Как анализът на миналото може да помогне за спасяването на бъдещето
В първия си брой за 2010 г. научното списание Nature предрича зашеметяващо десетилетие на напредък. До 2020 г. експериментални устройства, свързани с интернет, ще определят заявките ни за търсене чрез пряко наблюдение на мозъчните ни сигнали. Ще съществуват култури, които удвояват биомасата си за три часа. Човечеството ще е на път да прекрати зависимостта си от изкопаемите горива.
Няколко седмици по-късно едно писмо в същото списание хвърля сянка върху това светло бъдеще. В него се предупреждава, че всички тези постижения могат да бъдат провалени от нарастващата политическа нестабилност, която се очаква да достигне своя връх в САЩ и Западна Европа около 2020 г. В писмото се обяснява, че човешките общества преминават през предвидими периоди на растеж, по време на които населението се увеличава, а благосъстоянието се повишава. След това идват също толкова предвидими периоди на спад. Тези „светски цикли“ продължават два или три века и завършват с широко разпространени вълнения – от работнически въстания до революции.
През последните десетилетия, продължава писмото, в западните страни са започнали да се покачват редица тревожни социални показатели – като неравенството в богатството и държавния дълг – което показва, че тези общества наближават период на сътресения. Авторът на писмото прогнозира, че сътресенията в САЩ през 2020 г. няма да са толкова тежки, колкото гражданската война, но ще бъдат по-тежки от насилието в края на 1960-те и началото на 70-те години, когато броят на убийствата рязко се увеличи, протестите за граждански права и срещу Виетнамската война се засилиха, а местни терористи извършиха хиляди бомбени атентати в цялата страна.
Авторът на това сурово предупреждение не е историк, а биолог. През първите няколко десетилетия от кариерата си Питър Търчин е използвал сложни математически методи, за да покаже как взаимодействието между хищници и плячка води до колебания в популациите на животните в природата. Публикувал в списанията Nature и Science и е станал авторитет в своята област, но до края на 1990-те години вече е отговорил на всички екологични въпроси, които го интересуват. Вместо това го привлича историята: дали би било възможно възходите и паденията на човешките общества също да бъдат обхванати от няколко променливи и няколко диференциални уравнения?
Търчин решава да установи дали историята, подобно на физиката, следва определени закони. През 2003 г. той публикува книгата Историческа динамика, в която описва т. нар. „светски цикли“ във Франция и Русия – от възникване им до края на XVIII век. Същата година той основава нова научна област, наречена клиодинамика, която има за цел да открие причините за тези исторически модели и да ги дефинира с помощта на математиката, така както може да се моделират промените в климата на планетата. Седем години по-късно той създава първото официално списание в тази област и е съосновател на база данни с историческа и археологическа информация, която сега съдържа данни за повече от 450 исторически общества. Базата може да се използва за сравняване на обществата в големи периоди от време и пространство, както и за изготвяне на прогнози за предстояща политическа нестабилност. През 2017 г. Търчин основава работна група от историци, семиотици, физици и други, която да помогне за предвиждането на бъдещето на човешките общества въз основа на исторически данни.
Подходът на Търчин към историята, който използва софтуер за откриване на разбираеми модели сред огромни количества исторически данни, е станал възможен едва наскоро благодарение на нарастването на евтината изчислителна мощ и разработването на големи масиви от исторически данни. Този подход на „големите данни“ сега става все по-популярен в историческите дисциплини. Тим Колер, археолог от Държавния университет във Вашингтон, смята, че преживяваме „славните дни“ на неговата област, защото учените могат да обединяват резултатите от изследванията си с безпрецедентна лекота и да извличат от тях реални знания. В бъдеще, смята Търчин, историческите теории ще бъдат проверявани спрямо големи бази данни, а онези от тях, които не отговарят на данните – много от тях утвърдени отдавна – ще бъдат отхвърлени. Разбирането ни за миналото ще се доближи до нещо, което прилича на обективна истина.
За някои предсказанието, което Търчин е направил в Nature през 2010 г., днес изглежда забележително прозорливо. Ако не се появят изненади в последния момент, до 2020 г. няма да има търсачка, която да разкодира мозъчните ви вълни. Нито пък култури, които удвояват биомасата си за три часа, или енергиен бюджет, който се осигурява предимно от възобновяеми източници. Но скорошни сътресения в политическия ред на САЩ или Обединеното кралство изглеждат все по-вероятни. Индексът на нестабилните държави, изчисляван от американската организация с нестопанска цел „Фонд за мир“, разкрива тенденция към влошаване на нестабилността в тези две държави, за разлика от постоянното подобрение в голяма част от останалия свят.
„Намираме се в епоха на значителна турбулентност, която може да се сравни само с епохата на атлантическите революции“, казва Джордж Лоусън, който изучава политическите конфликти в Лондонската школа по икономика, като има предвид периода от 1770 г. до 1870 г., когато бурни въстания свалят монархии от Франция до Новия свят.
Търчин разглежда своята прогноза за 2020 г. не само като проверка на една противоречива теория. Тя може да бъде и предвестник на бъдещи събития: свят, в който учените създават еквивалент на предупреждения за екстремни метеорологични условия за социалните и политическите условия в бъдеще – заедно със съвети как да ги преживеем.
За повечето учени, които изучават миналото, обяснението защо нещо се е случило някога е много различно от предсказването как и кога то ще се случи отново. „Ние не можем да създаваме закони“, казва Тимур Куран, икономист и политолог в университета Дюк.
Неслучайно този възглед се оспорва от математици и биолози като Търчин. Общото в техните дисциплини е науката за сложността, която ни учи, че една система, съставена дори само от няколко подвижни части, може да създаде сложни модели на поведение поради различните начини, по които тези части си взаимодействат. Слънцето, земната повърхност и атмосфера си взаимодействат, за да създадат времето, например. Тези взаимодействия могат да бъдат отразени математически, в набори от уравнения или закони, които предвиждат поведението на системата при различни условия. По същество това е целта на прогнозата за времето.
Науката за сложността води началото си от физиката, от изучаването на поведението на елементарните частици, но през миналия век тя бавно се разпространява и в други дисциплини. През 1950-те години само малцина клетъчни биолози биха допуснали, че клетъчното делене може да се опише математически; те приемат, че то е нещо случайно. Днес те приемат техните математически модели на клетъчното делене вече са довели до по-добро лечение на рака. В екологията също е прието, че в природата съществуват закономерности, които могат да бъдат описани математически. Леммингите не извършват масови самоубийства, както Уолт Дисни би ни накарал да вярваме, а преминават през предвидими четиригодишни цикли на подем и спад, обусловени от взаимодействието им с хищниците, а вероятно и със собствените им хранителни запаси. През 2008 г. носителят на Нобелова награда за физика Мъри Гел-Ман заяви, че е въпрос на време да бъдат открити и законите на историята. Това обаче няма да се случи, докато всички, които изучават миналото – историци, демографи, икономисти и други – не осъзнаят, че работата в техните специализирани сфери, макар и необходима, не е достатъчна. „Ние пренебрегнахме решаващата допълнителна дисциплина – да погледнем грубо на цялото“, казва Гел-Ман.
Много историци смятат, че този математически подход към историята е проблематичен. Те са склонни да вярват, че от миналото могат да се извлекат поуки, но само по много ограничен начин – например историята на размириците в Северна Ирландия може да хвърли светлина върху сегашното напрежение там. В днешно време само малко историци търсят общи закони, които да важат за всички векове и общества, или които могат да се използват за смислено прогнозиране на бъдещето. Това е била целта на научните историци от XIX в., много от които са били вдъхновени от социалния дарвинизъм, и днес този подход се смята за дълбоко погрешен, както и за фатално свързан с разказите за империята.
„Като общност от съвременни социални учени ние вложихме 60 години целенасочени усилия, за да премахнем расизма, сексизма и общия европоцентризъм, включени в тези разкази“, казва историкът Джо Гулди от Южния методистки университет в Тексас и добавя, че сред историците има страх, че математическите подходи ще ги повлекат назад. Съществува и старото недоверие между природните и хуманитарните науки. Когато през 2014 г. в книгата си Манифест на историята Гулди и историкът от Харвард Дейвид Армитидж призоваха специалистите от своята дисциплина да приемат големите данни и да погледнат на миналото по-дългосрочно, те бяха охулени във водещото американско списание в тяхната област – The American Historical Review. „Това вероятно беше една от най-кървавите атаки през последните 30 години“, казва Гулди. Не само сред историците, но и сред много обикновени хора съществува инстинктивно разбиране, че хората не могат да бъдат сведени до точки с данни и уравнения. Как едно уравнение може да предскаже Жана д'Арк или Оливър Кромуел? „Историята не е наука“, казва Диармейд Маккулох, историк от Оксфордския университет, обобщавайки това мнение. „В основата ѝ е човешкото поведение, а то е ужасяващо непредсказуемо.“
„Този аргумент е силно погрешен“, твърди Търчин, който от началото на 1990-те години е професор в катедрата по екология и еволюционна биология в Университета на Кънектикът, а сега е свързан и с Научния център по комплексност във Виена. „Именно защото социалните системи са толкова сложни, ние се нуждаем от математически модели.“ Важното е, че получените закони са вероятностни, а не детерминистични, което означава, че в тях е включен елементът на случайността. Но това не означава, че те са кухи: ако прогнозата за времето ви казва, че има 80% вероятност за дъжд, вие опаковате чадъра си. Питър Джей Ричърсън от Калифорнийския университет в Дейвис, водещ изследовател на културната еволюция, казва, че исторически модели като светските цикли съществуват и че Търчин има „единственото разумно причинно-следствено обяснение“ за тях. (Ричърсън посочва, че засега това е и единственото такова обяснение; областта е млада и може да се появят други теории.)
Други историци смятат, че трудът на Търчин, който включва не само история и математика, но и изследвания на икономисти, други социолози и учени в областта на околната среда, представлява така необходимия коректив на десетилетията специализация в тези дисциплини. „Ние отчаяно се нуждаем от такъв вид всеобхватни, съвместни, сравнителни усилия в областта на историята и социалните науки“, пише Гари Файнман, археолог от Музея по естествена история Фийлд в Чикаго, след семинар с Търчин и неговите колеги през 2016 г. Има и други социални учени, развълнувани от новите прозрения, които могат да се появят при изучаването на човешките общества по същия начин, както при сложните биологични системи. Няколко ръководители от Силициевата долина също проявяват жив интерес към прогнозите на Търчин. „Те разбират“, казва Търчин. „Но след това имат два въпроса. Как могат да спечелят пари от ситуацията? И кога трябва да си купят парцел в Нова Зеландия?“
Когато Търчин започва да търси математически описания на историята в края на 1990-те години, той открива, че един друг учен вече е положил голяма част от основите на този тип мислене, при това цели две десетилетия по-рано. Джак Голдстоун е математик, превърнал се в историк, който като студент в Харвард някога е използвал математиката, за да систематизира идеите на Алексис дьо Токвил за демокрацията. „Опитах се да създам аргументацията на Дьо Токвил като набор от уравнения“, каза ми той наскоро. „Не получих добра оценка.“ Голдстоун става първият човек, който прилага науката за сложността към човешката история и стига до заключението, че политическата нестабилност е циклична. Резултатът е математическо описание на революциите – едната половина от модела на обществените промени, който Търчин довършва.
По времето, когато Голдстоун започва изследванията си, в средата на 1970-те години, преобладаващото мнение за революциите е, че те са форма на класов конфликт. Но Голдстоун прави две наблюдения, които не се вписват в този възглед. Първо, хора от едни и същи класи или дори от едни и същи семейства често се оказват в борбата на противоположни страни. И второ, революциите се концентрират в определени исторически периоди – 14-ти и 17-ти, края на 18-ти и началото на 19-ти век – но няма очевидна причина, поради която класовото напрежение да е избухнало в тези периоди, а не в други. Той подозира, че има по-дълбоки оформящи сили и иска да разбере какви са те.
По една случайност и поради недостиг на парични средства Голдстоун се оказва асистент на демографа от Харвард Джордж Масник, който му показва дълбокото социално, политическо и икономическо въздействие на бейби бума в САЩ след Втората световна война. Този бум на ражданията е съпроводен от нови напрежения в обществото, включително натиск върху пазара на труда и глад за радикални идеологии. Голдстоун се замисля дали подобни бумове не са допринесли за периоди на сътресения в други общества и през 1980-те години започва да търси в архивите информация за ръста на населението през десетилетията преди европейските революции.
С нарастването на населението идва момент, в който то надхвърля възможностите на земята да го издържа.
Само няколко години по-рано необходимите му подробности не биха били достъпни, но Кеймбриджката група за история на населението и социалната структура в Обединеното кралство, заедно с други подобни групи в цяла Европа, започва старателно да реконструира историята на населението въз основа на източници като енорийски регистри. Голдстоун е окуражен и от публикуването през 1978 г. на Атлас на световната история на населението на Колин Макевди и Ричард Джоунс, в който те подчертават „удивителната синхронност“ в демографските бумове и спадове в Евразия през хилядолетията. Няколко месеца след като започва да пресмята числата, той преживява своя момент на еврика: „Беше поразително: наистина е имало три поколения на ръст на населението преди всяка голяма революция или въстание в историята.“
През XVIII в. преподобният Томас Малтус твърди, че населението в крайна сметка надхвърля ресурсите си, изпадайки в токсичен облак от конфликти и болести, докато, сведено отново до управляеми пропорции, не навлезе в нова фаза на растеж. Теорията, която Голдстоун изгражда, заимства някои идеи от Малтус, но важното е, че тя премахва мрачната неизбежност на този цикъл. Тя твърди, че нарастването на населението оказва натиск върху обществата, който те канализират по сложни и специфични начини. Аналогията, която той използва, е тази със земетресенията. Сеизмичните сили се натрупват под едно плато, докато то започне да се тресе, но дали сградите на платото ще издържат, ще паднат или ще претърпят някаква междинна степен на увреждане, зависи от начина, по който са били построени. Ето защо в историята се струпват революции, но в рамките на даден период на турбулентност не всички общества се поддават на тях.
Голдстоун осъзнава, че различните компоненти на едно общество – държава, елити, маси – ще реагират по различен начин на напрежението, но и че ще си взаимодействат. С други думи, той се занимава със сложна система, чието поведение може да се опише най-добре математически. Неговият модел за причините за революциите се състои от набор уравнения, но грубото му словесно описание е следното: с нарастването на населението идва момент, в който то надхвърля възможностите на земята да го издържа. Стандартът на живот на масите се понижава, което увеличава потенциала им за насилствена мобилизация. Държавата се опитва да противодейства на това – например чрез ограничаване на рентите – но тези мерки отблъскват елита, чиито финансови интереси засягат. Тъй като елитът също се разширява и се конкурира все по-ожесточено за ограничен брой високопоставени работни места и атрибути, класата като цяло е по-малко склонна да приеме по-нататъшни загуби. Затова държавата трябва да посегне на собствената си хазна, за да обуздае масите, увеличавайки държавния дълг. Колкото по-задлъжняла става тя, толкова по-малка е гъвкавостта ѝ да реагира на по-нататъшни натоварвания. В крайна сметка маргинализираните членове на елита застават на страната на масите срещу държавата, избухва насилие, а правителството е твърде слабо, за да го овладее.
Голдстоун предлага начини за измерване на потенциала за мобилизация на масите, конкуренцията между елитите и платежоспособността на държавата и определя нещо, което нарича индикатор за политически стрес (psi или Ψ), който е продукт и на трите. Той показва, че Ψ се покачва преди Френската революция, Английската гражданска война и два други големи конфликта през XVII в. – Османската криза в Мала Азия и прехода Мин-Цин в Китай. Във всеки от случаите обаче е имало още един фактор: случайността. Някакъв дребен разрив – провал на реколтата, да речем, или чужда агресия – който при други обстоятелства би могъл да бъде преодолян лесно, е предизвикал избухването на конфликта на фона на нарастващия Ψ. Въпреки че не може да се предвиди точния активатор – тоест не можете да знаете кога точно ще настъпи кризата – можехте да измерите структурния натиск и следователно риска от такава криза.
Това е прост модел и Голдстоун го признава. Въпреки че може да покаже, че високият Ψ предсказва историческите революции, той няма как да предвиди какво ще последва. Това зависи от точната комбинация на трите компонента на Ψ и от начина, по който те си взаимодействат с институциите на дадено общество. Но колкото и непълни да са, усилията му го карат да види революциите в нова, потискаща светлина: не като демократична корекция на един негъвкав и корумпиран античен режим, а като отговор на екологична криза – неспособността на обществото да поеме бързото нарастване на населението – който рядко разрешава тази криза.
Тези модели не се ограничават до миналото. Докато Голдстоун завършва своя труд Революция и бунт в ранния модерен свят, Съветският съюз се разпада. Той изтъква, че Ψ е нараснал драстично в целия съветски блок през двете десетилетия преди 1989 г. и че той е трайно висок в развиващите се страни. Освен това той пише: „Доста учудваща е степента, в която Съединените щати днес, по отношение на държавните си финанси и нагласите на елитите си, следват пътя, довел ранните модерни държави до криза.“
Когато книгата на Голдстоун излиза през 1991 г., историците са язвителни. Британският историк Лорънс Стоун, който пише в The New York Review of Books, описва работата на Голдстоун като „твърде смела и неясна в конструирането на нещо, наречено индикатор за политически стрес, което е толкова реално, колкото еднорог“. Голдстоун признава, че книгата не е имала въздействието, на което се е надявал. „Както книгата, така и аз попаднахме малко между пукнатините“, спомня си той. Но един ден през 1997 г. му се обажда Питър Търчин.
По това време Търчин преживява нещо, което шеговито нарича „криза на средната възраст“ – когато на 40-годишна възраст изоставя биологията и се впуска в историята. Въпросът за причините за разпадането на обществата го привлича отчасти поради това, че лично е бил свидетел на едно от тях. Търчин е роден в Русия, но семейството му бяга в САЩ през 1978 г. и се връща в Москва едва през 1992 г. „Това беше годината, в която нещата се сринаха напълно“, спомня си той. Беше декември – „мрачен, ужасен. Навсякъде лежаха пияни хора“. На път за пазара двамата със съпругата му минават покрай взривена кола, а малко след това наблюдават как мафиоти измъкват пари от ужасени продавачи на сергии, докато полицията ги наблюдава най-спокойно. Това са образи, които остават завинаги с него.
Когато Търчин попада на книгата на Голдстоун, той я намира „забележителна“. Но моделът е непълен: „Той описва как обществата са изпаднали в криза, а не как са излезли от нея“. Затова Търчин решава да допълни модела и да провери дали той се отнася за човешките общества в много по-голям диапазон от време и пространство. Голдстоун се е фокусирал върху ранния модерен период – приблизително четирите века от 1500 г. насам; Търчин ще измести началната дата на изследването с почти 8000 години назад, до неолита. Това означава да се съберат огромни количества данни и в това отношение той има късмет: количественият обрат в историята, започнал с разработването на енорийските регистри през 1970-те години, само се ускорява още повече през следващите десетилетия.
Макар че историческите данни си остават фрагментарни и откъслечни, вече е възможно да се кажат нови неща за това как са живели изчезналите хора, дори когато няма писмени следи от тях – и, което е още по-добре, поне от гледна точка на математиците, да им се припишат числа. Например ледените ядра от Гренландия се оказват отличен показател за икономическата активност в Европа, тъй като вечната замръзналост задържа замърсяването и проследява неговите колебания в продължение на векове. Размерите и строежът на вилите на аристократите говорят за конкуренцията между елитите, а запасите от монети – за безпокойството от предстоящи размирици, докато малформациите по скелетите разкриват недохранване – косвен показател за стандарта на живот. Информационната стойност на тези показатели е отдавна призната, но сега вече за тях има количествени данни, които обхващат десетилетия, а понякога и векове, което означава, че могат да се разграничат тенденциите във времето. Колкото повече представителства има за дадена променлива, толкова по-точна картина на миналото може да се състави.
В Историческа динамика от 2003 г. Търчин демонстрира модел на светски цикли в обществата, които са се превърнали в съвременните Франция и Русия от първото хилядолетие преди Христа до около 1800 г. Освен това той показва, че в стабилността на тези общества са съществували и по-кратки колебания с продължителност от около 50 години, които той нарича „цикли на бащи и синове“: забелязвайки социална несправедливост, едно поколение се заема да я поправи чрез насилие, следващото се отдръпва от насилието, тъй като е израснало с неговите последици, а третото започва всичко отначало.
Много учени са толкова скептични към Търчин, колкото са били и към Голдстоун десетина години по-рано. „Сериозните историци – пише в Nature Джоузеф Тейнър, историк и антрополог от Държавния университет в Юта – отдавна не се радват на циклични теории“. Но Търчин едва е започнал. Той влага цялата си енергия в събирането на данни, а през 2010 г. – като начин за по-добра организация на тези данни, за да може да се сравняват различни общества – той и двама антрополози от Оксфордския университет стартират „Сешат“ – база данни с историческа и археологическа информация, наречена на името на древноегипетската богиня на воденето на документация.
„Сешат“ е обект на същите критики, каоито се отправят към големите данни като цяло. Критиците твърдят, че наличието на много данни не означава, че те са по-надеждни. Напротив, подобна база данни рискува да засили интерпретативните пристрастия на тези, които първоначално са записали информацията, като същевременно я лишава от контекста. Основателите на „Сешат“ възразяват, че пристрастията са проблем в историята като цяло и само анализът на големи количества данни позволява на сигнала – нещо, което се доближава до истината – да се отдели от целия този шум.
Към днешна дата основателите на „Сешат“ и 90-те им „експертни сътрудници“, сред които видни историци, археолози и антрополози, са събрали данни за общества от низините на Андите до Камбоджанския басейн и от Исландия до Горен Египет. Анализирайки ги, Търчин показва, че едни и същи два взаимодействащи си цикъла – „светски“ и на „бащи и синове“ – отговарят на моделите на нестабилност в Европа и Азия още от времето на първите земеделци. Те се срещат в древен Египет, Китай и Рим – изобщо, във всяко прединдустриално общество, което той разглежда.
Следващият въпрос е очевиден: дали тези цикли действат и в съвременните индустриални общества? Търчин актуализира Ψ, за да отрази силите, формиращи съвременния пазар на труда, и избира нови показатели, подходящи за индустриалния свят. Те включват реалните заплати за мобилизационния потенциал на масите; процентите на филбъстърите в Сената и цената на обучението в Йейл за конкуренцията на елита, а също и неща като лихвените проценти за платежоспособността на държавата. След това той изчислява Ψ в САЩ от 1780 г. до наши дни. Той е бил нисък в т.нар. „Епоха на добрите чувства“ около 1820 г., висок през 60-те години на XIX в. – около Американската гражданска война – и отново нисък в годините след Втората световна война. От 1970 г. насам Ψ непрекъснато се повишава. Това обаче не означава, че сме обречени на криза. Много общества са избегнали катастрофата – и Търчин създава модел, за да разбере как са го направили.
В края на 1980-те години Търчин пътува до горите на Луизиана, където дърводобивната промишленост финансира изследванията му върху периодичните и скъпоструващи нашествия на вредител, наречен южен боров бръмбар. По онова време стандартната процедура за борба с бръмбара е да се пръска с пестициди на мястото на заразяване. Търчин показва, че това само удължава нападението, тъй като убива друг бръмбар, който е естествен хищник на вредителя. По-добрата стратегия е да се отсекат и премахнат засегнатите дървета. В по-общ план той показа, че е възможно да се намесим в сложна екологична система, за да направим кризите ѝ по-леки и да увеличим шансовете ѝ за възстановяване.
Търчин се надява да открие подобни стратегии за облекчаване на кризите в човешките общества. Ако подходът, който той и Голдстоун прилагат към моделирането на историята, е правилен, това означава, че те могат да зададат смислен въпрос не само за това какво ни очаква през 2020 г., но и за бъдещето, простиращо се през вековете. Не бива да очакваме пророчества от тази нова наука за историята, но тя би могла да ни помогне да идентифицираме структурните заплахи за стабилността на нашите общества и да предприемем действия за тяхното смекчаване.
Докато обществата обикновено навлизат в кризата по пътя, очертан от Голдстоун, Търчин е установил, че те излизат от нея по няколко възможни траектории – от бързо възстановяване до пълен колапс. Това е така, защото кризата прави обществото изключително чувствително към външни сътресения. Ако не се случи нещо друго, което да го дестабилизира, то може да се възстанови – както Англия след почти безкръвната Славна революция от 1688 г. Но дори и само малък допълнителен шок може да го тласне към по-лош изход, дори към колапс. Съветският съюз беше в упадък още преди ядрената катастрофа в Чернобил през 1986 г., но Михаил Горбачов може би не е сгрешил напълно, когато обвинява това събитие за падането му.
За да разберат по-добре тази фаза на цикъла, Търчин и други планират да създадат компютърни симулации на общества, съставени от хиляди или милиони индивиди – т.нар. модели, базирани на агенти – и да ги програмират да се държат според законите, които са извели от реалните общества. Те могат да подлагат тези симулирани общества на стрес, например чрез вкарване на виртуален младежки наплив, и да наблюдават последващите ефекти върху държавата, елитите и масите. След като Ψ достигне опасно високи нива, те могат да добавят шок – например под формата на чуждестранна инвазия – или да увеличат устойчивостта чрез укрепване на инфраструктурата на обществото и да видят как то ще реагира. Освен това могат да зададат въпроси като: какво е необходимо, за да се тласне едно общество в криза към пълен колапс? Какви интервенции биха го насочили към по-малко кървав изход? Защо някои общества са по-устойчиви от други?
Разбира се, опитът ни с климатичната криза подсказва, че дори да можем да предвидим бъдещето така, както можем да прогнозираме времето, и да предложим набор от превантивни мерки за предотвратяване на социалния колапс, това не означава, че ще успеем да съберем политическата воля, необходима за да предприемем реални действия според тези препоръки. Но макар да е вярно, че като цяло човешките общества са много по-добри във възстановяването след бедствия, отколкото в предотвратяването им, има и изключения. Търчин посочва Новия курс на САЩ от 1930-те години, който според него е момент, в който американските елити се съгласяват да разпределят по-справедливо нарастващото си богатство в замяна на имплицитното съгласие, че „основите на политико-икономическата система няма да бъдат оспорвани“. Според Търчин този пакт е позволил на американското общество да излезе от потенциално революционна ситуация.
Голдстоун продължава да разпространява посланието, че подобни пактове могат да функционират отново. Сега той е професор по публична политика в университета „Джордж Мейсън“ във Вирджиния и е съветник към Националния съвет по разузнаване – разузнавателния орган на САЩ, който отговаря за дългосрочната стратегия – но казва, че досега идеите му са имали слабо въздействие. По време на семинар за обществения колапс в Принстънския университет през април миналата година някой го попитал защо историческите общества толкова често не са предприемали действия, дори когато е било невъзможно да бъдат пренебрегнати признаците за наближаваща криза. Той предполага, че причината е в това, че елитите продължават да живеят на високи обороти известно време след като нещата са започнали да се разпадат, защитени от сътресенията благодарение на богатството и привилегиите си.
Търчин вярва, че историците скоро ще възприемат науката за сложността, точно както са го направили и биолозите преди половин век. Те ще осъзнаят, че тя им позволява да виждат по-дълбоко и по-далеч, да разпознават модели, които не са видими за човешкото око. Всъщност това вече се случва. През последните няколко години бяха създадени няколко институции, като например Центърът за изследване на екзистенциалния риск към Университета в Кеймбридж, чиято цел е да насърчава политиците да мислят за дългосрочните уроци от историята. На срещата в Принстън е присъствал анализатор на риска, работещ в Центъра за инженерни изследвания и развитие на армията на САЩ, който се занимава с това да направи САЩ по-устойчиви срещу бъдещи заплахи, като се позовава на миналото.
Според Търчин всичко това е окуражаващо, но 2020 г. почти наближава, а законодателните институции както в САЩ, така и в Обединеното кралство вече са толкова разделени по идеологически признак, че едва могат да функционират. И в двете страни недоволни членове на елита са иззели властта в името на народа, като не са успели да се справят с основните причини за неразположението: задълбочаващото се неравенство, раздутия елит, нестабилната държава.
Голдстоун предлага една възможна утеха. „Никой през 1930-те години не е могъл да си представи колко богата ще бъде Европа през 1960-те години или че целият континент ще се обедини“, казва той. „Колкото и лоши да са нещата в продължение на едно-две десетилетия, те ще бъдат много по-добри, след като се преодолее кризата.“ Това е утехата, присъща на цикличния поглед върху историята: че след всяко падение има нов възход, както след всеки възход има и друго падение. Нещата отново ще бъдат добри, за онези от нас, които все още са наоколо, за да ги видят.
