Беше първият ден от пролетта и по Мариахилферщрасе във Виена, където се разхождах, духаше студен вятър. Съвсем случайно дочух разговора на трима млади хора, които ме подминаваха. Те говореха на сръбски за някакво празненство, където имало и хървати, и босненци. Онова, което привлече вниманието ми, беше не езикът per se, човек го чува доста често тия дни из подлезите и улиците на Виена. По-скоро беше изразът, който един от тях използва. „Не очаквах толкова много хора, които говорят нашия език“, каза той. Ясно ми беше, че под „нашия език“ той имаше пред вид не някакъв конкретен език като сръбски, босненски или хърватски. Напротив, смисълът беше в това, че младият човек каза „нашия език“ нарочно, тоест вместо да нарича този език с правилното му име, което би било политически коректното в случая. Това е така, защото „нашият език“ обикновено е изразът, който бегълците и имигрантите – или ако щете, една смесена група от хора от бивша Югославия, които се срещат в чужбина – използват като наименование за техните различни езици за комуникация.
Истината е, че общият език, на който те се разбират, вече не притежава общо име. Това не е сърбохърватският език от миналото. Така че, когато един от младежите каза нашия език, това беше само начин да се назове най-малкият общ знаменател за комуникация, който се беше установил като един вид норма след всички войни в бившата Югославия. Всъщност този израз служи само като код, сигнализиращ добри намерения; ние не сме врагове, ние все още се разбираме едни други въпреки всичко, което се случи.
За моя собствена изненада аз почувствах нещо като физическа реакция към тези думи, обля ме една топла вълна. Тези младежи разговаряха на някакъв, каквото-и-да-е-името-му, език, и това е най-важното – мислех си аз, гледайки как те ме подминават, и тримата облечени в черна градска екипировка. Бяха толкова млади, всъщност почти тийнейджъри. Вероятно просто посещаваха Виена, идейки от Сърбия.
И изведнъж разбирането, че те бяха толкова млади, че принадлежат към едно поколение, което е израснало след избухването на войните в Югославия, ме улучи като удар в стомаха. Може би те са били родени дори след като за последен път посетих Белград, преди седемнадесет години?
В този първи пролетен ден техният разговор ме накара да разбера, че едно цяло поколение е израснало след моето последно посещение там.
И докато те ме подминаваха, старата смесица от вина и страх, която ме преследваше от време на време, започна да се надига отново. Колко пъти през последните седемнадесет години бях получавала покани да посетя Белград? От приятели, от издателя ми, от организатори на различни международни конференции и най-различни институти? И всеки път бях намирала някаква възможност да откажа, учтиво да върна поканата. Извинения никога не ми липсваха.
Сякаш уморен, вятърът се укроти и забави. А аз не можех да престана да си задавам все един и същи въпрос: защо не посетих Белград нито веднъж през всичките тези години? Когато приятели ми задаваха същия този въпрос, аз обикновено отговарях, че не знам. Знаех, че изпитвам страх при мисълта да отида там отново и че със сигурност избягвах да посещавам Белград след като войната започна, тъй като самият град беше се превърнал в метафора за войната.
Но от какво се страхувах всъщност? От „тях“? От онова, което „те“ направиха срещу „нас“? Или от онова, което сърбите направиха на самите себе си? А може би от това да не се сблъскам с въпроси, с които не исках да бъда конфронтирана? Разбирах, че би трябвало да отида там, носейки със себе си бремето на тези седемнадесет години като тежък куфар. И ако го отворех, от него щяха да се посипят лица, спомени, картини, думи. Кой щеше да ги събере и сложи обратно в куфара? И все пак, да отлагам това пътуване докато в Сърбия е израснало цяло едно ново поколение, изведнъж ми изглеждаше като нещо доста необичайно. Изглежда не бях осъзнавала това напълно, преди да чуя онзи разговор от Мариахилферщрасе, който пробуди познатото чувство за страх.
Спомням си последния път когато посетих Белград, през юни 1991, малко преди Хърватско да обяви независимостта си. Един от ония млади хора би могъл да е роден точно тогава, може би в същия този месец. А може би момичето? Тя би могла да е родена в семейство на родители, живеещи в центъра, близо до железопътната гара, където гостувах на приятелката си Миряна. Майка й може би е купувала хляб в същата близка хлебарница и е посещавала пазара на пиаца Каленица в неделните предобеди.
И тогава приятелката ми Миряна почина от тежка болест. Един друг приятел, Борис, с когото бях пила кафе през последния ден от посещението си, се ожени. Когато го видях десет години по-късно на летището във Франкфурт, синът му вече ходеше на училище. А Ана, една друга приятелка, напусна Белград и отиде отначало в Париж, а после в Сараево. Любица отиде в Словения, след това в Швеция, после в Белгия, а наскоро се върна обратно, уморена от скитане. Един колега, журналист, който идваше много често в Загреб, стана министър на информацията в правителството на Слободан Милошевич. Друг колега стана шеф на сръбската национална телевизия – главната машина за пропаганда. Един трети съпровождаше генерал Ратко Младич в Сребреница и документира там неговият смъртоносен триумф.
Междувременно пристигаха отделни частици информация, като доказателство за това, че сме се променили, че този или онзи приятел е станал … какво, всъщност? Враг? Или един толкова различен човек, че не може да бъде разпознат повече – министър, писател на националистическа проза, говорител на омразата? Дали наистина съм ги познавала? Може ли изобщо човек да познава хората, да им има доверие? Заедно с такива въпроси се наслояваше депресия, показваща човешката природа като нещо грозно. Гледайки се в огледалото, аз търсех признаци на промяна и у себе си. Страхът от другите е също и страх от самия себе си.
Знаех, че посещението в Белград ще върне обратно полузабравени образи и чувства. Като думите на една жена-мюсюлманка от Сребреница, чийто син беше убит в ръцете й от сръбски войник. Бях принудена да пия кръвта на сина си, каза тя. Думите й бяха погребани в паметта ми вече в продължение на тринадесет години.
Или като онази фотография от корицата на сараевското списание Дани, показваща млад човек, облечен в джинси, маратонки и бяла тениска, наведен над някакви перила. В снимката не би имало нищо особено, ако не беше огромната дупка, намираща се на мястото, където би трябвало да бъдат гърдите му. Колко странно, мислех си, докато гледах дупката в тялото му, през която можеха да се видят железните пръчки. Нарочно съсредоточавах погледа си върху тези пръчки, защото това правеше цялата сцена да изглежда по-малко реална …
Дали и аз, като всички останали, искам да си спестя конфронтацията с емоции за бивши приятели в Белград, мислейки, че е по-добре да стоя настрана, по-добре да не отивам там? От друга страна, защо едно посещение в Белград би трябвало да бъде по-различно от, да речем, едно посещение в Загреб? Даже напротив – там аз също трябва да срещам същия тип хора – стари колеги и приятели, които станаха националисти или онези, които бяха просто опортюнисти. Трябваше да се сблъскам с факта, че толкова много хора, които ми бяха скъпи, са напуснали страната. От тази гледна точка, да се върнеш в Белград би трябвало да бъде същото преживяване. Но то не е. Аз живея и работя в Загреб, това е моят град и за мен няма начин да не се сблъскам с неговата следвоенна реалност. Освен ако не пожелая да го напусна и никога да не се върна обратно.
Белград мога да избягвам, мислех си аз. „Но Белград също е част от твоето минало“, каза ми Борис когато го срещнах наскоро. Той се завърна у дома в Белград от Съединените Щати още преди години. Както обикновено, ние се срещнахме не в моя град, Загреб, или в неговия град, Белград, а във Виена. На поредната конференция, разбира се. Разговаряхме за неловкото усещане да се прибираш по стари места, които са били твои, но вече не са. Той ми описа първото си посещение в Дубровник след войната. Беше неприятно, каза ми той, но не само заради носталгичните спомени за лета, прекарани по тамошните каменни улички. Или защото е видял какво са направили бомбите с това красиво средновековно градче. Беше тъжно да си там, осъзнавайки факта, че югославските солдати са извършили това и в твое име. „Трябва да дойдеш и да видиш Белград и хората сама. В края на краищата, градовете са хора.“ – каза той.
След това Борис ми показа снимка на своя вече пораснал син – висок, красив млад мъж, облечен в костюм. Трудно беше да се повярва, че малкото момче, което тогава бях срещнала на летището във Франкфурт, а по-късно и в къщата им в Съединените Щати, сега е студент по право. Това беше малко след като бях чула разговора на Мариахилферщрасе – и сега отново си припомних факта, че вече има цяло едно ново поколение, което скоро ще може да гласува по избори. Снимката на сина на Борис ми напомни отново, че не съм погледнала в очите реалността на тези младежи. Бях пропуснала да забележа нещо важно – да видя как те израстват. Какво знам за тях изобщо? Това, че те не могат да пътуват в чужбина без виза, че не могат да видят Лондон и Париж, нито дори Триест. Те вече не могат да пътуват дори до Букурещ или София.
Колко тъжна и абсурдна, колко унизителна е ситуацията им, мислех си докато си припомнях как, със стария червен югославски паспорт, моето поколение пътуваше из Европа без визи. Това беше източник на гордост, една differentia specifica в сравнение с другите страни, принадлежащи към Съветския блок. Те ни завиждаха, докато през 1970-те ние пътувахме до Италия и Франция, до Великобритания и Швеция, да берем ягоди и да припечелваме пари през лятото. Като студентка работих в един склад в Швеция в продължение на три месеца – и се върнах обратно с пари, достатъчни за цяла една година. Но най-много ни завиждаха за това, че можехме да си купим чифт сини джинси, добри италиански обувки, чужди книги и плочи. Но другата страна на свободата да пътуваме беше, че, функционирайки като един вид подкуп, тя стана една от причините да приемаме политическата система,. Ние бяхме подкупени, за да вярваме, че „социализмът с човешко лице“ има смисъл и може да функционира. Това не се подлагаше на въпроси.
На конференцията във Виена ми хрумна, че трите деца, говорещи сръбски на Мариахилферщрасе най-вероятно не бяха млади сърби, дошли от Сърбия; а ако бяха от там, то сигурно бяха сред малцината, които бяха успели да получат визи. Наскоро бях слушала дискусии за визовите проблеми на младите европейци извън ЕС. Визите се получават трудно, особено за сърби, а по този начин младите хора биват изолирани и лишени от възможността да видят света – такива бяха аргументите. Защо да наказваме младежите за нещо, което те не са извършили? Те дори не са били родени, когато са избухнали Югославските войни. Те не са отговорни за онова, което са извършили бащите им, каза един от говорителите на конференцията, с гняв в гласа.
И докато речта му явно целеше да пробуди симпатия у публиката, аз трябва да призная, че не почувствах ни най-малка симпатия. Аз бях разгневена от неговия гняв. Говорейки от тяхно име, той някак си внушаваше, че новото поколение не заслужава такова отношение от страна на „Европа“. Заключението от неговите разсъждения беше, че, понеже са млади, те трябва също да бъдат и невинни. Именно тази утвърждавана невинност на сръбската младеж беше нещото, което ме подразни.
Аз знам нещичко за това. Самата аз, заедно с моето поколение, утвърждавах собствената си невинност, защото бяхме родени след Втората световна война. Какво общо бихме могли да имаме ние с престъпленията, извършени по едно време, в което дори не сме били родени? Сръбската младеж не е съвсем точно съответствие на нашата ситуация, защото нашите бащи се бяха били в една справедлива, защитна и антифашистка война (макар и да предполагам, че бащите на сегашните младежи в Сърбия биха твърдели точно същото нещо). Но по време на Втората световна война нашите бащи бяха извършили много военни престъпления, за които никога не говореха. Но аз не ги обвинявам за мълчанието им – същото мълчание, на което днес съм свидетелка, след последните войни в Хърватско, Босна и Косово. Обвинявам обаче самите нас за това, че не бяхме задавали правилните въпроси като например най-простия и най-трудния от всички: „какво прави през войната, татко?“ Моя/наша отговорност беше да поставим под въпрос тяхната идеологическа интерпретация на историята. Ние се провалихме, защото не направихме това. Моя/наша отговорност, отговорност на следващото поколение, беше да открием истината за тяхната война, която беше не само антифашистка война и комунистическа революция, а също и гражданска война. Но ние вярвахме на официалната история и на училищните текстове, защото да се живее така беше по-лесно. Нашето отношение към миналото беше една от причините за това, че новите националистически войни през 1990-те бяха толкова лесни за започване.
Ако и да не знам много за новото поколение в Сърбия, аз си задавам един по-важен въпрос: колко много знаят те за своето собствено минало? Слушайки сърдития млад сърбин, който говореше за визи на онази конференция, аз мислех, че той не е прав. Също като нас, неговото поколение там в къщи е отговорно: отговорно за своето мълчание, за това, че не пита какво се е случило преди те да бъдат родени, за това, че не се интересува от това какво са правили бащите им през войните, за това, че вярват, че имат право на визи само защото са млади, ръцете им са чисти, а арогантността им – справедлива. И най-много от всичко за това, че не питат собствените си родители защо са лишени от визи. Вярно, от младото поколение сърби не може да се търси отговорност за миналото. Но всички те са отговорни за сегашното си отношение към миналото, защото то е важно за тяхното бъдеще. Това беше лекцията, която ние, поколението на техните родители, трябваше да сме научили. И тъй като не я научихме навреме, наложи ни се да я научим по трудния начин.
Благодарение на мъдрите думи на Борис аз разбрах, че не се страхувам да видя приятелите си в Белград отново. В края на краищата, през всичките тези години ние се срещахме по конференции и фестивали в чужбина, и знаехме много точно какво е направил, казал или написал всеки от нас по време на и след войните. Ние знаем и за собствените си грешки и недоразумения. Например за грешката, която направих аз – и от която все още се срамувам: беше през 1999 или 2000, мисля, след ужасното масово преселение на косовските албанци, когато моят млад колега от Сърбия, Владимир Арсениевич, написа текст, озаглавен „Ние всички сме албанци“. Имаше едно изречение, спомням си, което ужасно ме смущаваше. Арсениевич писа, че е отишъл в кухнята си, отворил хладилника и извадил една студена бира. И докато живо си представях тази сцена, аз разбрах, че една „студена бира“ просто е прекалено много. Той описваше страданията на косоварите и тяхното преселение в Албания и Македония, дългите редици от бежанци, вървящи под палещото слънце, с цялото си имущество, събрано в няколко найлонови плика. А той отишъл да си вземе една „студена бира“, да пийне глътка преди да продължи да оплаква състоянието им! Дори и да е изпил онази студена бира, той не би трябвало да го споменава в историята си. Не би трябвало да я смесва с бегълците, дори и не под формата на това симпатизиращо есе. И не, ние не бихме могли да бъдем албанци – със сигурност не, щом единият може да пие студена бира, докато другият се опитва да избяга от терора. Имаше нещо погрешно в това описание, нещо лицемерно. И все пак, Арсениевич беше един от малцината сръбски писатели, противопоставящи се на национализма и на войната в Косово. Неговият текст, просто защото той не беше като много други, ме подразни повече от историята, която би написал един националистически писател. И въпреки това аз бях неправа да го критикувам публично за това. Аз бях неправа, когато изисквах от него морална перфектност.
Няколко години по-късно аз срещнах младия писател за пръв път. Беше в Хърватско. Той беше висок, строен мъж с дълга коса на конска опашка и меки очи. Аз се представих и се извиних за критиката си. Той прие извинението ми с усмивка.
Но Борис и аз знаем какво направиха през войната други приятели и бивши приятели. Ние можем да кажем за всеки познат – точно както всички хора могат да кажат за своите роднини, приятели и съседи, какво те са направили в Босна и Косово. Разликата е в това, че повечето хора не искат да признаят, че са участвали във войните. Не всички от тях са военнопрестъпници и убийци, така че тук не става въпрос за вина. Но те трябва да се изправят пред собствената си отговорност за това, че са гласували за един кръвожаден режим, за това, че са смятали, че единствено те са жертви както на Милошевич, така и на свръхсилите (в края на краищата, не беше ли Белград бомбардиран от една свръхсила?), за това, че са вярвали, че няма друг начин, освен да се поддадат на националистическия натиск. За съжаление, сърбите живеят в отрицание на близкото си минало. Проблемът изглежда се състои в това, че обществото няма желание да разбере каква е истината.
Ние не можем да мълчим. Не можем да повтаряме собствените си грешки или онези на родителите си. Ние всички трябва да се изправим пред миналото. Това е задачата на всички хора, които бяха свидетели на войната. Но младото следвоенно поколение има своята собствена отговорност при откриването на истината. Не Европейският Съюз, а собствените им родители ги наказват: те са лишени от визи не заради това кои са те, а заради това какво техните родители са или не са направили. Младото поколение на днешна Сърбия страда от изолация заради единственото нещо, което то е длъжно, но отказва да прави – да задава въпроси.
Именно затова, мисля, аз не съм посещавала Белград толкова дълго време. Не можех да приема мълчанието и отрицанието им, както не можех да го приема и в собствената си страна.