Изгледи – Наука

„В началото всичко трябва да бъде смачкано.
Цялата ни проклета цивилизация трябва да си отиде
преди да можем да привнесем някаква порядъчност в този свят.“

Мурлан от „Семейство Тибо“, Роже Мартен дю Гар

Вътрешно присъщ на платоновата програма[1] е един подход към политиката, който, струва ми се, е изключително опасен. Неговият анализ има голямо практическо значение от гледната точка на рационалното социално инженерство. Този платонов подход може да бъде характеризиран като утопично инженерство, в противоположност на един друг вид социално инженерство, който аз считам за единствено рационален, и който може да бъде наречен постепенно (поетапно) инженерство (piecemeal engineering). Утопичният подход е особено опасен, тъй като той може да изглежда като очевидна алтернатива на необуздания историцизъм[2], тоест радикалния исторически подход, който счита, че ние не можем да променим хода на историята. В същото време той може да изглежда така, сякаш се оказва необходимо допълнение към един по-малко радикален историцизъм, като онзи на Платон, който допуска идеята за човешка намеса.

Утопичният подход може да бъде описан по следния начин. Всяко рационално действие трябва да има определена цел. То е рационално в същата степен, в която преследва целта си съзнателно и последователно, и доколкото определя средствата си в съответствие с тази цел. Да се определи целта следователно е първото нещо, което ние трябва да направим, ако бихме искали да действаме рационално. Освен това трябва да определим достатъчно внимателно реалните или окончателните си цели, от които трябва ясно да разграничаваме онези междинни или частични цели, които са всъщност единствено средства или стъпки по пътя към окончателната цел. Ако пренебрегнем това разграничение, то ще трябва да оставим без отговор въпроса за това дали тези частични цели ще способстват за достигането на окончателната цел, а следователно няма да можем да действаме рационално. Тези принципи, ако бъдат приложени към сферата на политическата дейност, изискват да определим окончателната си политическа цел, или Идеалната Държава, преди да предприемем каквото и да било практическо действие. Едва когато тази окончателна цел е определена, или поне в най-груби черти, едва когато притежаваме нещо като проект на обществото, към което се стремим, едва тогава можем да започнем да обмисляме най-добрите начини и средства за неговата реализация и да чертаем план за практическо действие. Това са необходимите предпоставки на всеки политически ход, който може да бъде наречен рационален, и особено на социалното инженерство.

Това, накратко, е методологическият подход, който аз наричам утопично инженерство. Той е убедителен и привлекателен. Всъщност това е именно вида методологически подход, който може да привлече всички ония, които са или незасегнати от историцистките предразсъдъци, или им се противопоставят. Това го прави само още по-опасен, а критиката му – още по-наложителна.

Преди да премина към подробната критика на утопичното инженерство, бих искал да очертая един друг подход към социалното инженерство, а именно онзи на постепенното инженерство. Това е подход, който аз считам за научно издържан. Политикът, който възприема този метод, може да има или няма пред очите си проект за обществото, да се надява или не, че някой ден човечеството ще осъществи някаква идеална държава, и ще постигне щастие и съвършенство на земята. Но той ще осъзнава, че съвършенството, ако изобщо постижимо, е много далечно и че всяко поколение от хора, а следователно и живеещите в момента, има конкретни изисквания. И това са може би не толкова изисквания хората да бъдат направени щастливи (защото не съществуват институционални средства за правенето на някой човек щастлив), колкото изискването да не бъдат правени нещастни, там където това може да се избегне. Те имат изискването да получат всяка възможна помощ ако страдат. В съгласие с това постепенният инженер ще възприеме метода на издирване – и борба против – най-големите и най-належащи злини в обществото, вместо да издирва – и се бори за – най-великото окончателно благо. Различието тук е далеч не само вербално. Всъщност то е от най-голяма важност. Това е различието между един разумен метод за подобряване съдбата на човека – и един друг метод, който, ако действително бъде изпробван, лесно може да доведе до непоносимо увеличение на човешкото страдание. Това е различието между един метод, който може да бъде приложен във всеки момент – и един друг метод, чиято поддръжка лесно може да се превърне в средство за постоянно отлагане на действието за по-късно, когато условията са по-благоприятни. А също, това е и различието между единствения метод за подобряване на нещата, който досега наистина е бил реално успешен, във всяко време и на всяко място (включително и в Русия, както ще видим) – и един метод, който, по всички места, където е бил изпитан, е водел единствено до използване на насилие вместо разум, и ако не до отказ от самия метод, то във всеки случай до отказ от първоначалния замисъл.

В подкрепа на този метод, постепенният инженер може да каже, че болшинството хора вероятно ще се съгласят по-скоро на систематична борба против страданието, несправедливостта и войната, отколкото на борба за установяване на някакъв идеал. Съществуването на социални злини, тоест на социални условия, при които много хора страдат, може да бъде установено сравнително лесно. Онези, които страдат, могат да преценят сами за себе си, а останалите едва ли биха отричали, че не желаят да разменят местата си със страдащите. Несравнимо по-трудно е обаче да се разсъждава за някакво идеално общество. Социалният живот е толкова сложен, че само малцина, а може би и никой, не е в състояние да оценява голямомащабни проекти на социално инженерство – дали то ще бъде практично; ще доведе ли до големи подобрения; какви видове страдания евентуално ще включва и какви биха могли да бъдат средствата за неговата реализация. В противоположност на това, плановете на постепенното инженерство са сравнително прости. Това са планове за отделни институции, за здравеопазване и помощи при безработица например, за арбитражни съдилища, за антикризисен държавен бюджет или образователни реформи. Ако те не доведат до желания ефект, вредите не са чак толкова големи, а поправянето им не е чак толкова сложно. Те са по-малко рисковани, и именно по тази причина – по-малко противоречиви. Ето защо е по-лесно да се достигне разумно споразумение относно съществуващите злини и средствата за борбата с тях, отколкото да се определи идеалното добро и средствата за неговото постигане. Това е и причината, по която можем да се надяваме, че, чрез използването на метода на постепенните социални решения, може би ще преодолеем и най-голямата практическа трудност, свързана с политическите реформи, а именно използването на разум вместо страсти и насилие, при изпълнението на програмата. Тук може да се появи възможност за достигане на разумен компромис, а следователно и на [социално] подобрение чрез демократични средства. (“Компромис“ е грозна дума, но за нас е важно да научим правилното й използване. Институциите са по неизбежност резултат от компромис с различните обстоятелства, интереси и пр., макар че като личности ние трябва да се опитваме да се противопоставяме на влияния от този род).

В противоположност на всичко това, утопичният опит за постигане на идеална държава, чрез използване на проект за обществото като цяло е такъв, при който се изисква силно централизирано управление от страна на малцина, и за който следователно е силно вероятно да доведе до диктатура. В това аз виждам главния недостатък на утопичния подход: в главата за принципите на лидерството вече се опитах да покажа, че авторитарното управление е формата на ръководство, предизвикваща най-много възражения. Някои въпроси, които не бяха засегнати там, могат да послужат като още по-важни доводи срещу утопичния подход. Една от трудностите, пред които е изправен „просветеният диктатор“ например е да разбере дали последствията от неговите политики са в съгласие с добрите му намерения (както е показал Токвил преди повече от сто години[3]). Трудността възниква от това, че авторитаризмът [по необходимост] трябва да обезкуражава критиката, а следователно просветеният диктатор няма да може лесно да долавя оплакванията от мерките, които е предприел. Но без такава проверка той едва ли може да разбере дали мерките му постигат желаната благотворна цел. Ситуацията трябва да е още по-неблагоприятна за утопичния инженер. Преустройството на обществото е огромно начинание, което ще създаде значителни неудобства за мнозина, в продължение на много дълго време. Утопичният инженер следователно ще си има работа с множество оплаквания; всъщност, част от работата му ще бъде да потиска неразумни възражения. (Той ще казва, също като Ленин, „Не може да се направи омлет без да се счупят няколко яйца“.) Но заедно с това той по неизбежност ще трябва да потиска и разумни критики. Друга трудност, свързана с утопичното инженерство, е свързана с проблема за наследника на диктатора. […] Самият обхват на едно такова утопично начинание прави малко вероятно постигането на неговите цели в хода на живота на един социален инженер или група инженери. И ако наследниците не поддържат същия идеал, всички страдания на хората в името на идеала могат да се окажат напразни.

[…]

Сега вече виждаме, че утопичният подход може да бъде спасен единствено от платоновата вяра в един абсолютен и непроменлив идеал, заедно с две допълнителни допускания, а именно, че са налице рационални методи за определяне веднъж и завинаги на (а) какъв е този идеал и (б) кои са най-добрите средства за неговата реализация. Единствено подобни твърде смели допускания биха могли да ни позволят да се съгласим, че утопичната методология не е напълно безплодна. Но дори и самият Платон, както и най-ревностните платоници биха се съгласили, че допускането (а) със сигурност не е вярно – рационален метод за определяне на окончателната цел няма и, ако има изобщо нещо такова, то е единствено някакъв вид интуиция. Всяко разногласие между утопичните инженери следователно трябва да води, при липсата на рационални методи, до използването на сила вместо разум, тоест до насилие. Ако изобщо се постига някакъв прогрес в дадена посока, то това става не благодарение на възприетия метод, а въпреки него. Успехът например може да се дължи, в продължение на известно време, на изключителността на лидерите. Ние обаче никога не трябва да забравяме, че изключителни лидери не могат да бъдат създадени чрез рационални средства, а тяхната поява е единствено въпрос на късмет.

Важно е тази критика да се разбира правилно. Аз не критикувам идеала, твърдейки, че не може да бъде постигнат никакъв идеал, че той винаги трябва да си остане утопия. Това не би било валидна критика, тъй като вече са реализирани множество неща, за които някога догматично се е твърдяло, че са неосъществими, например установяването на институции за граждански мир, тоест за предотвратяване на престъпления вътре в държавата. Предполагам, че създаването на съответстващи институции за предотвратяване на международни престъпления, тоест въоръжени агресии или изнудвания, ако и често обявявано за утопично, не е чак толкова труден проблем. Онова, което аз критикувам под името утопично инженерство, препоръчва преустройството на обществото като цяло, тоест голямомащабни промени, чиито практически последствия са трудни за предвиждане, поради ограничения опит, с който разполагаме. То предявява претенцията да планира рационално за цялото общество, макар че ние не притежаваме нищо поне донякъде подобно на фактическото познание, което би било необходимо, за да се подкрепи една толкова амбициозна претенция. Ние не можем да притежаваме такова познание, тъй като не ни достига практически опит в този вид планиране, а познанието за факти трябва да се основава на опит. В настоящия момент социологическото познание, необходимо за голямомащабно инженерство просто не съществува.

В светлината на тази критика утопичният инженер вероятно ще се съгласи с необходимостта социалното инженерство и социалните технологии да се основават на практически опит. Но той ще твърди, че никога няма да успеем да научим повече за тези неща, ако се въздържаме от социални експерименти, които са единственото нещо, способно да ни достави необходимия практически опит. А освен това той може би ще добави, че утопичното инженерство не е нищо друго освен приложението на експерименталния метод към обществото. А експерименти не могат да бъдат правени без решителни промени. Те трябва да бъдат голямомащабни поради специфичния характер на модерното общество с неговите големи маси от хора. Ето защо например, ако експериментът по построяването на социализма би бил ограничен до една фабрика, село или дори област, той никога не би ни предоставил реалистичната информация, от която се нуждаем толкова спешно.

Такива аргументи в полза на утопичното инженерство демонстрират един предразсъдък, който е също толкова широко поддържан, колкото и несъстоятелен, а именно, че социалните експерименти трябва да се провеждат „в голям мащаб“, че те трябва да включват цялото общество, ако бихме желали да бъдат провеждани при реалистични условия. Но постепенните социални експерименти могат да бъдат прокарвани при реалистични условия, в сърцевината на обществото, ако и да са провеждани при „малки мащаби“, тоест без да се революционизира цялото общество. Всъщност ние провеждаме такива експерименти през цялото време. Въвеждането на нов вид застраховка за живот, нов вид данъчно облагане, нова реформа на наказателното право – всичко това са социални експерименти, които имат въздействие върху цялото общество, без да го преобразуват като цяло. Дори и един човек, който отваря нов магазин или запазва билет за театър, прокарва един вид социален експеримент в малък мащаб. Цялото ни познание за социалните условия се основава на опит, придобит чрез експерименти от този вид. Утопичният инженер, на когото ние се противопоставяме, има право, когато твърди, че един експеримент по социализъм би имал нищожна ценност, ако би бил провеждан при лабораторни условия, например в някакво изолирано село, защото онова, което искаме да узнаем, е как нещата функционират в обществото при нормални социални условия. Но вече самият този пример демонстрира в какво се състоят предразсъдъците на социалния инженер. Той е убеден, че когато експериментираме, ние трябва да променим цялата структура на обществото. В съответствие с това той разбира един по-скромен експеримент единствено като такъв, който преобразува цялата структура на едно малко общество. Но видът експеримент, от който ние можем да научим най-много е промяната на социалните институции една по една. Защото единствено по този начин ние можем да разберем как да напасваме институциите в рамките на други институции и как да ги приспособяваме по такъв начин, че те да функционират в съответствие с плановете ни. И само по този начин ние можем да правим грешки, и да се учим от грешките си, без да рискуваме въздействия с такава тежест, че да поставят на опасност цялата ни воля за провеждане на бъдещи реформи. Нещо повече, утопичният метод по необходимост трябва да води до опасна догматическа привързаност към един план, в името на който са били направени безброй много жертви. Мощни интереси се оказват обвързани с успеха на експеримента. А всичко това не допринася за неговата рационалност или научна стойност. Но постепенният метод допуска извършването на все нови и нови експерименти, както и тяхното пренастройване. Всъщност той може да доведе и до онази щастлива ситуация, при която политиците започват да търсят собствените си грешки, вместо да се опитват да ги оправдават или доказват, че винаги са имали право. Именно това – а не утопичното планиране или историческите предсказания – би означавало въвеждане на научен метод в политиката, тъй като цялата тайна на научния метод е в готовността да се учим от грешките си.

Според мен тези разбирания могат да бъдат подкрепени чрез едно сравнение между социалното и техническото инженерство. Утопичният инженер разбира се ще твърди, че техническите инженери понякога планират дори изключително сложни машини като цяло и че понякога плановете им обхващат и планират предварително не само определен вид машини, а дори и цялата фабрика, която ще ги произвежда. Моят отговор е, че техническият инженер е в състояние да върши всичко това защото разполага с достатъчно знание, тоест теории, придобити чрез метода на опитите и грешките. Но това означава, че той може да планира, защото вече е направил всевъзможни грешки или, с други думи, защото разполага с опит, който е придобил чрез прилагането на постепенни методи. Новите му машини са резултат от голям брой малки подобрения. Отначало той обикновено разполага с модел и едва след голям брой постепенни подобрения на различните му части преминава към фаза, в която е в състояние да направи окончателните планове за производство. По същия начин планът му за продукцията на машините включва голям брой опитни данни, а именно постепенни подобрения, направени при по-стари фабрики. Цялостният или голямомащабен метод функционира само там, където постепенният метод отначало ни е предоставил голям брой подробни опитни данни, но дори и тогава единствено в областта на този опит. Малцина производители биха били готови да преминат към производство на нов двигател въз основа единствено на планове, дори и ако те биха били направени и от най-големия експерт, без първо да са направили някакъв модел и да са го „развили“ с помощта на малки подобрения, доколкото това е възможно.

Може би ще бъде полезно да се съпостави моята критика на платоническия идеализъм в политиката с марксовата критика на онова, което той нарича „утопизъм“. Общото между марксовата и моята критика е, че и двете пледират за повече реализъм. И двамата ние вярваме, че утопичните планове никога няма да бъдат реализирани по начина, по който са били замислени, защото едва ли има социално действие, което да доведе точно до очакваните резултати. (По мое мнение това не обезсмисля постепенния подход, тъй като при неговото приложение ние можем – или по-точно трябва – да се учим и да променяме възгледите си, в процеса на действие). Но има и много различия. Когато критикува утопизма, Маркс осъжда на практика всяко социално инженерство – нещо, което рядко е било осъзнавано. Той обявява вярата в рационалното планиране на социалните институции за напълно нереалистична, тъй като обществото трябва да се развива в съответствие със законите на историята, а не според нашите рационални планове. Всичко, което можем да направим, твърди той, е да намалим родилните мъки на историческия процес. С други думи, той възприема една радикално историцистка позиция, противоположна на всяко социално инженерство. Но има един елемент на утопизма, който е особено характерен за подхода на Платон и на който Маркс не се противопоставя, макар че той е може би най-важният от елементите, които аз атакувам като нереалистични. Става дума за размаха на утопизма, неговият опит да се занимава с обществото като цяло, да не остави камък върху камък от старото. Това е убеждението, че човек трябва да стигне до самите корени на социалното зло, че нищо по-малко от пълното заличаване на отричаната социална система няма да свърши работа, ако бихме желали да „привнесем някаква порядъчност в този свят“ (както казва дю Гар). Накратко – това е безкомпромисен радикализъм. (Читателят сигурно е забелязал, че аз използвам това понятие в неговия оригинален и буквален смисъл – не в привичния в наши дни смисъл на „либерален прогресизъм“, а като характеристика на отношението на „достигане до корените на проблема“.) Както Платон, така и Маркс мечтаят за апокалиптична революция, която радикално ще преобрази целия свят.

Този размах, този краен радикализъм на платоновия подход (а също и на марксовия), според мен е свързан с техния естетизъм, тоест с желанието да се изгради свят, който е не само малко по-добър и по-рационален от нашия, но и напълно освободен от цялата му грозота: не някакъв кърпен юрган, стара и зле преправена дреха, а истински красив нов свят. Този естетизъм е много разбираем; всъщност, струва ми се, повечето от нас страдат поне малко от подобни мечти по съвършенство. Но този естетически ентусиазъм има стойност само ако е сдържан от разума, от някакво чувство за отговорност и от хуманната потребност да се помага. В противен случай това е опасен ентусиазъм, способен да прерасне в някаква форма на невроза или истерия.

Този естетизъм се открива в най-отчетливата си форма у Платон. Той е бил артист и, като мнозина от най-добрите артисти, се е опитвал да визуализира модел, един вид „божествен оригинал“ за работата си, който да „копира“ точно. Голяма част от цитатите, посочени в тази глава, илюстрират именно това. Онова, което Платон описва като диалектика е, по същество, интелектуална интуиция за един свят на чистата красота. Неговите обучени философи са мъже, които „са прозрели истината за онова, което е красиво, справедливо и добро“[4] и могат да го пренесат от небето на земята. Според Платон политиката е царско изкуство – изкуство не в метафоричния смисъл, в който ние евентуално говорим за изкуството да се управляват хората, а в един по-буквален смисъл на думата. Това е изкуство на композицията, също като музиката, живописта или архитектурата.

Но тук трябва да възразя. Аз не вярвам, че човешките животи могат да бъдат използвани като средство за задоволяване на потребността от себеизразяване на артиста. Напротив, ние трябва да настояваме, че всеки човек трябва да получи, ако го желае, правото да моделира живота си сам, доколкото това не влиза в прекалено голямо противоречие с останалите. Колкото и да ми е симпатичен един такъв естетически импулс, аз бих предложил артистът да потърси израз в друг материал. Политиката – настоявам на това – трябва да поддържа егалитарни и индивидуалистически принципи; мечтите по красота трябва да бъдат подчинени на необходимостта да се помага на хора, изпаднали в беда или страдащи от несправедливост, както и на необходимостта да се създават институции, които да служат на тези цели.

Интересно е да се проследи тясната връзка между платоновия краен радикализъм, изискването за широкомащабни мерки и неговия естетизъм. Следващите пасажи са силно характерни. Говорейки за „философа, който общува с божественото“, Платон първо споменава, че той ще бъде „преизпълнен от порива… да реализира небесната си визия както при индивидите, така и при целия град“ – един град, който „никога няма да познае щастието, освен ако чертожниците му са артисти, имащи божественото като свой модел“. Запитан за подробностите на тяхното чертожническо изкуство, платоновият „Сократ“ дава следния потресаващ отговор: „Те ще вземат като свое платно един град и човешките нрави, след което, първо, ще почистят платното – което не е никак лесна работа. Но именно това е точката, разбирате ли, в която те се различават от всички останали. Те няма да започнат работа по някой град, нито пък по някой индивид (нито пък ще въвеждат закони) преди да са получили чисто платно, или да са го почистили сами.“[5]

Какво точно има пред вид под „почистване на платното“ Платон обяснява малко по-нататък. „Как може да се направи това?“, пита Глаукон. „Всички граждани над десетгодишна възраст“, отговаря Сократ, „трябва да бъдат отстранени от града и изпратени някъде на село[6]; а децата, които сега са предпазени от влиянието на нравите и навиците на родителите си, трябва да бъдат поети [от държавата]. Те трябва да бъдат възпитани по начините [на истинската философия] и в съгласие със законите, които описахме по-рано“. (Философите, разбира се, не са сред гражданите, които трябва да бъдат прогонени: те остават като възпитатели, а същото вероятно се отнася и за онези не-граждани, които трябва да ги обслужват.) В същия дух Платон се изказва в Държавникът и за царствените управници, които управляват в съгласие с Царствената наука на политиката: „Независимо от това дали управляват с или без закон, с или без съгласието на поданиците си;… дали прочистват държавата за собственото й добро, като убиват или прогонват някои граждани… – докато действат в съгласие науката и справедливостта, като запазват… държавата и я правят по-добра, отколкото е била преди това, тази форма на управление трябва да бъде обявена за единствено правилната.“

Това е начинът, по който трябва да действа артистът-политик. Ето това означава прочистване на платното. Той трябва да изкорени съществуващите институции и традиции. Той трябва да пречиства, прочиства, прогонва, изпраща на заточение и убива. (Да „ликвидира“ е ужасната модерна дума за това.) Твърдението на Платон действително е истинно описание на безкомпромисното отношение на всички форми на краен радикализъм – на естетическия отказ от компромис. Гледището, че обществото трябва да бъде красиво като произведение на изкуството води твърде лесно до насилствени средства. Но целият този радикализъм и насилие е както нереалистичен, така и напразен. (Това се демонстрира от примера с развитието на Русия. След икономическата криза, до която доведе прочистването на платното при така наречения „военен комунизъм“, Ленин въведе своята „Нова икономическа политика“, всъщност един вид постепенно инженерство, само че без съзнателно формулиране на неговите принципи или на някаква технология. Той започна с възстановяване на повечето от чертите на картината, която беше изличена с цената на толкова много човешко страдание. Пари, пазари, различие на доходите и частна собственост – за известно време дори частно предприемачество в продукцията – всички те бяха въведени отново и едва след като тази база беше възстановена, започна нов период на реформи.

За да се критикуват основанията на платоновия естетически радикализъм, могат да се посочат две различни точки.

Първата от тях е следната. Онова, което някои хора имат пред вид когато говорят за нашата „социална система“ и за необходимостта тя да бъде заместена от друга „система“, е много подобно на картината, нарисувана върху платно, което трябва да бъде изчистено, преди да може да бъде нарисувана нова картина. Но има и големи различия. Едно от тях е, че художникът и онези, които му сътрудничат, а също и институциите, които правят живота им възможен, техните мечти и планове за по-добър свят, техните стандарти за порядъчност и морал – всичко това е част от социалната система, тоест от картината на света, която трябва да бъде изтрита. Ако те наистина възнамеряват да избършат платното, то ще трябва да разрушат и самите себе си, както и утопичните си планове. (А онова, което ще последва, вероятно ще бъде не толкова прекрасно копие на платоновия идеал, колкото хаос). Подобно на Архимед, политическия артист изисква място извън света, където може да заеме позиция, за да го изтръгне от пантите. Но такова място не съществува и социалният свят трябва да продължава да съществува по време на всяка реконструкция. Това е простата причина, поради която ние трябва да реформираме институциите му малко по малко, докато придобием повече опит в социалното инженерство.

Това ни води до по-важната втора точка, до ирационализма, който е присъщ на радикализма. Във всички дела ние можем да се учим единствено по метода на опитите и грешките, като изпадаме в заблуждения, а след това ги отстраняваме. Ние никога не можем да се осланяме на вдъхновение, макар че вдъхновението може да бъде изключително ценно, доколкото то подлежи на проверка в опита. В съответствие с това не е разумно да предполагаме, че пълното преустройство на социалния ни свят ще доведе веднага до работеща система. Вместо това трябва да очакваме, че поради липса на опит ще бъдат направени множество грешки, които могат да бъдат отстранени само в хода на един дълъг и уморителен процес на малки подобрения. (С други думи, чрез онзи рационален метод на постепенно инженерство, чието приложение защищаваме.) Но онези, които не харесват този метод поради недостатъчния му радикализъм ще трябва отново да изличат току-що създаденото си общество, за да започнат отново с чисто платно. А тъй като новото начало, по същите причини, отново няма да доведе до съвършенство, те ще трябва да повтарят този процес без да могат да стигнат до нещо определено, по което и да е време. Онези пък, които се съгласят с това и са готови да приемат нашия по-скромен метод на постепенни подобрения, но само след първото радикално изчистване на платното, едва ли могат да избегнат критиката, че първите им голямомащабни и насилствени мерки са били напълно ненужни.

Естетизмът и радикализмът трябва да доведат до отхвърлянето на разума и заместването му с отчаяна надежда за политически чудеса. Това ирационално отношение, произхождащо от опиянението по мечти за един прекрасен свят е нещото, което аз наричам Романтизъм. Той може да търси небесния си град в миналото или бъдещето; може да проповядва „назад към природата“ или „напред към един свят на любов и красота“, но призивът му се отнася винаги до емоциите, а не до разума ни. Дори и при най-добрите намерения за създаване рай на земята, той успява единствено да я превърне в ад – онзи ад, който само човекът може да създаде за събратята си.

Карл Попър е австрийско-британски философ на науката и професор в Лондонската школа по икономически и политически науки. Смята се за един от най-влиятелните философи на науката и виден представител на либерализма на 20 век. Писал е също много за обществената и политическа философия.