Западна Европа е изпитвала само едно убийствено земетресение от величина, подобна на онова, което сполетя Япония на 11 март 2011. Но дори и така, Лисабонското земетресение от 1755, също последвано от цунами и пожар, предизвиква дълбока, ако и не особено продължителна, криза в западното мислене. Безсмислената загуба на толкова животи поставя под въпрос както християнското убеждение в Божията милост и всемогъщество, така и по-новото, просветителско разбиране за вселената като нещо подредено и разумно („най-добрият от всички възможни светове“ на немския философ Готфрид Лайбниц), с човека като неин рационален и прогресивен център.
Водещи интелектуалци като Волтер поставят Бог и природата под съд – и намират и двамата за виновни. Хората, вярващи в гневния Бог от Стария завет обаче твърдят, че катастрофата е божие наказание за греховете на Лисабон. На което Волтер отговаря гръмовно: „А Лисабон по-грешен ли е от Париж и Лондон?“ В отговор на това Русо пише писмо до Волтер, в което го укорява заради отправените обиди – но не към Бога, а към природата. Ако хората биха живели разпръснато из естествения свят, вместо да се тъпчат в един пренаселен град, не би имало толкова много смърти. Наследниците на Русо вероятно могат да бъдат открити сред ония съвременни защитници на околната среда, които виждат в последната катастрофа наказание за продължаващия от страна на Япония лов на китове.
Лисабонското земетресение е единствено в европейската история. Споменът за него скоро избледнява. Бог скоро се завръща отново на небето и всичко по света идва на мястото си. Човек само би могъл да се пита какъв ли би бил ефектът върху европейското мислене, ако подобни събития биха се превърнали в нещо постоянно повтарящо се през последните два и половина века, както това е в Япония. От 1755 насам, Япония е преживяла около двадесет големи земетресения, както и безброй по-малки – постоянно напомнящи на хората за неизменно присъстващата опасност под краката им. Но както чуждестранните наблюдатели отбелязват винаги, японците приемат тези катастрофи с безропотен стоицизъм и самодисциплина, без какъвто и да е намек за някаква теологическа или хуманистична криза. За да се разбере това, човек трябва да се запознае с двете основни религиозни традиции в Япония, шинтоизма и будизма.
Модерният шинтоизъм произхожда от анимистичните вярвания на древните японци, чиито митове показват ясно, че, както и пред-християнските римляни, те не са очаквали от боговете си да бъдат нито безкрайно справедливи, нито пък доброжелателни. Особено богът на бурите, Сусано-о (чието име напомня за гневното свистене и бучене на вятъра), може да се държи като божествен хулиган когато е в настроение за лошо време. Подобно на Зевс с неговите гръмотевици, Сусано-о е в състояние да опустоши с един-единствен удар цели човешки поселения. Той може да бъде отмъстителен, дори садистично настроен. Според най-стария сборник с японски митове, т. нар. Kojiki (712), веднъж, когато се разгневил на сестра си, богинята на слънцето, той побеснял до такава степен, че разрушил оризовите й полета, изходил се в дома й, одрал коня й жив, захвърлил го срещу чекръка й, а след това убил един от придружителите й. Сестра му била толкова оскърбена, че се скрила в една пещера, с което причинила постоянен мрак. И едва когато била изкушена да надникне навън, заради смеха на останалите богове – предизвикан от разголването на една друга богиня – светлината отново била възстановена.
Древните японци са били практични, светски хора – отново, също като древните римляни – и те изглежда са изпитвали твърде слаба склонност към философстване по въпроса дали техните богове изпитват особено удоволствие от периодично причиняваните им катастрофи. Те са приемали тези катастрофи като част от човешкия живот и са строили домовете си от по-леки материали, които да не падат така тежко върху главите им. Едва когато през шести век в страната пристига будизмът, те започват да се опитват да обясняват постоянните си сблъсъци със смъртта и масовите разрушения от гледната точка на една по-широка, философска перспектива.
С основните си учения за приемането на живота като нещо преходно и изпълнено със страдание – от което следва, че човек трябва да се освободи чрез просветление от колелото на живота и смъртта – будизмът предлага един задоволителен мироглед за жителите на страна, подложена на постоянни катаклизми. Будисткото отношение към света е добре формулирано от отшелника от 13 век Камо но Хомей, който е забягнал в хълмовете, заобикалящи Киото, за да се спаси от природните и причинените от хората катастрофи. В своя поетичен дневник, Изложение откъм моята колиба (1212), той ни поучава: „Течението на реката е непрестанно и водата й никога не е една и съща. Мехурчетата, които плуват из потоците, ту изчезващи, ту отново появяващи се, не притежават постоянство: такъв е в света човекът и неговите обиталища.“ В тези думи се долавя нещо като ехо на Хераклит.
Нацията без държава
Това усещане за живота като нещо преходно и крехко е разработено като по-формална философия от Доген (1200-53), който е един вид Тома Аквински на Зен будизма. Философията на Доген е посветена на непостоянството и празнотата на нещата, това е философия на не-есенциализма. Нито природата, нито човекът притежават някаква фиксирана или постоянна идентичност. „Просветената мисъл… е мисълта, която е прогледнала за непостоянството“. Или, изразено по-поетично:
С какво да сравня света?
Лунна светлина, отразена
в капки роса,
стичащи се по листото на здравец.
Идеята за преходността (mujo) се превръща в централна тема на японското изкуство и литература, тя обхваща всички области на японската култура. Може да изглежда парадоксално, че при всичката свирепост на природата през цялата им история, японците са посветили толкова голяма част от литературата и изкуството си на възхвалата на нейните красоти. Как е възможно хората да обичат една жестока, безмилостна, безразлична природа, която им носи непрекъснати земетресения и цунами? Отговорът на този въпрос, който дава хайку-поетът Мацуо Башо, идва от Зен: ако природата накърнява егото ти, то превъзмогни егото си, като станеш едно цяло с природата.
Животът на Башо е изпълнен със загуби и скърби, но той се е обърнал към природата, за да превърне или „пречисти“ тази скръб в онова, което сам нарича саби (буквално – усещане за самота). Това е едно безпристрастно, лишено от его състояние на единство с природата и откъсване от самия себе си. За Башо, поетическата практика е упражнение по отрицание на самия себе си, нещо подобно на онова, което Джон Кийтс нарича „отрицателна способност“. Както пише Кийтс: „При един голям поет, усещането за красота превъзмогва всяко друго съображение, или по-скоро заличава всички съображения.“
Хайку-поетът „изпразва“ себе си, за да може да преживее природата такава, каквато тя е, нефилтрирана от човешкото его. В творчеството на един английски поет на природата като Уърдсуърт, поетът и природата са еднакво присъстващи (в „Жълтият нарцис“ той се позовава на самия себе си осем пъти в 24 реда). В най-доброто от Башо, поетът изчезва и остава единствено природата:
Такава тишина.
Гласове на цикади
пронизват скалите.
Японските политически реакции към катастрофите или към непредвидимите национални критични ситуации са по-малко вдъхновяващи. През времето на ерата Хейсей (управлението на настоящия император, започнало през 1989), Япония се сблъска с цяла серия от критични ситуации: спукването на финансовия балон през 1990, земетресението в Кобе от 1995, терористката атака на сектата Аум Синрике през същата година, както и земетресението, последвано от цунами, през 2011 година. Във всеки от тези случаи, реакциите на правителството и неговата елитна бюрокрация бяха летаргични и лишени от вдъхновение. Ако човек търси някакви по-дълбоки културни или исторически причини за тази очевидна неспособност за бързо мислене или гъвкаво, отговорно действие, то едно добро място за започване е времето на принца Шотоку (573-621).
Шотоку е принцът-обединител на Япония. Той „създава“ Япония по същия начин, по който Алфред Велики създава Англия, като установява основите за националната идентичност и държавно устройство. В своята конституция от 604 Шотоку посочва на сънародниците си необходимостта от „ва“, или хармония. Най-добрият начин за постигане на хармония от една нация, твърди той, е тя да притежава мъдър владетел, но тъй като мъдрите владетели се появяват „по веднъж на хиляда години“, следващият най-добър начин е да се постигне консенсус сред управляващата класа. Японският политически елит винаги е вземал този съвет присърце. Проблемът обаче е в това, че консенсусът не функционира добре при спешни случаи, които изискват независими, решаващи действия от страна на един отговорен водач.
Кой управлява Япония? Според първата модерна конституция на страната от 1889, императорът е върховен ръководител – но императорът никога не е управлявал тук, не и през последното хилядолетие. Някои десни мислители са го идентифицирали с будисткото понятие за „му“, или „небитие“: безсилният център на властта, толкова по-мощен символично, тъй като е безсилен политически. Те виждат императора като един вид негативна полярност, поддържаща страната в хармонично, положително подреждане (един „му“, който създава „ва“, така да се каже). Проблемът е в това, че не само императорът, но и премиер-министърът, както и всички висши правителствени чиновници и бюрократи изглежда са само прояви на „му“ – неспособни да заемат каквато и да е силна позиция или да извършат някакви самостоятелни действия.
Петнадесет премиер-министри са служили на императора Акихито, който сега се намира в двадесет и третата година от управлението си. Това е една по-малко благотворна форма на „mujo“, или преходност; при това тя не вдъхва на японската общественост някакво особено доверие във водачите й. В своята книга Загадката на японската власт (1989), холандският журналист Карел ван Волферен описва Япония като „нация без държава“, контролирана от един безличен, непонятен, олигархичен елит, действащ иззад сцената. Почти нищо не се е променило през последните 20 години.
Във филма Икиру на Акриа Куросава (1952), представляващ сатира срещу японската бюрокрация, домакините от един беден квартал в Токио изпращат до градската управа молба да се направи детска площадка на мястото на едно заблатено и гъмжащо от комари място. Водейки децата си за ръка, жените биват препращани от едно място на друго, в объркваща поредица от бюрократично нищо-правене. След като най-накрая те биват изпратени отново на мястото, от което са започнали, те избухват гневно: „Вие се подигравате с демокрацията!“
Следвоенната японска демокрация все още е била в началото си по времето, когато Куросава се опитва да покаже на сънародниците си необходимостта от нов начин на мислене: че правителството съществува, за да обслужва хората, а не обратно. Разглеждайки мудните реакции на политическия елит по време на криза, 60 години по-късно, човек само може да се съмнява дали те са възприели поуката му.
Две седмици след катастрофата от 11 март, лекарите от префектурата Мияги в североизточна Япония се оплакваха пред медиите, че те и пациентите им оцеляват с по две топки ориз дневно. Пресата беше изпълнена с истории за хора, натоварили колите си с макарони, ориз или дори храна от ресторанти, и пътуващи стотици километри, за да я разпределят сред жертвите на бедствието по крайбрежните райони. Както човек може лесно да разбере, те са били в състояние да го направят най-вече защото пътищата не са били задръстени от военни конвои, грижещи се за снабдяване на гладуващите и евакуация на пострадалите.
Труфилата на модерността
Но къде е било правителството? Катастрофата беше засегнала само малка част от страната; със сигурност едно по-ефективно разпределение на храна е било напълно възможно, като се имат пред вид огромните ресурси, с които Япония разполага. Мнозина са си задавали същия въпрос и след земетресението от Кобе – което се беше случило не в някакъв изолиран регион като Тохоку, а в един от най-големите градове в централна Япония. По онова време, известната японска гангстерска организация, т. нар. якуза, спечели значително публично одобрение с това, че започна да раздава храна на нуждаещите се и бездомните – при това далеч по-ефективно, отколкото правителството желаеше или беше в състояние да го направи.
Въпреки своите модерни, демократични труфила, японското правителство изглежда не разбира, че то е вид служба в полза на обществеността. Хората съществуват за да служат на държавата, а не обратно.
Според психологически по-силните, символични представи, предпочитани от консервативния елит, държавата се идентифицира с императора. Това беше най-категорично изразено чрез лозунга от времето на войната: „Сто милиона живота за императора!“
Но дори и през 2000-та година Йоширо Мори, тогавашният премиер-министър, увери публиката по време на един митинг с про-шинтоистки политици, че „Япония е божествена страна, съсредоточена около императора“ – с което на практика отрече следвоенната конституция само с едно изречение. По подобен начин, след катастрофата от Тохоку, губернаторът на Токио, Шинтаро Ишихара, предизвика сериозно публично възмущение с репликата си, че земетресението било „божествено наказание“ за днешния японски материализъм. На което човек може да отговори: а не е ли Токио далеч по-материалистичен от Тохоку, един от най-бедните региони в Япония?
Настоящата конституция, влязла в сила на 3 май 1947, постановява, че управляващи в Япония са хората, а не императорът, както е според конституцията Мейджи от 1889. Но множество консерватори изглежда все още предпочитат версията Мейджи. Както става ясно от забележката на Мори, те изпитват носталгия по пред-военната кокутай (национална система на управление), която комбинираше в едно политика и шинтоизъм. И отново, подобни емоции се противопоставят на следвоенното разделение на държавата и религията. За множество дясно настроени хора, конституцията от 1947 е нещо позорно, тъй като тя е била наложена на Япония от съюзниците (и най-вече от американците), които окупираха страната след поражението й през Втората световна война. Те я възприемат като „не-японска“ и като опит да се наложат на страната ценности, чужди на местната култура и политика.
Както веднъж отбеляза писателят Юкио Мишима, императорът е „джокерът“, или козът на политическата класа, с която се играе, когато чиповете са хвърлени на масата. Този коз дълго е позволявал на десницата да се маскира под обявената за свята аура на „имперската традиция“, а освен това направи възможно политическата класа да избегне самоналоженото поражение от Втората световна война почти незасегната, с изключение на символичното предлагане на няколко жертвени фигури пред Международния военен трибунал за далечния изток от 1946-48. Това беше нещо, намиращо се в остър контраст със съдбите на фашистките съюзници на Япония от Европа, където падането от власт на Хитлер и Мусолини наложи достатъчно основателна раздяла със старите политически системи в Германия и Италия.
Разбира се, сега, когато чиповете са на масата, императорът беше изпратен да посети жертвите на земетресението, осенявайки поданиците си с честта „да си имат крал“. Хората приемат посещенията му с благодарност – но не чак толкова и посещенията на премиер-министъра. Когато Наото Кан посети района на земетресението едва седмици по-късно, една бездомна 72-годишна жена изглеждаше слабо впечатлена. „Не очаквам нищо от правителството“, бяха думите й.
Кан дойде на власт през 2010, обещавайки да замести старото бюрократично управление с нова, решаваща политика. Но ако земетресението от март е било неговата първа реална проверка, то едва ли може да се каже, че той е впечатлил някого. Кан оцеля след вот на недоверие от 2 юни, обещавайки да напусне поста си в близкото бъдеще; в края на юни опозиционните партии изискаха точна дата за оттеглянето му и, в протест пред продължаващото му управление, забавиха приемането на специалния бюджет за след-земетръсното възстановяване. Жертвите изразиха силен гняв заради това отлагане на неотложна работа заради вътрешно-партийни боричкания.
Революциите в Япония никога не са били започвани от народа. Те винаги са били налагани отгоре след борби за власт сред управляващите елити (така наречената реставрация Мейджи от 1868 е добър пример за това). Японците са дълбоко консервативни хора, и то по разбираеми причини. Ако земята под краката ви притежава навика да се клати, пука и мести, то сигурно и вие ще жадувате за повече социална и политическа стабилност, като минимум. Боботенето винаги ще бъде последвано от мърморене, но клатещите се основи на държавата винаги ще си стоят, колкото и несигурни да са иначе.
Днешна Япония отчаяно се нуждае от онзи водач, за който принц Шотоку е казал, че се появява само веднъж на хиляда години – ако не Шотоку, то поне някой Себастияо Жозе Карвальо е Мело, премиер-министър на Португалия от времето на Лисабонското земетресение, който, попитан от паникьосаните чиновници какво да правят, им отговорил: „Нахранете живите и погребете мъртвите.“
