Беше 5.30 сутринта на 26 май, но един възрастен мъж в Лазарево, Сърбия, беше вече станал и готов да напусне къщата. Предишната вечер той беше събрал документите и лекарствата си, беше ги поставил в пластмасова торбичка. Макар да знаеше, че там, където отива, вече няма да има нужда от тях. Пропусна закуската си и седна да чака. Когато полицията дойде, той не се опита да прикрива кой е и подаде отдавна изтеклия паспорт с истинското си име, Ратко Младич, роден в 1942. После извади портфейла си, погледна за последен път снимката на семейството си и също я подаде. „Вие я убихте“, каза той на полицая, сочейки към снимката на 23-годишната си дъщеря Ана. „Не, не сме ние“, отговори полицаят спокойно. „Знам, знам, че не сте вие“, отговори Младич. „Но знам също кой и защо го направи.“ След това, докато полицаите претърсваха скромното му жилище, той говореше за майка си Стана, за времето във военната академия, за живота си преди това. Малко по-късно те напуснаха къщата – Младич без белезници – и се качиха в полицейската кола, чакаща отвън.
Поне това са събитията, така както са описани пред сръбската преса от официален свидетел от Лазарево. Очевидно Младич е знаел не само точната дата, но и часа, в който полицията ще дойде да го арестува. Арестът му е бил всичко друго, но не и случайност. Според пресата Младич е направил сделка с властите: той ще се предаде, но в замяна на това част от наградата за залавянето му в размер от 10 милиона евро ще бъде дадена на семейството му, арестът ще бъде дискретен и той няма да бъде окован в белезници.
Първите снимки, показващи как той влиза в една съдебна сграда в Белград, ни представят белокос, леко прегърбен мъж и обичайно изглеждащ мъж с бейзболна шапка. През времето на криенето си той е преживял минимум два инсулта и други здравословни проблеми. Всичко това – след самоубийството на дъщеря му Ана през 1994. Говори се, че не е могла да прости на баща си онова, което е извършил в Босна. Самият той винаги е твърдял, че тя е убита от враговете му.
На 69, той изглежда много по-стар от възрастта си – само сянка от арогантния, жесток, хладнокръвен командир на сръбските войски в Босна, който някога е бил. Успявал е да избегне правосъдието в продължение на 15 години, макар и да си остава открит въпроса дали наистина се е крил или е бил прикриван отгоре. Според бившия заместник-директор на тайната полиция, Зоран Миятович, който проведе ареста на Слободан Милошевич през 2001, Младич би могъл да бъде арестуван много по-рано, например заедно с Милошевич. Липсвала е обаче политическата воля, казва той в едно интервю за медиите, особено след като Воислав Кощуница е станал президент. Така както той вижда нещата, тайната полиция не е била в състояние да действа легално срещу армейски офицер: това е било отговорност на военната полиция. Миятович признава, че Младич е бил защищаван от приятелите си в сръбската армия. Младич очевидно се е чувствал сигурен: за разлика от Радован Караджич, той никога не се е крил под фалшива идентичност. Едва след 2001 е започнал да се крие – или по-скоро е изчезнал от радара. Дали властите са знаели къде, но са предприели нещо едва сега? Разбира се, никой не иска да потвърди това. Но начинът, по който той беше арестуван, без съпротива, говори в полза на това предположение.
Изглежда така, сякаш политическият прагматизъм най-после започва да взема връх в Сърбия. Макар президентът Борис Таджич първи да отрече, че арестът на Ратко Младич има нещо общо с желанието на Сърбия да кандидатства за членство в ЕС, много малко хора вярват, че арестът е бил чиста случайност. Според допитванията до общественото мнение, болшинството от сърбите вярват, че това е сделка. В деня след арестуването му няколко хиляди радикално настроени младежи излязоха по улиците на Белград, за да протестират. Броят им показва колко малко обикновените граждани се интересуват от съдбата на Младич. Той може би все още е герой за половината от тях, както показват някои допитвания, но те не са готови да излязат по улиците заради него.
И все пак арестът му със сигурност е важен и натоварен със символно значение, на много различни нива – и не само за Сърбия. Това е знак, че за военните престъпления няма давност и че справедливостта трябва да възтържествува. Важно е и като знак на почит към мъртвите – а още повече за живите: за онези сърби, мюсюлмани и хървати, които трябва да продължат да живеят заедно. Това е и политически жест от страна на сръбското правителство, целящ да затвори тази глава от историята и да се придвижи напред към общото бъдеще в ЕС. Ветровете на промяната се появиха преди една година, когато сръбският парламент гласува „декларацията за Сребреница“, осъждаща жестокостите, извършени срещу босненците и изразяваща съболезнования и извинения, признавайки по този начин сръбската замесеност във войната в Босна.
Ратко Младич сега ще бъде изправен пред съда, което е единственият начин да се установи дали един човек е виновен или невинен. Но дали неговата индивидуална вина – както и тази на други военнопрестъпници от всички страни – е всичко, до което нещата се свеждат? След ужасните войни, които вилняха в бившите югославски републики Босна, Хърватска и Косово, оставяйки зад себе си минимум 100.000 убити и един милион бездомни, може ли съдът над Младич да бъде краят на историята?
При първото изслушване в Белград, обръщайки се към съдията и присъстващите, Младич каза „Не обвинявайте мен, вие избрахте Милошевич. Tko vam je kriv! (Кой ви е крив?)“ Разбира се, той се опитваше да разводни собствената си вина, подсказвайки, че само е изпълнявал заповеди. И макар да отхвърля властта на Международния трибунал и обвиненията срещу себе си, вероятно това ще бъде защитата, която той ще следва. В края на краищата, Караджич беше негов непосредствен главнокомандващ като президент на Република Српска. Но в едно отношение Младич има право. Ако той трябва да бъде осъден, то какво да се каже за гражданите, които отново и отново гласуваха за Милошевич, Караджич и техните политики на национализъм, омраза и война? Какво да се каже за избирателите, които, подавайки гласовете си, направиха военните престъпления на Младич възможни? Изпращайки го за Хага, дали те не измиват ръцете си, докато маршируват към ЕС?
Съществува ли такова нещо като колективна политическа отговорност? Това е въпросът, който всички отказват да зададат. Разбира се, не е възможно да се говори за колективна вина на цяло едно население – били те сърби или някоя друга нация. Но могат ли гражданите на Сърбия (или Босна, или Хърватска), които отново и отново гласуваха за националистически лидери, водещи ги към разрушителни войни, наистина да повярват, че те не са имали никакво участие в превръщането на Младич във военнопрестъпник? Няма друг съд, който да ги осъди, освен историята и собствените им съвести. Парадоксално е, че именно Младич, измежду всички хора, трябва да им напомни за ролята им в престъпленията, които биха искали да забравят.