Изгледи – Европа

Пропуснатата изява на един бъдещ историк

Със смесени чувства прочетох през юни 2007 г. новината и в най-добрия случай противоречивите коментари за смъртта на Курт Валдхайм[1], доколкото в продължение на почти четири десетилетия с него ме беше свързвала една своеобразна „връзка“. Още през 1971 г., като докторант в Берлинския Свободен университет, по време на проучването си за германската окупация в Гърция, във военните архиви във Фрайбург се натъкнах на многобройни документи с тогава неизвестния все още инициал „W“, понякога изписан и изцяло: Waldheim. Това име заемаше значително място на първите страници на вестниците по онова време, резултат от дейността и амбициите му на австрийската, както и на международната политическа арена[2].

Възможността да става въпрос за обикновено съвпадение на имената бързо беше отхвърлена. Включих въпроса в подробни въпросници, които изпратих на високопоставени чиновници, служили в окупирана Гърция. От един от тях, Бруно Вилерс, някога началник на W, получих даже една снимка, която обезсмъртяваше момент в хотел „Мегали Вретания“ [в Атина – б.пр.], в който W позира заедно с военното командване на италианските партньори като член на германския „щаб за свръзка“. До днес това представлява единственият фотографски документ за присъствието му в окупирана Гърция. Докторантът веднага беше завладян от идеята да напише статия, посветена на „балканското“ минало на наскоро избрания Генерален секретар на ООН и да грабне и той малко преходна известност… Научният му ръководител Х. Д. Лок обаче го „посъветва“ да не „пилее времето си“, а да се концентрира върху своята дисертация. Във всеки случай Лок – авторитет в областта на съвременната скандинавска история – беше раздразнен от „своеволното“ решение на докторанта да „мигрира“ тематично от окупацията на Дания към окупацията на Гърция. Но и бъдещият историк понесе тежко „съветите“, защото случаят да направи така желания си научен дебют се отложи за неопределено време… Тогава той не усети, че току-що беше изпуснал един шанс да бъде пръв в света в нещо, защото „Случаят Валдхайм“ тогава не изглеждаше чак толкова вълнуващ.

Архивите на щабовете в Солун и Атина, където е служил W, показваха, че тогавашният оберлейтенант действително се озовава в близост до съответния връх на командната пирамида, без обаче да има изпълнителни правомощия. Вместо това той действа като добре смазано зъбно колелце с щабни компетенции с променлива тежест в околностите на центровете за взимане на решения главно като съставя и подписва стотици доклади за положението в окупираната страна. В Арсакли (Панорама) в Солун първоначално той служи като преводач от италиански на равнище командване, а след това в Отдел Ic (Втори отдел на V армия като дясна ръка на началника. Често информира и самия главнокомандващ Льор (и той австриец!) за „движенията на врага“, тоест за всички прояви на „антиокупационна“ или открито съпротивителна дейност, както и за действията на Съюзниците. За да изпълни тези задължения, W е отговорен за събирането и сравняването на всички достъпни сведения – от рапорти на подчинени служби до доклади на агенти, разпити на пленници и засечени радиосигнали със съюзнически произход, както и за оценката и подбора на „изискващите внимание“ данни за препращане към висшестоящите служби. Следователно W ex officio трябва да е бил по-добре осведомен от своите началници. Доколкото обаче той няма възможност за самостоятелна престъпна дейност, от тройния въпрос: какво е видял?, какво е знаел?, какво е направил?, третата, евентуално инкриминираща част беше несъществена. Тоест ролята му по време на окупацията е само бюрократична и става вълнуваща само заради неговото мълчание. И така не включих дори името му в дисертацията си.

Тогава не знаех за до днес необяснимия феномен на постоянното усилие на W за пълното прикриване не само на дейността му, каквато и да е тя, в окупираните от Германия части на Балканския полуостров, но даже и на самото му присъствие там, което той системно премълчава в следвоенните си автобиографични разкази – от служебните биографични справки до съответните му публикации. Той създава впечатлението, че след раняването му на източния фронт, което го оставя куц, войната по същество завършва за него в края на 1941 г. Единствените биографични данни за периода 1942–1945 г., които той не пропуска да спомене, са (успоредното) написване на скромната му[3] от всяка гледна точка дисертация – придобива научна степен през април 1944 г., – сватбата му и кратковременното му попадаме в плен в ръцете на американските войски в края на войната.

Постфактум стана ясно, че премълчаването беше съдбоносната грешка на един човек, който дотогава винаги успяваше да се извърта според обстоятелствата. Този път обаче се оказа, че W е подложил динена кора на самия себе си, докато би могъл да мине с едно просто обяснение, което да отива на следвоенните му амбиции. Мнозина биха се разчувствали от едно „изливане на душата“ от рода на: Поради раняването си бях обявен за негоден за по-нататъшна служба с оръжие на фронта. Имах обаче добри писмени способности, вече бях започнал дисертацията си. Така ме избраха за щабна работа във висшите етажи на командването на окупираните области в Югославия и Гърция. Там опознах отблизо безмилостно суровата ежедневна действителност. Станах свидетел на ужаса и нещастието по време на нацистката окупация, а от официални източници научих за отблъскващи престъпления. Бях разтърсен. И взех решение след войната да допринеса според силите си за сближаването на народите, за избягването на една още по-ужасяваща касапница – от позициите на австрийската дипломация и на ООН.

Малцина биха осъдили една такава – заоблена – „изповед“. Така или иначе дипломати и политици не са ни свикнали да виждаме героични актове на съпротива и саможертва спрямо престъпни режими като нацисткия. Веднъж избрал стратегията на премълчаването обаче, на лъжата, от момента, в който тази стратегия се сринеше, логично следствие щеше да стане подозрението към причините за тази позиция. Следователно преувеличените слухове, които циркулираха по-късно за „престъпната дейност“ на „касапина“[4], карикатурите, които го изобразяваха в униформа, нагазил в езера от кръв сред безжизнени тела, не бяха просто опити за очерняне на W или на страната му, а отразяваха едно оправдано подозрение за „скелетите“ в гардероба на президента.

15 години по-късно

През 1986 г., когато слуховете за миналото на W започнаха да се развихрят, пръв ме откри кореспондентът на Агенция Ройтерс в Гърция, където се бях преместил през 1977 г. В отговор на настойчивите му въпроси от самото начало уточних два момента: Първо, поради липсата на изпълнителни правомощия W „даже и да искаше“, не би могъл да разпореди престъпни действия. Второ, поради конкретната си позиция в щаба обаче, той е бил „един от най-добре осведомените германски военни на Балканите“. Следователно твърдението му, че „не е знаел нищо“, представлява обида за здравия разум.

От тези изявления противостоящите лагери взимаха обикновено само едната страна, половината истина. Връх на това изкривяване беше гръмкият пасаж от една предизборна брошура на W, която се разпространяваше във всички австрийски домове, където се заявяваше, че „известният преподавател по военна история в Критския университет Хаген Флайшер твърди, че Валдхайм е невинен“[5]. От този подозрителен източник беше повлиян и един иначе авторитетен гръцки вестник, който в броя си от 7 март озаглави репортажа си „Валдхайм никога не е бил нацист, твърдят изследователите Визентал и Флайшер“. Това, че известният еврейски „ловец на нацисти“ Симон Визентал в началото подкрепи стария си съмишленик Валдхайм, действително е сред оксимороните на този случай, но Флайшер обаче със сигурност никога не е казвал нещо подобно.

Отново получих много телефонни обаждания от журналисти. Малцина предадоха уточненията ми така, както ги бях формулирал. С известен горчив хумор бях подчертал, че предполагаемият цитат за невинността постига почти непостижимото: в една единствена фраза да включи три неточности и даже неистини: 1. Специализацията ми не се отнасяше до военната история. 2. Извън Гърция не бях известен, освен в един ограничен кръг от специалисти по нова гръцка история. 3. Невинна [unschuldig], в исторически контекст, не бих нарекъл даже Орлеанската дева[6]!

Намесването на името ми и от двете страни стана причина за голяма уточняваща статия в неделното издание на в. „Вима“[7], придружена от първа страница с „международна изключителност“: дотогава непубликуваната снимка на W в Атина. Същата сутрин съдържанието на статията беше предадено от международните агенции като breaking news, доколкото беше рухнало още едно парче от отбранителната линия на президента[8]. Дотогава той не беше признал за службата си в окупирана Атина, и то на отговорна позиция, в един решаващ период непосредствено преди и след италианската капитулация. Освен всичко друго на него му възлагат да води дневника на Щаба за връзка на Вермахта с италианското командване и на неговата преценка е оставено решението какво да бъде записано.

В крайна сметка шумотевицата от разкритията направи услуга на W: на изборите на 8 юни 1986 г. 54% от австрийците гласуваха за него. Лаконичният предизборен лозунг „Jetzt erst recht!“, който спечели Австрия, в свободен превод означава: „Напук на всички!“ Срещу него застанаха всички възможни реакции по отношение на миналото на W и народа му, които се опитваха да разклатят придобитата инерция на удобството и отхвърлянето. От друга страна, вреда върху образа на страната – ако не и пълна промяна – нанесе идентифицирането на австрийците с президента им, който декларира, че просто е „изпълнил своя [патриотичен] дълг“, както и милиони негови сънародници в годините на войната. И доколкото гласоподавателите възнаградиха това изказване, въпреки че дадената война беше несправедлива, агресивна и варварска, в крайна сметка „Случаят Валдхайм“ стана „Случаят Австрия“.

Историческа ретроспекция

Дотогава страната на „синия Дунав“ будеше мирни асоциации с културен, гастрономически, „фолклорен“ характер: от Моцарт до едноименните шоколадови бонбони. За най-характерен неин исторически представител се смяташе „Сиси“ или Джули Андрюс в „Звукът на музиката“, докато Хитлер се приписваше, както се полага, на германците. Кой вече помнеше, че той (с крайният му антисемитизъм) беше плод на възхваляваната Хабсбургска империя или че „завръщането“ му през 1938 г. и Аншлусът с Райха са отпразнувани бурно от масата австрийци, докато само във Виена 70 хил. жилища на евреи са ариизирани, т.е. насила преминават в ръцете на „арийци“.

По-късно, в годините на войната, делът на австрийците сред щабните офицери, свързани с концентрационните лагери и Холокоста, е непропорционално висок. В окупирана Гърция например „служат“ палачът на евреите от Солун Брунер, командирът на SS Шимана и командващият на Верхамта за Югоизточна Европа генерал Льор, който през 1947 г. е екзекутиран в Югославия като военнопрестъпник. Но и двете дивизии на Вермахта, които най-вече потопяват Гърция в кръв, са съставени главно от планинци австрийци (и баварци): Първа Планинска дивизия „Еделвайс“, която между другото унищожава Комено, Лингиадес, Мусиотица, и 117 Егерска дивизия, отговорна за разрушаването на Калаврита и много други места (и в Югославия, като Кралево и Крагуевац). В историята обаче е останал един несъществуващ „благороден“ австриец, предполагаемият спасител на жените и децата в училището на Калаврита. Не е случайно например, че през 1962 г. Съюзът на гръцките ветерани организира пътуване до Виена, като така възражда и затвърждава стереотипа за „хуманното и цивилизовано поведение на австрийския войник“[9]. Нещата обаче се промениха със събитията от 1986 г. От останките на стария идиличен образ на Австрия изплуваше една нова, отблъскваща – и отново едноизмерна – картина.

Критиците по целия свят забравиха, че за отхвърлянето на неприятното минало отговорност носят не само австрийците. Началото на тази подготовка се вижда в съюзническата декларация в Москва от 1 ноември 1943 г., когато е обявено възстановяването на независима Австрия, която е призната за „първата страна, която пада жертва на хитлеристката агресия“ – макар и с добавката, че австрийците са станали съучастници на нацизма и трябва да изкупят вината си с действия срещу режима. Целта на декларацията да насърчи откъсването на австрийците от германците не е постигната. Австрийската съпротива повлиява на общия ход на войната дори по-малко от вътрешногерманската. На 27 април 1945 г. „временното правителство“, съставено от социалисти, консерватори и комунисти, обявява възстановяването на страната, като прекъсва всякакви връзки с прокълнатия Райх, така че да постигне бързо изтегляне на окупационните сили и да се отърве от плащането на репарации. За това допринася „учредителният мит“ на Втората Австрийска република, който се позовава на първата част на съюзническата декларация от 1943 г. Забравя се обаче успоредното „неудобно“ споменаване на съучастието на австрийците, защото съюзниците не настояват за това. Те не порицават правителството във Виена, дори когато то безсрамно се хвали, че мнозинството австрийци „действат активно срещу германските завоеватели“, като така улеснило борбата на антихитлеристката коалиция. Тази опортюнистична позиция получава признание и от гръцкото правителство, когато през същата година то пристъпва към възстановяване на дипломатическите отношения. През 1955 г., един ден преди подписването на договора, който потвърждава независимостта на Австрия и окончателното й освобождаване от военни репарации, Великите сили приемат изтриването на пасажа за австрийската съотговорност в раждането и действията на нацизма.

Тази „екзистенциална лъжа“ [Lebenslüge] представлява основна стратегия на австрийската дипломация, като същевременно допринася във висша степен за формирането на една нова национална идентичност. В междувоенния период малцина се отъждествяват с орязаната държава, която възниква през 1919 г. по волята на победителите, които забраняват обединението й с Германия, въпреки общия език и общите традиции. Във Втората република обаче почти всички партии се идентифицират с новата система, която изисква естествено бързата реинтеграция на местните нацисти. На 500 хил. (!) „по-малко обременени“ още през 1948 г. е възстановено правото на глас с благословията на големите партии, на социалистите (SPÖ) и консервативната Народна партия (ÖVP), които имат малко задръжки да се конкурират за улова в огромния резервоар избиратели, който представляват бившите (?) нацисти. Колкото повече нарастват ледниците на Студената война и заедно с това антикомунистическата истерия, толкова повече опасно отслабва клонката на привнесената отвън „антифашистка“ култура на паметта, която през 1945 г. е присадена набързо на стария ствол на пангерманските, нацистки, австрофашистки и други националистически традиции. Вместо това, първо австрийската провинция, а по-късно и привидно „червената Виена“ се напълват с паметници, които вече безкритично изтъкват „героизма и саможертвата“ на австрийците, които са паднали „за родината“ (коя родина?) в скорошната война.

Въпреки това официалната държава поддържа на пръв поглед несъвместимия основополагащ мит за първата жертва на хитлеристка Германия за външна употреба, доколкото тази двойствена стратегия на „double speak“[10] е взаимно допълваща се. Следователно доводът на W, че „забравената“ му военна дейност не е осъдителна, защото просто е изпълнил патриотичния си дълг – както почти всички австрийци на неговата възраст, – беше широко приет от народа. Малцина изразиха недоумение от това, как жертви на чужда агресия изпълняват „дълга“ си, като служат на режима на насилниците.

Гръцко-австрийски отношения

Подходът на австрийската дипломация в Атина към окупационното минало не трябва да се разглежда като изолиран случай на своеволно или високомерно поведение, което се среща при много западни посланици в балкански столици, а влиза в по-общата рамка на едностранното прокарване на „основополагащия мит“ на Австрия и на едностранното освобождаване от обвиненията за съучастие в злините, които „Големият германски райх“ е донесъл на човечеството. Струва си да се споменат някои от най-скандалните случаи.

Още през юни 1947 г., четири години преди откриването на западногерманско посолство, в Атина отново се отваря бюрото на австрийското дипломатическо представителство. Новият посланик Вилднер протестира енергично за първоначалното поставяне на Австрия сред бившите вражески страни с аргумента, че тя никога не е била воюваща страна, защото е функционирала в условията на окупационен режим. Със съответната американска подкрепа той даже успява да изтръгне статут на най-облагодетелствана нация като предпоставка за връщането на конфискуваното австрийско имущество. В отговор на намек на министъра на външните работи Динос Цалдарис по въпроса за репарациите от силите на Оста, посланикът „изяснява“, че „Гърция не следва да получи от нас нито един пфениг“, като забравя, че пфенигът, 1/100 от марката, вече не е австрийска валута...

Повече смелост от началниците си показва един млад служител на Министерството на външните работи, който дръзва да припомни на посланика, че Австрия участва в отговорността за войната и за разрушенията в окупирана Гърция и следователно трябва „да понесе и отговорността за действията си“. Посланикът обаче, в условията на Гражданската война в Гърция, се чувства достатъчно силен да запуши устата на „младежа“, така че той да си тръгне като „с подвита опашка“. Той се оплаква от него не само на Цалдарис, но и на министър-председателя Темистоклис Софулис, като постига строгото му порицание за „липса на такт“[11]!

И през следващите десетилетия австрийското посолство в Атина отразява липсата на разкаяние от страна на голямото мнозинство от австрийците. През 1968 г., след покана от Централния израилтянски съвет на Гърция за възпоменателна церемония по случай 25-годишнината от ликвидирането на еврейската общност в Солун, посланик Щайнер – със съгласието на Виена – изпраща за единствен представител нископоставен дипломат, както и повечето поканени държави. Австрийско участие на равнище посланик е отклонено, както и в германския случай, за да не бъде изтълкувано като признание от Австрия за участие в отговорността за геноцида над евреите[12]. А в продължение на много години на ежегодния „Ден на национална скръб“ за жертвите на войната [Volkstrauertag][13], на Германското военно гробище в Дионисос, Атика, австрийският посланик почита със специален венец „кървавата“ 117 Егерска дивизия. За последен път това става през ноември 1987 г., след това пишещият тези редове осведоми новия посланик Щрасер за характера на въпросната военна част, след като се бяхме запознали в рамките на Международната историческа комисия по случая „Валдхайм“.

Международната историческа комисия

Упоритият обструкционизъм на Валдхайм към всеки опит за изясняване на случая допринесе за появата на крайни интерпретации за действителната същност на неясното му минало. Световното обществено мнение, разтърсено от разкритията за разтегливите отношения на някогашния генерален секретар на ООН с истината[14], пренесе антипатията си към W върху австрийците, които го бяха избрали. Очевидно не само президентът, но и целият „народ“ отхвърляше, разкрасяваше и опрощаваше едно греховно минало. От друга страна, често пресилените външни реакции предизвикаха вълна на ксенофобия и антисемитизъм, която за пръв път след 1945 излезе извън границите на табуто на демократичното „благоприличие“.

Изострянето на обстановката и от двете страни достигна връхна точка през април 1987 г. След многомесечно, но донякъде повърхностно проучване на архивни източници от WJC (World Jewish Congress – Световния еврейски конгрес) и Office for Special Investigations (Бюро за специални разследвания) на Министерството на правосъдието, правителството на САЩ включи австрийския президент – заедно с още 40 хил. души – във Watch list, тоест обяви го за persona non grata. За първи път в историята Вашингтон забрани влизането в страната на лидера на приятелска държава. Австрия се вцепени. От Вашингтон кореспондентът Клаус Емерих, дотогава непоколебим почитател на Америка и на президента Роналд Рейгън, осведоми сънародниците си за нечуваното събитие: „Някога това би било casus belli“[15].

В крайна сметка Виена не обяви война, но многобройни периодични издания – с флагман десния таблоид „Kronenzeitung“, вестник с най-големия тираж в страната – се нахвърлиха върху „еврейското лоби“, разгаряйки латентния антисемитизъм на австрийците. Функционер на ÖVP оприличи председателя на WJC Едгар Бронфман с единоверците му, които 2000 години по-рано също така несправедливо осъдили Месията на мъченическа смърт[16]. От атмосферата на „наранена национална гордост“ умело се възползва и Йорг Хайдер, за да поеме лидерството на „либералната“ партия (FPÖ), да я превърне в крайнодясна и постепенно – в почти равностойна трета политическа сила в страната.

Самият Валдхайм избра друга тактика. След като „оневиняването“ му от един приятелски настроен Task force[17] не беше достатъчно, за да заглуши реакциите, той възприе едно по-старо предложение на Симон Визентал и изрази пред „червено-черното“ правителство на SPÖ и ÖVP желанието си за съставянето на „независима“ комисия. Двете партии приеха – с различни цели, разбира се – и на 18 май 1987 г. Министерският съвет се произнесе в полза на сформирането на комисия за „повторното проучване и оценка на всички съществуващи материали във връзка с обвиненията срещу г-н президента“. Финансирането беше поето от Министерството на външните работи, обстоятелство, което стана повод за подозрения, защото така спонсор ставаше вицеканцлерът и лидер на ÖVP Алоис Мок, твърд поддръжник на W.

На 4 юли Мок ограничи полето на мандата на планираната комисия: тя трябваше просто да проучи „дали има лично виновно поведение на W по време на военната му служба“. Доколкото W поради липсата на изпълнителна власт не би могъл да нареди престъпни действия, явно беше какво цели с това действие президентският лагер. И наистина на този ограничен вариант на Мок се основаваха по-късните атаки срещу нашата комисия с обвинението, че сме надхвърлили рамките на дадения мандат.

Междувременно борбата за състава на комисията се изостри. Доколкото идеята за съставянето й произлизаше от пряко заинтересованите – президента и вицеканцлера, политическото оцеляване на когото зависеше от „оправдателния“ изход на случая, те лансираха избор, който да осигури една такава присъда. С две-три изключения обаче те не постигнаха желания състав на комисията. Реакции имаше особено срещу предложението да се включат австрийски историци, които вече бяха предпоставили „невинността“ на президента.

В крайна сметка се взе решение комисията да включва 5–6 членове; за председател беше избран седемдесет и две годишният швейцарски полковник и военен историк Ханс-Рудолф Курц, в продължение на десетилетия съветник на Министерството на отбраната в Берн. Той имаше (и с право) славата на кротък и консервативен човек и на него беше възложен изборът на останалите членове. От тях само професор Манфред Месершмит беше наясно с конкретната тематика, защото като ръководен историк на Изследователския център по военна история във Фрайбург познаваше в дълбочина архивите на Вермахта в този град. Другите членове бяха избрани преди всичко с цел географска пълнота. За необходимо се смяташе представителството от двете страни, в които критиката беше най-остра: така бяха поканени председателите на дружествата за военна история на САЩ (бригаден генерал Джеймс Колинс) и Израел (проф. Йехуда Валах). Другите двама членове дойдоха от Белгия и Великобритания[18]. На учредителното си заседание (1–3 септември 1987 г.) комисията реши да покани двама експерти от страните, където W беше служил през тригодишния период 1942–1945 г. Югославското правителство обаче изобщо не отговори на съответното запитване – по причини, за които можем само да гадаем, а по въпроса за научното покриване на окупацията на Гърция комисията се обърна направо към пишещия[19].

Приех с колебание не защото трябваше да преобърна програмата на изследователския си отпуск, а поради това, че новоучредената комисия беше обвинена от WJC, че представлява „Whitewash-Committee“. Това подозрение не беше съвсем несправедливо, защото управляващите действително бяха планирали цялата процедура като операция по изпирането на всякакви „лекета“ от президентското минало[20]. Определящ фактор за положителния ми отговор беше мисълта, че предлаганото ми място на единствен постоянен експерт съветник (permanent expert advisor) гарантира по-голяма независимост на действията.

По време на втория кръг на заседанията на комисията през октомври обсадата от средствата за масова информация ставаше все по-задушаваща, журналистите търсеха „неоспорими доказателства“, впечатляващи първи страници в черно-бяло и само малцина се интересуваха от фините оттенъци (на сивото). И в Гърция срещнах подобни проблеми, дори и от авторитетни вестници. За пример ще дам огромното заглавие на една нелогична статия в „Елефтеротипия“: „Флайшер изкарва Валдхайм вода ненапита“. Длъжен съм обаче да подчертая позицията на Серафим Финдалидис, който – веднага щом узна как стоят нещата – ми предостави точно същия обем за „коригиращ“ отговор[21].

Подобни схватки с медиите (и постоянният въпрос: дали си струваха труда) отнемаха ценно време на един етап, когато се подготвяхме за четиричасово интервю-разпит [Hearing] с W. Когато то накрая се проведе на 28 януари 1988 г., до него стояха синът му Герхард и двама дипломати, от които посланик Х. Тюрк водеше протокола[22]. Алтернативното предложение на пишещия да се направи аудиозапис на цялата процедура, за да се избегнат по-късни спорове за казаното, за съжаление беше отхвърлено, защото Курц отстъпи пред явното недоволство на W. Така в изчистения „протокол“ донякъде бяха загладени пословичните усилия на президента да премълчи фактите или ту лаконичните, ту многословните му (не-)отговори на всички решаващи въпроси[23]. Един единствен път W загуби самообладание. Когато заяви, че за избиването на 50 хил. евреи в Солун е разбрал чак след края на войната, пишещият разтвори пред него една карта на града от 1943 г. В центъра доминираше еврейското гробище, което разделя града на две. И да не е чул нищо за трагедиите на лова на хора в продължение на месеци, не е възможно да не е забелязал разрушаването на 450-годишното гробище, руините на което тогава се намират между германската щабквартира в Арсакли (Панорама) и останалите германски служби: един маршрут, който оберлейтенантът е изминавал редовно.

Времето ни притискаше все повече, защото поръчителите от правителството искаха да приключат със случая, преди през март да започнат възпоменателните прояви по случай 50-годишнината от прословутия Anschluss, когато световните медии пак щяха да фокусират вниманието си върху Австрия. Призивите за удължаване на срока се сблъскаха с упорития отказ на Мок.

Finale furioso

Към края на работата на комисията се проявиха по-силно латентните различия между нейните членовете: От една страна, „ястребите“ Валах и Флеминг, направлявани от Месершмит, автор на повечето глави от доклада, а от друга – „гълъбите“ Ванвелкенхьойзен и Колинс, които не криеха „разбирането“, което проявяваха към австрийския президент. Това, че те бяха членовете с най-малък принос към делото на комисията, не беше случайно, но се дължеше и на обстоятелството, че познанията им по немски не бяха достатъчни да следят дискусията[24]. Курц със сигурност стоеше по-близо до последните, доколкото, въпреки приветливостта си, показваше някои признаци на ревност към красноречивия и способен Месершмит, когото в едно интервю косвено представи като „примадона“... Освен това и Курц (като бригаден генерал Колинс) проявяваше познатия феномен[25] на латентна (понякога и явна) симпатия на офицера към „организираната“ война на „редовните“ войски, т.е. по-конкретно на Вермахта, в сравнение с „нередовните“ партизани на Балканите. Приносът на председателя в резултатите от работата на комисията се заключаваше предимно в черновата на заключителната глава. Поради младата ми възраст – в сравнение с останалите – ми беше предложено да напиша на чисто и на редактирам въпросната глава по време на „свободния“ уикенд във Виена, като същевременно потърся и поправя езикови и смислови проблеми.

Старанието ми не беше напълно безкористно… Използвах случая, който ми предоставяше редакцията, с надеждата, че ще бъдат приети моите намеси в текста, които включваха „уточняващи“ думи или фрази, промяна или отстраняване на проблематични формулировки[26] и „възстановяване“ на изречения и даже на един цял абзац (който се отнасяше до „моралното съучастие“ или участието в отговорността), които бяха изтрити от Курц на второ четене като рисковани. В крайна сметка успях да го убедя, докато по отношение на „ястребите“ беше все едно да чукам на отворена врата.

Същото сполучих в крайна сметка и с един неологизъм, който имаше за цел да изясни „сивата зона“ на случая: консултантска съотговорност. Аргументите за това бяха известни. Въпреки ниския ранг на оберлейтенанта, на който W често се позоваваше като доказателство за своето „незнание“, той служи на ключови позиции в Α2 (Втори отдел) на различни щабове. Тази дейност включва обаче едно по-дълбоко замесване в терористичния механизъм на Вермахта, с който Валдхайм е имал не само географска, но и „функционална близост“. Когато оценява събраните в неговата служба данни за дейността на съпротивата и заключава, че село Χ е сред „центровете на бандитите“, и то по-късно е бомбардирано или разрушено със сухопътна операция, не е отговорен само офицерът, който в крайна сметка дава заповедта, и тези, които я изпълняват, а и неговият оперативен принос или „консултантска [consultative] съвиновност“. Освен това оберлейтенантът участва и в изчезването на уличаващи сведения. В доклади на подчинени военни части за „операции по прочистване“, при провеждането на които са убити невъоръжени хора или заподозрени лица, той коригира многократно и „политически коректно“ характеристиката на жертвите, определяйки ги като „бандити“, и така представя пред евентуалните бъдещи съдници (съдии, историци) умъртвяването им като оправдано от суровите закони на войната.

Такива възгледи за консултантската съотговорност попадаха под огъня на президентската фракция, защото излагаха на опасност догмата, че единствената ни задача беше да проверим дали съществува криминално наказуемо действие. В опита за запушване на устата едно още по-тясно определение от това на Мок беше дадено още през ноември в интервю за френско издание от Михаел Граф, генерален секретар на ÖVP: „не би съществувал проблем“ за президента, „докато не се докаже [от комисията], че е удушил шестима евреи със собствените си ръце!“[27] При такъв критерий за вина естествено всеки би бил оправдан, защото дори за Хитлер, Химлер и Айхман „не би съществувал проблем“… Вследствие изявленията на Граф предизвикаха буря от реакции във и извън страната и така – въпреки първоначалното покриване от Мок и широката народна подкрепа – той беше принуден да подаде оставка от поста си. Явно по-широкото тълкуване на мандата обаче продължи да дразни мнозина, като в резултат единството на комисията не остана непокътнато.

Латентните различия в лоното й избухнаха в последния ден, катализирани от външни фактори. Сутринта на 8 февруари 1988 г., деня, когато комисията щеше да обсъжда окончателните подробности на доклада си, главният секретар на Министерството на външните работи Томас Клестил – който по-късно (1992–2004) щеше да стане приемник на Валдхайм – поканил Курц и му заявил, факт, който по-късно беше отречен, че формулировката в заключението, посветена на моралното участие на W в отговорността, представлявала нарушение на мандата и съответно трябвало да бъде отстранена. Вместо това поискал в крайните изводи да се включи една бележка за отсъствието на каквато и да е лична отговорност на W. На учудения въпрос на Курц: откъде му е известен строго пазеният ни текст, при положение че симпатичната секретарка Аугустине К., която ни предостави министерството, всяка вечер заключваше пред нас дискетата с продукта на нашите заседания в сейф – Клестил отговорил сухо, че „заради сигурността“ се бил „погрижил да има копие“ на дискусиите и на развитието на изводите. Когато винаги компромисно настроеният Курц се върна и ни информира за разговора, за пръв път го видяхме червен от гняв. Ние обаче вече бяхме осведомени от напълно сигурен източник, че ден по-рано е бил извършен един още по-груб опит за намеса.

Заедно с Мок W посетил канцлера Враницки и го предупредил, че евентуалното получаване на заключението би било равносилно на признаване на неприемливото му съдържание. Нещо подобно обаче би предизвикало конституционна криза и падане на правителството. Единственият изход бил да се отхвърли заключението с аргумента за (предполагаемото) надхвърляне на рамките на мандата ни. Той определил духа на изводите ни като „пристрастен“, което отговаряло на състава на комисията, който за съжаление бил наложен на Австрия „отвън“. Тоест вместо да включва австрийски историци, които били наясно с обстоятелствата в страната, правителството приело съставянето на една напълно „чужда“ по отношение на страната комисия, и то както се предполага, с „трима евреи“[28]...

Въпреки неясния намек на президента за конституционното му право да уволни канцлера, последният дал вид, че не се поддава. На следващия ден Клестил се опита, както видяхме, да спечели Курц. Вероятно е имало и други подривни опити. Сигурното е, че докато Курц отсъстваше, белгийският и американският колега внезапно ни заявиха, че през нощта са проучили спорните моменти с речник и не можели да подпишат заключението. Особено споменаването на „моралното съучастие“ [moralische Mitschuld] превишавало границите на нашата компетентност, защото „историкът не отсъжда по морални въпроси“.

На хоризонта се очертаваше опасността от неединодушно решение, като същевременно не беше сигурно как ще гласува Курц. При всички случаи, със или без него, „ястребите“ щяха да имат мнозинство (4:3 или 5:2), понеже и аз щях да имам право на глас. Още от началото на участието ми „шестимата“ се бяха съгласили да имам като „де факто член“[29] същите права като тях. В случай на равен брой гласове на останалите обаче ÖVP би могла да оспори гласуването, като се позове на правителственото решение, което ограничаваше състава на комисията до шестима членове.

Следователно възникна необходимост от компромисно решение. Заедно с Месершмит преформулирахме последния параграф, пак в критичен дух, но без спорното споменаване на „морално съучастие“, което се превърна в препъни камък[30]. Така успяхме – вечерта и в присъствието на стотици журналисти – да предадем на канцлера окончателното заключение от 202 страници и с шестте подписа. Същевременно Враницки нехаеше за президентската намеса, включително и за намека за евентуалното му освобождаване.

Последствия

В края на краищата Валдхайм не дръзна да извърши нарушение на конституцията, което щеше да съвпадне още повече с 50-годишния „юбилей“ на Аншлуса. Той обаче отхвърли възможността да подаде оставка, която вече все повече австрийци смятаха за наложителна[31]. От друга страна, твърдото ядро на поддръжниците му засили полемиката срещу комисията със средствата на расизма. Жълтият „Kronenzeitung“ писа безсрамно за уж кашерните ни гастрономически предпочитания, докато всъщност „двамата евреи сред нас“ бяха либерални и по този въпрос. Бившият министър на външните работи Карл Грубер, главен съставител на споменатата „Бяла книга“ в подкрепа на W, ни обвини в предубеденост (спрямо човека и спрямо страната!), защото уж всички сме били евреи или/и социалисти[32]... Лошото семе даде лоши плодове. По време на мое едночасово интервю в предаване на известния журналист Йоханес Фишер бяха регистрирани около хиляда телефонни обаждания. В половината от тях, особено от провинцията, се чуха отвратителни антисемитски коментари[33]!

Поведението на Враницки остана двусмислено. Канцлерът прояви смелост, после обаче отстъпи. Така правителството на голямата коалиция (до 1999 г.) се отметна от думата си за публикуването на заключението със софистичното твърдение, че текстът е „достъпен за обществено ползване“ (под формата на лоши фотокопия и без приложение!). Така неоторизираното издание от сп. „Profil“ се оказа полезно, обаче същевременно намали интереса на германоезичните издателства, още повече че освен това имаше различни мнения за авторските права на текста. Искането на едно виенско издателство и на петима членове на комисията, включително и на председателя й Курц, за публикуването беше отклонено от австрийското правителство. Така издаването на оригиналния текст на този ключов документ за съвременната австрийска история все още предстои да се случи[34].

Като погледнем назад, периодът 1986–1988 г. представлява прелом в културата на паметта в Австрия[35]. Дори и консервативните социолози признаха, че „Случаят Валдхайм“ разтърси гнилите основи на мита, върху който се беше изградила следвоенна Австрия. „Със закъснение от 40 години раната се отвори и гнойта изтече“[36]. Огромен тласък беше даден на научното, художественото и изобщо на общественото „отключване“ на изтласканата близка история – предмет на изследване вече стана важният въпрос: как да бъде оценена ролята на австрийците в установяването и действията на нацизма. В тази роля съучастници са освен (многото) „убедени“ нацисти, също така стотици хиляди– ако не и милиони – „хабитуални“ съмишленици, славолюбиви патриоти, наивни и лековерни хора, спекуланти или опортюнисти-кариеристи: обикновени австрийци като W. Тук си струва да се спомене, че термините морално съвиновност/съотговорност, които се смятаха за анатема от консервативния лагер, когато по отношение на президента дръзнаха да ги употребят членове на комисията, вече са навлезли в речника на висшите представители на страната в широк колективен контекст[37] – въпреки отделните рецидиви[38].

Хаген Флайшер (род. 1944) е гръцки историк от немски произход. От 1981 до 1991 преподава в Критския университет. От 1991 насам работи в университета в Атина.