Селският кантон Апенцел Инероден дълго време е бил нещо като един вид вътрешношвейцарско паралелно общество. Защото там, в североизтока на конфедеративната република, жените нямаха право да гласуват допреди двадесетина години. Различни референдуми – в които винаги можеха да участват единствено мъже– водеха в течение на десетилетията винаги до един и същи резултат, с мнозинство, достигащо до 95 %: мястото на жените е до печката, а не пред избирателната урна. Дори когато през 1971 г. Швейцария, като една от последните европейски страни, узакони чрез референдум принципното отстраняване на това средновековно състояние, апенцелци си останаха на собствено мнение в продължение на още 19 години – чак докато в края на март 1990 те бяха принудени да допуснат до избори и женското население на кантона чрез решение на Върховния съд – нещо, което беше въведено в сила девет месеца по-късно.
Този пример показва доста нагледно, че елементите на плебисцит в демократическите държави не са нещо непременно добро само по себе си и че съмнителната „народна воля“ може да се окаже нещо доста грозничко, особено когато то се съпротивява срещу въвеждането на елементарни човешки права. Е, световният дух очевидно е пожелал да се случи така, че кантонът Апенцел Инероден да демонстрира най-еднозначния резултат и при най-новия референдум, касаещ забраната на строежа на минарета (при който, както охотно признават както привържениците, така и противниците на предложението, на първо място става дума за нещо друго, а не точно за кулите на джамиите). 71 процента от гласоподавателите тук гласуваха с „Да“. Не е нужна кой знае каква смелост, за да се твърди, че този резултат едва ли е бил достигнат поради факта, че апенцелци и инеродци са особено ядосани от подтискането на жените при исляма. Също и ислямистката омраза срещу евреи и хомосексуални едва ли ще е била решаваща причина, защото в такива консервативни, селски области, с малцинствата не се церемонят особено много, за да се изразим особено меко.
Много по-вероятно е, че местните хора по селата много често имат не толкова проблеми с исляма като политикорелигиозна идеология, а по-скоро изпитват принципна омраза срещу всякакви чужденци. Изобщо, инициативата за забраната получи най-силна подкрепа по местата, в които живеят само малко от 380-те хиляди швейцарски мюсюлмани. Повече от 90 процента от тях живеят в големите градове на страната – и във всички тях забраната на минаретата беше многократно отхвърлена, най-очевидно в града-кантон Женева. Тези цифри потвърждават на първо място заключението, че причината да се гласува с „да“ не е в някакъв неприятен опит с мюсюлманите или пък с техния мироглед. И обратно, гласуването с „не“ съвсем не означава, че проблеми няма и че ислямът е нещо напълно безобидно; особено сред считащите себе си за прогресивни градски жители, прикритата под думата „толерантност“ безпомощност пред ислямистките претенции вероятно е повлияла силно върху резултатите в гъсто населените райони.
Забележително в тази връзка е, че ролята на нарицателното камъче, което преобръща колата, очевидно е била изиграна от една група от населението, на която не може да се припише никаква симпатия към идеите на Демократическия Съюз на Центъра (ДСЦ) – популистката партия, която стартира нещата и при която критиката срещу исляма се прелива свободно в омраза към чужденците. Според анализите множество леви, феминистки настроени жени също са гласували с „да“, защото – както показва анализът на политолозите Регула Стемпфи и Михаел Херман – те искат да се противопоставят на една култура, която възприемат като авторитарна, мачо и агресивна, и защото за тях ислямът се свързва преди всичко с неща като бурка, шариа, убийства на честта и други форми на потисничество на жените. Юлия Онкен, една от най-известните феминистки в Швейцария, дори е изпратила електронно съобщение до повече от 4.000 жени, в което изрично ги е призовала да поддържат инициативата, макар че тя е стартирана от ДСЦ.
Всичко това говори за една определена дилема, присъща на времето, в което живеем: напредничавата, в най-добрия смисъл на думата либерална, критика на ислямизма все още води сенчесто съществуване, а представителите й освен това седят между столовете. Защото от страна на левите всяко възражение против исляма бива поставено начаса под подозрение в расизъм и отхвърлено; десните пък използват критиката срещу исляма като средство за подхранване на своята пропаганда, насочена против чужденците. Ако пък някой настоява за ясно различаване между критика и омраза, той бива разглеждан и от двете страни като принадлежащ към противниковия лагер. А коментарите и реакциите след референдума в никакъв случай не правят по-лесна една позиция, стремяща се към разумност: докато откъм ислямския свят буквално валят призиви за бойкот срещу Швейцария (поддържани от левичари като Даниел Кон-Бендит), други страни пък възхваляват резултатите от референдума като Триумф на Народната Воля, съвсем по Лени Рийфенщал.
Все пак би било интересно да се узнае по какви точно причини 46 процента от швейцарците изобщо не са пожелали да гласуват (въпреки сравнително високото участие). Може би мнозина от тях просто не са искали да избират между две еднакво лоши алтернативи?