Асамблеята на студентите в окупирания Философски факултет, 2014 г.
Те не искат да бъдат сравнявани с движението „Отпор“, нито с протестите срещу Милошевич. Медиите ги наричат анархисти, комунисти и терористи, само защото критикуват настоящата система. Но те не изпитват никаква югоносталгия, нито носят значки с образа на Тито. Не се виждат в Парламента, не се припознават в партиите. Не правят революция от днес за утре, а смятат борбата си за дълъг процес отдолу-нагоре. Те са част от едно ново поколение бунтари.
Уговорихме си срещата със сръбските активисти Лазар и Магда в двора на Софийския университет. Когато дойдоха, се учудиха, че няма да разговаряме вътре, а в някое близко кафене. Трябваше да им обяснявам, че след студентските окупации на „Ранобудните студенти“, страхливото ръководство е наело частна охрана. Докато разказвах това, ме обви чувство на срам. Преди година университетът бе цитаделата на „доброто срещу злото“, на „свободата срещу тиранията“. По същото време Философският факултет в Белград е под окупация вече шеста седмица. На предния ден имали обсъждане дали да продължат окупацията и мнозинството гласувало „за“.
Лазар и Магда обичат да говорят повече за образованието, но са наясно, че тази сфера засяга цялото общество и грешките в нея произтичат от системата, в която живеят.
„Днешните проблеми на студентите, са проблеми на капитализма.“
След разпадането на Югославия, Сърбия постепенно се либерализирала и отворила към практиките от Европа. В сферата на образованието се следвали пътищата, поставени в т. нар. Болонски процес. Вследствие на реформите, университетите станали все по-недостъпни. В момента средно по 1000 евро на година е таксата във Философския факултет, уточняват събеседниците ми.
„На студентите им се налага да учат това, което трябва, а не това, което искат.“
Не ги блазни мисълта да теглят заеми, кредити с намаление за студенти. Те просто не желаят да се превърнат в роби на пазара. Устояват университета като място на духа. Наричат настоящето състояние – комерсиализация на образованието. Критикуват отношенията в университета, защото днес те са вече отношения между клиент и продавач. Повсеместно реформата превърнала студента в „бройка“, а през последните години качеството постепенно спаднало. Появил се синдромът „Курсаджии“ – хора, които записвали в университета, само за да вземат набързо диплома. От реформите, днес най-много страдат най-бедните, онези без солиден финансов гръб или с нелек живот, а не мамините синчета и силните на деня.
Насъбралото се множество в подкрепа на студентската окупация.
Докато слушах все познати проблеми, парадоксите се надграждаха един след друг. Конкретната причина, срещу която окупирали през октомври факултета, била най-новата приумица – задължителното присъствие на лекции.
„Ако имаш семейство, деца, как ще присъстваш постоянно? А ако работиш, за да си платиш таксата?“
В България проблемите с достъпността на образованието се контрират най-често с недостатъчното качество. Едните проповядват колкото по-голяма е таксата, толкова по-добра ще е услугата. Други наричат този поглед към университетите, като към публични домове. Най-активни в борбата срещу повишаването на студентските такси и превръщането на образованието в стока, винаги са били студентите от Софийския университет. През последните години бяха организирани няколко протести срещу орязването на държавните средства за образование (2010) и повишаването на таксите (2011 и 2013). В тях дейно участие взеха внезапни студентски инициативи и движения като „Призив“, „Студентски глас“, „Инициатива срещу орязване на парите за образование“. В първите два студентските съвети излязоха против, а в третия се включиха активно. Но нито един от тези протести не се превърна в общо недоволство срещу системата и не привлече на своя страна голяма публична подкрепа. Най-силното студентско движение се оформи едва през есента на 2013 с поредица окупации на университети, факултети и зали. Студентите окупираха, заради повсеместната корупция, отвращението от политиците и имаха за цел да събудят студентите и обществото. Излязоха с декларация за разформироване на правителството. Изписаха текстове срещу комерсиализацията на образованието, с искания за реформи. Въпреки че на входа към най-голямата зала „Ранобудните студенти“ сложиха надпис срещу всички парламентарно представени партии, включително и извънпарламентарната опозиция, атаките срещу тях бяха изключително парадоксални – едновременно „курви на бойко“ и анархисти, едновременно платени от западните посолства и агенти на държавна сигурност, едновременно хунвейбини и фашисти.
Сръбските активисти споделиха идентични проблеми с представянето на протестите им. И те виждат хоризонта отвъд днешните баналности в ляво и в дясно. Постоянно трупат обвинения от медиите и старите поколения бунтари. Когато окупирали университета за първи път през 2006 г. веднага дошли бивши протестиращи и лица от опозицията срещу Милошевич, да им се карат, защото връщали държавата назад.
Стараят се да приемат нормално атаките. Наясно са, че Сърбия е поела по „светлия път“ към Европейския съюз и всяка критика по време на това пътешествие, ще бъде разчетено като „отклоняващо, грешно и регресивно“.
Напук на критиките, те не милеят за Югославия и Тито, макар че конструирането на миналото и съюзяването със социалистическата партия изглежда по-лесно. Те гледат напред. Наричат пътя пряка демокрация и самоуправление.
„Има фетиш, че единствената алтернатива на представителната демокрация е социализма. Това не е така.“
Могат да цитират свободно тезиси от социалната теория и примери от историята. Проучили са внимателно глобалните движения. Те не са бунтари без кауза. Не окупират университета, защото не им се учи. Те са онова ново поколение, изправящо гърбове в различни протестни движения из света през последните години.
Студентско шествие в Белград, 07.11.2012 г. „Знанието не е стока“.
По време на окупациите разбират, че няма нищо страшно във взимането на общи решения. Всъщност, след натрупания опит осъзнават легитимността, като такава, спрямо това колко хора участват пряко в политиката, хоризонтално. Създават си работни групи, в които си разпределят задачите: медии, вътрешни въпроси, връзка с други организации, храна, аргументация, охрана. На асамблеите им участва всеки, който има желание.
Нито белградското лято през 1968-ма, нито анти-Милошевските студентските протести на „Отпор“, са тяхната борба. Те всъщност излизат срещу резултатите, дошли след грешките на предните протести. Не защитават нито едните, нито другите. Обвиняват протестиращите тогава, защото знаели само „срещу“ какво са, но не и „за“ какво. И така се оказали използвани. Тогавашните лидери набързо от опозиционери станали интелектуалния и политически елит на Сърбия. Виждат ги днес да се возят в джипове и ги срещат по улиците с торби, пълни с пари. Днешните активисти са наясно какво искат и го заявяват, макар да звучи утопично за бюрократа и бизнесмена – достъпно и безплатно образование, университети без толкова голяма йерархия, максимална автономия на хората и повече пряка демокрация.
Не са утописти. Отбелязват, че с една окупация няма да се случи кардинална промяна. Духът на самоуправлението трябва да излезе извън университетите и да се промени самото общество. И това няма да стане изведнъж, за една нощ. „Революцията е процес“. За да се случи промяна се нуждаем „от нови свободни и независими структури и действия същевременно локални и глобални“.
Критикуват САЩ, Европейския съюз и Русия, но не се припознават в националистически лозунги. Даже най-големи проблеми си имат с техни разновидности като фашисти и сексисти. По време на окупацията през 2011 на два пъти крайна група атакува университета и счупили прозорци.
Не търсят подкрепа от партии, нито от студентските съвети. Защото са идентични в своите частни интереси и лицемерни действия.
Нито една окупация не е била подкрепена от местния студентски съвет или националното представителство. Наричат ги кариеристи, станали част от организацията, за да се катерят по стълбицата на гърба на студентите. Припомнят ни един показателен случай. През 2011 г., докато младежите са блокирали центъра на Белград, председателят на студентския съвет и същевременно член на Демократическата партия, отишъл в Министерски съвет и се договорил за исканията на студентите. През 2006 г. пък политици, напирали към вратите на окупирания факултет, само за да трупат рейтинг. Настанала врява сред студентите дали да ги допуснат. В крайна сметка мнозинството решило да не цапа с тях „Свободния философски факултет“, както го наричат, когато е под студентска окупация.
Лазар и Магда отчитат като грешка аполитичността на последната окупация от 2014. Защото знаят много добре, че всяко колективно действие е в някаква степен политика, включително окупирането. От една страна общото говорене с думи, изпразнени от смисъл, като борба между „хората“ и „мафията“, обединява лесно и бързо. От друга – това се оказва „най-големият рак на тези движения“, защото от тях не произлизат конкретни политически решения. Сещат се за борбата на колегите им от Загреб отпреди пет години, когато държали окупиран Философския факултет близо месец.
„Хърватските студенти поискаха невъзможното – безплатно образование и поне постигнаха нещо – без такси за първокурсниците.“
„Самоорганизирайте се, студенти…“
И двамата са се отдалечили в последните дни, не само физически, но и духовно от окупацията в Белград. Но не униват. Знаят много добре – от всеки бунт има смисъл, от грешките се учим, от практиката натрупваме знания. Като ветерани в студентския активизъм, виждат, че благодарение на трите окупации, сред колегите им се утвърждава все повече критическото мислене.
Накрая, приготвили се да тръгват към Автогарата, ме запитват:
„Защо не си направим една Свободна балканска студентска федерация?“
Защо не, се замислих. Мълниеносните протести и окупации навсякъде на Балканите доказват липсата на легитимност на студентските съвети, които устояват интересите ту на ръководствата, ту на партиите. Същевременно изникналите внезапни движения носят революционен дух и ценности. Ако бъдат координирани, те могат да постигнат още по-добри резултати. Вече във всяка балканска страна ректорите са изпадали в недоумение какво да правят с буйния нрав на новите бунтари. Последният случай бе Скопие на 17.11 – Международния ден на студентите, когато излязоха хиляди младежи да отстояват правата си за по-достъпно и качествено образование.
Когато си погледнах часовника, осъзнах, че покрай разговора ни съвсем ще изпуснат автобуса за Белград. Взехме си набързо довиждане и на тръгване се поздравихме с „Наши сме си!“. Наши не по раса, националност или религия, а по бунтарство и отношение към живота.