През 1986, две години преди Сеул, столицата на Южна Корея, да стане домакин на лятната Олимпиада, кинематографът Ким Донг Вон започва да живее и снима документален филм в Сангие-Донг – бедно селище, което се е оказало на пътя, прокарван за тържественото пренасяне на Олимпийския огън. По онова време игрите са безумно амбициозно начинание за толкова бедна страна и онова, което обикновено се е случвало, е било някаква комбинация от супер-скоростно строителство и просто разкрасяване. В Сангие-донг десетки домакинства са просто принудени да напускат домовете си; правителството изпраща хора, които да ги изхвърлят. Краткият филм на Ким, „Олимпиадата на Сангие-донг“, описва бремето на онова, което историкът Сол Лий по-късно нарича „така наречения ‚международен дебют‘ на страната“.
Игрите от 1988 се случват във време на големи социални и политически катаклизми в Южна Корея. Масовите протести, особено в студентските градчета, наскоро са принудили военния диктатор, Чун Ду Хуан, да признае, че полицията прилага мъчения над политически затворници, както и да се съгласи да допусне директни избори на президент. Корейските демократически активисти, които инак считат финансовото бреме на Олимпиадата за неприемливо, я приемат с нежелание, поради промените, които тя налага на режима. Както се обяснява в една уводна статия на Times от онова време, „Господин Чун вече има повод да бъде по-разумен. Той отчаяно търси успех за Олимпиадата в страната си през следващата година, както и легитимността, която игрите носят със себе си“.
През този месец Южна Корея отново ще бъде домакин на Олимпийски игри. Днес нацията е много по-различна от онова, което е била преди тридесет години, но някои истории си остават същите. По време на подготовката на тези игри – които ще се проведат в Пхенчхан, на около сто километра източно от Сеул – цяла една планина, Гариванг, известна с дивия си жен-шен, както и с вековните си дървета, е била окастрена и фризирана, за да се направи място за нови ски-шанци. Когато през 2014 тук пристига цяла флотилия от Хюндай-булдозери, за да се започне работа, множество защитници на околната среда, заедно с местни жители, повечето от тях много бедни, провеждат демонстрации срещу правителството на тогавашната президентка, Пак Чон Хюе (дъщеря на някогашния диктатор Пак Чон Хи, бел. пр.). „Изгубих дома си буквално за броени часове, и получих само девет хиляди долара компенсация“, разказва по онова време на репортерите Ко Чун Ранг, седемдесет и седем годишен жител на региона. Две години по-късно Пак е свалена от поста си, след разкрития за широкомащабна корупция в администрацията ѝ, която поражда в страната огромни протести. Мун Чже-Ин, чел на либералната Демократическа партия и адвокат, работещ в областта на човешките права, е избран на поста вместо нея. Междувременно Доналд Тръмп е избран за президент на Съединените щати и започва мандата си точно във време, в което Северна Корея значително ускорява своята програма за далекобойни ракети с атомен заряд. Южнокорейската Олимпиада отново се оказва наситена с политическо значение.
По време на церемонията по откриването през тази седмица, атлетите от Северна и Южна Корея ще вървят под Флага на обединението – светлосин силует на полуострова, на бял фон – а фолклорната мелодия „Ариранг“ ще бъде изпълнявана вместо химните на двете страни. И макар че двете Кореи все още се намират, технически погледнато, в състояние на война, те ще представят обединен отбор в женския хокей на лед. Тези символични жестове са резултат от внимателни преговори между Севера и Юга – Олимпиадата е връхната точка в процеса на възстановяване на двустранните преговори и подновяването на телефонната линия между тях, след две години на прекъсване. През последните две седмици представители на страните започнаха да преговарят по различни теми, като например събиране на семейства, разделени от тридесет и осмия паралел [където преминава границата между двете страни] и потенциалното възстановяване на южнокорейски туризъм в Севера. САЩ, междувременно, се съгласиха да отложат съвместните военни учения с Южна Корея до завършването на Олимпиадата и Паралимпиадата, а Северна Корея изглежда е престанала с по-нататъшни ракетни опити.
Дори още преди последните олимпийски разговори, Мун възнамеряваше да провежда „слънчева“ политика с Пхенян – по вътрешни и междугранични причини. Севернокорейската заплаха е служила открай време като голямото плашило в южнокорейската политика, с чиято помощ консервативните тукашни лидери са демонизирали опонентите си като „про-комунистически“. Като умерен либерал Мун се надява както да премахне тази асоциация, така и да успокои онзи вид избиратели, които горят портрети на Ким Чен Ун в Пхенчхан. По този начин, докато защитава една прогресивна вътрешна политика – повишаване на минималните заплати, увеличаване на детските помощи и наблюдаване на разследванията срещу бивши политици и бизнес-лидери, а заедно с това се държи меко в директната комуникация със Севера, Мун продължава да се придържа към някои аспекти на американската стратегия, подчертаваща важността на военните мерки на първо място.
Но използването на Олимпиадата за съживяване на комуникацията със Севера се оказа нещо изненадващо противоречиво и спорно. В последните социологически допитвания в Южна Корея, 42 процента от респондентите са възразили срещу комбинирането на женските отбори по хокей на лед, а популярността на Мун е спаднала сред по-младите избиратели. Всичко това изглежда е заварило Мун неподготвен. „Обединявайки двата отбора, аз се надявах да подобря южно-северните отношения и да насърча една ‚Олимпиада на мира‘“, е казал той пред репортери. „Но преди това пропуснах да се допитам до мнението на самите атлети“. Ги-вук Шин, изследовател на корейския национализъм, който работи в Станфорд, ми каза, че преди двадесет години повечето корейци биха приветствали един обединен отбор. Но днес, казва той, „много хора вече не хранят никакви илюзии по отношение на Северна Корея. Те смятат, че всичко това е само шоу и че Северна Корея никога няма да се промени – и че Южна Корея може би плаща прекалено висока цена, като се отказва от националния флаг и химн“. Шин отбелязва, че множество висши членове на правителството на Мун са точно онези активисти на младата демокрация, които са се опитвали да се възползват от игрите от 1988. „Те мислят от перспективата на 1987“, смята той.
В американското медийно представяне на „Севернокорейската атомна криза“ интересите на Сеул, ако изобщо се появят, са второстепенни. Дали спортистите, представяни в Пхенчхан, служат само за подобряване на образа на Северна Корея? През 1970-те тогавашният авторитарен лидер, Пак Чжон Хи, гледаше на спорта като на национално-изграждаща стратегия. Според социоложката Еуна Ко, „международните спортни събития играеха важна роля при интеграцията на корейския народ и рекламирането на легитимацията на режима пред света“. През 1986 Чун Ду Хуан председателстваше Азиатските игри в Сеул – един вид генерална репетиция за Олимпиадата, но също и магнит за силно необходимия глобален капитал. Днес Южна Корея вече не е развиваща се страна, но всяка година тя продължава да влага стотици милиони долари в елитни спортове – далеч повече от преобладаващото мнозинство други азиатски и европейски страни, без да се смятат тринадесетте милиарда долара, похарчени за сегашната Олимпиада. „Организирането на спортни събития е един начин за даване на по-голяма видимост на страната“, казва Верле де Бошер, професорка по спортни политики в университета Врийе, Брюксел. „Те обръщат голямо внимание на неща като международен престиж и национална гордост“.
Това е вярно и за Северна Корея, която изпрати около двадесет атлети и стотици официални фенове в Пхенчхан. През 1989, една година след като бойкотира Сеулската Олимпиада и две години след като се опита да саботира игрите чрез терористична атака срещу полет на Korean Air, Пхенян обяви провеждането на свое собствено международно спортно събитие: Световния фестивал на младежта и студентите. Двадесет и две хиляди млади ляво настроени идеалисти от почти двеста страни пристигнаха тук за събитието. Сред тя беше и Лим Су-кюнг, млада студентска активистка от Сеул, която беше нарушила забраната за пътувания до Севера. В бяла тениска и джинси, тя вървеше сама в процесията по представянето на нациите, махайки на тълпата от стотици хиляди в пхенянския стадион „Първи май“ Режимът на Ким – ръководен по онова време от неговия дядо, Ким Ир Сен, я нарече „символ на свободата, цвете на обединението“.
