знаем, в продължение на векове Рим считаше отворения сандвич с пуйка за върха на похотливостта; много сандвичи бяха принудени да си останат затворени и се отвориха едва след Реформацията. Религиозните картини от четиринадесети век отначало описваха сцени на вечно проклятие, в които хората с наднормено тегло се разхождаха из ада, осъдени да ядат само салата и кисело мляко. Испанците бяха особено жестоки и по време на Инквизицията човек можеше да бъде осъден на смърт за пълнене на авокадо с плънка от раци.
Никой философ не успя да разреши проблема за вината и теглото докато Декарт не раздели мисълта и тялото на две, така че тялото можеше да се тъпче, докато мисълта си казваше „Кой ли му пука, това не съм аз.“ Големият въпрос на философията обаче си остава: Ако животът е безсмислен, то какво може да се направи със супата от тестени букви? Лайбниц беше първият, който каза, че тлъстината се състои от монади. Той пазеше диета и правеше тренировки, но въпреки това никога не успя да се отърве от монадите си – поне не от ония, които се бяха налепили по бедрата му. Спиноза, от друга страна, ядеше умерено, защото вярваше, че Бог съществува във всичко и че е страшничко да се тъпчеш с бухтички ако смяташ, че така наливаш с черпак горчица върху Първопричината на Всички Неща.
Има ли някаква връзка между здравословното хранене и творческия гений? Трябва просто да хвърлим един поглед върху композитора Рихард Вагнер и да видим само какво омита. Пържени картофки, сирене на грил, тортилени чипсове – Боже, апетитът на тоя човек не познава граници, но музиката му въпреки това е върховна. Козима, жена му, също си хапва добре, но тя поне тича всеки ден. В една сцена, взета от цикъла „Пръстенът на нибелунгите“, Зигфрид решава да излезе на вечеря с рейнските девици и по неговия героичен начин консумира един вол, две дузини птици, няколко пити кашкавал и петнайсет буренца бира. Изводът тук е, че в собствения си живот човек може да си позволи само една-единствена допълнителна чиния зелева или картофена салата и че решението трябва да се вземе в страх, със знанието, че не само времето ни на тая земя е ограничено, ами и повечето кухни затварят в десет.
Екзистенциалната катастрофа за Шопенхауер беше не толкова в яденето, колкото в дъвченето. Той се оплакваше високо от безцелното дъвчене на фъстъци и картофени чипсове докато човек се занимава с други работи. След като дъвченето е започнало веднъж, смяташе Шопенхауер, човешката воля не може да се противопостави срещу по-нататъшно дъвчене – и резултатът е една вселена, покрита навсякъде с трохи. Не по-малко заблуден беше Кант, който предложи да поръчваме обяд по такъв начин, че ако всеки поръча едно и също, то светът ще функционира по един морален начин. Проблемът, който Кант не предвиди беше, че ако всички поръчат едно и също ястие, в кухнята ще настъпи бой за последния костур. „Поръчвай така, както би поръчвал за всяко човешко същество на Земята“, съветва ни Кант – но какво ще стане, ако човекът до теб не яде гуакамоле[2]? В края на краищата, разбира се, не съществуват морални храни – ако не броим рохките яйца.
За да обобщим: освен моите собствени палачинки „Отвъд добро и зло“ и салатата „Воля за власт“, сред истински великите рецепти, които са променили идеите на Запада, хегеловият Пай с пилешко беше първият, който използваше хранителни остатъци със смислени политически последствия. На пържените скариди със зеленчуци от Спиноза могат да се наслаждават както атеисти, така и агностици, докато една малко позната рецепта на Хобс за печени свински ребърца си остава интелектуална главоблъсканица. Най-хубавото при Ницше е, че щом само веднъж бъдат свалени, килограмите си остават свалени – което не може да се каже за кантовия „Трактат върху нишестето“ например.
Закуска
портокалов сок
две парчета пъстра шунка
профитроли[3]
печени миди
препечени филийки, билков чай
Сокът на портокала е самата негова същност, демонстрираща себе си – и при това аз имам пред вид истинската му природа, онова, което му придава неговата „оранжевост“ и му пречи да бъде на вкус като, например, варена сьомга или булгур. За посветените, идеята да се яде за закуска каквото и да било освен готови зърнени храни (cereals) произвежда страх и ужас, но със смъртта на Бога всичко е разрешено и профитролите и мидите могат да бъдат ядени на воля, та даже и пилешки крилца със сос от синьо сирене.
Обяд
една купа спагети, с доматен сос и босилек
бял хляб
картофено пюре
торта „Гараш“
Силните винаги ще обядват силни храни, добре подправени с тежки сосове, докато слабите си клъвват по малко пшенични кълнове и тофу, убедени в това, че страданието ще им спечели награда в отвъдния живот, където ще има печени агнешки бутчета на воля. Но ако животът в отвъдното е, както твърдя аз, едно безкрайно повторения на този живот, то тогава слабите ще трябва да ядат и във вечността храни с ниски въглехидрати и печено пиле без кожа.
Вечеря
пържола или наденички
пържени картофи
омар термидор[4]
сладолед с бит каймак или торта на пластове
Това е ядене за Свръхчовека. Нека ония, които са изпълнени със страх от високи триглицериди[5] и транс-мазнини[6] ядат, за да се харесат на своя пастор или диетолог, но Свръхчовекът знае, че месо, изпъстрено със сланинка и тлъсти сирена с богати десерти и, о да, много пържени неща са онова, което би ял Дионисий – ако не беше проблемът с неговите телесни течности.
Афоризми
Епистемологията прави диетологията хипотетична. Ако не съществува нищо освен моята собствена мисъл, аз не само мога да поръчам каквото си поискам, но и обслужването ще бъде безукорно.
[1] Натан Приткин (1915–1985) – американски диетолог и изследовател на въпросите на дълголетието. Бел. пр.
[2] Мексиканско ястие – пюре от авокадо с различни подправки, най-вече чесън. Бел. пр.
[3] Вид сладкиш с шоколад, Бел. пр.
[4] Специално приготвен омар със сос от висококалорично сирене. Бел. пр.
[5] Вид холестерини. Бел. пр.
[6] Вид ненаситени мазнини, използвани особено много в индустриално приготвените храни. Бел. пр.
