От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 Преди двадесет години аферата Рушди се превърна във водораздел в отношенията между британското общество и неговото мюсюлманско малцинство. Кампанията срещу Сатанинските строфи, горенето на книги, което съпровождаше протестите и фетвата на аятолах Хомейни, която принуди Салман Рушди да се крие в продължение на почти десет години, повлияха силно върху преобразяването на политическия и културен ландшафт във Великобритания.

Аферата Рушди се различаваше много от предишните конфликти между британското общество и неговите малцинства. Мюсюлманският гняв беше подхранван не от въпроси на дискриминацията и бедността, а от чувството за нараненост от думите на Рушди, които бяха накърнили най-дълбоките вярвания на мюсюлманите. Откъде дойде тази нараненост и защо тя беше изразена точно сега? Възможно ли беше да бъде смекчено мюсюлманското терзание, необходимо ли беше то да се смекчава? Каква беше връзката между този гняв и политическите въпроси за правата, задълженията и пълномощията на гражданите? Великобритания никога преди не беше си задавала подобни въпроси. Двадесет години по-късно, тя все още търси отговорите.

Именно чрез аферата Рушди много от въпросите, които сега доминират този дебат – мултикултурализъм, свобода на словото, радикален ислям – за пръв път излязоха на повърхността. С нейното развитие започна да се променя нашето мислене относно тези проблеми. В света пост-Рушди се разви едно много по-силно усещане за това, че в едно плуралистично общество е неприемливо да се обиждат други култури или религии. През 1989 само малцина се съмняваха в правото на Рушди да публикува своя роман. През 2005 вече широко се приемаше, че датският вестник Jyllands-Posten не е имал право да публикува карикатури, които обиждат мюсюлманската чувствителност. Политиците хвалеха британските медии за това, че не са препечатали карикатурите и осъдиха като „неуважително“ решението на някои европейски вестници да ги препечатат.

Шабир Ахтар е мюсюлмански философ, който стана говорител на Брадфордския съвет на джамиите след акта на изгарянето на книги. „Авто-цензурата“, писа той в апогея на аферата Рушди, „е смислено изискване в един свят на разнообразни и страстно поддържани убеждения. Онова, което Рушди пише за исляма, не е само негова лична работа.“ Мнозина либерали се съгласиха с това. „Ако хората желаят да обитават едно и също политическо пространство без конфликт“, както формулира проблема социологът Тарик Модуд, „те трябва да ограничат степента, до която подлагат на критика взаимните си дълбоки вярвания .“

Въздействието на атентатите от Ню Йорк и Лондон, както и убийството на холандския филмов режисьор Тео ван Гог през 2004 г. – всички тези неща подпомогнаха оформянето на културния ландшафт. Особено красноречива е историята на Перлата от Медина. Книгата, написана от американската журналистка Шери Джоунс, и разказваща за Айша, най-младата жена на Мохамед, трябваше да бъде публикувана от Рандъм Хаус миналата година. Но след като една американска рецензентка я определи като „обидна“, Рандъм Хаус я изостави. Никое друго голямо издателство не пожела да я докосне. През 1989 Пенгуин продължи да публикува Сатанинските строфи въпреки фетвата, смъртните заплахи и убийствата на няколко издатели и преводачи. Двадесет години по-късно фетвата вече е нещо общоприето.


Small Ad GF 1

Романистът Ханиф Курейши, приятел на Рушди още от времето преди фетвата, поддържа дългогодишна хроника на променящия се опит на емигрантите във Великобритания, в романи като Буда от предградията и филмови сценарии като Моят красив перален салон. Наскоро разговарях с него за въздействието на кампанията против Сатанинските строфи върху начина, по който той пише, както и върху цялостната британска култура.

* * *

„Никой“, заявява Курейши, „не би имал смелостта да напише днес Сатанинските строфи, камо ли пък да ги публикува. Писането днес е страхливо, защото писателите са изплашени.“

Също като Рушди, Курейши е писател, който излезе на литературната сцена през 1980-те, изследвайки взаимоотношенията между раса, култура, идентичност и политика във Великобритания на Тачър. Но докато Рушди е роден в Бомбай и творчеството му е оформено дълбоко от политиката и културата на субконтинента, Курейши е роден в Бромли, южен Лондон, ходил е в същото училище както и неговият личен герой, Дейвид Боуи (макар и не по едно и също време), а творчеството му е проникнато от звуците и ритмите на столицата.

Писателката Зейди Смит си припомня как на 15 години е чела Буда от предградията, полу-автобиографичния пръв роман на Курейши, публикуван през 1990. „В цялото училище имаше само един екземпляр, който се предаваше от ръка на ръка като контрабанда“, казва тя. „Когато дойде моя ред, аз прочетох книгата наведнъж, на спортната площадка, и пропуснах всички часове. Това е простичко удоволствие, което белите читатели приемат като нещо естествено. Аз обаче никога преди това не бях чела книга за някого, който поне малко да прилича на мен.“ Героите на Курейши не приличат на традиционните описания на азиатци в английската литература. Те са също толкова самоуверени, улично-опитни и сексуално заредени, както и самият Курейши. „Аз бях паки“, казва той. „Хората от семейството ми бяха пакита. Така че в писанията ми има много пакита. Във филмите и романите от онова време не се представяха пакистанци. Или поне не пакистанци, които аз можех да разпозная като такива.“

Дори повече от Рушди, Курейши стана талисман на едно ново поколение азиатци, които се съпротивяваха не само срещу расизма, но също и срещу обичайната представа за това какъв трябва да бъде един азиатец. Писателят Сукдев Санду си припомня как Курейши е променил начина, по който самият той и неговите бели приятели са разбирали това как трябва да се държи един азиатец. Азиатците „по-рано бяха осмивани като сервилни и свенливи. Ние бяхме прекалено уплашени, за да се осмелим да гледаме хората в очите. Не бяхме груби или склонни да обиждаме.“ Но не и азиатците на Курейши. „Езикът на Курейши беше откровение. Той не беше нито кротичък, нито сервилен. Не, той беше игрив и понякога доста отракан.“ Първият успех на Курейши беше Моят красив перален салон, неговият филмов сценарий от 1985, в който се разказва историята на една гей-любовна афера между отегчения азиатски тийнейджър Омар и Джони – момче от работнически произход, всичко това представено на фона на расизма и рецесията във Великобритания от 1980-те години. Филмът е шокиращ, секси и смешен, напълно различен от всички други „етнически“ филми. Но взривявайки всевъзможни общоприети допускания относно неща като раса и секс, той също така промени и традиционните наративи за емигрантския живот. Санду си спомня как баща му го е набил, след като той убедил семейството да гледа филма по телевизията. Тийнейджърът Санду не знаел нищо друго за филма, освен това, че в него се разказвало за азиатци. „Вечерта, когато го показваха по телевизията“, пише той „аз пометох килима, приготвих леко хапване – бисквити и чаша мляко за всекиго – и сложих родителите си пред телевизора.“ Но голите сцени, хомо-сексът, неморалните пакистански бизнесмени и търговци на дрога, представящи се като молли, никак не се харесали. „Що ни показваш тия мръсотии бе?“, крещял бащата на Санду, докато юмруците му хвърчали насам-натам. „Добре, че не стигнахме до сцената, в която Омар и Джони започват да се чукат в пералния салон“, казва Санду.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Баща ми имаше право да се чувства омерзен“, добавя той. „Филмът възхваляваше именно ония неща – ирония, младост, семейна нестабилност, сексуално желание – от които той най-много се страхуваше. Тази история му показа – макар че трябваше да изминат години, преди урокът да бъде научен докрай – че той не може да контролира бъдещето. А контролът – над жените, децата, финансите – беше нещото, което азиатските емигранти като него си желаеха най-много от всичко.“

Но бащата на Санду не беше единственият, който се почувства обиден. Три години преди Сатанинските строфи, сценарият на Курейши предизвика гнева на ислямистите. „В Ню Йорк имаше демонстрации против филма“, спомня си Курейши, „организирани от нещо, наречено Пакистанска Група за Действие. Някъде към стотина мъже на средна възраст се появяваха всеки петък пред кината и демонстрираха, крещейки ‚В Пакистан няма хомосексуални!‘“

Онова, което особено много дразнеше критиците на Курейши, беше неговият отказ да приеме идеята, че азиатските писатели непременно трябва да описват своите азиатски герои с респект. „Аз съм професионален бизнесмен, а не професионален пакистанец“, казва собственикът на жилище Насър, изхвърляйки един чернокож наемател. „Това беше нова представа за азиатците“, казва Курейши, „не традиционната представа за жертви, клечащи в ъгъла. Исках да покажа, че не всички азиатци са прогресивни и приятни – и така се появи един азиатец, който беше гаден татчерист.“

Но идеята за жертвеността не само се оказа изключително съблазнителна, освен това тя насърчи появата и на странни съюзи. „Това беше първият път, в който левите и ислямските фундаменталисти се хванаха ръка за ръка“, припомня си Курейши. „Ислямските критици казваха: ‚Ти казваш, че ние сме хомосексуалисти‘ или ‚Не може да изнасяш мръсното бельо на показ‘. Левицата пък казваше: ‚Трябва да подкрепяш собствената си общност‘ и ‚Не може да атакуваш общности от малцинствата‘“.

Въпреки сблъсъка на Курейши с ислямизма, той никога не е успял да предусети приближаването на конфликта около Сатанинските строфи. „Прочетох Сатанинските строфи първо в предпечатно издание. Не забелязах в тях нищо, което би могло да подразни фундаменталистите. Гледах на нея като на книга за психозата, за новостта и промените. 1980-те бяха време на претопяване – в музиката, в храненето, в литературата. Сатанинските строфи бяха част от това постмодерно претопяване.“ Дори когато започнали протестите, той не ги взел на сериозно. „Демонстрациите против Моят красив перален салон изчезнаха набързо. Мислех си, че същото ще се случи и със Сатанинските строфи.“

Курейши дори не си спомня горенето на книги. „Това не е останало в паметта ми“, казва той. „Едва с фетвата стана ясно колко сериозно и опасно е всичко това. Изглеждаше пълна дивотия да си помислиш, че някой би могъл да бъде убит заради една книга. Бях шокиран. Как беше възможно една общност, с която аз се идентифицирах, да се обърне срещу писател, който представляваше един от нейните най-изразителни гласове?“

Фетвата беше много травматична за Курейши – и не само защото той беше, и си остава, един от най-близките приятели на Рушди. „Тя промени направлението на моето писане. За Разлика от Салман аз никога не бях се интересувал сериозно от Исляма. Аз идвах от мюсюлманско семейство. Но те бяха средна класа – интелектуалци, журналисти, писатели – много антиклерикално настроени. Аз бях атеист, като Салман, както и много други азиатци от нашето поколение. Интересуваха ме въпросите на расата, идентичността, смесването, но не и на исляма. Фетвата промени всичко това. Започнах да изследвам фундаментализма. Започнах да посещавам джамии, да говоря с ислямисти.“

Шест години след фетвата Курейши написа Черният албум – неговото първо пост-Рушди произведение (в момента той работи върху театрална версия на романа, която ще бъде показана това лято в Националния Театър). Поставен в 1989, романът разказва историята на Шахид – един самотен, раним студент, разкъсван между фундаментализма и либерализма, между Деде, неговия професор и любовник, който го въвежда в света на Лакан, секса, Мадона и Принс (заглавието на романа е заето от един албум на Принс) – и Риаз, за когото всякаква поп-музика е декадентска и който учи Шахид как да се моли, да пости и да се подчинява. Шахид е ужасен от мисълта, че невежеството му по отношения на исляма ще го „постави на ничия земя“. Във време, в което „всеки настояваше на своята идентичност – самоопределяйки се като жена, чернокож, хомо, евреин … Шахид също искаше да принадлежи към своите хора. Но първо той трябваше да опознае тях, тяхното минало, нещата, на които те се надяваха.“

През 1999 се появи Моят син, фанатикът, един разказ, по-късно направен на филм, за отношенията между Парвез, таксиметров шофьор от Брадфорд, който си мечтае за материално богатство и „нагаждане“ към британската култура, и неговия син Али, който се обръща към ислямския фундаментализъм, за да намери усещане за морален ред и принадлежност. „Обичам Англия“, казва Парвез на сина си. „Тук ти позволяват да правиш почти всичко, каквото си поискаш.“ „Точно в това е проблема“, отговаря му Али.

Фундаменталистите в историите на Курейши не са емигранти от първо поколение, тъгуващи по един свят, който им е бил отнет, а техните деца, бленуващи за един ислям, който никога не са познавали. Това е не толкова сблъсък на цивилизации, колкото война между поколения. Първото поколение желае материално благоденствие, второто търси начин да запълни една духовна празнота. „Аз имам една вяра“, казва бащата на Шахид в Черният албум. „И тя се казва да работя, докато ме заболи гъза.“ Когато Али се скарва с баща си заради неговото пиене, в Моят син, фанатикът, бащата обяснява, че „в продължение на години той е работил повече от десет часа на ден, че не е имал почти никакви развлечения и никога не е вземал отпуска. Сигурно тогава не е престъпление човек да пие едно питие, когато има нужда от него?“ Али настоява, че това не е така и че баща му „се е нагодил твърде много към западната цивилизация.“

„Фундаменталистите, с които се срещах“, казва Курейши, „бяха образовани, интегрирани, също толкова англичани, колкото и Дейвид Бекъм. Но те смятаха, че Англия е помийна яма. Те имаха апокалиптични визии за бъдещето. Живееха в една паралелна вселена. Нямаха ни най-малка представа за това как би изглеждала една ислямска страна, но въпреки това копнееха всичко да е шариа. И поддържаха един вид ислям, който би отвратил родителите им.“ Курейши си спомня как е посетил дома на Фарид Касим, един от основателите на британския клон на Хизб ут-Тахир. „Четири жени донесоха храната. Те влязоха в стаята с гръб напред, наведени, за да не виждаме лицата им. Никъде другаде не съм виждал такова нещо.“

Според Курейши аферата Рушди е променила не само неговото собствено творчество, но и „самата представа за писането“. Фетвата „създаде атмосфера на терор и страх. Писателите трябваш предварително да обмислят какво ще пишат, както никога преди това. Свободата на словото се превърна във въпрос, който никога преди това не беше била. Либералите трябваше да заемат позиция, да защищават една идеология, за която никога преди това не бяха мислили особено много.“ И как са се справили със задачата? „Атаките срещу Рушди показаха, че думите могат да бъдат опасни. Те показаха също и защо критическата мисъл е по-важна от когато и да било преди, защо богохулството и неморалността и обидата са неща, които се нуждаят от защита. Но повечето хора, повечето писатели, предпочитат да снишават главите си, да живеят спокоен живот. Те са отстъпили пред страха.“

Настоящият текст е откъс от книгата „От фетва до джихад: Аферата Рушди и нейното наследство“ от Кенан Малик.

 

Източник

Кенан Малик е английски писател и журналист. Роден е в Индия, но е израснал и е получил образованието си в Англия. Изнася лекции в някои от най-престижните британски университети, работил е за Би Би Си и редовно публикува статии в авторитетни издания като „Гардиън“, „Файненшъл Таймс“, „Ню Йорк Таймс“. Автор е на няколко книги, включително „Multiculturalism and its Discontents: Rethinking Diversity after 9/11“ (2014). Книгата му „From Fatwa to Jihad: The Rushdie Affair and Its Aftermath“ през 2010 г. е сред финалистите за британската награда за политическа литература „Джордж Оруел“.

Pin It

Прочетете още...

Гръцки гласове

Нилс Кадрицке 25 Май, 2012 Hits: 8998
Ако европейската солидарност не се…