Сред хората на изкуството важи като аксиома твърдението – те го заявяват с особена разгорещеност, когато кандидатстват за културни субсидии – че великолепните творчески актове могат да митологизират цял един град, да го издигнат в областта на символичното. В нашия постмодерен свят (така твърди щастливата теория) такива апотеози могат да бъдат от огромна (ако и не съвсем ясно определена) полза за общото гражданство: „Дъблин на Джойс“ и „Прага на Кафка“ са двете имена, най-често цитирани като доказателство.
Всъщност обаче градовете са помогнали на тези писатели да станат толкова известни, а не обратно. За Джойс не е имало нужда да поставя своя нелюбим роден град на световната карта. Докато той е пишел Улис, градът го е направил сам, гръмогласно и в безкрайна помощ на джойсовия роман, чиито първи читатели са се намерили не в някакъв затънтен провинциален град, а в една нова и наперена столица, място на ужасяваща красота, имената на чиито сгради и улици вече са си спечелили кърваво-известни имена. Франц Кафка дължи съмнителната привилегия да притежава славата на гледащ на кафе средноевропейски Нострадамус (което в такава степен затъмнява истинското наслаждение от неговите социални сатири) на факта, че градът, от който той цял живот е копнял да избяга, на два пъти е ставал една от централните точки на европейската трагедия от двадесети век – след като преди това вече е бил фокус на неоснователни надежди по време на неговия живот (по начин, който самият Кафка е намирал особено досаден).
Но ако иконата на Почти Умиращия Кафка, светец-покровител на всичко, което е Бледо & Интересно, няма нищо общо с фактите от живота му, то тя е перфектна за Прага. Защото градът си остава едно пленително и тайнствено място. Как е станало така, че този най-проникнат с история от градовете, тази несравнимо обходима пеша колекция от архитектурни и атмосферни бисери, същевременно се е превърнала в най-близкото, което Европа може да предложи срещу без-историческия, безтегловен (в смисъла на Кундера) Лас Вегас: онова, което се случва тук, си остава тук, както могат да потвърдят безброй много британски и германски ергенски партита. Кой друг град би могъл да ви предложи Моцарт в същия театър, в който се е състояла премиерата на Дон Жуан, конкурирайки се директно със Залцбург, Виена и Париж по заложби на Висока Западна Култура, но в същото време да ви изкуши да се насладите на удоволствията на стрелбища за картечници, скрити далеч сред тъмни, влажни борови гори (ехото на картечниците сред капещите гори крещи „Катин!“ или „Бабий Яр!“ за всеки мислещ посетител), или пък на просторни, осветени от флуоресцентни лампи помещения, драпирани с красиви млади проститутки?
Тайната, струва ми се, е проста, и тя се състои в една-единствена дума. Защото ако Виена е мястото, където е родена идеята за потискането, то Прага, само на един хвърлей камък по главната железопътна линия (и по времето на Фройд важна част от същата империя), със сигурност е мястото, което тя обитава. Няма друг град на Земята, който да е толкова зависим от туризма и същевременно да има толкова много неща за премълчаване.
Ако, както твърди Джаред Даймънд във великолепната Пушки, вируси и стомана, голяма част от човешката история е предрешена от сляпа, груба география, то Прага винаги е била осъдена да бъде интересна. Тя лежи на, или по-скоро е, фокусната точка на великите критични линии в европейската история: католицизъм срещу протестантизъм, германско срещу славянско и, в най-ново време, съветски „социализъм“ (тоест Червената армия) срещу англосаксонска „свобода“ (тоест свободната ръка на пазара). От 1618 до 1989, надеждите и страховете на Европа отново и отново са се сблъсквали тук.
Тук не е побеждавала никоя единична истина. За отците-основатели на Америка, свободата беше свобода, беше свобода, беше свобода – универсална и самоочевидна. В Прага, дори и такива очевидни понятия са гъвкави като часовниците на Дали: от битката за Бялата планина[1] насам, „свободата“ за един чех в Прага е означавала нещо много по-различно (а, в 1918, и диаметрално противоположно), на „свободата“ за един пражки германец. Усещането, че си наблюдаван от подозрителни очи е въведено тук не от съветите, нито дори от Гестапо. Великолепните католически паметници на пражката контрареформация са дошли в готови опаковки, заедно с поддържани от Виена свещеници и прелати. По времето на Кафка, на всяко публично събрание е трябвало да присъства наблюдаващ полицейски функционер; всяка кандидатура за държавна или полу-държавна работа (като онази на Кафка), колкото и дребна, е трябвало да бъде подкрепена (като онази на Кафка) от „удостоверение за добро поведение“ от полицията – позитивно вето, с други думи.
Добрата стара, танцуваща щраусови валсове Хабсбургска империя, колкото и невинна да изглежда в сравнение с онова, което я последва, всъщност е fons et origo[2] на всяка модерна полицейска държава. Подкрепяни от четирите си армии – стоящата (постоянната), седящата (бюрокрацията), коленичещата (на свещениците) и пълзящата (на доносниците), Хабсбургите са се нуждаели само от ресурси и решителност, за да накарат системата на Метерних да проработи на практика. Онова, което им е липсвало като авторитет, те са компенсирали чрез низка хитрост, превръщайки се в специалисти по насъскване на националните малцинства едни срещу други. (босненските ужаси от 1990-те бяха крайният резултат от преднамерената систематизация на политиката на културно-религиозно разделение, провеждана от Хабсбургската империя).
С други думи, в продължение на столетия хората от Прага са били принудени да бъдат нащрек, дори и при най-леките моменти на общение, за да не покажат неволното коленичене, вербалния тик, намигването на социалния клепач, които биха могли да издадат някаква неизказана лоялност. Резултатът, по времето на Кафка, е една културна и преди всичко езикова свръхчувствителност (отличителният белег, който има значение в Прага не е бил расата или вероизповеданието, а езика). Не напусто важната Пражка школа[3] е толкова обсебена от опитите за откриване на някакъв вид под-лингвистични, формални структури, които биха могли да посочат път към истината, намиращ се отвъд онова, което Кафка нарича „окопите на Вавилон“. Дори и на най-банално ниво, Прага все още обявява, че начинът, по който ние наричаме нещата и онова, което те всъщност са, не са непременно едно и също: винаги описвана като „средна Европа“, ако има късмет („източна Европа“, ако няма), Прага всъщност е доста пó на запад от Виена, да не говорим пък за големи части от Германия. Това дразнещо гранично съществуване е естеството на това място и е било такова в продължение на много време. За процъфтяващите вилхелмови тевтонци, градът на Хус и Голем (или поне неговото подобно на лабиринт ядро, което – и тогава, и сега – е нещото, което посетителите искат да видят), вече е бил популярна туристическа цел. Прага е била живописна останка от един бързо отмиращ пред-индустриален свят; място на познато-изглеждащи архитектурни красоти; приятна за подиграване еврейска причудливост и нервни славянски изкушения, удобно разположено по средата на пътя между Берлин и Виена и контролирано от ефективна, немскоговоряща и управлявана от немци полиция (подкрепяна, в случай на нужда – както все повече и повече щеше да се оказва случая – от една немскоговоряща армия).
Дерида & Cie обичат да играят езикови игри, занимаващи се с квази-еротичния заряд на „другостта“, но в Прага, тогава и сега, в него няма нищо „квази“. Наскоро издадените без „почистване“ дневници на Кафка днес отново съдържат епизода от 1911, в който Макс Брод и Кафка (който в този период от живота си е позитивно-игрив що се отнася до неща като бордеи и пр.), биват посетени от някакъв лайпцигски големец, който е чул за нощния живот в Прага от един предишен посетител на нашите двама смели гуляйджии и иска да го опита (той харесва особено много бременни проститутки). Историята на Брод, в стил софт-порно, пояснява, че една от основните прелести на чешките момичета е техният хубавичък, бебешки немски език (благодарение на две световни и една студена войни, днешните чешки работещи момичета говорят вместо това хубавичък, бебешки английски език).
Историята на Брод, „Една чешка прислужница“ е слабо позната, защото се появява през 1906-07 г. в едно специално, само-за-абонати, по същество еротично списание, един от чиито читатели (преди то да бъде официално забранено поради публикуваните в него картинки) е някакъв милионерски син на име Д-р Франц Кафка. През 1908 издателят на списанието, някой си Д-р Франц Блай, става първи издател на Кафка; през 1915 Блай осигурява половината от главната Берлинска литературна награда (и голяма част от съпътстващата я публичност) за Кафка в един безсрамен пример за литературна задкулисна търговия.
Тази история е непозната днес най-вече защото, започвайки със самия Брод, поборниците на Кафка биха предпочели нещата да не изглеждат такива. Да се каже, че истината е била потискана може да прозвучи прекалено силно, но си остава факт, че сред всичките 10.000 и повече публикации за живота и творчеството на Кафка, нито една не е пояснявала в целостта й връзката между Блай и Кафка, нито пък е публикувала поразителните картинки – някои от които биха били материал за горните рафтове дори и в наши дни – от списанието за което Кафка, както показват писмата му, се е абонирал с ентусиазъм и удоволствие.
Именно това странно състояние на нещата прави от Кафка перфектната икона на потисната Прага, заедно с Черния театър[4] и неговото зловещо отдръпване от действителността. Например труизмите, отнасящи се до Кафка – че той е отчасти евреин, отчасти чех, отчасти немец – са фактически точни, по същия начин, по който е безспорно, че Прага е чешката столица. Но такива „истини“ са истински само в 3-D. Прибавете четвъртото измерение, което е необходимо за всеки реален човешки живот – историческото усещане – и картината на Прага, както и на нейния литературен идол, е много по-различна. Голият факт е, че повечето от красивите стари сгради на Прага са били считани навсякъде – преди 1918 – за част от архитектурното наследство на голямата немска култура: много от по-късните примери всъщност са преднамерени реализации на немскоговорящата доминация. Те са чешки днес само защото чехите (напълно разбираемо) са изритали германците навън. Но кой ли днес би искал да знае нещо подобно? И кой би искал да си припомня, че през целия живот на Кафка именно чехите, а не немците, са били реалните антисемити в Прага – или че самият Кафка ясно е поддържал, всъщност е инвестирал големи парични суми, в австро-германските военни инициативи?
От всички символи на тази потискана чешко-германско-еврейска история, най-забележителен е приютът за умствено-увредени инвалиди от войната, основан до голяма степен от самия Кафка през 1916-17 г. и все още съществуващ повече или по-малко във вида, в който той го е оставил – на място, което по времето на Кафка доста възхитително е било наричано Франкенщайн. Както сигурно можете да си представите, Приютът на Д-р Кафка за умствено болни войници във Франкенщайн би се превърнал в неотразим магнит за млади кинотворци, нали? В действителност мястото е напълно непознато на туристическия бранш, също толкова и на учените, въпреки че е единствената останка от живота на Кафка, която действително би потвърдила неговия почти-свят образ. Когато миналата година отидох там заедно с един екип на BBC, докторите нямаха ни най-малка представа за връзката на Кафка с тяхната институция и ни казаха, че ние сме първият филмов екип, който някога ги е посещавал. Всичко това въпреки факта, че мястото е отдалечено само на около два часа път с кола от мощните университети на Мюнхен, Лайпциг и Дрезден, да не споменаваме пък, че е само на час път от Прага.
Защо това място е било забравено? Мисля, че отговорът е прост: защото то е било област, в която до 1945 г. се е говорело на немски език, а психиатричната болница на Кафка е била основана (по личното му настояване) изключително за немскоговорящи войници. Добрият войник Швейк, колкото и осакатен да би бил, никога не би изпълнил лингвистичните изисквания на Кафка.
За всичко това се знае отлично, но за него не се говори никога, било то в туристически справочници или в литературни биографии. Съдбата на истината за Кафка изглежда показва, на някакво нерадостно, мрачно ниво из меланхоличните равнини, сред които психологията и културата се преплитат с неизбежност, че Прага наистина е станала онова, което е: място за пиячка, място на бордеи и безкрайни туристически магазинчета, продаващи матрьошки на среднощни излетници, които не могат да направят разлика между чешката и руска култури. Фактите ще бъдат ефективно потискани в името на бизнеса, заключвани в някакви килери на разума, подобно на садо-мазохистката визия на Йозеф К. от Процесът, изтрита напълно от керосиновата следа на полета на Ryanair обратно в къщи. Може би, ако собствената ви история е била също толкова увредена колкото онази на Прага, потискането се превръща в необходима част от оцеляването (Фройд никога не е казвал, че то не е: той е казал само, че ако потискането започне да причинява невроза, то трябва да бъде идентифицирано). Някои доказуеми факти – че фотогеничният град всъщност е германски, че по времето на Кафка немскоезичната полиция и армия отново и отново е потушавала антисемитски бунтове, подемани от чехите – просто не са нещо добро за едно място, което трябва да гледа към бъдещето, защото миналото му е толкова измъчено.
Остава си въпросът, който все пак се появява – отмъстително непотиснат, в края на краищата! След превръщането на Грегор Замза в гигантска буболечка (историята е черна комедия, между другото, а нейният най-близък предшественик много ясно е великолепният Двойник на Достоевски), той се пита: „но какво ще се случи, ако този мир, това благоденствие, това задоволство, изведнъж свършат?“ През последното десетилетие Прага откри спасението си в Америка, доброжелателният Хегемон, който винаги е готов да третира историята като куп празни приказки; Империята, която, в дните на своите триумфи, никога не е окупирала някоя страна, а само умове. Но Империята на Втория Шанс очевидно запада, мисловното й господство над света е в банкрут, универсалната й мечта за свобода без граници трагично се е свила до нивото на безсмислени дребни войни върху отвратително реални, обитавани от духове пустинни земи. Междувременно Царството, изпълнено с енергия, се завръща от мъртвите, с червени пагони на раменете и всичко; западна Европа, тази толкова често изнасилвана вдовица, трепери и се кара, а Германия (на чиято икономика Чехия е буквален сателит), вече не онази по швейцарски чиста, скупчена около Рейн, самозачеркваща се страна от близкото минало, започва да отделя все повече внимание на страните с евтин газ, ниски заплати и порутени сгради от времето на Хабсбургите, които за Берлин винаги са били естествена сфера на влияние.
В един поврат на черен хумор, който би могъл да иде директно от Хашек, Америка наскоро обяви своите анти-ирански ракети за ненужни, оставяйки Прага да се превърне отново в мястото, където историческите вълни се блъскат една срещу друга, докато приливите се променят. Но пък какъв ли избор е имало тук? Какъв избор е имала Прага, когато и да било? Тя все още е онова, което винаги е била: осъдена да бъде интересна, да бъде място, предсказващо съдбата на цяла Европа. Може би всички ние трябва да препрочитаме Кафка отново – и да слушаме много внимателно какво казват именно сега, тихичко, писателите и артистите на Прага, ония естествени шпиони на потисканата истина.
