На 83-годишна възраст Зигмунд Фройд е покосен от агонизиращ рак на челюстта и неуморно пише завещание от смъртния си одър. Публикувано през лятото на 1939 г., когато надигащата се нацистка Германия прави последните си приготовления за нахлуване в Полша, то не е нито ръководство по психоанализа, нито лични мемоари, а необичайна псевдоисторическа творба, наречена „Мойсей и монотеизмът“.
Вдъхновен от археологическите открития в Амарна в Египет, Фройд изказва тезата, че монотеизмът на Мойсей всъщност е с египетски произход: еволюция на поклонението пред бога на слънцето Атон. Още по-скандално е, че той твърди, че древните евреи са убили Мойсей и са увековечили тази монотеистична вяра не от религиозна преданост, а от несъзнателно чувство за неразрешена духовна вина.
Макар че Фройд за щастие не е жив, за да види това, приемът на последната му широкообхватна теория е меко казано хладен. Уилям Фоксуел Олбрайт, който по-късно удостоверява автентичността на свитъците от Мъртво море, я нарича „напълно лишена от сериозен исторически метод“. Роуън Уилямс, по-късно архиепископ на Кентърбъри, нарича заключенията му „болезнено абсурдни“.
Но скандалната история на Фройд оказва дълбоко влияние върху един от неговите ученици: руския студент по психоанализа Емануил Великовски. Великовски е толкова разтърсен от прочитането на „Мойсей и монотеизмът“, че скоро се отказва от предишните си занимания и започва трескаво търсене на исторически доказателства за библейския Изход.
Великовски смята, че е намерил това, което е търсил, в папируса Ипувер – фрагментарен текст от 12-та династия на Египет, който според него описва една или повече от 10-те напасти на Мойсей. Има само един проблем – папирусът предшества времето на Изхода с около 500 години. Но Великовски не се обезсърчава. Решението му е просто и удобно: Подобно на стария си учител, той преконфигурира миналото.
„Писмената история на древния свят е съставена без правилна синхронизация на историите на различните народи от древността“ – уверено твърди той в увода на своя труд от 1945 г. „Тезиси за реконструкция на древната история“. Великовски ще бъде този, който ще изчисти този „безпорядък от векове, царства и личности“; с един замах той изтрива няколкостотин години от древната история, подреждайки идеално Изход и Ипувер.
„Импулсът да се ревизира историята вероятно става все по-силен. В края на краищата има причина тези необичайни идеи никога да не умират.“
Псевдоисторията на Великовски е приета от учените дори по-подигравателно от тази на Фройд. Но тя възхищава масите извън кулата от слонова кост. Университетските факултети се опитват да забранят книгите и да бойкотират издателството му, но Великовски продължава да бъде обект на документални изследвания и звезда на лекторски турнета чак до смъртта си през 1979 г.
Дълго време след смъртта на Великовски идеите му продължават да вдъхновяват псевдоисторическите общества в целия западен свят. В една от тези групи, германското Дружество за реконструкция на човешката и природната история, концепцията за хронологичен ревизионизъм прави още един голям скок напред.
През 1996 г. Хериберт Илиг, редактор на списанието ZeitenSprung (Скок във времето), публикува труда, който ще определи остатъка от живота му: „Das Erfundene Mittelalter“ – „Изобретеното Средновековие“. Книгата отива отвъд историческия ревизионизъм, който дори Фройд и Великовски смятат за възможен – в нея се предполага, че 297 години от средновековната история са сложна измислица, резултат от заговор между императора на Свещената римска империя Ото III и папа Силвестър II. И двамата мъже, разсъждава Илиг, са искали да управляват през благоприятната 1000 година и затова са наредили на манастирите на континента да изфабрикуват огромен брой документи, свидетелстващи за дългата измислена история на каролингските крале. Докато Великовски се задоволява само с подправяне на древната история, Илиг преразглежда самата хронология на съвременния живот. За него годината не е 1996, а 1694.
Ханс-Улрих Нимиц, един от съзаклятниците на Илиг, измисля термина „фантомно време“, за да опише този уж несъществуващ исторически период. В статия от 1995 г., защитаваща работата на Илиг, Нимиц очертава съмнителния сбор от доказателства, които подкрепят този радикален ревизионизъм. Това, което веднага прави впечатление, е начинът, по който се заиграва с истински трайни въпроси в средновековните изследвания: архитектурните анахронизми, дендрохронологичните[1] пропуски и планината от средновековни копия и фалшификати, които поставят под съмнение дори и много авторитетни източници.
Тези критики могат да бъдат – и са били – отстранени чрез задълбочени исторически изследвания. Но скептицизмът на Илиг и Нимиц се дължи на нещо много по-трудно за разрешаване: дълбоко чувство на недоверие към работата на професионалната история. „Защо ‚глупавият‘ учен и изследовател не е забелязал тази празнина по-рано? Защо трябваше да дойде някой външен човек, да зададе този въпрос и да започне да намира решения?“, пита Нимиц своите читатели. „Защото съществува неизразена и несъзнателна забрана да се поставя под съмнение хронологията, сякаш тя е безупречна.“
Историческата школа на Илиг така и не постига обхвата на тази на Великовски. Книгите му никога не са преведени, а теориите му почти веднага са отхвърлени. „Трябва ли да вкараме историческите ревизионисти в затвора?“, пита откровено един от рецензентите, като категоризира фантомното време наред с отричането на Холокоста. „От самото начало знаех какво ще последва“, казва Иглиг пред германския ежедневник Die Welt.
И все пак импулсът за преразглеждане на историята вероятно става все по-силен. В края на краищата има причина тези необичайни идеи никога да не умират. Неудобната истина е, че въпросите, които те поставят относно историческата ортодоксалност, насочват към някои отдавнашни неудобства в дисциплината – а извън нея към трайното недоверие към „експертите“ сред онези, които се вълнуват от неща като конспирации, скрити „истории“ и завоалирани „истини“. Оказва се, че в западната историография наистина броди един призрак. Той просто не е този, който Илиг е смятал, че е.
Съмнителната мантия на обективността
Съмненията относно приетата хронология на човешките събития са много по-стари от Илиг, Великовски или Фройд. Още в края на XVII в. йезуитските учени Жан Хардуен и Даниел ван Папенброк твърдят, че предвид почти повсеместната практика на фалшифициране в средновековните духовни кръгове, почти всички писмени документи преди XIV в. трябва да се смятат за изобретение на прекалено усърдни монаси.
Двеста години след Хардуен и ван Папенброк историкът Едуин Джонсън твърди, че цялата християнска традиция – включително 700-те години документирана история на така наречените „тъмни векове“ в Европа – е измислица на бенедиктинците от XVI век, които оправдават привилегиите на своя орден. Приблизително по същото време британският ориенталист Форстър Фицджералд Арбътнот е толкова обезсърчен от състоянието на историческите документи, че предлага хронологията да бъде изцяло променена и да започне от възкачването на кралица Виктория, само 63 години преди това. Според него времето B.V. (преди Виктория) може да бъде определено окончателно само до 1666 г., когато започва ежедневното публикуване на „Лондонски вестник“.
Както пише медиевистът Томас Таут, съвсем естествено е, че много учени са се оказали „озадачени и объркани от огромната част фалшифицирани, преработени, конфекционирани и по друг начин осакатени документи“, които формират предмодерния исторически запис. Особено в средновековния свят фалшифицирането „е било почти задължение на духовенството“. Водени от вяра, стремеж или суета, богатите домове и манастирите са подправяли хиляди документи, често за да удостоверят собственото си величие. Така Парижкият университет си измисля въображаема грамота от Карл Велики, Оксфорд – от Алфред Велики, а Кеймбридж (може би прекалено старателно) – от самия крал Артур.
Днес работата на хора като Хардуин, Джонсън, Арбътнот и Илиг обикновено се отхвърля като „хиперкритицизъм“ – школа, която приема за отправна точка един вид универсализиращо съмнение, вдъхновено от съвсем реалната ненадеждност на свидетелствата от далечното минало. „Като не вярва на порива на доверчивостта, човек започва да подозира всичко“, се обяснява във френския учебник „Въведение в изучаването на историята“ от 1898 г.
Подобни крайни съмнения в много отношения са стимул за превръщането на историята в по-строга и научна дисциплина – дисциплина, която привидно се основава не на общоприета мъдрост, фолклор или провиденциализъм, а на експертно разглеждане на доказателствата от миналото. Една от отправните точки на съвременния исторически метод е трудът на Жан Мабийон от 1681 г. „De re diplomatica“, пряк отговор на Хардуен, който поставя началото на различни техники на текстова критика, използвани и днес. Подобна работа продължава – през 2019 г. едно научно изследване запълни пропуските в дендрохронологичния запис в пряк отговор на онези, които, подобно на Илиг, твърдяха, че те са доказателство за историческа конспирация. „Всички ние до известна степен сме наследници на емпиризма от XIX в.“, каза ми Леви Роуч, историк и експерт по средновековните фалшификати.
Всъщност много от съвременните медиевисти все още търсят началото на своята професия в амбициозния проект за изследване на източниците, наречен „Monumenta Germaniae Historica“, започнат през 1819 г. За да съберат „Монумента“, стотици учени се разхождат из целия континент, претърсват абатства и кметства и внимателно проучват намерените средновековни документи, използвайки новите тогава инструменти на текстовата критика. Резултатът остава ключова отправна точка за всеки историк, който изучава последните около 1300 години от европейската история.
Историците, които създават „Монумента“, се стремят да издигнат работата си до стандарта на обективна наука и да премахнат от нея морализма, който определя предишното поколение писатели за миналото. В края на XIX в. английският историк Томас Ходжкин изпитва необходимост да се защити от тази „влиятелна школа“. „Бихте ли върнали в историческата наука онези теологични термини и телеологични аргументи, от които току-що успешно я пречистихме?“ – представя си той как бива запитван, когато се осмелява да погледне към историята на Италия през призмата на провидението.
И все пак викторианското „пречистване“ на историята никога не е било толкова пълно, колкото може да се твърди. В края на краищата в основата си историята е изкуство на разказването на истории. И докато бъдещите учени в областта на историята все още са определяли своя занаят, те са работили в нелека близост до много по-популярни литературни произведения.
През същата година, когато започва проектът, довел до появата на „Монумента“, е публикувано друго произведение, което завинаги ще промени работата по история: „Айвънхоу“ на сър Уолтър Скот. На пръв поглед „Айвънхоу“ не е нищо повече от романтична лудория за викториански момчета, измислена история за саксонски лорд и неговите приключения с хора като Робин Худ и Ричард Лъвското сърце. Но Скот разглежда проекта си в много по-широк смисъл. Книгата започва с необичайно подробен исторически очерк, който я представя като нов експеримент в науката, допълващ сухите факти, извлечени от средновековните хроники, с ново въображаемо действие.
Публикувана през 1819 г., „Айвънхоу“ предизвиква незабавен отзвук. Руският драматург Александър Пушкин пише, че влиянието на Скот „се усеща във всички области на литературата на неговата епоха“. С масовата си привлекателност „Айвънхоу“ скоро превръща „средновековието в център на английския опит“, според критика Стюарт Кели; вдъхновява имитации на средновековни турнири и фетиш към рицарските прояви и е широко признат за подтик на британското готическо възраждане, което ще определи консервативната естетика и ценности далеч след Викторианската епоха. Последвалите исторически трудове безспорно носят влиянието на Скот: реакционна любов към английската предмодерност, която разглежда англосаксонските общества на Merrie Olde England като, по думите на Дьорд Лукач, „социална идилия“, насърчаваща „мирното сътрудничество между всички класи“ и „органичното развитие на културата“.
„Айвънхоу“ би могъл да има такова влияние само поради псевдоисторическите си качества, заради остроумната си нова интерпретация на ограничени данни от миналото. Много викторианци искрено вярват, че „Айвънхоу“ и други подобни исторически измислици са истинска реконструкция на иначе недостъпния вътрешен живот на средновековните хора, изпълнявайки задължението на историците да визуализират нагласите на миналото. „Трудно е да се реши коя от двете сливащи се форми на историческия разказ – романът или ‚пряката‘ история – допринася повече за оформянето на другата“, пише историкът Били Мелман.
Аз съм колекционер на остаряла история и рафтовете ми са пълни с примери за по-тъмната страна на този брак между обективно изследване и въздействащ разказ: грандиозни и „научни“ исторически прегледи от древния свят до наши дни, които неизменно описват прогреса на човечеството от „примитивна“ изостаналост през „ориенталско“ суеверие до „просветено“ християнство в нашето „цивилизовано“ (и винаги европейско) настояще.
„В основата си историята е изкуство на разказването на истории.“
Днес можем ясно да видим тези произведения като империалистическата пропаганда, която са били, дори ако авторите им наистина са вярвали, че заемат позицията на дистанцирани и аналитични професионалисти. Но по тяхно време този фалш на обективност е осигурявал прикритие за грандиозни проекти на исторически ревизионизъм. Паметниците на Конфедерацията в американския Юг са издигнати в опит да се пренапише историята на Гражданската война и да се потвърди легендата за „изгубената кауза“, която предполага някакво достойнство в провала на Юга. Фашистката историография, която се основава на викторианската псевдонаука, интерпретира почти всеки аспект на историята през призмата на расизма и представя европейските държави, които тогава са на по-малко от век, като наследници на древни империи. Такива проекти съжителстват с по-малко успешни, макар и не по-малко проблематични каузи, като усилията на магната Ебен Хорсфорд да изфабрикува пристигането на [викингския мореплавател] Лейф Ериксон в Америка – мотивирани от дълбоката му провиденциалистка вяра в англосаксонското превъзходство.
Лесно е да посочим статуите на „героите“ на Конфедерацията или ексцентричностите на фигури като Хорсфорд и да ги наречем злоупотреби с историята, но те не са единственото наследство от псевдонаучното минало на дисциплината. Развитието на филологията, инструмент за лингвистичен анализ, който все още е ключов за датирането на източниците, е почти неразделно от еволюцията на научния расизъм. Същото важи и за исторически поддисциплини като антропология, сравнителна религия или дори археология. „Историците … обичат да вярват, че ‚фактите‘ от миналото действат като ограничения на разказа. Но тези факти също са артефакти, създадени от човека, тъй като са безсмислени без интерпретация“, пише историкът Адам Стаут в „Създаване на праистория“, където очертава професионализацията на археологията от викторианската епоха. „Вземането на решение за това кое е важно за ‚миналото‘ също е политика.“
Дори „Монумента“, Старият завет на научната историография, има за свои корени националистически проект. Нейните учени са натоварени да търсят германската история много преди съществуването на такава държава. Документите на Франция, Холандия, Италия и Испания са били честна игра, стига да са потвърждавали митологичната роля. Както пише историкът Патрик Гери в „Митът за нациите“, труд, изследващ развитието на европейския национализъм, „Монумента“ „задава параметрите, в които Германия ще търси своето минало“. Освен това тя предвещава нейното бъдеще. Митът за германска Европа се превръща в основополагащ за експанзионистичното насилие по време на двете световни войни и остава в основата на арианските фантазии от Ломбардия до Лондон.
Много други подобни национални проекти правят точно същото, независимо дали темите им са балкански легенди, руски религиозни текстове или неолитни централноазиатски селища. Всеки от тях е спомогнал за възникването на расов есенциализъм и национална изключителност. Подобна историческа псевдонаука помага да се определи формата на историята за по-голямата част от века, дори когато дисциплината непрекъснато претендира за съмнителна мантия на обективност.
Всичко това е добре известно на много историци поне от 70-те години на миналия век, когато по-критичните подходи към историографията станаха важна част от обучението им. „Всеки историк на ниво висше образование и нагоре се обучава да разбира как различните исторически моменти се контекстуализират и разбират от историците“, каза ми Луи Дийн Валенсия, професор по история в Тексаския държавен университет. „За да разбереш историята, всъщност трябва да разбереш как тя е била разказана“.
Но останалите от нас, в по-голямата си част, не са обучени да гледат на историята по този начин. Въпреки че произведенията на Чарлз Дикенс оформят представата ни за викторианското минало, много исторически произведения превъзхождат неговите по онова време. Начинът, по който тези популярни истории описват и оформят миналото, завинаги променя начина, по който те, а и ние, си спомняме за обществата, които ни предшестват. Днес те са нещо повече от псевдоисторически приказки: Те са тъмна бездна от измислици в центъра на нашата култура, начинът, по който гледаме на себе си в сравнение с другите. Без контекст е лесно да не осъзнаем колко погрешна може да бъде „историята“. Изведнъж радикалното съмнение все пак не изглежда толкова странна реакция.
Историята такава, каквато е била по същество
Днес нови исторически конспирации разцъфтяват всеки ден. Достатъчно е само да надникнете в интернет, за да ги откриете. В TikTok една агитаторка на име @momillennial_ постигна 15 минути слава с наглото твърдение, че цялата римска история е „плод на въображението на испанската инквизиция“. (За да не остане по-назад от псевдоисторическото богохулство на Фройд, тя също така заяви, че името на Исус Христос може да се преведе като „лечител на клитора“).
„За да разбереш историята, всъщност трябва да разбереш как тя е била разказана“
В конспиративния уебсайт The Unz Review, който може да се похвали със специални секции за „ваксинация и СПИН“ и „евреи, нацисти и Израел“, автор на име „Ревизионистът на първото хилядолетие“ твърди, че римската и средновековната история е измислена от латинските папи, „за да откраднат правото на рождение от Константинопол“. Цитирайки директно трудовете на теоретиците на фантомното време, дългите статии на автора са старателно подплатени и с препратки към критична и дори антиколониална литература – критиките на сериозните историци отново се използват, за да се хвърли широко съмнение върху приетите исторически факти.
Във въведението към сборника с есета, посветени на разпространението на подобни „алтернативни истории“, Валенсия изказва предположението, че критичната насока в историята, развила се след 70-те години на ХХ век, може би е отчасти виновна за това. „Постмодерното мислене и фалшивата равнопоставеност“ заедно са отстъпили място „на „кризата на безкрайните истории“, пише той. „Постмодернизмът ни остави една конструкция на времето, която не е нито циклична, нито прогресивна, разбита на алтернативни и конкуриращи се времеви линии.“
„цяла една трета от британската общественост – и подобен брой хора във Франция, Нидерландия и Япония – смята, че за колонизираните страни е било по-добре да бъдат потискани“
Казано по друг начин, самите инструменти, които историците са разработили, за да разграничат дисциплината си от викторианските злоупотреби с обективността, може би са ги отчуждили от обекта на тяхното изследване точно в момента, в който армии от аматьори и лоши актьори се опитват да го възстановят. Погледнете днес сайта на социалните медии, известен някога като Twitter, и веднага ще бъдете бомбардирани от орда акаунти с лица на статуи, представляващи целия спектър на „мръсната“ история – от антимодернистката носталгия на Cultural Tutor до откровения нацизъм на Bronze Age Pervert, като всеки от тях отразява по свой начин най-лошите импулси на викторианската историография.
Подобно на своите предшественици, те лесно съперничат на академичната история по популярност. „Тази носталгична конструкция на минало, което никога не е било, откъсната от историческия факт чрез съзнателна ирония и анахронизъм, сега е повсеместна в съвременната памет“, пише Лиланд Ренато Григоли, редактор на „Перспективи за историята“ на Американското историческо общество. Ревизионизмът бързо се превръща в мейнстрийм.
Но не само аматьори възраждат викторианската историография. Нови научни дисциплини като археогеномиката дават възможност за възкресяване на идеите от XIX в. за хомогенността на древните общества, които някога нацистите използваха, за да оправдаят своите расови теории. „Ние, археолозите, се оказахме изправени пред истинско преобръщане на привидно отдавна преодолените представи за статични култури и биологизиране на социалните идентичности … свързано с огромното въздействие на изследванията на древната ДНК“, пише археологът Мартин Фурхолт през 2020 г. Междувременно, на фона на консервативния академичен отпор срещу антиколониалната наука, цяла една трета от британската общественост – и подобен брой във Франция, Нидерландия и Япония – смята, че за колонизираните страни е било по-добре да бъдат потискани.
На много места извън Запада самите инструменти, използвани някога за деконструиране на арогантния възглед на викторианците за историята, сега се използват за изграждане на нови постройки на фалшива сигурност. В Индия на Нарендра Моди инструментите на постколониалната критика се използват в услуга на нов индуистки есенциализъм, който заличава вековното религиозно разнообразие. В Китай те се използват понякога за изграждане на нови мащабни исторически конспирации в подкрепа на широката представа за китайската изключителност. Да не говорим пък за начина, по който бяха използвани постколониалните идеали за репарации и етническо самоопределение – всъщност, превърнати в оръжие – в защита на войната на Израел в Газа.
Тази вълна от нов ревизионизъм дори нарушава способността ни да записваме точно нашето настояще. В заслепяващия прилив на изображения от Газа и Украйна пропагандата, псевдоисторията и политиката се смесват неразривно с реалното документиране на събитията, съществувайки едновременно като точка от данни и жив анализ, създадена и наблюдавана история. Тази чиста хипертекстуалност прави стремежа на историка към обективност, основана на доказателства, почти невъзможен. Как трябва да се определи кое е безсмислено и кое е последващо? Не говорим за ефимерността на интернет: изтрити туитове, утайки от изкуствен интелект, видеоклипове с военни престъпления, загубени от анонимно модериране.
Когато си даваме сметка за историята на нашия настоящ момент, може би не сме толкова различни от обсадения средновековен изследовател, който трябва да намери някакъв смисъл в един-единствен фрагментарен текст сред планина от фалшификати и погрешни схващания. Някои от нас може дори да се поддадат на свой собствен вид конспирация на времето, прилагайки съмнение навсякъде, където историята не е достатъчно чиста, за да бъде задоволителна, измисляйки неправдоподобни алтернативи, за да успокоят нуждата си от сигурност.
За да оцелее в този свят, дисциплината история може би ще трябва да се развие отново. „Ако историята не прекрачи границите, поставени от нейния произход през XIX век, тя ще изчезне като дисциплина“, каза ми Григоли. Но кои граници е най-добре да се прекрачат? Трябва ли историята да продължи да се развива в посока на безпристрастна обективност? Или трябва да рискува да създаде нови алтернативни истории, като заеме още по-критична позиция? Решението може би не е нито едното, нито другото. Ако беглият успех на историческите конспирации е някакво доказателство, отговорът може да е нещо доста неприятно за историците: да се насочи силата на историята като форма на разказ и да се политизира нейното настояще.
За да направят това, историците може би ще трябва да възкресят една много по-стара и по-непостоянна форма на история. Докато викторианците се стремят да утвърдят научните качества на историците, едно течение на историографията е дълбоко потиснато, което сега изглежда се възражда в поп-ревизионизма на нашето време: идеята, че историята не е просто запис, а един вид свещен оракул.
В едно изследване на „предисторията на историята“ френският историк Франсоа Хартог отбелязва, че най-ранните корени на историята са в работата на свещениците и пророците. Подобно на съвременния историк, месопотамският прорицател „се е ръководил от идеала за изчерпателност (да събере всички примери) и винаги е търсил прецеденти“. „Изглежда, че гадаенето и историографията са споделяли или обитавали (достатъчно мирно) едно и също интелектуално пространство“, пише той. „Преди да бъде наука за бъдещето, [гадаенето] е преди всичко наука за миналото.“
Не би трябвало да е изненада, че оракулската традиция споделя толкова много с историята. В края на краищата преди появата на модерния метод една от доминиращите историографии е провиденциализмът, който вижда Божията ръка зад възхода и падението на империите. Дори и без Бог, провиденциалната телеология изобилства в политизираната историография на Хегел и Маркс; достатъчно е само да се обърне нейният поток, за да се предскажат резултатите от всяко действие.
Оракулската сила на историята се дължи на нейната романтична истина, а не на фактическата ѝ точност – нещо, което родоначалниците на модерната дисциплина са разбирали добре, дори и техните наследници да не са. Леополд фон Ранке, един от пионерите на основаната на доказателства история, е запомнен с водещия си принцип, че историците трябва да описват миналото wie es eigentlich gewesen ist, често превеждано като „каквото е било в действителност“. Но, обяснява Григоли, това е погрешен превод. „Това, което всъщност означава, е такова, каквото е било по същество – такова, каквото може да се почувства, че е било.“ По думите на Валтер Бенямин: „Да изразиш това, което е минало … означава да поемеш контрол над спомена, докато той проблясва в момент на опасност.“
Със сигурност сега се намираме в момент на опасност, в който хватката ни за минало и настояще е слаба. Но ако историята наистина е оракул, трябва да внимаваме какво бъдеще предричаме. Едно от влиянията, които стоят в основата на възраждащата се злоупотреба с историята, е (като цяло) крайнодясната философия на традиционализма, която си представя историята в големи цикли не на прогрес, а на упадък, и където модерността е груба дегенерация от света на древните и чисти ценности – миналото, към което трябва да се ВЪРНЕМ, великата Америка, която трябва да създадем отново. Юлиус Евола, ключов мислител на школата, използва това вярване, за да засили апокалиптичния плам у своите последователи, за да предрече окончателния крах на обществото и да постави началото на края на тъмната епоха, Кали юга. Това е историческата конспирация в най-вредния ѝ вид: тази, която движи атентаторите на гари, масовите стрелци и „акселерационистите“ като тези, които планираха да отвлекат губернатора на Мичиган.
Мислейки и пишейки за традиционализма, често съм бил поразен от огромната творческа мощ на тези крайно десни групи. Не е чудно, че те обичат произведенията на фантазията – самите те конструират свои собствени такива, като светове, които да обитават. Но в известен смисъл те наистина оценяват колко тясно са преплетени фантастиката и историята.
Докато в миналото на техните възгледи можеше да се противопоставят също толкова въображаеми разкази отляво – като освободителния прогресивизъм на историците виги и теоретиците марксисти – днес сякаш тази позиция твърде често се отстъпва в полза на „доверието в науката“. Дори центристките историци трябваше да се откажат от наивния оптимизъм на 90-те години, когато дъгата на историята „се извиваше към прогрес“, макар и да не беше напълно завършена. Показателно е, че проектът „1619“, вероятно най-влиятелната прогресивна ревизия на американския разказ от десетилетия насам, е дело не на историци, а на журналисти. Когато професията се откаже от господството си над публичния разказ за историята, той бива поеман от аматьорите.
Може би този аматьорски подход не е толкова лош. В края на краищата той е бил в основата на дисциплината, преди викторианците да ни научат да го презираме. „Любител“ означава просто човек, който обича дадено нещо“, казва Григоли. „Това е, което думата е означавала през XVIII век. Едва през XIX в. тя става отрицателна.“
Но ако работата по разказването на историята, за да служи на настоящето, всъщност изобщо не е работа на историците, то може би те биха могли просто да играят ролята на специалисти, които изследват парченца доказателства, а знанията им се процеждат до нас като поток. Оставете разказването на историята на лудите, любителите и поетите (или, което е по-вероятно сега, на измамниците, политиците и икономистите).
Но аз, например, не съм толкова сигурен. „Колкото по-дълго се отнасяме към нашата област като към стерилизирана обективна истина, толкова повече ученици губим в полза на алт-райта“, написа Валенсия преди четири дълги години. Историята може и да е по-сигурна в кулата от слонова кост, но останалите ние сме навън и отблъскваме фантомното минало, сътворено от псевдоисторици със собствени злонамерени планове. Може би нямаме нужда от повече историци. Но със сигурност ни трябват екзорсисти.
[1] Дендрохронологията е научният метод за датиране на исторически събития чрез изброяване на пръстените на растежа на дърветата.
