Джани Ферари / Cover / Getty Images
Долината на падналите, военният мемориал и мавзолей на генерал Франко, построен отчасти от републиканските затворници в планините близо до Мадрид.
Малцина диктатори са се радвали на толкова благоговеен задгробен живот колкото генералисимус Франсиско Франко, който управляваше Испания с железен юмрук от края на Гражданската война през 1939 до смъртта си през 1975 г. Гробното място на Франко, El Valle de los Caídos (Долината на падналите), в покрайнините на Мадрид, е най-гигантският публичен паметник в Испания, завършен през 1959, за да се отбележи двадесетата годишнина от края на гражданската война. В него се намира най-високият в света мемориален кръст, както и подземна базилика, осветена през 1960 от папа Йоан XXIII, която е една от най-големите в целия християнски свят. Огромна площадка предлага изглед към величествените планини Сиера де Гуадарама.
Мавзолеят на Франко се намира в главната крипта на базиликата. Малката общност от бенедиктински монаси, която е превърнала El Valle в свой дом, извършва ежедневни молитви за душата на бившия диктатор. Неделната меса включва хор от момчета, които пеят григориански песнопения. На всеки 20 ноември, годишнината от смъртта му, стотици симпатизанти на Франко идват на поклонение тук, за да отдадат почит на „El Caudillo“ и наследството на неговия фалангистки режим.
Но ако новият социалистически премиер на Испания, Педро Санчес, постигне онова, което желае, в El Valle скоро ще се получи радикална промяна. През юни Санчес обяви намерението си да премести останките на Франко от El Valle и да превърне мястото от светилище на франкизма в „мемориал на жертвите на фашизма“. Обяснявайки решението си, Санчес настоява: „Нещо, което е немислимо в Германия и Италия – страни, които също са претърпели фашистки диктатури – трябва да бъде невъобразимо и в нашата страна.“
Ако бъде осъществено, предложението на Санчес за El Valle ще бъде най-важната и решителна стъпка в дългия и мъчителен процес на преработване на ужасяващото испанско наследство от гражданската война и диктатурата на Франко. Както е описано от британския историк Пол Престън в [книгата му] Испанският Холокост, човешките жертви от тригодишната война (1936–1939), поставена в ход след нападението на националистическите сили на Франко върху народно избраната Втора република, са изумителни: загинали са близо един милион души. В това число са включени около 200 000 войници, загинали на бойното поле; други 200 000 мъже и жени, които са били екзекутирани по време на войната (по-голямата част от тях – от силите на Франко; останалите жертви, сред тях около 4000 свещеници, са резултат от т.нар. „червен терор“, тоест убийства, извършени от анархистки, комунистически и социалистически групи); накрая, неизвестен брой цивилни, убити от бомбардировките на Франко върху испански градове и села.
Генерал Франсиско Франко приветства фашистките войски, септември 1939 година
Архив на Бетман чрез Getty Images
Следвоенните години едва ли са били по-малко ужасяващи. Като част от политиката на „прочистване“, предназначена да премахне всякакво противопоставяне срещу Франко, около 20 000 републиканци са екзекутирани незабавно след войната, а други 370 000 са изпратени в концентрационни лагери, където мнозина от тях умират от глад и недохранване. Половин милион души са принудени да заминат в изгнание. Едва наскоро, през 2011 г., испанците научиха, че режимът на Франко е направлявал и отнемането на около 300 000 бебета от „морално дефицитни“ родители и продажбата им на „одобрени“ семейства. Оркестриран от зловеща мрежа от свещеници, монахини, лекари и държавни служители, трафикът на бебета започва през 1939, първоначално за да бъдат наказани „червените“ родители, но по-късно се превръща в доходоносен, печеливш бизнес.
За разлика от други следвоенни демократични преходи, в Испания не е имало „преходно правосъдие“ като част от разграждането на режима на Франко. Не е имало наказателно преследване на режима, подобно на процесите от Нюрнберг, или на военните процеси, в резултат на които бяха дадени доживотни присъди на архитектите на Аржентинската „мръсна война“. Нито пък Испания сметна, че е подходящо да проведе процес на лустрация, за да прочисти всички хора, свързани с авторитарния режим, както беше направено в случая с диктатурата на Салазар в съседна Португалия, или да организира Комисия за истина и помирение както в Южна Африка, където престъпленията на апартейда бяха подробно документирани. Не е изненадващо, че Испания е цитирана многократно от ООН като пример за нарушаване на международните норми за това как се очаква държавите да се справят с мащабни нарушения на правата на човека, както и за това, че не е направила достатъчно за подпомагане на жертвите от гражданската война.
Основната пречка срещу упражняването на реално преходно правосъдие в Испания се състои в самия характер на тамошния демократичен преход. Враговете на Франко никога не са успели да го свалят (той умира мирно в собственото си легло), и това позволява на авторитарния режим да бъде представен като демокрация след смъртта на диктатора. По-малко очевиден фактор е културата на политически консенсус, която идва с тази промяна на режима. Едно от заключителните споразумения на прехода е „пактът за забравяне“. Широко подкрепяно от обществеността, все още травмирана от спомена за гражданска война и нетърпелива да продължи с демокрацията, това политическо споразумение обвързва политиците от целия идеологически спектър, с цел да се избегнат всякакви разговори за това кой носи отговорност за конфликта и забраняване на каквато и да е публична политика, която би могла да възвърне паметта за него. Всичко това се прави, за да се позволи на демокрацията да се консолидира колкото е възможно по-неконфронтационно.
В Испания се счита за нарушение на пакта за забравяне дори и само да се докосват теми като репарации, извинения и възпоменания на жертвите. Единственият повод, по който обсъждането на гражданската война тук се счита за оправдано, е да се подчертае необходимостта да не се говори за нея. През 1986, на петдесетата годишнина от началото на войната, единственият официален акт, отбелязващ случая, беше едно изявление на премиера Фелипе Гонзалес, в което той отбеляза, че „братоубийственият характер на гражданската война я е направил неподходяща за възпоменание“. Към това се добавяше: „Гражданската война е история и вече не е част от реалността на страната“. Фактът, че това изявление идва от първия ляв ръководител на правителство в страната от епохата на републиканците насам, само подчертава важността му.
Доброволното обещание за мълчание обаче можеше да се сдържа само до определено време. Към началото на 2000-те години групи като Асоциацията на бившите затворници на Франко и Асоциацията за възстановяване на историческата памет започнаха да агитират за промяна, като твърдяха, че вече не е необходимо испанската демокрация да бъде защитавана чрез политическа амнезия. Тези групи бяха окуражени от злополучния опит на Испания да преследва законово чилийския „силен мъж“ Аугусто Пиночет за престъпления срещу човечеството, от което се получи неволното следствие, че на обществото беше припомнено за недовършената работа на испанския преход. Натискът за преразглеждане на миналото завърши със Закона за историческата памет от 2007 г. Наред с други неща, това забележително законодателство, прието от социалистическата администрация на Хосе Луис Родригес Запатеро, обяви режима на Франко за „незаконен“ и предложи репарации на жертвите за мъченията, които те са преживели по време на гражданската война и по време на последвалата я диктатура.
Но този закон не засегна въпроса за промяната на паметниците с „историческо значение“, като El Valle. Това решение отразяваше отношението на обществеността от онзи момент, когато мнозинството испанци се противопоставяха на идеята да се променя мемориала на Франко по какъвто и да е съществен начин. Това колебание отразяваше значителната двусмисленост, с която тогавашните испанци продължаваха да възприемат личността на самия Франко. През 2008 г. – последният път, когато испанското правителство проведе проучване на общественото отношение към Франко – 58% от запитаните смятаха, че той е извършил „както добри, така и лоши неща“. Но проучванията от настоящия момент показват, че повечето испанци са съгласни, че Франко не трябва да бъде почитан повече в El Valle.
Има сериозни основания да се смята, че предложението на администрацията на Санчес за мемориалния комплекс ще допринесе сериозно за преработването на все още силно разделителното наследство от гражданската война. Чрез самото си създаване, чрез митовете, които утвърждава, чрез архитектурата си, El Valle е символ на безчестие и обществено морално падение. Изграждането на паметника започва през 1940, за да се отбележи победата на Франко във „Войната за спасение“, както тя се нарича по онова време. Паметникът е предназначен да утвърждава и увековечава най-трайния мит за режима на Франко: че той е спасил Испания от хаоса и насилието на републиканските години. За да насърчава чувството на национална благодарност, Франко е решил да не използва публични средства за изграждането на мемориала, като вместо това разчита на различни схеми за финансиране, включително и една направена специално за случая национална лотария.
Според първоначалните планове El Valle е трябвало да се изгради само за една година, но икономическите трудности от следвоенните години, изострени от западния икономически бойкот, наложен върху режима на Франко докъм 1959 – плюс непредвидените трудностите при изпълнението на дизайна, чрез изсичане на базиликата в скалистия терен – забавят графика за завършване на мемориала с близо двадесет години. За да се ускори строителството, между 1942 и 1950 г. режимът на Франко прибягва до използване на принудителен затворнически труд, тоест самите републиканци, по онова време повечето от тях затворници, са принудени да работят на обекта. В замяна на труда са им обещани по-кратки присъди. През 2005 в мадридския вестник ABC беше посочено, че на паметника са работили 20 000 затворници-републиканци.
Разкопаване на човешки останки от масовия гроб в Сан Рафаел, където около 4500 политически затворници са екзекутирани от силите на Франко, Малага, 2008 г.
Самуел Аранда / Getty Images
Към момента на освещаването му през 1960 г., символиката на паметника вече се е изместила радикално: от паметник на победата на Франко в гражданската война, той се е превърнал в мемориал за национално помирение. Промяна в представянето цели да привлече вниманието на международната общност, включително и на Съединените щати, които по онова време постепенно започват да се доближават до схващането на Франко за самия себе си като водещ антикомунистически воин на Запада. За да бъде постигната новата цел, останките на хиляди жертви на гражданска война (и от двете страни на конфликта) са погребани там набързо, с което обектът е превърнат в едно от най-големите масови гробища в света.
Към днешна дата в El Valle са погребани около 33 833 тела. Много от тях са погребани там без знанието или съгласието на семействата им. В продължение на години много роднини, които знаят, че техни близки са били погребани в El Valle, се борят да премахнат останките от мястото. Едва наскоро те започнаха да постигат известен успех. През 2016 съдът разреши ексхумацията на двамата братя Мануел и Антонио Рамиро Лапена Алтабас. След като армията на Франко ги е екзекутирала през 1936, останките им са били погребани в масов гроб в родния им град Калатаюд в североизточна Испания; години по-късно те са били транспортирани в El Valle, навреме за откриването на паметника през 1959 година.
Освен останките на републиканците, погребани в El Valle, почти нищо друго там не намеква за национално помирение. Описвана от различни автори като фашистка или неокласическа, естетиката на паметника – работа на архитектите Педро Мугуруза и Диего Мендес, както и скулптора Хуан де Авалос – отдава почит на испанската имперска идея, особено на близкия кралски манастир Ел Ескориал, построен от Филип II през XVI век. Това не е случайно: едва ли има друг период от испанската история, който да предава толкова еднозначно идеята за глобалната сила на испанската корона и доминацията на католицизма в Испания, както го прави царуването на Филип II. Но повече от всичко друго, El Valle възхвалява героите и мъчениците на католическо-националистическия кръстоносен поход на Франко. Сякаш за да подчертае тази гледна точка, единственият друг индивидуален гроб, освен онзи на Франко, който е отбелязан поименно в El Valle, принадлежи на Хосе Антонио Примо де Ривера, основателят на Фалангата (единствената партия, разрешена в Испания по времето на Франко). Ривера е убит през 1936 г. като част от няколко политически убийства, които ускоряват избухването на гражданската война.
Като се има предвид печалната му слава, то едва ли е изненадващо, че El Valle заема доста странно място в националното съзнание. Много испански либерали смятат мемориала не само за национален позор, но и за абсолютна измама, недостойна за превръщане в паметник на гражданската война. Различни терористични групи с удоволствие биха направили паметника на парчета – и няколко от тях действително са се опитвали (през 1999 г. Антифашистките революционни групи „Първи октомври“, или ГРАПО, взривиха в криптата бомба, която унищожи няколко пейки; само няколко години по-късно, през 2005 г., баската сепаратистка организация ЕТА пое отговорността за взривяването на мост в една от градините на El Valle). Повечето испанци просто си гледат работата, все едно паметникът не съществува. По-голямата част от годишните посетители на El Valle, наброяващи около 240 000 души, са чужденци. Всъщност единствената значителна група от испанци, които посещават El Valle, са част от нищожното малцинство, което все още почита Франко. Изгледите, че нещо около El Valle може да се промени, незабавно изпрати тази група на улиците на Мадрид, където те скандираха El Valle no se toca (Долината не се пипа).
Предложението на администрацията на Санчес не се появява във вакуум; очевидно от него има потенциални политически ползи. Санчес се надява, че фронталното обръщане към коварната политика на припомняне на гражданската война – нещо като девета глуха в испанската политика – ще гарантира, че нестандартният му възход към властта през юни миналата година, чрез вота на недоверие срещу администрацията на Мариано Рахой, няма да се окаже просто бележка под линия в испанската история. Всъщност, запазването на статуквото в El Valle е част от стратегията, която Санчес е възприел, за да осигури повторното си избиране при следващите всеобщи избори, през 2020 година.
Първо и най-важно, Санчес може би се надява да засили лявата си база, за да подсили крехката управляваща коалиция, която го доведе до власт, включваща собствената му социалистическа партия, популистките Подемос и водещите националистически партии от Каталония и страната на баските. Казано идеологически, това е същата коалиция, която е носила основната тежест на репресиите на Франко. Преобразуването на El Valle е приоритет за социалистите още от времето на влизането в сила на Закона за историческата памет, но администрацията на Рахой, която беше на власт от 2011 до 2018, възпря основната инициатива: един доклад от 2011 на експертна комисия, в който се препоръчва премахването на мавзолея на Франко от El Valle като първа стъпка в неговото преобразуване, бе одобрен в испанския парламент през 2017 (с незадължителен статус), но Рахой го пренебрегна.
Освен това Санчес се опитва да провокира опозицията, особено консервативната народна партия (PP), да защитава Франко и наследството на диктаторския му режим. Това, от своя страна, ще позволи на Санчес да обрисува PP и цялата испанска десница като останки от франкоизма. Засега консерваторите играят директно по свирката на Санчес, като го обвиняват в отваряне на стари рани, за които е най-добре да не бъдат докосвани. „Не бих похарчил и едно евро за ексхумиране на Франко“, каза Пабло Касадо, новоназначеният лидер на PP. Това е същият аргумент, който консерваторите се опитваха да използват, за да осуетят прокарването на Закона за историческата памет. Тогава стратегията им не проработи (макар че успя да размие до известна степен законодателството), и е малко вероятно да осуети ексхумацията на Франко сега. Общественото мнение е в полза на това, а испанската конференция на епископите, някога ожесточен противник на Закона за паметта, обяви, че по този въпрос заема неутрална позиция.
В същото време Санчес се надява, че ексхумацията на стария диктатор ще изпрати недвусмислено послание към неспокойния регион на Каталония, чиито борби за независимост от миналия октомври тестваха устойчивостта на испанската демокрация и особено въпроса дали Испания се е освободила веднъж завинаги от франкисткото си минало. Каталонските сепаратисти се стремяха да оправдаят желанието си да се откъснат от Испания чрез твърдението, че испанската държава е твърде привързана към миналото. И действително, трудно е човек да си представи по-категоричен жест от страна на Мадрид, който би могъл да промени това разбиране за Испания, колкото е отстраняването на Франко от El Valle.
Накрая, Санчес се надява да придобие политически капитал, като работи за обединяването на Испания. Поради кризата в Каталония, националното единство се очерта като най-критичния въпрос в испанската политика, далеч надхвърлящ обществената загриженост за икономиката. Националното единство е основната движеща сила зад възхода на Сиудаданос, или Граждани, една десноцентристка партия, която произлиза от Каталония, но пламенно се противопоставя на независимостта на региона. Една скорошна анкета показва, че на следващите общи избори тази нова политическа сила би могла да победи както Социалистическата, така и Народната партия, до голяма степен заради настойчивото послание за национално единство.
Разбира се, мисията на Санчес не е лишена от политически опасности, особено ако той прекали. Вероятно именно по тази причина предложенията му не съдържат никакви стъпки, които наистина биха разрушили политиката на забравяне – като например призив за преследване на бивши служители на Франко (почти всички от тях са на много напреднала възраст) – което ще изисква отмяна на приетия от испанския парламент през 1977 Закон за амнистията, или свикване на Комисия за истината, която да определи по-ясно отговорностите за престъпленията от гражданската война. Всеки подобен курс на действие със сигурност би тествал способността на испанците да толерират едно толкова болезнено разравяне на миналото, особено защото в Испания няма съгласие по въпроса за това кой е виновен за гражданската война.
Съществува и риск, че Санчес може да предизвика множество други болезнени реакции. El Valle е религиозен обект, което означава, че католическата църква също ще има думата в това, което се случва с паметника. Бенедиктинският игумен, който ръководи мемориала, традиционно се противопоставя на всяка промяна. А въпросът за това, какво да се прави с останките на Ривера, все още е доста неудобен; някои смятат, че тяхното място наистина е в El Valle, защото, за разлика от Франко, Ривера е убит по време на военните действия. И накрая, ще бъде ли променено и самото название „El Valle de los Caídos“, тъй като то е толкова тясно свързано с фразата, която се използва традиционно за почитане на мъртвите от страната на Франко: „Caídos por Dios y por España“ (Паднал за Бога и за Испания)?
Дали изобщо хората, които са лоялни към губещата страна в Испанската гражданска война, някога ще приемат El Valle като подходящо място за почитане на тези, които са дали живота си за демокрация и свобода, е неясен въпрос. Онези, които някога са подкрепили републиката, са платили най-високата цена – но днес те са най-пренебрегваните жертви на войната.
