Изгледи – Свят

Пекин е плосък и разпрострян на всички страни, опушен и задръстен от трафик и почти съвсем нов, което е причината един американски приятел, който през последните няколко години работи там, да го нарича „народна република Хюстън“.

Всъщност, когато става дума за градски аналогии, Ню Йорк изглежда по-подходящ. Историческият център на Пекин – пространството, включващо площада Тянанамен, Забранения Град, главните сгради на правителството и някои от оставащите hutongрайони – подслонява 1,3 милион души на 24 квадратни километра, почти като Манхатън; целият Пекин следва почти точно петте градски района на Ню Йорк по площ и население; китайската столица е приблизително също толкова голяма колкото е Ню Йорк.

Но, след като току-що го посетих за пръв път, аз разбрах, че Пекин от ранния 21-ви век напомня особено много на Ню Йорк от началото на 20-ти век. Това е моментът, в който модерният Ню Йорк откриваше себе си чрез зашеметяващи подскоци – поглъщайки стари градчета и ферми, с нарастващо население, издигащ сградите, които щяха да се превърнат в негови определящи забележителности.

Паралелите са необичайни. Населението на Пекин се е удвоило през последните 30 години, също както населението на Ню Йорк между 1880 и 1910. Първият речен мост, BrooklynBridge, е построен през 1880, а първата линия на нюйоркското метро е открита през 1904. Доминиращата част от градската инфраструктура на Пекин – неговите пет концентрични шосета, които заобикалят града – беше започната през 1980-те и току-що завършена. Новото метро на Пекин – 100 километра построени, други 250 трябва да се появят през следващите седем години – бързо се развива.

От архитектурна гледна точка днешният Ню Йорк е преди всичко продукт от предишния край на века. Действително, повечето от най-големите и забележителни постройки се появиха в един удивително кратък период от време. Между 1902 и 1913 градът получи Централната гара, Нюйоркската обществена библиотека, двата небостъргача Flatiron и Woolworth – а през следващите две десетилетия EmpireStateBuilding, ChryslerBuildingи RockefellerCenter. Богатата, модерна метрополия, която се появи внезапно, беше напереното заявление на страната към света – Ей, я ни вижте! – че е започнало Американското столетие. Нюйоркското световно изложение от 1939 беше неговият удивителен знак.

По същия начин днес Пекин е гост на летните олимпийски игри и навлиза в собствения си архитектурен златен век. През последните 30 години икономиката на Китай нарасна шест пъти. Като класически новобогаташ, жаден да впечатли истеблишмънта, на който току-що е станал член, Китай се перчи с мащабите на своите нови ултрамодерни паметници: новият, построен от лорд Норман Фостър, струващ 3,8 милиарда долара терминал на пекинското летище е сред най-големите сгради по света, управлението на Китайската Централна Телевизия ще бъде втората по големина офисна сграда в света след Пентагона … и така нататък.

Междувременно, само на няколкостотин метра от Риц-Карлтън се намират съвсем нови магазини на Фенди, Коуч, Прада, Гучи, Брукс Брадърс и Москино. На 15 минути път пеша, заемащ един етаж от небостъргач, се намира нов ресторант, наречен LeLan, проектиран от Филип Старк, с глобално-разхвърляна викторианска естетика, преродена за нашата изморително хип ера: свещници от венецианско стъкло и гигантски индустриални полилеи, огромен видео екран, поставен в пищна рамка в стил ancienrégime, стъклени витрини, съдържащи торбички със сушени зърна, индийски религиозни картини, препарирани птици и книги в кожени подвързии.

Новият блясък на свързания с консумеристката култура начин на живот обаче не се простира навсякъде. Това все още е Китай. Улиците може и да са пълни с Ауди-та, но сред бавно каращите коли се разхождат продавачи на живи костенурки. Докато портретите на Мао и предметите от времето на Културната революция се разглеждат като ироничен кич от новата богата китайска класа, седемметровият портрет на Великия Кормчия, наблюдаващ площада Тянанмен, си остава сериозна следа от времето на дните на култа към личността. От другата страна на площада обаче през това лято ще бъде открит огромен магазин на Apple.

Всеки може да харчи (погледнете само Дубай и Катар). И всеки може да наема архитекти-суперзвезди (ditto). Удивителното нещо около блестящите нови сгради в Пекин е колко все пак брилянтни и оригинални са някои от тях – поразително, радикално великолепни. Никога през последните 11 години, от времето на откриването на музея Гугенхайм на Франк Гери в Испания, голямоформатната архитектура не е била толкова впечатляваща. И, колкото и да е великолепен, Гугенхайм в Билбао си остава (само) музей за изкуство, самият той нещо като едно скъпоценно, рядко произведение на изкуството. Докато двата безспорни шедьовъра на новия Пекин – летището и сградата на телевизията – са сгради с централно за ежедневието значение, сгради от един вид, който много рядко излиза нещо по-добро от посредственото. В наши дни общо взето съществува нещо като обратно отношение между мащаб и архитектурно качество: колкото по-голяма е една сграда, толкова по-трудно е тя да бъде направена великолепна.

Един капризен супер-колос

Разпространеното мнение сред американците е, че „всичко се промени“ на 11 септември 2001. За китайците втората половина от 2001 също беше историческа повратна точка, но откъм страната на величието: Китай най-после беше приет в Световната Търговска Организация, а Пекин победи Торонто и Париж в надпреварата за поемане на гостуването на тазгодишните Олимпийски игри. Когато градове като Лондон получат олимпийската привилегия, местната реакция обикновено варира от мимолетно задоволство до лек ужас, а градското недоволство в Ню Йорк по повод изгубената кандидатура за игрите от 2012 година беше почти недоловимо. При китайците е трудно да се надцени самолюбивото ликуване, предизвикано от решението на Международния Олимпийски Комитет. Присъединяването към СТО без съмнение беше по-важно, но за обикновените китайци разрешението да се проведе Олимпиадата означаваше, интуитивно и еднозначно, че часът на тяхната страна е ударил.

Дори още преди правителството да е похарчило 40 милиарда долара за спортни съоръжения, нови автомагистрали и подлези, Пекин вече имаше олимпийска ДНК в градския си геном. В сърцето на града се намира огряната от слънцето, ниска, фараонска необхватност на Тянанмен и Забранения град, навсякъде знамена и плакати, опашки и бавно движещи се тълпи от добре организирани туристи, млади хора в униформи, пристъпващи наперено. И като се има пред вид до каква степен Пекин вече се състои от оградени, гъсто застроени парцели от средно високи жилищни сгради, издигнати вчера, то Олимпийското село е по същество просто едно северно разширение на вече съществуващата градска тъкан.

На километър и половина от Селото се намира главното олимпийско съоръжение, Националният Стадион, където ще се състоят главните лекоатлетически дисциплини и финалът по футбол, както и церемониите по откриването и закриването на Олимпиадата. Негови архитекти са швейцарците Жак Херцог и Пиер де Мьорон, носители на наградата Прицкър, чиито други работи включват TateModern[1] в Лондон и една нова сграда с многомилионни апартаменти на Бонд Стрийт в нюйоркския Ийст Вилидж. Цялата външна конструкция на стадиона представлява плетеница от стоманени колони, едно не съвсем швейцарско излияние на архитектурна идентичност от мега-мащаб. Стоманените колони, които оформят обвивката, както и голяма част от структурата на стадиона, представляват тръби с диаметър от близо един метър; на върха на чинията на стадиона те се извиват навътре и изчезват, като ръбът на овала не е равна, а параболична повърхност. Хората го наричаха птичето гнездо още преди да започнат строителните работи; този прякор сега е вече фактическото име на сградата.

Новите стадиони обикновено принадлежат към един от три вида: бедно украсени цилиндри без архитектурна амбиция (напр. Shea в Ню Йорк); офисно-студени, нещо като кутии на Алберт Шпеер[2] за бедни хора (напр. NewMeadowlands[3]) или носталгични подобия на стари бейзболни стадиони (напр. BuschStadium в Сейнт Луис). Птичето гнездо е различен, напълно функционален във всяко „стадионно“ отношение (91 000 места, свободна гледка към стадиона от всяко място, V.I.P.-места, специални места за камери), но също и уникален, с висока инженерна ценност обект, напомнящ за историята на великите икони на Световните панаири – Унисферата[4] и наблюдателните кули от 1964 в Ню Йорк, Трилонът и Перисферата[5] от Ню Йорк в 1939 и Айфеловата кула от Световната експозиция през 1889.

Птичето гнездо притежава изяществото на супер-колосална скулптура от Клес Олденбург – красив за гледане и леко странен когато човек се приближи и влезе в него. Той е едно от онези гениални хрумвания, които изглеждат очевидни когато са изпълнени добре: ако спортът е игра, плюс нещо лудешко и свръхнапрегнато, то защо тогава едно спортно съоръжение да не бъде игриво по един лудешки, свръхнапрегнат начин? От днес нататък това ще бъде най-забележителният стадион на света. (Моите китайски водачи имаха един леко тревожен въпрос: те искаха да им кажа дали местата са достатъчно широки за … американци.)

Но Олимпиадата е само малка част от пекинския архитектурен разцвет. Стивън Хол, който е един от малкото американци, за които е вероятно да получат наградата Прицкър през следващите няколко години, строи три проекта в Китай, един от които, почти завършен, е жилищен и търговски комплекс в източен Пекин, близо до стария централен град. Китайският изпълнител на проекта го нарича moma[6].

Архитектите, риторично-сериозни когато става дума за работата им, го наричат Свързан Хибрид: „хибрид“, защото сградата обхваща 750 апартамента, един хотел, кино, магазини, кафенета, училище и така нататък; „свързан“, защото осемте главни сгради на комплекса, покрити с алуминий кули високи по 20-25 етажа, са свързани едни с други на нивото на 20-я етаж чрез затворени мостове. Навсякъде по света новите жилищни комплекси от небостъргачи са архитектурно банални, приличащи на обществени жилищни проекти. Но Свързаният Хибрид е верен на странното си име, той притежава ентусиастката сложност на детски строителен комплект и става все по-интересен, колкото повече човек се разхожда из него. Това е едно дълбоко оригинално архитектурно постижение, богато на идеи и виртуозно инженерство.

За начинаещи, Хол и неговият китайски мениджър Ху са модернисти, но те не робуват на догмите за праволинейност и симетрия от 20-ти век. Осемте главни кули на комплекса са подредени в рехав кръг, като последните две от тях са изместени така, че да отварят гледката към центъра за останалите жители. Осемте сгради не са идентични: те варират по височина, а някои от тях имат конзолни издатъци от по три до пет етажа, които стърчат навън в пространството и, заедно с мостовете, които свързват сградите по диагонал, придават на комплекса една игрива, освобождаваща визуална енергия. Централният площад няма да бъде обичайното празно пространство: той ще бъде пълен с вода, с два нови вида сгради в него – киното (първото студийно кино в Китай) и цилиндричният хотел на 11 етажа – издигащи се от водата като острови.

Всеки покрив ще бъде покрит със зеленина, а 600-те геотермални кладенци, изкопани под подземния паркинг, ще доставят по-голямата част от енергията, необходима за отопление и охлаждане. На местата, където мостовете се свързват с жилищните сгради, ще се намират комерсиалните пространства – кафенета, магазини и спортен салон, а в един от мостовете се намира 25-метров плувен басейн. Апартаментите са красиви и луксозни. Цената им нарасна около два пъти по време на строителните работи. Един апартамент от 150 квадратни метра струва в момента около един милион долара, може би половината от това, което струва подобно жилище в Манхатън, но два пъти по-скъп от същия апартамент в, да речем, Омаха. И това в една страна, където средните доходи са от 5 до 10 процента от американските.

Как е възможно това?

Рем Колхаас и Оле Шеерен, партньори в ротердамската фирма OfficeforMetropolitanArchitecture (oma), са автори на изключителната сграда на Китайската Централна Телевизия (CCTV). Колхаас твърди, че само компютърната мощ на 21-ви век е позволила построяването на тази сграда. „Дори само преди десет години“, каза ми той в пекинския си офис, „тя не би могла да бъде построена, поради количеството изчисления, които са необходими.“

Именно такива неща говори и Франк Гери за неговите изкривени и преплетени форми. Но когато за пръв път идвате в Пекин, небрежно разглеждайки градския пейзаж, сградата на CCTV сграбчва въображението ви по много по-различен начин. Тя е уникална и капризна, но по един доста изтънчен начин – в първия момент човек не разбира съвсем ясно защо очите му се втренчват в нея.

Част от удивлението се дължи на факта, че човек вижда една позната форма в такъв мащаб: това е арка, разположена в центъра на града, но почти пет пъти по-висока от Триумфалната Арка. След това вие забелязвате, че това не е обикновена арка, а една сюрреалистично изкривена такава – нейните „крака“ са обърнати един към друг и изкривени под ъгъл от шест градуса, единият от тях наклонен на северозапад, а другият – на югоизток, което означава, че парчето от сградата, което ги свързва на върха не е право, а L-образно, което изисква ъгъла на L-то – как е възможно това? – да стърчи хоризонтално в пространството. Всичко това прилича на дигитален ефект от IndustrialLight & Magic, превърнат в реалност. Това е градското бъдеще такова, каквото то трябва да бъде.

Други много високи сгради са изключителни и едносрични – невероятно високи, вълшебно-бляскави, особено шлифовани и украсени – все неща, които човек „възприема“ в първия момент, в който ги види. Но чудесата и удоволствията на CCTV се разкриват постепенно. Поради нейната пъзелна (но не претенциозна или неподходяща) геометрия, сградата изглежда по различен начин когато бива гледана от различни места и разстояния. Само когато се приближи, човек разбира, че осеметажната основа, съединяваща краката на арката на нивото на земята, също представлява едно L, насочено в противоположна посока на горното L от върха на сградата. С други думи, сградата изобщо не е арка, а една непрекъсната, зигзагообразна правоъгълна тръба, триизмерна лента на Мьобиус.

Между сградата на CCTV и комплекса на Хол има интригуващи прилики. И двете са многофункционални хибриди, и двамата архитекти са разчупили огромни сгради на малки, по-съизмерими с човека, парчета. Нито една от двете не е експлицитно „китайска“ по стил. И двете притежават високи части, драматично „висящи“ по хоризонтала, и двете предлагат големи обществени пространства вътре в целостта си. И двете са построени на местата на големи бивши фабрики, но отхвърлят модела на оградения градски супер-блок, опитвайки се да бъдат оживени градчета вътре в големия град. Може би бъдещите архитекти ще виждат в тях красноречиви примери за стила на Ранния Китайски Ренесанс.

Летището от Imax[7]

Моят полет до Пекин завърши на Терминал 2, така че не успях да отида до новия терминал 3 на Лорд Фостър чак до последния ден от посещението си, когато вече се отправях за вкъщи. За разлика от CCTV тук във външността на сградата няма нищо поразително. Лъскаво и елегантно и гигантско, но само едно летище.

Външността лъже. Отвътре сградата е както великолепна, така и възвишена, една епична реализация на прозрачност и приветливост, изпълнена с въздух и добре механизирано величие, към което следвоенните летища винаги са се стремели (Терминалът TWA на Сааринен в Ню Йорк е един хубав, смален модел на същото) – но никога не са постигали напълно. Пътуването в автобус от Терминал 2 до Терминал 3 напомня на пътуване във времето от някой парк за развлечения – човек бива транспортиран от мърлявия стар Китай до блестящия, ярък Свят на Бъдещето в разстояние на 15 минути. И това е перфектна илюстрация за скоростта, с която историята и архитектурата се придвижват в Китай, тъй като „старият“ терминал беше открит само през 1999.

Господин Хладнокръвен

Архитектурните амбиции на тези нови сгради поставиха сериозни инженерни предизвикателства, някои от тях без прецедент. В комплекса Свързан Хибрид стоманените мостове – връзките – трябваше да бъдат направени на земята директно под местата, където трябваше да бъдат поставени, а след това вдигнати във въздуха и монтирани на място. Да се построят изпъкналостите по сградите на Хол беше малко страшно – това са няколко етажа от стомана, стърчащи водоравно на десет метра от поддържащата структура, без бетонно ядро или скеле, от което работниците да заваряват материала.

Сградата на CCTV изискваше от всички участници в проекта да навлязат дълбоко в инженерна terraincognita. Как се строи такава сграда? „Беше невъзможно да се реши структурата по конвенционалния начин на съединяване на отделни части“, припомня си Шеерен. Но те продължавали да мислят. „А какво ще стане, ако мислим за сградата като за нещо цяло – една тръба, притежаваща екзоскелет?“ Този подход е странен при строителството на сгради, но не и в други области, като например строителството на мостове.

Тогава инженерите започнали да генерират чертежите, които графично представят носещото напрежение на структурата, което в тази ексцентрична сграда варира в огромна степен – а на места става гигантско, като например там, където кулите се срещат една с друга.

Да се направи схемата работеща е изисквало инженерна работа с извънредна интензивност. За всяка от 10 078-те стоманени греди е бил направен отделен компютърен модел, за да се предскаже по какъв начин те биха могли да излязат от строя – и всеки от тези сценарии е бил проверен с четири различни софтуерни програми, за да се сравнят едни с други резултатите. За да се гарантира допълнително дизайна, CCTV и правителството са назначили специална наблюдаваща комисия от най-добри китайски инженери – както казва Шеерен, „самите хора, които бяха писали нормите, които ние нарушавахме“.

Двете вертикални парчета са построени с малко по-малък от окончателния наклон, за да се позволи на гравитацията да извърши част от работата: издигайки се нагоре, те започват да се накланят естествено едно към друго, така че в края на краищата се срещат по перфектен начин. Слушайки описанията на някои от инженерите, този момент от строежа звучи подобно на онези изпълнени със страх първи космически скачвания на NASA през 60-те години. И все пак, според Колхаас, господин Хладнокръвния, „в края на краищата не беше чак толкова трудно“.

Ако човек може да го направи тук …

Е добре: предполагам, че съм апологет на Китай.

Разбира се, аз желая правителството в Пекин, онова, което само за три десетилетия трансформира по такъв невероятен начин най-голямата развиваща се страна в света, да бъде достатъчно прагматично, за да освободи трите дузини журналисти и стотиците тибетски борци за човешки права, както и стотиците други затворници по съвест, да прекрати кошмарните „преобразователни“ програми, на които са подложени хиляди други хора в Китай. Разбира се, аз желая режимът да разреши свободна и независима преса и да премахне „великата мрежова стена“ (greatfirewall), блокираща политически некоректни (според тях) интернет-страници. Разбира се аз желая той да намали своето демонично неуважение към тибетците. И да убеди суданското правителство, неговия партньор в петролния бизнес, да престане да свирепее в Дарфур. Да се заеме сериозно с ужасните екологични последици от модернизацията. И така нататък, и така нататък.

Но когато става дума за неморалността и безотговорността на голямата власт, то наистина ли те са толкова безпрецедентни? Особено като се има пред вид до каква степен китайците са напреднали за толкова кратко време? САЩ не е техен морален еквивалент, но ние трябва да внимаваме когато хвърляме камъни – може би нашата къща не е само от стъкло, но тя при всички случаи има множество, и то големи, прозорци. В Саудитска Арабия ние също сме в петролния бизнес заедно с непростими тирани, за смекчаването на чието поведение ние не правим особено много. През 19-ти век, в разцъфтяваща Америка, бизнесите крадяха британски и европейски книги като луди и продаваха фалшифицирани храни. Замърсяването в Пекин вероятно е толкова лошо, колкото можете да си представите, но след като смогът се появи за пръв път в Лос Анжелис през 1943, той само се влошаваше в продължение на няколко десетилетия – а системата на масовия транспорт в Пекин скоро ще прилича много повече на тази от Ню Йорк, отколкото на Лос Анжелис. Нека освен това си припомним статуса на Афро-Американците по времето, когато през 1932 Америка беше домакин на лятната Олимпиада. Когато преди няколко години един мой приятел, бивш вашингтонски чиновник, се срещна в Пекин с един много висш китайски ръководител, за да обсъждат икономически въпроси, той гордо вмъкнал в разговора въпроса за Тибет. Китайският министър отговорил със спокойна реч, включваща няколко алюзии за начина, по който исторически са били третирани американските индианци – а като част от населението индианците в Америка са три пъти по-голяма група от тибетците в Китай.

Ако в течение на следващите няколко десетилетия Китай не стане значително по-малко зъл, то добре – мразете, критикувайте, обвинявайте. Но нека не обвързваме напълно нашия национален интерес с едно самодоволно морално осъждане. Засега аз приемам най-вече позицията на западните архитекти, колкото и самооправдателна да е тя: обвързаността е по-добрата перспектива.

Ако китайците преуспяват на най-високите нива на архитектурния вкус, то това е само още един начин, по който те се издигат до глобалния либерален ред. Ако днес те получават аплодисменти за строежи на световни архитектурни шедьоври, то няма ли това да увеличи шансовете, че утре те ще търсят нашето одобрение при разхлабването на намордника на домашното несъгласие?

Режимът все още е оруелски, но, разбира се, не монолитен, и Оле Шеерен твърди, че работата на ОМА в Китай засилва позициите на по-образованите, по-прогресивни членове на елита. В CCTVсъществува една фракция, която настоява за повече демокрация“ и модерност. „Това беше важно съображение, когато ние се убедихме, че трябва да участваме.“

Най-важната в това отношение черта на новата сграда на телевизията е не нейният външен вид, а това, че във вътрешността на сградата е предвиден един непрекъснат обществен преход, позволяващ на гражданите да гледат директно в телевизионните студиа в течение на 24 часа, седем дни в седмицата. „Добре е“, казва Колхаас, да въведем публичен достъп до тази институция в сърцето на китайския истеблишмънт.“

Ако днешният Пекин прилича на Ню Йорк от преди един век, той не би могъл да бъде по-различен от днешния Ню Йорк. Помислете за GroundZero. През 2002 Колхаас отказа да участва в конкурса за проектирането на новите сгради, които трябва да бъдат построени на мястото на Световния Търговски Център – вместо това той предпочете да се кандидатира за CCTV. Днес, шестте хектара в Манхатън все още са дупка в земята, няма убедителна визия за това какво точно трябва да бъде построено, а целият процес все още се запъва, без ясни цели. Трите други многомилиардни проекти в Ню Йорк – станцията Мойнихан, небостъргачите в гарата на Уест Сайд и проектът на Гери AtlanticYards– се борят за оцеляване. А в Пекин от 2001 насам междувременно бяха проектирани, дадени за изпълнение и вече построени Терминал 3, CCTV, Свързаният Хибрид и олимпийските съоръжения. Разбира се, поколенията на нашите деца ще решават дали нашето време е – било – началото на Китайското Столетие. Но тук в Пекин е трудно човек да си представи нещо друго.

Източник

Курт Андерсън (род. 1954) е американски писател и журналист, сътрудник на New York Magazine и съосновател на списание Spy. Двата му романа, Краят на века (1999) и Разцвет (2007) са национални бестселъри.