Представянето на испанската социалистическа работническа партия (PSOE) на испанските общи избори миналия месец, в които партията спечели мнозинството места както в долната, така и в горната камара на парламента, беше не просто забележително възстановяване на позиции за испанските социалисти. Като ограничи печалбите на Vox, крайнодясната партия, чието противопоставяне срещу имиграцията, феминизма и правата на ЛГБТ-общността отразява ценностите, които преобладаваха по време на диктатурата на Франко, победата на PSOE повдига духа също и на останалите социалдемократически партии в Европа, докато те се борят срещу нарастващия национализъм, отцепничество и скептицизъм по отношение на европейската интеграция.
Засега най-ентусиазираната реакция идва от съседна Франция, където Социалистическата партия е в пълно отстъпление от края на администрацията на Франсоа Оланд през 2017 г. Родената в Испания кметица на Париж Ан Идалго приветства PSOE като „надежда и пример за социалдемократите в Европа.“ Социалистическият ѝ колега, лидерът на партията Оливие Форе, каза: „Социалистите в Испания показват как може да се постигне ново възраждане, след като в течение на много години им се подиграваха и ги считаха за мъртви“.
На пръв поглед едно социалдемократично съживяване в Европа, ръководено от испанците, би изглеждало напълно невероятно, като се има предвид ужасното състояние на левицата сред водещите държави-членки на ЕС. След последните национални избори във Франция Социалистическата партия беше сведена до политическа ирелевантност, като в момента подкрепата ѝ е около 5%. На изборите в Италия през 2018 г. предимно социалдемократичната Демократическа партия спечели по-малко от 19% от гласовете. Социалдемократическата партия на Германия спечели само 20% от гласовете на изборите за 2017 г., което бе най-лошото ѝ представяне през целия следвоенния период.
При всичките си собствени доскорошни трудности, PSOE никога не е била толкова слаба, колкото са много от останалите социалдемократически партии в Европа. Това може би има по-малко общо със самата PSOE, отколкото със специалните обстоятелства на испанската политическа история. PSOE винаги е имала възможност да разчита на травматичните спомени за генерал Франко, чието диктаторско управление продължаваше от края на Испанската гражданска война през 1939 г. до смъртта му през 1975 г., които винаги са ограничавали привлекателността на крайната десница тук.
Но като четвърта по големина икономика в еврозоната, Испания може да бъде и водещ индикатор за променящите се политически приливи в Европа, както и да упражнява значително влияние върху тях. Някои наблюдатели отбелязват, че една нова социалдемократически вълна вече събира сила по периферията на Европа. Днес левицата е на власт в Португалия, Гърция и Скандинавия – в скандинавските страни социалдемократите имат властта в Швеция, участват в управляващата коалиция във Финландия, и се очаква да надделеят в Дания на предстоящите избори [както и стана, в началото на юни, бел. пр.].
По-важното е, че предизборната кампания, ръководена от лидера на PSOE, Педро Санчес, предлага отлични уроци за това как политиците от умерено-левия политически спектър могат да се изправят срещу изборното предизвикателство на крайно десните – и да спечелят. Вместо да имитира националистическия дискурс на десницата чрез някаква размита форма на нативизъм [местничество] и шовинизъм, с надеждата да спре оттичането [надясно] на белите избиратели от работническата класа, Санчес се кандидатира въз основа на принципно-прогресивна платформа. Той подчерта ценностите, присъщи на социалната демокрация, като равенство, солидарност и ангажираност към социалната справедливост и социалната държава. И пое борбата срещу крайната десница без да се страхува да представи себе си и партията като решаващ защитник на демокрацията, в противовес на силите на авторитаризма и сепаратисткия национализъм.
***
„Испания е боядисана в червено“, съобщи El País в изборната нощ. PSOE спечели почти 29% от гласовете – достатъчно, за да може партията да получи 123 места в парламента, почти два пъти повече от онези на консервативната Народна партия, или PP, която дойде на второ място, с 16,7% от гласовете. Въпреки че в хода на кампанията Vox успя да привлече големи и ентусиазирани тълпи, тя направи доста скромен дебют. Твърдата дясна популистка партия сложи край на „изключението Испания“ (досега това беше единствената водеща европейска страна без крайно дясно представителство в националния си законодателен орган), но го направи, като спечели само около 10% от гласовете, оставайки на пето място зад PSOE, PP, либералната Ciudadanos и ляво-популистката Podemos.
Тъй като PSOE не спечели абсолютно мнозинство в парламента (което изисква 176 места), тя ще трябва да разчита на подкрепата на Podemos и регионалните партии като баската националистическа партия, за да сформира действащо правителство. Но партията има ясен управляващ мандат, тъй като спечели повечето от испанските региони – включително и най-големия, Андалусия, на юг; богатия на гласове регион на Мадрид, който партията не е печелила от 1986 г., както и северозападния регион Галисия, бастион на консерватизма (и родно място на Франко), където партията не е печелила никога. Освен това PSOE спечели в някои от най-заможните части на Испания, като средиземноморския остров Майорка, както и в някои от най-бедните, като Мелила, испански анклав, граничещ с Мароко.
Още по-изненадващо е, че PSOE печели по-голямата част от селските провинции, които след завръщането на демокрацията през 1977 г. постоянно са били надежден източник на гласове за консервативните партии. Макар и тези селски райони да са известни под названието La España vacía, или „Празната Испания“, защото са толкова слабо населени, испанската избирателната система им дава непропорционално голям брой места в националния парламент. Според Политико, най-слабо населените избирателни региони на Испания имат по-малко от 20% от населението, но разполагат с 30% от парламентарните места.
Основният фактор, който подпомогна издигането на PSOE до победа, беше огромната избирателна активност: повече от 75%, или с около 8% по-висока от 2016 г., и не далеч от 80-годишния рекорд от 80% [през 1977], когато социалистите се върнаха на власт за първи път след края на Гражданската война. Без съмнение, избирателната активност беше повлияна от огромния интерес, който предизвикаха изборите, в немалка степен и поради тръмповския подход на Vox, която настоява да „направи Испания отново велика“. Тази партия настоява за депортиране на всички незаконни имигранти, забрана на преподаването на исляма в държавните училища, анулиране на законите, защитаващи жените от домашно насилие, премахване на системата на регионално управление, създадена след смъртта на Франко, както и отмяна на Закона за историческата памет. Този закон, приет през 2007 г., осъди режима на Франко като незаконен, предложи репарации на жертвите на гражданската война и репресиите на Франко, и предостави испанско гражданство на потомците на политическите бежанци. Не е изненадващо, че избирателната активност беше най-висока в областите, най-застрашени от националистическата и нативистката платформа на Vox: градски центрове като Мадрид (малко под 80%) и сепаратистки региони като Каталония (77,5%).
***
И все пак една голяма част от заслугата за победата на социалистите се дължи изцяло на самия Санчес. Бивш баскетболист с външен вид на филмова звезда – след излизането му на националната политическа сцена, през 2014 г. в Барселона, вестник La Vanguardia го нарече El Guapo или „хубавият“ – Санчес се доказа като един от най-устойчивите и изобретателни политици в Европа. Въпреки сериозния неуспех през 2016 г., когато той подаде оставка като лидер на социалистите, след катастрофалното представяне на PSOE на общите избори през 2015 г., Санчес възстанови контрола над PSOE през следващата година. А след това, през миналия юни, той успя да подготви вота на недоверие срещу тогавашния премиер, водачът на Народната партия Мариано Рахой, чиято администрация беше подложена на наказателни обвинения за корупция, включващи злоупотреби и подкупи.
И макар че Санчес бе избран за следващ лидер на Испания, той се сблъска с нов обрат на събитията през март миналата година, когато каталонските сепаратистки партии, които подкрепиха издигането му на власт, гласуваха против бюджета му за 2019 година. Сепаратистите се отвърнаха от Санчес заради отказа му да разреши официален референдум по независимостта на Каталония. В действителност, Санчес разполагаше с много малко пространство за маневриране, след като испанският Конституционен трибунал обяви за анти-конституционен референдума върху независимостта на Каталония, организиран през октомври 2017 г. Загубата на предложението му за бюджет остави Санчес без друг избор, освен да свика предсрочни избори. Ранното гласуване не беше особено обещаващо за PSOE и прогнозите бяха за вероятната победа на PP, подкрепяна от Ciudadanos и набиращата скорост Vox.
И все пак, въпреки фона на паневропейска вълна от десен популизъм, Санчес се представи като непримирим прогресивен кандидат [в английско-американския политически речник думата „прогресивен“ е синоним за „левичар“, бел. пр.]. Този ход се оказа от основно значение за убеждаването на испанците да гласуват отново за социалистите, особено при младите хора, жените, членовете на профсъюзите и разочарованите гласоподаватели като онези, които през последните години бяха изоставили PSOE в полза на Podemos. Успехът на Санчес в привличането на гласоподавателите, идещи вляво от центъра, се вижда особено ясно при сравняването на изборните поведения през 2015 и 2019: на изборите през 2015 PSOE получи 5,5 милиона гласа срещу 5,2 милиона за Podemos; през 2019 г. PSOE достигна близо 7,5 милиона гласа, докато делът на Podemos рязко се понижи до 3,7 милиона.
От значение беше също и фактът, че Санчес разполагаше с достатъчно доверие, за да подкрепи прогресивната си платформа. По време на процедурата, когато той беше заклет на премиерския пост през юни миналата година, не се виждаше библия или разпятие – едно забележително прекъсване на испанската традиция, както и свидетелство за ангажираността на Санчес с идеята за отделянето на църквата от държавата. Доказан съюзник в борбата за овластяването на жените, кабинетът на Санчес заема първо място сред страните от ОИСР с най-висок процент жени (65%). За да се справи с нарастващото икономическо неравенство в Испания, той повиши минималната работна заплата с 22% през януари – най -голямото увеличение от четиридесет години насам. А в навечерието на изборите той се впусна в серия от законодателни предложения за премахване на разликата в заплащането на мъжете и жените, както и да се направи отпуска по бащинство също толкова дълъг, колкото е и отпускът по майчинство.
Освен това Санчес се противопостави на десницата по начин, който не е виждан в Испания от края на Гражданската война насам. По време на предизборната кампания той формулира мисията си като борба срещу сепаратизма и авторитаризма, като успешно се представи като убеден защитник на демократичния, конституционен ред, който се е утвърдил след диктатурата. Санчес не остави никакво съмнение, че гласуването за Vox, PP и дори Ciudadanos би било гласуване за връщането на Испания в ерата на Франко. В предизборните си речи той рязко отхвърли екстремистките предложения на десните за ограничаване правото на аборти и регионалната автономия, както и тяхното противопоставяне срещу плана за ексхумация и премахване на останките на Франко от El Valle de los Caídos или Долината на падналите, спорния мемориал на Франко, увековечаващ „героите“ от неговия националистически кръстоносен поход.
***
Окуражен от решителната си победа през април, Санчес изрази ясно намерението си да се отдалечи от сепаратистката криза в Каталония, която доминираше в испанската политика през последните години, и вместо това да насочи вниманието си към други неотложни въпроси като неравенството, политическите реформи и изменението на климата. След като парламентарният бунт на сепаратистите на практика предизвика изборите, силното представяне на PSOE значително намали способността на каталонските националистически партии да нарушават нормалния хода на испанската политика. Партиите, поддържащи независимостта на Каталония, получиха значително по-малко подкрепа на изборите от миналия месец (39,3%), отколкото на регионалните избори в Каталония през декември 2017 г. (47,5%).
Още преди изборите проектът за независимост на Каталония беше оставен настрана. При липса на легален път към независимостта, сепаратистите изглежда са се споразумели да поддържат стратегия на „жертвеност“, основана на представянето на Каталония като колония на Мадрид. Те разчитаха на спектаклите, свързани с различните съдебни процеси за държавна измяна, отцепване и злоупотреба с публични средства, провеждани срещу архитектите на незаконния референдум за независимостта на Каталония от 2017 г., за да разкрият потисническите политики на Мадрид. Но тази стратегия не ги доведе доникъде: въпреки че съдебните процеси, които се излъчват на живо, бяха представени като фон на предизборната кампания, те преминаха гладко и без да предизвикват вълната от възмущение, на която са се надяваха сепаратистите.
След като неутрализира заплахите както на сепаратизма, така и на десния популизъм, Санчес отправя поглед към намирането на по-голяма роля за Испания в ЕС – с изричното намерение да съживи социалната демокрация. Говорейки пред поддръжниците си в нощта на изборите, той каза: „На европейците бих искал да кажа, че социалдемокрацията има голямо бъдеще, защото има голямо настояще – а Испания е пример за това. Сформирахме проевропейско правителство, което да укрепи, а не да отслаби Европа.“
Европейската игра на Санчес идва в благоприятно време. Предстоящото напускане на Великобритания от ЕС ще остави в изпълнителните органи на ЕС празно пространство за друг основен играч, наред с Франция и Германия. При нормални обстоятелства Италия, която е по-голяма от Испания по население и БВП, би била очевидният кандидат за попълване на този вакуум. Но дясното правителство на Италия е враждебно настроено към ЕС, което оставя Испания като очевидния кандидат.
В същото време се очаква PSOE да бъде най-голямата група в рамките на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в Европейския парламент. По този начин испанските социалисти ще ръководят усилията за прокарване на социално-демократичен дневен ред в рамките на ЕС по редица политики – от банковите реформи до имиграцията и изменението на климата – с подкрепата на други подобни групи от Южна Европа и Скандинавия.
Подходящо е PSOE да вдъхнови социално-демократично съживяване в Европа. Най-старата партия, все още активна в Испания – основана през 1879 г. от Пабло Иглесиас, един мадридски печатар – PSOE има вдъхновяваща и известна история, която включва борбата срещу фашизма по време на Гражданската война и оцеляването сред онова, което британският историк Пол Престън нарича „Испанският Холокост“ (опитът на режима на Франко да прочисти Испания от всички политически дисиденти). След това партията издържа около четиридесет години политическо изгнание във Франция, преди да се върне в Испания през 1977 г., за да помогне при възстановяването на демокрацията.
Тази история обяснява до голяма степен ангажираността на испанските социалисти към демокрацията, социалната справедливост и правата на човека. PSOE е една от първите партии в Европа, които приложиха квоти за половете, за да увеличат участието на жените в политиката; освен това тя прие закон за еднополовите бракове и доведе до репарации за жертвите на политически репресии, както и за даване гражданство на имигранти без документи.
От друга страна, чрез неотдавнашната си изборна победа PSOE доказа, че е възможно социалдемократическите партии да надделеят, без да подражават на реториката и политиката на популистката десница, както през последните години се опитват някои лявоцентристки лидери в Европа. Този компромис не само изменя на някои основни социално-демократични ценности, но е и самоубийствен: в името на привличането на стария си електорат от бялата работническа класа, тези политици и партии застрашават задачата за изграждане и подкрепа за една нововъзникваща работническа класа, която е по-голяма и по-разнообразна от старата индустриална такава. В Европа тази нова работническа класа се състои от жени, малцинства и имигранти – много от тях принадлежат към така наречения прекариат – онзи сектор на пазара на труда, чиито доходи и заетост са белязани от несигурност и неяснота на ситуацията.
Спечелването на подкрепата на тази зараждаща се социална класа и овладяването на нейната политическа енергия ще бъде от решаващо значение за оцеляването и възраждането на социалдемократическите партии в Европа. PSOE на Санчес сочи пътя към всичко това.