Едно
На 12 януари 2010 Хаити беше разтърсен от земетресение. Епицентърът на земетресението, със сила 7.0, се намираше само на 15 мили от столицата Порт-о-пренс. Още в момента, в който утихнаха първоначалните трусове, Порт-о-пренс и околните жилищни райони бяха в руини. Училища, болници, клиники и затвори се срутиха. Електрическите и комуникационни мрежи се разпаднаха. Президентският дворец, Катедралата, сградата на Националното събрание – исторически символи на хаитиянското наследство – бяха тежко повредени или разрушени. Щабът на мисията на ООН се превърна в руина, под която лежаха убити множество сътрудници на мисията и нейния шеф, Хеди Анаби.
Оценките варират, но около 220.000 души бяха убити в резултат на земетресението, други стотици хиляди бяха ранени, а поне един милион – една десета от населението на Хаити – останаха бездомни. Според Червения кръст, от катастрофата са засегнати три милиона хаитияни. Това беше най-голямата катастрофа в модерната история на Хаити. От всяка гледана точка това беше апокалипсис.
Две
Думата „апокалипсис“ идва от гръцкото apocalypsis, което означава да откриеш, да разкриеш. В наши дни, както ни напомня Джеймс Бъргър в След края, апокалипсисът има три значения. Първо, това е днешният въображаем край на света, представян в Откровенията или в холивудски филми. Второ, той обхваща катастрофите, лични или исторически, за които се твърди, че напомнят за окончателен край – ядрената катастрофа в Чернобил, Холокостът или земетресението с последващите го цунами от 11 март 2011 в Япония, което уби хиляди хора и повреди ядрената електроцентрала във Фукушима. Накрая, това е някакво разрушително явление, което предизвиква откровение. За да бъде истински апокалиптично, както обяснява Бъргър, апокалиптичното събитие трябва чрез разрушението си да изяснява и осветлява „истинското естество на онова, което е било доведено до край“. То трябва да бъде откровение.
„Апокалипсисът, следователно“, според Бъргър, „е Краят, или прилича на края, или обяснява края.“ Им апокалипсиси от първи, втори и трети вид. Земетресението в Хаити при всички случаи беше от втория вид, а за онези, които загинаха, то може и да е било апокалипсис от първия вид, но онова, което ме интересува тук е по какъв начин земетресението от Хаити е било и апокалипсис от третия вид, тоест откровение. Това накратко е целта ми: да се вгледам в руините на Хаити в опит да опиша онова, което разкри за мен земетресението – за Хаити, за нашия свят и дори за бъдещето ни.
В края на краищата, ако тези видове апокалиптични катастрофи имат някаква ценност, то тя е в това, че в процеса на разрушаването на нещата те ни дават и шанс да видим аспекти на нашия свят, от които ние като общество се опитваме да избягаме, които крием зад булата на различни отрицания.
Апокалиптичните катастрофи не само изличават градове и потопяват крайбрежни ивици; тези събития, по думите на Дейвид Брукс [от Ню Йорк Таймс], „изличават повърхността на обществото, установения начин, по който се вършат нещата. Те разкриват скритите под него властови структури, несправедливостите, моделите на корупция и непризнатите неравенства.“ И, също толкова важно, те ни дават разбиране за условията, които са довели до катастрофата, независимо от това дали говорим за Хаити или за Япония. (Аз вярвам, че цунами-земетресението, което опустоши Сендаи миналия март, евентуално ще ни разкрие много неща за безотговорното използване на атомната енергия и мрачните споразумения между местни и международни играчи, които доведоха до катастрофата от Фукушима-Дайичи).
Ако, както пише Рьотке, „в тъмни времена очите започват да виждат“, то апокалипсисът е най-тъмното, което ни дава светлина.
Но това не е нещо лесно за правене, това взиране в тъмното, това разчитане на руините. То изисква нюанси, практика, както и не малко сърцатост. Не съумявам да изразя подкрепата си за всичко това в достатъчна степен. Като се има пред вид състоянието на нашия свят – в който самите сили, които ни поставят в опасност, много често се възползват от объркването, причинено от апокалиптични събития, за да разширят властта си и чрез това да увеличат уязвимостта ни – да станеш четец на руини може би не е чак толкова лошо. Всъщност това е нещо, което може да спаси живота ти.
Три
И така, земетресението, което опустоши Хаити: какво ни разкри то?
Мисля, че е уместно да се каже, че на първо място и преди всичко друго то ни разкри самия Хаити.
За някои от вас това твърдение може да изглежда малко оскъдно, но като се имат пред вид колосалните енергии на отрицание (забулване), които държат повечето страни от Третия свят (и техните проблеми) извън глобалното полезрение, това не е дреболия. За повечето хора Хаити никога не е бил нещо повече от точка на картата, някакво дребно силово смущение, толкова отдалечено от нас, че всичко, което се случва там, би могло да се случва и на друга планета. За известно време земетресението промени всичко това, разкъса булото пред очите на планетата и постави пред нас онова, което всички видяхме директно по телевизията: един Хаити, доведен до непредставимо отчаяние.
Ако ураганът Катрина разкри третия свят на Америка, то земетресението разкри Третия свят на Третия свят. Почти от всяка гледна точка Хаити е една от най-бедните нации по света – поразяващи 80 процента от населението живеят в бедност, а 54 процента живеят в нещо, което се нарича „отвратителна бедност“. Две трети от работната сила не разполагат с редовна работа, а за онези, които имат работни места, заплатите се движат на ниво около два долара дневно. Говорим за страна, в която половината население няма достъп до чиста вода, а 60 процента не разполагат дори и с най-основни средства за здравеопазване, като имунизации; където недохранването е сред основните причини за детската смъртност, а според UNICEF 24 процента от 5-годишните деца страдат от забавено развитие. Както изразява нещата проектът „Децата на Хаити“:
Липсата на храна, хигиенни условия за живот, чиста вода и основни средства за здравеопазване, комбинирани с епидемична диария, възпаления на дихателните пътища, малария, туберкулоза и СПИН са сред причините, които поставят Хаити сред страните с най-висока детска и майчина смъртност в западното полукълбо.
В Хаити продължителността на живота се движи около 60 години – в сравнение с 80 години, примерно в Канада.
Гладът, прекомерната населеност, прекомерната култивация и зависимостта от използване на дървесина за гориво са изтощили природните ресурси на Хаити до точката на максимално напрежение. Обезлесяването е превърнало огромни части от хаитиянската площ в лунни пейзажи. Хаити изяжда самия себе си. Прелетете над моя остров – Испаньола, мястото, където се намират Хаити и родната ми Доминиканска република – както го правя аз, два или три пъти годишно, и онова, което ще видите, ще ви остави без думи. Там, където през 1923 година 60 проценти от площта на Хаити са били покрити от гори, днес са останали само два процента. Това неуморно обезлесяване е довело до гигантски проблеми; то е както причинено от, така и причина за бедността. Без гори, всяка година ерозират около 6.000 хектара обработваема земя, а Хаити е станал по-уязвим за причиняваните от урагани свлачища, които заличават ферми, пътища, мостове, дори цели селища. През 2008 година четири гигантски бури причиниха щети за почти един милиард долара – 15 процента от Брутния домашен продукт – и убиха почти хиляда души. Свлачищата бяха толкова гигантски, а работите по отстраняването на повредите – толкова зле финансирани, че голяма част от разрушенията могат да се видят и до днес.
Освен недостига на ресурси, Хаити се бори и със слаба инфраструктура. Политическите и социални институции са почти несъществуващи, а убийствената комбинация от политическа нестабилност, всеобща корупция, масивна бедност и хищничество, простиращо се от елитите чак до въоръжените банди, е разрушила гражданското общество, оставяйки мнозинството хаитияни в изолация и подложени на големи рискове. Дори и преди земетресението Хаити се намираше в състояние на пълно замайване. Нужно беше само най-слабо побутване, за да се запрати страната в катастрофата.
Всичко това беше разкрито от земетресението.
Четири
Когато бъдат конфронтирани от бедствие с величината на хаитиянското земетресение, повечето от нас прибягват към всевъзможни форми на убягване – извръщане на очите, обвиняване на жертвите, утвърждаване, че всичко това е било акт на бог – за да избегнат онова, което географът Нийл Смит нарича аксиоматичната истина на тези събития: „Няма такова нещо като природно бедствие.“ Във всяка фаза и аспект на едно бедствие, напомня ни Смит, въпросът за това кой ще живее и кой ще умре е в по-голяма или по-малка степен въпрос на социално пресмятане.
С други думи: катастрофите не просто се случват. Те винаги са направени възможни чрез серия от често невидими обществени избори, които засягат нещо повече от това кои ще се удавят или ще бъдат погребани под развалините.
Това е причината, поради която ние ги наричаме соцаилни катастрофи.
Азиатските цунами от 2004 година бяха социална катастрофа. Вълните бяха толкова смъртоносни, защото кораловите рифове, които биха могли да защитят уязвимите крайбрежия, са били взривени, за да се улесни корабоплаването. А регионите, които пострадаха най-тежко, бяха онези като Нагапатинам в Индия, където строителството на хотели и индустриалното отглеждане на скариди бяха довели до систематично унищожение на естествените мангрови гори, които са най-добрите защитници срещу цунами.
Ураганът Катрина беше социална катастрофа. Не само заради безскрупулната маргинализация на бедните афро-американци и директното им изоставяне в момента на кризата, но и заради решението на администрацията на Буш да разпродаде стотици квадратни мили блатисти местности на строителни фирми, с което бяха разрушени естествените защитни пояси около Ню Орлийнс. Същата администрация, според Смит, осакати „с 80 процента инженерния бюджет на Ню Орлийнс, с което по същество направи невъзможни работите по изпомпване и насипване на крайбрежната ивица“.
Онова, което важи за цунамите и Катрина, важи също и за Хаити.
Но в това отношение Хаити е наистина изключителен пример. От самото начало на историята си, та чак до самия ден на земетресението, Хаити е разполагал с много помощ по пътя към собственото си разрушение. Мрежата на съучастничество в неговото поглъщане от катастрофата се разпростира както във времето, така и в пространството.
Дали ще става дума за ранната история на Хаити като колония на Франция, която изкуствено раздува чернокожото население на страната отвъд границите, които могат да се поддържат чрез естествено експлоатиране на земята, с което пък се прави невъзможен какъвто и да е материален прогрес. Дали ще се говори за статуса на Хаити като първата и единствена нация по света, отхвърлила западното робовладелчество, поради което е била блокирана (тоест, докарана до още по-голяма бедност) от западните сили (благодаря ви, Томас Джеферсън), и допусната обратно до присъединяване към световната общност едва след изплащането на обезщетения на всички бели, изгубили собствеността си вследствие на Хаитиянската революция (обезщетения, които Хаити е трябвало да заеме от френски банки, което пък поставя страната във финансова зависимост, от която тя никога не успява да се освободи). Дали ще става дума за хроничните дългове, които правят Хаити уязвим за чужди капиталистически интервенции – първо французи, след това германци, и накрая американци, които окупират страната от 1915 до 1934, поставят марионетен президент и налагат на Хаити нова конституция, по-изгодна за чуждите инвестиции. Дали ще става дума за онези 40 процента от хаитиянския продукт, които администрациите на САЩ изнасят навън, за да обезщетят френските и американски заемодатели, или пък за поредицата от сатанински деспоти, които довеждат Хаити до още по-голямо разорение и които често управляват с чужда поддръжка – например Франсоа „Папа Док“ Дювалие, който получава помощ от САЩ за антикомунистическите си политики. Дали ще става дума за ембаргото на ООН от 1994, което смали броя на хаитиянската работна сила от 100.000 до 17.000 хиляди, или за премахването на ембаргото, което докара със себе си отровния подарък на предписания от Международния валутен фонд край на защитните вносни мита – нещо, което удобно направи от Хаити нацията, най-малко ограничаваща търговския обмен в целия Карибски район, в резултат на което страната беше наводнена с евтин ориз от САЩ (където производството му е държавно-субсидирано), ускори колапса на земеделския сектор и направи от преди това напълно самостоятелното селско стопанство, нещо зависимо от чуждия ориз и промените на глобалните цени на храната. Дали ще става дума за десетките хиляди хора, които изгубиха работата си по времена блокадата и стотиците хиляди, които бяха изхвърлени от провинцията чрез инвазията на ориза, и мнозина от тях се оказаха в градовете, в онези гета, които се оказаха най-силно поразени от земетресението – светът винаги е допринасял за унищожението на Хаити.
Това също е важно и трябва да бъде запомнено – и то също е нещо, което земетресението разкри.
Пет
Земетресението разкри нашия свят по други начини. Вгледайте се по-внимателно в апокалипсиса на Хаити и ще видите, че проблемът на Хаити е не в това, че той е беден и уязвим – проблемът е в това, че той е беден и уязвим във време, в което нашият капиталистически експеримент, при който пропастта между тия, които имат кльопачка и ония, които нямат, е не само огромна, но и все по-разширяваща се. Казано другояче, кошмарната уязвимост на Хаити трябва да бъде разбирана като част от една по-голяма тенденция на глобално неравенство.
Ние живеем в епохата на неолибералната икономическа интеграция, на глобализацията – онзи магически процес, който трябваше да освободи бедните по света от мизерията и да донесе неописуемо благоденствие за останалите нас. Глобализацията, разбира се, не направи нищо подобно. Макар че от голямото Г се очакваше да издигне нагоре всички лодки, дори един повърхностен поглед към статистиките показва, че приливът на глобализацията демонстрира лошия навик да фаворизира яхтите пред саловете, и то доста здраво. Докладите на Световната банка показват, че през 1960 доходът на глава от населението на двадесетте най-богати страни е бил осемнадесет пъти по-голям от онзи на двадесетте най-бедни. През 1995 тази цифра вече е достигнала 37.
В настоящата епоха на неолиберална лудост, социологът Ян Недервен Пийтерзе обяснява: „Най-бедните страни изостават все повече и повече, а в самите страни броят на бедните се увеличава; от другата страна на разделението се намира експлозивният растеж на броя на свръхбогатите.“ Едно би било, ако богатите ставаха по-богати благодарение на това, че са толкова по-страхотни от самите нас, но цифрите указват, че богатите може би забогатяват отчасти като изстискват бедните и – все повече и повече – също и средната класа. Това е световен феномен. Той се случва както на дъното на пазара – в Хаити, например, където доходът на глава от населението спадна от около 2.100 долара през 1980 до 1.045 през 2009 (измервано в средна доларова стойност от 2005) – така и на върха. В Съединените щати бедните получават далеч по-малка част от националния доход от богатите: между 1993 и 2008, горният един процент от богати хора е получил 52 процента от цялото увеличение на доходите.
Световните блага биват по принцип поглъщани от малка група ненаситници, докато останалата част от нас – имам пред вид милиарди хора – биват лишени дори от трохите на трохите. И все пак, въпреки тези огромни неравенства, съществуващите икономически сили продължават да настояват, че онова, от което светът се нуждае повече е – само почакайте – икономическа свобода и пазарно-приятелски политики, което ще рече, още повече неравенство!
Пийтерзе описва най-добре нашия икономически момент:
Всеобщите различия в доходите и богатството днес са гигантски до степен, която ги прави гротескни. Различията в средствата за препитание по света са толкова огромни, че те са исторически безпрецедентни и без разбираемо оправдание – икономическо, морално или каквото и да било.
Това е нещото, на което Хаити е както жертва, така и символ – тази нова, грабителска фаза от развитието на капитализма. Една канибалска фаза, при която, за да се поддържа експлозията на свръхбогатите и ултрабогатите, средните класи са принудени да пропадат, работническите класи биват отново пролетаризирани, а най-бедните биват избутвани отвъд мрачните граници на минималното ниво на прехрана, в един вид гробовен полу-живот, перфектни цели за която и да е „природна катастрофа“, която се случи в даден момент. Струва ми се, че не е просто историческа случайност фактът, че островът, който ни е дал източника на взрива на растителните култури, повел света ни по пътя до този момент в капиталистическия проект, заедно с това е и първия, който ни служи като предупреждение за тази зомби-фаза на капитализма, при която цели нации биват превърнати чрез икономическа алхимия в нещо не-съвсем-живо. В старите времена едно зомби беше фигура, чийто живот и работа са били овладени чрез магически средства. От едновремешните зомбита се очакваше да работят без почивка. Новото зомби не може да очаква никаква работа – новото зомби просто виси наоколо в очакване на смъртта.
И това също е нещо, което земетресението разкри.
Шест
Не мога да разглеждам апокалипсиса на Хаити без да задам въпроса: а накъде води всичко това? Накъде ни запращат моделите и силите, които сме пуснали в ход в нашия свят – моделите и силите, които направиха опустошението на Хаити не само възможно, но и неизбежно? Към каква цел, към какво бъдеще, към каква съдба?
Отговорът ми се струва едновременно и очевиден, и смразяващ. Предполагам, че щом само привършим опустошаването на ресурсите на планетата си, след като сме унищожили още няколко хиляди вида, изчерпали водните запаси, отровили всичко докъдето поглед стига и ускорили атмосферното затопляне, което ще стопи полярните шапки и потопи крайбрежията ни; щом само пазарните ни операции са разпределили света на крайностите ултра-богати и не-съвсем-мъртви; щом само измършавелите милиарди, които икономическите ни системи са изоставили на произвола на съдбата, са опоскали до край биосферата, в неутолимия си глад – онова, което ще ни е останало, ще бъде една поразителна, изгубена безутешност, едно бъдеще от трескав научно-фантастичен сън, в който супер-богатите ще живеят в оградени плантации при невъзможни привилегии, а остатъкът от нас ще се валя в непредставима крайност, олюляващ се сред отпадъците и изчистван от стотиците хиляди „природни бедствия“ – от „божествени актове“.
Звучи познато, нали?
Не е ли в края на краищата това логическото заключение от всичко, което причиняваме? Трансформацията на цялата ни планета в един Хаити? Хаити, както виждате, е не просто най-видимата жертва на нашата цивилизация – Хаити е и предзнаменование на онова, което идва.
И това също е нещо, което земетресението разкри.
Седем
Ако знам нещо, то е следното: ние имаме нужда от откровенията, идещи от нашите апокалипсиси – и това още никога с такава сила, както днес. Без това знание, как бихме могли някога да поемем отговорност за социалните практики, които водят до катастрофите ни? И как бихме могли да поемем отговорност за колективния отговор, който ще бъде необходим, за да смекчим мизерията?
Как можем да се надяваме на някогашна промяна?
Защото ние трябва да се променим, ние трябва и да се противопоставим на изкушението да гледаме настрана, когато се сблъскваме с катастрофи. Да се противопоставим на старите истории, които ни казват, че трябва да разбираме социалните катастрофи като природни. Трябва да отхвърлим привичните сценарии на жертви и спасители, които фокусират енергиите ни единствено върху благотворителността, вместо върху системната промяна. Трябва да отхвърлим възстановителните мерки, които винаги се опитват да поляризират хората и местата, за които се очаква да подобрят. И трябва, при всички обстоятелства и с цялата ни сила, да се противопоставяме на опитите на онези, които са причинили катастрофата, да използват хаоса в своя полза – да затегнат контрола си над нашето бъдеще.
Ние трябва да се вглеждаме в руините – смело, решително – и трябва да виждаме.
А след това трябва да действаме.
Самите ни животи зависят от това.
Ще се случи ли това? Ще можем ли ние, въпреки всичките си ограничения и жестокости, наистина да се вслушаме в руините си и да се измъкнем от падението към апокалипсиса?
За да бъда искрен, аз не съм особено оптимистично настроен. Искам да кажа, погледнете ни само. Не, не съм оптимист – но това не означава, че нямам надежда. Дали сам си противореча? Добре, нека си противореча. Аз съм от Ню Джърси: както някога беше казал един автор от тоя край: „Аз съм голям, съдържам множества.“
Да, имам надежда. Ние хората сме разпокъсана компания, дефектна и често сатанинска. Но въпреки всичките си недостатъци, ние все пак сме способни на велики дела. Помислете само за легендарната, божествено вдъхновена издръжливост на хаитияните. Помислете само за това как те са успели да оцелеят през всичко, което светът е запокитил върху тях – от робството до Сара Пейлин, която беше на посещение тук през миналия декември. Помислете за свръхчовешката солидарност на хаитияните в седмиците след земетресението. Помислете за прилива на помощ от хаитияни от целия свят. Помислете за невъзможните жертви, които хяитиянската общност направи и продължава да прави, за да се погрижи за ония, които бяха съсипани на 12 януари 2010.
Помислете също и за моя народ, доминиканците. В цялата модерна история само малко народи са били толкова враждебно настроени към хаитияните. Разбира се, ние сме съседи, но какви съседи! През 1937 диктаторът Рафаел Трухильо започна геноцидна кампания срещу хаитияните и хаитиянските доминиканци. Десетки хиляди хора бяха избити; други десетки хиляди бяха ранени и прогонени в Хаити – и в резултат от този геноцид отношенията между двете страни никога не са се подобрявали. Съвременното доминиканско общество в много отношения ми изглежда дълбоко анти-хаитиянско, а хаитиянските емигранти в моята страна са подложени на всеобща дискриминация, отвратителни условия на работа, постоянно преследване, групово насилие и депортация по съкратена процедура, без подобаващ процес.
Никой, имам пред вид никой, не очакваше помощ от доминиканците след земетресението; и все пак, вижте какво се случи: доминиканските спасителни бригади бяха първите, които влязоха в Хаити. Те пристигнаха само часове след земетресението, през първите, критични дни от кризата, докато международната общност едва започваше да координира действията си. Доминиканците изпратиха в Хаити жизнено важни ресурси, които в този момент означаваха разлика между живот и смърт за хилядите жертви.
В едно шокиращо преобръщане на десетилетия отровна омраза, изглеждаше така, сякаш цялото доминиканско общество се е мобилизирало в името на опита за подпомагане. Доминиканските болници бяха изпразнени, за да могат да приемат ранените, и всички предстоящи операции бяха отложени в течение на месеци. (Представете си ако Съединените щати биха отложили всички предстоящи операции само за един месец, за да помогнат на Хаити – какво би означавало това.) Училища от целия политически и икономически спектър организираха акции за подпомагане, а индивидуални граждани доставяха пратки от важни материали и персонал със собствените си автомобили, още по времето, когато международните организации твърдяха, че пътищата до Порт-о-пренс били непроходими. Доминиканското правителство транспортира генератори и мобилни кухни, както и полева болница. Доминиканският Червен кръст беше готов за помощ далеч преди всички останали. Доминиканските общности в Ню Йорк, Бостън, Провидънс и Маями изпратиха средства и пари. Тази историческа промяна сигурно е накрала Трухильо да се преобърне в гроба. Соня Мармолейос, скромна доминиканска жена, остави собствените си бебета вкъщи, за да кърми повече от двадесет хаитиянски бебета, чиито майки бяха или сериозно ранени, или убити в земетресението.
Помислете за Соня Мармолейос и разберете защо, въпреки всичко, аз все още имам надежда.
Осем
„Това са мрачни времена, никой не го отрича.“ Така говореше героят на Бил Найи в предпоследния филм за Хари Потър. Понякога трябва да се вглеждаме в развлеченията си, за да намираме истини. А понякога трябва да се вглеждаме в руините, за да намираме надежда.
Повече от година измина откак земетресението срина Хаити, но на материалния фронт не се е променило почти нищо. Порт-о-пренс все още е в руини, отломъците все още не са отстранени, а пристанището все още е силно повредено. Повече от един милион души все още живеят в палатки, изложени на природните сили, болестите и бандите от грабители – и няма изгледи положението да се промени скоро. Мерките по възстановяването донесоха кофи с пари на много американски фирми, но засега носят много малко за хаитиянските фирми и работници. Из временните лагери се шири холера, до този момент от нея са загинали над 4,500 души според ООН. През декември 2010 Пол Фармър докладва, че почти една година след катастрофата Хаити е получил само 38 процента, или 732,5 милиона долара, от обещаните дарения, изключвайки опрощаването на дългове. В Доминиканската република заплахите от насилие принудиха хиляди хаитиянски имигранти да напуснат района на Сантяго само седмици преди първата годишнина на земетресението.
Повече от една година по-късно, ние спокойно можем да кажем, че светът гледа настрана. Той не успя да извлече поука от апокалипсиса в Хаити.
Но никога не се притеснявайте – ако има нещо сигурно, то е само, че ще има и други Хаити. Някоя друга катастрофа ще постигне бедната ни планета. И за кратко време окото на Саурон, тоест непостоянното внимание на света, ще се втренчи в тази нова мизерия. Ще последват още извивания на ръце, ще бъдат произведени още повече замъгляващи разкази, ще умрат повече хора. Онези от нас, които се грижат, ще помогнат с всичко, с което могат, но повечето хора ще извърнат поглед. Но ще има и няколко, които, стискайки зъби, ще гледат из руините в търсене на новостите, от които всички ние евентуално ще се нуждаем.
В края на краищата, апокалипсисите като хаитиянското земетресение не са само катастрофи; освен това те са и шансове: шансове за всички нас да погледнем към самите себе си, да поемем отговорност за онова, което виждаме, да се променим. Някой ден, някъде по света ще се случи нещо ужасно, и изведнъж ние няма да гледаме настрана. Ще отхвърлим онова, което Джейн Ана и Луис Р. Гордън описват в По божие предупреждение като странния момент, следващ след катастрофата, в който „в нежеланието си да възприемем катастрофите като знамения“, ние отказваме „да тълкуваме и да поемаме отговорност за онези видове човешки действия, които са необходими, за да се облекчи човешкото нещастие“. Някой ден някъде по света ще се случи нещо ужасно и ние ще се вслушаме в руините. Ще започнем да поемаме колективна отговорност за света, който създаваме. Наречете ме глупаво-утопичен, но аз искрено вярвам, че това ще се случи. Да, вярвам. Питам се само колко ли милиона хора ще трябва да загинат, преди това да се случи.
