От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 12 Future of liberalism

През октомври 1997, по време на съвместна конференция във Вашингтон, Бил Клинтън каза на Жян Цземин, китайския президент, че той се намира „на погрешната страна на историята“. През март 2104-та Барак Обама демонстрира същата самоувереност по отношение на бъдещото развитие на човечеството: присъединявайки Крим към Русия, обяви Обама, руският президент Владимир Путин поставя себе си „на погрешната страна на историята“.

Изглежда че малцина световни водачи притежават някакво знание или интерес към света такъв, какъвто той е бил преди те да са навлезли в политиката. Основният им интерес касае настоящето, скорошното минало и близкото бъдеще такива, каквито те си ги представят. Когато Клинтън и Обама обявяват, че режимите в Китай и Русия нямат бъдеще, те се позовават на събития от последния четвърт век – и най-вече падането на Берлинската стена през есента на 1989. Те разглеждат падането на комунизма като победа на определени ценности – свобода, демокрация, човешки права – които притежават универсална привлекателност и непобедима енергия. Когато правят такива твърдения, тези водачи не мислят, че всъщност се уповават на някаква спорна теория или философия. Те изразяват нещо, което се е превърнало в азбучна истина на тяхното време – един набор от интелектуални рефлекси и допускания, които самите те никога не са поставяли под въпрос.

Това всеобщо мнение отразява, в най-общ смисъл, една либерална интерпретация на историята. Всички основни политически партии и широко разпространени мнения на Запад се придържат към една увереност, според която тираниите и империите са останки от миналото, етническият национализъм завяхва, а възходът на войнстващата религия е временна анормалност. Тази увереност не означава непременно и вяра в някакъв вид историческа неизбежност; ролята на човешките решения може и да не се отрича, а потенциалът за рецидиви да се признава. Но цялото мислене, оформено от тази убеденост настоява, че в дългосрочен план не съществува реална алтернатива на света, обединен около същите тези ценности. Това е мироглед, който е стоял зад огромни схеми, свързани с промени на режими и който оформя настоящите политики по отношение на Русия. Практическото следствие от него е един вид проповедническа демокрация, а основното му наследство – боклучен куп от пропаднали държави.

Разпадането на Съветския съюз нямаше почти нищо общо с разпространението на либералните ценности. Повече от всички други фактори онова, което разруши СССР и неговата империя бяха национализмът и религията. Деморализиращият военен провал, причинен от въоръжените от Запада джихадисти в Афганистан, загубата на контрол над църквата и движението „Солидарност“ в Полша, както и националистическите бунтове в прибалтийските страни – тези поражения, заедно с дестабилизиращия ефект от реформите на Михаил Горбачов и предизвикателствата, наложени от оръжейната програма на Роналд Рейгън, бяха нещата, които доведоха Студената война до края ѝ. Идеята, че падането на комунизма е било решителна победа за западните идеи и ценности – „краят на историята“ – е всъщност обратното на истината.

Студената война беше сблъсък между две западни идеологии – либерализъм и комунизъм. От началото до края си Съветският съюз беше режим на озападняване, целящ да изтръгне Русия от нейното евразийско и православно минало[1]. Колапсът на комунизма беше поражение за този проект. Ако съветското наследство се оказа само един ръждив военно-индустриален географски пояс, екологическо опустошение и десетки милиони опропастени животи, то пък посткомунистическа Русия пострада от последствията на една друга западна идеология, когато неолибералната „шокова терапия“ беше наложена тук през ранните деветдесет години: катастрофалната депресия, драматичното спадане на продължителността на живота и мафиотския капитализъм от ерата на Борис Елцин. На този фон представата, че Русия ще продължи да се озападнява, можеше да бъде единствено някакъв вид пожелателно мислене. Вместо това страната беше възвърната политически към исторически двусмислената ѝ позиция на нещо средно между Европа и Азия.


Small Ad GF 1

Възходът на Путин често е бил описван като завръщане към царистките традиции на авторитарно управление, но в определени отношения държавата, която той построи, е изключително модерна. Нейното ядро се състои от преродена версия на службата за сигурност КГБ – една пословично руска институция, която Путин използва, за да координира политиката си на различни фронтове. Русия е икономически слаба и ще става още по-слаба; нейният икономически модел, основаващ се на извличане на природни ресурси, е силно зависим от високите цени на петрола и не може да бъде поддържан постоянно. Путин може би действа, ръководен от подозрението, че му остават само още няколко години, в които може да се избегне някакъв катастрофален спад в световната позиция на Русия. Той се впусна в един вид хибридна война, понякога наричана нелинейна, при която се използват неща като дезинформация и измамна дипломация, заедно със заплахата от военна сила – в последно време за откъсването на Крим от Украйна и дестабилизиране на киевското правителство.

За Путин откъсването на Украйна от руската орбита означава екзистенциална заплаха. Докато Западът се намираше в процес на разоръжаване, той прекара последните шест години в модернизация на военните си сили. Стратегията му е да стабилизира руския мафиотски капитализъм чрез процес на квази-национализация, като поставя граници пред амбициите на олигарсите, но заедно с това им предоставя и протекциите на държавата. Ако Западът спечели Украйна, тази полу-баронска система би могла да се разпадне; олигарсите могат да си потърсят водач, който по-добре да защищава интересите им. Путин едва ли е в състояние да игнорира заплахата, поставяна от едно подобно развитие на нещата. Ето защо той пресметна, че Западът не би защищавал Украйна и ескалира развоя на войната, докато заплахата беше неутрализирана и беше създаден замразен конфликт, който по същество раздели страната на две и изключи каквито и да било по-тесни връзки със Запада.

Една от причините Западът да не обръща достатъчно внимание на стратегическите реалности в Украйна беше финансовата криза, която изтласка определени човешки и финансови ресурси настрана от сферите на защитата и сигурността. Но основният западен дефицит е познавателен. В светлината на властващия в момента либерален консенсус путинова Русия – един силно популярен, хипермодерен деспотизъм – не би трябвало да съществува. Страната си остава необозримо корумпирана, гей-хората и религиозните малцинства са редовно преследвани, а опонентите на режима са изправени пред заплашващи живота им репресии. В същото време, чрез осигуряването на някакво подобие на ред и утвърждаването на силата в отношенията със Запада, Путин се наслаждава на по-голяма легитимност от всеки друг руски водач от революцията насам, претендирайки за нива на избирателна подкрепа, до които никой западен водач не може дори да се доближи.

Разговорите за нова Студена война показват ясно нереалистичността на западното мислене. Ако Путин би лансирал кампания на нелинейни военни действия в Балтийските държави, подобна на вече поддържаната в Украйна, Западът не би могъл да направи особено много. Дивизиите на НАТО не биха могли да предотвратят завземането на пощенски станции и градски съвети от граждански групи, оформени от руски малцинства, мобилизирани от родната си страна, нито пък биха могли да се справят със силите, действащи под прикритие, които насърчават протестите. Възможностите на НАТО са снижени от цяла поредица намалявания на разходите за въоръжаване. Но всичко това не наподобява ни най-малко Студената война. Путин не разпространява някаква универсална идеология или обществен модел. Той върши нещо, което е немислимо от гледна точка на либералния консенсус: едно ново утвърждаване на претенциите на геополитиката, етничността и империята. Западът тепърва трябва да разбира, че е възможно да му се наложи да живее редом с една авторитарна Русия в продължение на неопределено дълго време.

Че демокрацията може да се окаже средство за упражняване на тирания е нещо добре осъзнавано от далеч по-ранни поколения либерални мислители. От Бенжамен Констан, Алексис дьо Токвил и Джон Стюарт Мил до Айзая Бърлин, те са разбирали, че демокрацията не е нещо, което с необходимост защищава индивидуалните свободи. Най-голямата опасност за тези либерали се състои не във възможността историческото движение към демокрация да бъде преобърнато, а по-скоро в потенциалния възход на един нелиберален тип демокрация – развитие, което според тях е предначертано от теорията за всеобщата воля на Жан-Жак Русо. Законовите и конституционни защити притежават само малко сила когато мнозинствата са настроени безразлично или враждебно към либералните ценности. Тъй като демократичните режими могат да се позовават на един източник на легитимност, който липсва при други форми на управление, свободата може да се окаже по-застрашена в бъдещето, отколкото е била в миналото. Повечето хора, през по-голямата част от времето, са загрижени по-скоро за други неща, отколкото за това да бъдат свободни. Мнозина биха гласували с готовност за едно нелиберално правителство, ако то им обещае сигурност срещу неща като насилие и трудности, продължаване на начина на живот, с който те са свикнали и отказ на права и свободи за хора, които те мразят.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В наши дни тези идеи са причислени към категорията на забранените мисли. Когато демокрацията се окаже потисническа, либералите настояват, че това е така, защото тя не работи правилно – ако би имало реално народно участие, мнозинствата не биха потискали малцинствата. Да се спори с това гледище е безсмислено, тъй като то се основава на вяра, а именно на убеждението, че свободата е нормалното човешко състояние, което тиранията потиска. Но простата липса на тирания може и да не доведе до нищо повече от анархия; свободата изисква функционираща държава с компетентна бюрокрация и законова система, която не е прекалено корумпирана, заедно с политическа култура, която позволява тези институции да функционират независимо от законодателите.

При липса на тези предусловия, човешките права – които по същество са законови фикции, създадени и наложени от добре организирани държави – са нещо безсмислено. Такива условия не съществуват в по-голямата част от днешния свят и няма да съществуват в множество страни в хода на обозримото бъдеще, ако изобщо някога. Там където съществуват, те могат да бъдат лесно компрометирани. Далеч от това да бъде някакво естествено състояние на човечеството, свободата е все по-крехка и винаги ще бъде нещо изключително.

Либералите от всички страни намират тази перспектива нетърпима и реагират срещу нея с проповеди, които се повтарят до безкрайност в тинк-танкове и университети из целия Запад: една все по-увеличаваща се глобална средна класа ще осигури бъдещето на свободата. Допускането тук е, че по силата на някакъв окултен процес икономическата модернизация ще изтласка напред либерални ценности, но това очакване не разполага с почти никаква подкрепа от страна на историческото познание. Съпротивата на средните класи срещу диктатурите е била най-често слаба; често, както например в Европа от времето между световните войни, те са били сред най-ентусиазираните и решителни поддръжници на авторитарни режими. В Русия те поддържат Путин и, във все по-голям брой – движения от рода на Националния фронт във Франция. Подобно на марксовата теория за историята, идеята, че средната класа ще бъде спасител на либералните ценности е един вид секуларна идеология – рационален остатък от религиозната вяра в Провидението.

Този либерален мироглед е подложен редовно на неприятни изненади. Когато западните поддръжници на Арабската пролет я сравниха с революциите от 1848 в Европа, те забравиха, че към 1850 Пролетта на нациите вече е била заместена от Зимата на реакцията. Демокрацията идва в Източна Европа едва век и половина по-късно, следвайки различни периоди на диктаторско управление, две световни войни и една геополитическа конвулсия в бившия Съветски съюз. Освен това е далеч от очевидно, че Близкият изток ще повтори европейския опит, дори и в дългосрочен план. Онези, които бяха убедени, че либералната демокрация би могла да пусне корени из Близкия изток, игнорираха факта, че всички секуларни режими от региона бяха диктатури. А когато диктаторите са били сваляни, те са били заменяни или от ислямистки версии на нелиберална демокрация, или от пропаднали държави.

Може би това се дължи отчасти на колониализма. Повечето от държавите в региона са създания на имперска сила; много от тях не притежават обединяващи национални култури. Националната държава сама по себе си тук е изкуствено наложена и засега единствено кюрдите са демонстрирали вътрешното сцепление, необходимо за формиране на държава в европейски стил. Западната политика целеше поддържането на държавни функции в Сирия и Ирак, но засега всичко указва, че те са на път да се превърнат в територии, управлявани от променящи се конфигурации от кланове и религиозни съюзи. Страните, които са били скърпени по време на Първата световна война от европейски дипломати като Франсоа Жорж-Пикò и Марк Сайкс са част от един постколониален ред, който бързо изчезва от паметта. Когато Ислямската държава публикува в Интернет видеоклип, в който се показва радостта около изличаването на линията Сайкс-Пикò между Сирия и Ирак, нейните дейци показаха, че разбират нещо, което Западът тепърва ще трябва да осъзнава.

Иронично е, но именно Западът – чрез създаването на пропаднала държава в Ирак и подкрепянето на джихадистки бунтовници против Асад в Сирия – е онзи, който направи възможен бързия възход на Ислямската държава. И той все още много слабо разбира какво чудовище е помогнал да бъде създадено. Почти без изключения, Ислямската държава се разглежда като нещо средновековно и се сравнява с Асасините – радикалната ислямска група от онова време. Действително, Ислямската държава е оформена от създаденото през осемнадесети век уахабитско движение на сунитски фундаментализъм, което по-късно изиграва решаваща роля при развитието на Саудитското кралство. Но, също като Русия под управлението не Путин, Ислямската държава е и нещо изключително модерно. Когато публикува видеоклип на обезглавяването на Джеймс Фоули, американски журналист, коментирано от глас с британски акцент, Ислямската държава показа, че обхватът ѝ се простира отвъд границите на непосредственото бойно поле. По-скоро като якобинците във Франция, болшевиките в Русия или червените кхмери в Камбоджа, отколкото като Асасините, Ислямската държава практикува методичен терор като част от проект за създаване на нов вид държава. Също като режимите, утвърдени от тези модерни революционери, Ислямската държава се основава на определен вид вяра, а не националност. Амбициите ѝ, разглеждани по този начин, могат да бъдат считани за глобални.

Управляващият в момента консенсус може и да намира Ислямската държава трудна за разбиране, поради постоянното използване на насилие от джихадистите в служба на вярата. Ядрото на либералната интерпретация на историята се състои от представата, че, ако получат възможност да се модернизират, повечето човешки същества ще изберат мира, свободата и благоденствието. Но всъщност не съществува скрит механизъм, който да свързва модернизацията с приемането на либерални ценности. Светът е бил преоформян отново и отново от модерни движения, които вместо това са избирали смъртта и разрушението. В хода на двадесети век много от тези движения са били задвижвани от секуларни идеологии като нацизма и комунизма. Днес процесът продължава с религиозно мотивираната Ислямска държава.

Появата на Китай като велика сила поставя пред западния консенсус едно още по-голямо предизвикателство от Русия. В рамките на само едно поколение Китай постигна най-големия непрекъснат икономически растеж в човешката история – постижение, което му позволи да започне колосална кредитна експанзия след финансовата криза. Има известна истина в клишето, според което комунистическата партия на Китай е спасила западния капитализъм. Привържениците на либералния мироглед предсказват, че китайският модел на развитие се приближава до края на пътя: ще трябва да се проведе изместване по посока на вътрешната консумация, съпровождано от разширяване на политическата свобода, за да се избегнат масови смутове. Дори само година или две на малко по-слабо развитие биха дестабилизирали режима до голяма степен.

Но консенсусното предсказание си остава подвеждащо. Макар че някои от членовете на китайските елити инвестират в западно имущество като застраховка срещу политически безредици, все пак няма признаци, че управниците на страната са готови да се откажат от династическите си претенции. В настоящия момент местните протести често са последвани от компромиси, но репресиите изглеждат по-вероятни като изход от капитулацията в случай, че се стигне до по-широко разпространени и по-заплашителни смутове. Каквото и да се случи, Китай няма да тръгне по пътя на бившия Съветски съюз. Нито пък ще се развие по посока на пазарна икономика в западен стил. Китайският държавен капитализъм служи на дългосрочната цел да се възстанови страната и нейната цивилизация до онова, което тя вижда като подобаващото ѝ в света място. Дори и ако се получи някакъв вид промяна на режима, няма основания да се очаква, че новите управници на Китай ще се стремят към нещо по-различно.

Нашият свят, подобно на онзи от късния деветнадесети век, е такъв, в който големи и средни сили се борят за власт и ресурси. Това не е постмодерен ред от вида, за който някои хора си въобразяваха, че се изгражда в Европа след Втората световна война. Той напомня много повече за света, оформен от Вестфалския мирен договор от 1648, чрез който се слага край на Тридесетгодишната война – един свят, в който суверенни държави преследват собствените си интереси и, в някои случаи, имперски визии. Сред своите конкуренти – Китай, Индия, Германия и Япония – Съединените щати вече не се възприемат като свръхсила. С най-лошата обществена инфраструктура в развития свят, изчезваща средна класа, по-голям процент от населението в затвора, отколкото в която и да било друга страна и правителство, сковано от корпоративната власт, Америка и нейната политическа система не се разглеждат като образец за подражание от никого извън самите Съединени щати.

И все пак в определени отношения Америка си остава най-добре позиционираната от всички велики сили. За разлика от Китай нейната политическа система не изисква бърз икономически растеж за поддържане на популярна легитимност. Националистическата митология на американската изключителност е мощна сила на сцепление. При администрацията на Обама, както и в някои минали времена, този специфичен вид национализъм окуражи заемането на една квази-изолационистка поза. Изтощени от години на разорителни войни, избирателите не са склонни да рискуват допълнителни скъпо струващи обвързаности. Американската съпротива срещу военни авантюри се подсилва допълнително от развоя на нещата на енергийния пазар. Експертните мнения са разделени по въпроса за дългосрочните последици от шистовата революция, но ако Съединените щати наистина се превърнат отново в основен износител, то последиците биха могли да бъдат гигантски. Страни като Саудитска Арабия и Русия, които се нуждаят от високи цени на петрола, за да поддържат политическите си системи, биха се изправили пред криза. Няма обаче почти никакви основания да се счита, че тези държави ще се развият по посока на демокрацията. Масовото обедняване най-вероятно ще доведе до болестни видове авторитаризъм или, в саудитския случай, до разпадане на държавата, главните печеливши от което ще бъдат различните видове радикален ислямизъм.

Историята е последователност от цикли и случайности, която не притежава някаква определена посока. Но ако в настоящето би могла да се различи някаква тенденция, тя едва ли би била благоприятна за Запада. (От време на време изглежда се появяват и противоположни тенденции, като например в Украйна и Тунис, където прозападните партии постигнаха в скорошните избори по-добри резултати, отколкото мнозина очакваха. Но Украйна е безпарична страна, за да финансира която Западът е прекалено отслабен, а Тунис си остава дълбоко разделен.) Като цяло, властта и авторитетът продължават да се оттичат от Запада. В определени отношения това е нормалният ход на историята: огромното превъзходство от предишните няколко века никога не е бивало постоянно. Но западането на Запада само се ускорява от повтарящите се опити за износ на неговите институции. Както американската историчка Барбара Тъкман утвърждаваше в Маршът на глупостта, голямата ѝ книга от 1984 г., много от катастрофите в историята са били резултат от надменни политики, за които би трябвало предварително да е ясно, че или няма да функционират, или ще бъдат саморазрушителни. Голяма част от направеното от Запада през последния четвърт век би могло да се разглежда точно по този начин.

Във всяко мислимо бъдеще ще съществуват множество най-различни режими. Тиранията и анархията ще бъдат също тъй обичайни както либералните и нелиберални демокрации. Етническият национализъм ще бъде постоянна сила, докато клановите лоялности и омрази ще стават политически по-важни, в някои страни, от самата националност. Геополитическите борби ще се усилят, войната ще продължи да мутира в непознати досега и хибридни форми, а империите ще продължат да се обновяват под нови маски. Религията ще бъде решаваща сила при формирането и разрушаването на държавите. Ще има множество култури и начини на живот, постоянно променящи се и взаимодействащи си без да се претопяват в каквото и да било подобие на универсална цивилизация. Ако ценности като свободата и толерантността ще трябва да устояват, то това е светът, в който те ще трябва и да оцеляват по някакъв начин. Справянето с този свят изисква реалистично мислене от вид, на който либералният разум, какъвто той е днес, не е способен. Но този либерализъм предоставя на поддръжниците си нещо, което реалистичното мислене не може – един разказ, мит, който представя възможност за оформяне бъдещето на човечеството. Доколкото Западът е изправен пред един все по-разбъркан свят, най-голямата опасност идва от необоснованата вяра, че историята е на негова страна.


Източник

 


[1] По какъв точно начин един „режим на озападняване“ би могъл да бъде отъждествен със системата, прекъснала двувековната, сравнително крехка история на реално озападняване на Русия и напълно откъснала страната от влиянието и идеите на Запада е – разбира се – нещо, което единствено авторът на този текст би могъл да обясни. Заменянето на една религия с друга, колкото и „западни“ да са били одеждите ѝ, не означава откъсване, а именно продължаване на традицията на ирационалност, мистицизъм и преклонение пред властта, характерна за повечето части от Източна Европа, които биха могли да бъдат разглеждани като приемници на византийските традиции, колкото и мъгливо да звучи едно подобно голямоформатно обобщение. Бел. пр.

Джон Грей (род. 1948) е английски политически философ с интереси в областите на аналитичната философия и историята на идеите. Грей е редовен сътрудник и автор за множество важни британски периодични издания като The Guardian, The Times Literary Supplement и New Statesman, където е водещ рецензент в отдела за нови книги.

Pin It

Прочетете още...