Pin It



Утринната смяна започва в 9 часа, във Вила Тинто, която нарича себе си „най-високо-технологическият бордей“ в Европа. Проститутката Андреа Мес обува кожените си ботуши, натиска с пръст биомеханичния скенер и започва да позира за евентуални клиенти в осветената от неон витрина.

След като сравнява отпечатъка от пръста й със записа от базата данни, електронната система на бордея изпраща идентификационния й номер – А9018 – до контролния център, в който работи нейна колежка-проститутка. Освен това тя включва светлините в нейната работна стая, обзаведена с модерни мебели – по-скоро стая от луксозен хотел, отколкото бордей. „В началото всичко изглеждаше като BigBrother“, казва госпожица Мес, 33-годишна, докато десетки мъже обикалят из галерията с витрини на бордея. „Но после свикнахме.“

Вила Торино, домът на удоволствията, е един от новаторските примери за разширяващата се европейска тенденция за легализиране на проституцията, при едновременна борба срещу престъпността и насилието, свързани с нея – включително и експлозията с човешкия трафик през последните години. Бордеят е открит през януари 2005, с помощта на градския съвет в Антверпен. Полицията и проститутките тук са част от така наречената „зона на толерантност“, създадена в 2001 г. Белгийското правителство гледа на този район като на изпитателен модел, докато се обсъжда националната легализация – една мярка, преназначена да изтръгне проституцията от контрола на организираната престъпност, при едновременно събиране на данъци, които инак се губят.

„Някои казват, че властите в Антверпен се превръщат в най-големия сводник“, казва Жоржи Фос, мениджърката на Вила Тинто, която също работи като проститутка тук. „Но истината е, че нещата изглеждат много по-добре, отколкото преди.“

Германия, Холандия и Гърция вече са легализирали или разширили регулацията на проституцията през последните няколко години, а други страни обмислят подобни стъпки. Принуждавайки бизнеса да излезе на светло, правителствата се надяват да направят по-трудно съществуването на трафикантите с хора. Почти 800 000 души биват изтъргувани всяка година по света, според Държавния Департамент на САЩ.  Жертвите, на които се обещава работа на запад, обикновено биват измамвани или принуждавани да работят под някакъв вид сексуална експлоатация, в един модерен вид на робството. Някои от източноевропейските страни, които се присъединиха към ЕС в последно време, се превърнаха в основни транзитни зони за продавани жени.


Small Ad GF 1

Антверпен, пристанищен град с 500 000 души население, предлага ясен пример за предимствата – и ограниченията – на легализацията. Местната полиция казва, че засиленият контрол в зоната за толерантност е помогнал да се намали свързаната с проституцията престъпност – включително трафикът на дрога, нападенията, изнасилванията, убийствата и вандализмът – с 44 % от 2001 до 2005 г. Легализацията също е донесла около 600 000 евро годишно под формата на данъчни постъпления за града.

Но дори и тук човешкият трафик продължава да съществува непосредствено извън зоната. Полицията казва, че нелегалните проститутки все още са много повече от легалните, като около една четвърт от тях са жертви на човешка търговия или работят за сводници. В Германия, групите за помощ твърдят, че там има три пъти повече нелегални, отколкото законно регистрирани проститутки. В Холандия само около 5 до 10 процента от проститутките плащат данъци, според Центъра за информация за проституцията в Амстердам.

Критиците твърдят, че предимствата не оправдават държавно-санкционираната поквара. „Места като Вила Тинто не са нищо друго освен конвейерни линии за секс, където жените биват третирани като месо за продажба“, казва Натали де Серкл, белгийска сенаторка от Брюксел. Тя иска Белгия да приеме шведския модел, който криминализира клиентите. В САЩ, където проституцията е незаконна, освен в части от Невада, администрацията на Буш твърди, че легализирането на проституцията ще насърчи трафика на хора. Преди няколко години Вашингтон предупреди чешкото правителство, което има процъфтяваща търговия с туристи, търсещи проститутки, че легализирането рискува да направи от държавата главен доставчик на проститутки.

Кварталът с червените фенери в Антверпен – познат под името Schipperskwartier, или квартал на моряците – е процъфтявал от 1300 години насам, благодарение на стотиците моряци, пристигащи в пристанището всяка седмица. През 1990-те години градът беше препълнен с нелегални бордеи. Насилствените престъпления бяха станали нещо обичайно, проститутките работеха в тесни, несигурни помещения, а 4000 коли обикаляха из квартала, според полицията. „Голяма част от града беше станал не-отивай-там зона“, казва Йорис Вилс, антверпенският граждански служител, който координира официалната политика по проституцията. „Трябваше да направим нещо.“

През 2001, социалистическото управление на града премахна всички бордеи в 14 от 17 улични отсечки, където се практикуваше търговия със секс. След това се започна регулация в оставащите три отсечки. Установени бяха строги правила, контролиращи всеки аспект на търговията, включително и минималния допустим размер на помещенията в бордеите. Проститутките плащат на притежателите не бордеи между 50 и 100 евро за да наемат витрините си за 12-часова работна смяна, но определят сами цените си и задържат за себе си печалбата. От своя страна притежателите на бордеи плащат на града годишен данък за проституция от около 2800 евро за всяка витрина, която притежават. В реалността обаче жените все още могат да попаднат под контрола на сводници, които прибират голяма част от приходите им.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Данъците помагат за поддържането на специална полицейска част по проституцията, състояща се от 12 души, която има собствен офис в сградата на Вила Тинто. Полицаите патрулират из зоната ден и нощ. Според белгийския закон проститутките трябва да са жителки на ЕС и не по-млади от 18 години. Ако групата намери момиче, което не е гражданин на ЕС или по-младо от тази възраст в някой от бордеите, той може да бъде затворен. Наскоро градът построи здравен център в зоната на червените фенери, предлагащ на проститутките безплатна и анонимна медицинска помощ, прегледи за СПИН и лечение на сексуално предавани болести.

Съветът също забрани карането на автомобили в зоната, от една страна предотвратявайки възможността проститутките да работят в коли, а от друга лишавайки клиентите от известна анонимност с надеждата, че това ще ги обезкуражи. Градът дори обсъжда поставянето на декоративни врати в зоната, за да я обозначи като туристическа атракция.

Франки де Конинк, 37-годишният притежател на Вила Тинто, разви до нова степен усилията на градския съвет. Бизнесът на неговото семейство, намиращ се в сънливото фламандско градче Велтем, се опитваше да премине от строителния и рециклиращия браншове към търговия с недвижимо имущество, когато той закупи един бивш склад за плодови сокове в Антверпен. Де Конинк възнамерявал да превърне сградата в модерен жилищен комплекс, но градските служители в Антверпен му казали, че един бордей ще бъде по-подходящ – като се има пред вид разположението на сградата в средата на квартала на проститутките. Отначало де Конинк се разтревожил за репутацията на семейното име, но после решил, че създаването на една красива и модерна сграда ще предизвика положително внимание. Той наел Кинзи, един известен белгийски дизайнер, който е създал мебелите за къщата на Брад Пит в Лос Анжелис, след като прочел в един от фламандските вестници, че Кинзи винаги си е мечтал да създаде бордей от висока класа.

Арне Кинзи бързо създал консултационен комитет от проститутки. Те го помолили да направи червено-черното неоново осветление на витрините по такъв начин, че то да прикрива физически недостатъци. Те също поискали специални наклонени огледала в коридорите, с чиято помощ да могат да преглеждат клиентите още докато те се разхождат из коридорите и така да преценяват дали да отворят витрините си за бизнес или не.

Полицията и градските власти предупредили господин де Конинк, че плановете му да създаде бордей с 51 стаи, най-големият в Антверпен, би могъл да направи вилата уязвима за сводници и нелегални проститутки, тъй като ще бъде трудно да се наблюдават толкова много витрини едновременно.

Той започнал да проучва технологиите за безопасност, използвани от научни лаборатории и военни съоръжения и така стигнал до идеята за използване на биометрични технологии при създаването на бордея. Освен това той прибавил още една мярка за сигурност: за да попречи на някоя от проститутките да отстъпи стаята си на нелегална колежка, той ги задължил да натискат с пръст сензорите в стаите на всеки час – в противен случай електричеството и отоплението автоматично се изключват. Той се съгласил и да плати част от разходите за полицейския офис в бордея, чиито стени също са боядисани в ярко червено. Господин де Конинк отказва да каже колко е инвестирал в сградата или да говори за печалбите си, но той възнамерява да отвори верига от бордеи в други европейски градове.

Госпожица Мес и други проститутки казват, че те ценят високотехнологичната безопасност. В случай на проблеми с клиенти тя може да натисне един бутон „паника“ близо до леглото си, който незабавно алармира полицията и включва мигаща червена светлина в контролното помещение. „В старите времена работех на едно място, където беше късмет, ако електричеството изобщо работеше, и постоянно се страхувах за живота си“, казва госпожица Мес, майка на две деца, добавяйки, че е преминала към проституцията от сервитьорство, тъй като парите са по-добри, а работното време – по-гъвкаво. „Ако ми се случи нещо и утре съм мъртва, технологията тук гарантира, че полицията ще знае коя съм аз.“ Преди да може да наеме помещение, госпожица Мес се е съгласила на три серии от биометрични измервания и е предала паспорта си на полицията.

Легалните проститутки обикновено изискват по-високи цени от нелегалните – една от причините, поради които нелегалните все още са в бизнеса. Госпожица Мес казва, че тя обикновено взема около сто евро за половин час с клиент – повече от два пъти повече, отколкото при нелегалните проститутки. В добри дни тя печели около 500, понякога дори 1000 евро. Нелегалните проститутки често трябва да обслужат два пъти повече клиенти, за да спечелят достатъчно и за своите сводници, някои от които изискват ежедневни плащания от 500 евро, според полицията.

Някои от десетките клиенти, които обикалят из квартала казват, че предпочитат да ходят в редовни бордеи като Вила Тинто, защото там е по-сигурно и по-хигиенично, но други избягват чистата атмосфера. Проституцията е изгубила табуто си до такава степен в зоната за толерантност, че клиентите редовно звънят по телефона в полицията и се оплакват, че не са доволни от една или друга законна проститутка и искат парите си обратно. „Ние им обясняваме, че това не е част от работата ни“ казва капитан Ян Пиефор, шеф на отдела за проституция.

Един скорошен нощен патрул на отдела илюстрира някои от предимствата и фрустрациите на градската борба с трафикантите. Патрулът тръгва от станцията във Вила Тинто, където офицерите проверяват няколко паспорта, за да се уверят, че проститутките са гражданки на ЕС и са на легална възраст.

Капитан Щефан Гийзенс, 36-годишен и ветеран на отдела с 11-годишен стаж, преглежда неоново-осветените витрини в квартала, изисквайки документи за самоличност от всяка проститутка, чието лице му изглежда непознато. Според една специална допълнителна разпоредба, направена от кмета, отделението може да проверява и разпитва всеки човек, който се намира в зоната. „Вместо да гледат на нас като на врагове, момичетата знаят, че ние сме там, за да им помагаме – и това прави по-лесно за нас да спечелим доверието им, така че да можем да предотвратяваме престъпленията“, казва Гийзенс.

Предишната нощ една млада унгарска проститутка, работеща в зоната за толерантност, беше доведена за разпит, след като е била пребита от сводника си. Дванайсет часа по-късно тя отново беше във витрината си. Хората от отдела се опитаха да я убедят, че трябва да подаде оплакване срещу сводника, но тя им отговори, че се страхува прекалено много. Полицията казва, че той я държи в една малка стаичка недалеч от работната й витрина. Но тъй като тя отказва да подаде оплакване, те не могат да направят нищо.

Светът извън зоната за толерантност е много по-различен. Взводът минава покрай 'T Keteltje, един бар чието име означава „Малкия котел“, без да влиза. Вътре, 15 млади жени в тесни фланелки седят на високи столчета пред бара. Това са новите работнички, ония с най-големи дългове за изплащане, на които се дава възможност за първа среща с клиентите. В задните помещения работят още десетки други – около полунощ в бара работят повече от 60 момичета и десетки мъже на всякаква възраст.

Полицията и социалните работници, специализиращи се в областта на търговията с хора, казват, че повечето жени в 'T Keteltje са нигерианки, наемани от по-стари жени-сводници, които плащат на вербовчиците в Нигерия по около 15 000 евро за всяко момиче. Всяко от момичетата обикновено работи по две години в бара, за да може да изплати ония 25 000 евро, които дължи, за да спечели свободата си. Ако дългът не е изплатен, вербовчиците заплашват семейството й в Нигерия. Собственикът на бара отказа да коментира по въпроса дали в бара се практикува проституция или не.

На тавана на бара са монтирани 16 камери, които според полицията се използват, за да бъдат заснемани клиентите с цел да се установи дали те са полицейски шпиони. Служителите в бара казват, че те са монтирани заради сигурността и за да гарантират, че момичетата не крадат от клиентите.

Капитан Пиефор казва, че дори с увеличените си пълномощия той не може да затвори бара – макар че отделът го е проверявал често – защото сексът се извършва извън сградата.

Франк Кул, социален работник, който раздава безплатни кондоми в бара, казва, че много от момичетата споделят с него, че не биха работили като проститутки, но че стоте евро, които те получават от всеки клиент, са далеч повече от всичко, което те могат да спечелят в продължение на месеци в Нигерия. „Повечето от момичетата, които идват тук, знаят в какво се замесват“, казва той. „Някои от тях имат университетски дипломи, но те все пак виждат в това единствения начин да се измъкнат от бедността.“

Източник

Дан Билефски е кореспондент на New York Times и International Herald Tribune за централна и източна Европа. Преди това той е работил като финансов репортер за Wall Street Journal.

Pin It

Прочетете още...