(реч, произнесена през 1827 г. в Атене Роял)
Господа,
Възнамерявам да предложа на вашето внимание известни разграничения, твърде нови, между два вида свобода, чиито несъответствия досега са оставали незабелязани или поне твърде слабо подчертавани. Едната е свободата, която толкова са ценили народите от древността; другата – свидна за модерните нации. Ако не се лъжа, уточняването би представлявало двояк интерес.
На първо място, объркването между тези два вида свобода се превърна в извор на много злини за нас през небезизвестните етапи на революцията ни. Франция се оказа изтерзана от безплодни опити, чиито автори, раздразнени от несигурния си успех, се опитаха да ѝ наложат ползването на нежелани от нея блага и да ѝ оспорят други, които тя желаеше.
Второ, призовани от нашата успешна революция (наричам я успешна, въпреки крайностите ѝ, защото съм отправил поглед към нейните резултати) да ползваме благодеянията на изборното управление, интересно и полезно би било да се запитаме защо това управление, единственото, в чието лоно днес можем да се радваме на известна свобода и спокойствие, е почти изцяло непознато за свободните нации от древността.
Известни са ми твърденията, че някакви наченки съществуват у едни или други древни народи, в република Лакедемония например или при нашите прадеди галите, но ги намирам за погрешни. Начело на Лакедемония е стояла жреческа аристокрация и в никакъв случай – изборно управление. Царската власт е била ограничавана, но от ефорите, а не от хора, изпълняващи мисия, подобна на тази, с която изборите в днешно време товарят защитниците на нашите свободи. Без съмнение ефорите, чиято институция е установена от царете, са били посочвани от народа. Но те са само петима на брой. Предводителството им е било колкото религиозно, толкова и политическо; те са участвали в самото упражняване на властта, т. е. в изпълнителната власт; така че прерогативите им, както на почти всички народни магистрати в древните републики, съвсем не са били преграда пред тиранията, а понякога самите ефори са се превръщали в безжалостни тирани.
Управлението на галите, твърде сходно с това, което една определена партия иска да ни наложи, е било едновременно теократично и войнско. Жреците са притежавали неограничена власт. Военната каста, или велможите, е разполагала с твърде нескромни и твърде обременителни привилегии. Народът е нямал права и гаранции.
В Рим трибуните са изпълнявали в известна степен представителна мисия. Те са били органи на плебса, подложен след низвергването на царете на сурово робство от страна на олигархията, винаги една и съща във всички векове. При все това народът се е ползвал пряко от значителни политически права. Той се е събирал да гласува закони, да съди привлечените към отговорност аристократи: с други думи, в Рим е имало слаби наченки на системата на представителството.
Тази система е откритие на модерните времена и вие ще видите, господа, че състоянието на човешкия род в древността не е позволявало институция от подобно естество да се установи и утвърди. Древните народи не са можели нито да почувстват необходимостта от нея, нито да оценят предимствата ѝ. Тяхната обществена организация ги е карала да желаят свобода, съвсем различна от онази, която спомената система ни осигурява.
Беседата ми пред вас представлява опит да докажа тази истина.
Запитайте се най-напред, господа, какво разбира в наши дни под думата свобода един англичанин, французин или жител на Съединените американски щати.
За всекиго това означава правото да се подчинява единствено на законите, да не може да бъде арестуван, задържан, умъртвяван, малтретиран по какъвто и да е начин по прищявка на едного или на неколцина индивиди. За всекиго това означава правото да изказва мнението си, да избира занятие и да го упражнява, да употребява своята собственост и дори да злоупотребява с нея, да заминава и да се връща, без да иска разрешение и без да дава отчет за своите мотиви или постъпки. За всекиго това означава правото да се събира с други индивиди, било за да обсъжда своите интереси, било за да упражнява вероизповеданието, предпочетено от него и от неговите съобщници, било просто за да запълва дните и времето си по начин, съответстващ на склонностите и хрумванията му. Най-сетне за всекиго това означава правото да влияе върху упражняването на властта, било чрез назоваване на всички или на част от чиновниците, било чрез представителства, петиции, молби, които властта малко или много е принудена да вземе под внимание. Сравнете сега тази свобода със свободата при древните.
Свободата при древните се състои в колективното, но пряко упражняване на известни части от целия суверенитет, във възможността всички да обсъждат на площада въпросите на войната и мира, да сключват съюзнически договори с чужденците, да гласуват закони, да произнасят присъди, да преглеждат сметките, делата, управлението на магистратите, да ги призовават пред народа, да ги обвиняват, да ги осъждат или оправдават; но в същото време древните са приемали за съвместимо с тази колективна свобода пълното преклонение на индивида пред авторитета на общността. Не ще откриете при тях почти никое от правата, съставляващи, както видяхме, свободата в модерните общества. Всички частни действия са подложени на строг надзор. Личната независимост е изпразнена от съдържание – както по отношение на мненията, така и на занятията и най-вече на религията. Възможността всеки сам да избира вероизповеданието си, която за нас е едно от най-ценените ни права, би се приела от древните като престъпление или светотатство. И в неща, съвсем дребни за нас, авторитетът на общественото тяло се налага и оковава волята на индивида. Терпандър не може да добави една струна на лирата си в Спарта, без да се намесят ефорите. Общността се набърква и в съвършено домашни отношения. Младият лакедемонец не може да се вижда свободно със съпругата си. В Рим цензорите обглеждат безцеремонно живота на семействата. Законите определят нравите и понеже нравите включват всичко, нищо не остава извън обсега на законите.
Така че в древността индивидът, почти привично суверенен а обществените дела, е роб във всяка област на частния си живот. Като гражданин той решава дали ще се води война или ще се сключва мир; като частно лице е ограничаван, надзираван, спъван във всяко свое движение; като частица от общественото тяло разпитва, сваля, съди, лишава от имот, праща в изгнание или наказва със смърт своите управници, а като подчинен на общественото тяло той на свой ред може да се окаже лишен от права, опозорен, низвергнат, умъртвен по дискредитиращата воля на общността, от която е частица. В модерните времена, напротив, независимият в личния си живот индивид дори и в най-свободните държани е само привидно суверенен. Суверенитетът му е ограничен, почти винаги суспендиран; и ако в определени, ала редки епохи, макар и с редица ограничения и спънки, той упражнява този суверенитет, впоследствие неизбежно бива лишаван от него.
Тук трябва да спра за малко, господа, и да отговоря предварително на едно вероятно възражение. Има в древността една република, в която личното съществуване не е подчинено на общественото тяло до описаната степен. Тази република е най-известната от всички; вие се досещате, че имам предвид Атина. Ще се върна по-късно на този въпрос, когато, приемайки истинността на факта, ще ви изложа причините. Ще изясня защо Атина е единствената древна държава, която толкова прилича на модерните. Навсякъде другаде общественото правораздаване е неограничено. Древните, както отбелязва Кондорсе, нямат никаква представа за личната свобода. Хората представляват, така да се каже, машини, чиито пружини и предавки се регулират от закона. Същата зависимост е характерна и за добрите векове на Римската република; индивидът е, така да се каже, изгубен в нацията, гражданинът – в града.
Нека сега се върнем към извора на тази съществена разлика между древните и нас.
Всички древни републики са затворени в тесни граници. Най-многолюдната, най-могъщата, най-значителната от тях не може да се мери по площ с най-малката съвременна държава. Ограничената площ неизбежно предопределя войнствения дух на тези републики; всеки народ през цялото време създава търкания със своите съседи, а и те на свой ред влизат в търкания с него. Възправяни от нуждата един срещу друг, те непрекъснато воюват и си отправят заплахи. Дори и тези, които не са имали желание да стават завоеватели, не са можели да захвърлят оръжията, за да не се окажат завоювани. Всеки един е откупвал своята сигурност, независимост, цялостното си съществуване с цената на войната. Тя е била постоянният интерес, едва ли не обичайното занимание на независимите държави и древността. И най-сетне, като неотменен резултат от този начин на съществуване, всички държави са притежавали роби. Грубият труд, а у някои нации и занаятите са били оставени в ръце, оковани във вериги.
Модерният свят ни предлага съвсем различна картина. И най-малките днешни държави са несравнимо по-обширни от Спарта или от Рим в първите пет века от съществуването му. Дори разделението на Европа на няколко държави е по-скоро привидно, отколкото реално, вследствие на напредъка в просвещението. Докато всеки народ някога е представлявал откъснато семейство, естествен враг на останалите семейства, сега една и съща човешка маса съществува под различни имена и предлага различни начини на обществена организация, но по природа е хомогенна. Тя е достатъчно силна, за да не се страхува от варварските орди. Достатъчно просветена е, за да вижда във войната бреме. Неизменният ѝ стремеж е мирът.
Това различие води след себе си още едно. Войната предшества търговията; защото войната и търговията представляват два различни пътя към една и съща цел: придобиването на нещо желано. Търговията е не нещо друго, а почит към силата на притежателя, изразена от домогващия се до притежание. Тя е опит доброволно да се получи благо, за което не съществуват надежди да бъде взето насила. На човек, който е сигурен, че силата винаги ще бъде на негова страна, и през ум няма да му мине да търгува. Само когато опитът на войната, ще рече употребата на неговата сила срещу друга сила, го изложи на различни видове съпротива и неуспех, той ще е склонен да прибегне до търговия, с други думи – до по-кротко и по-сигурно средство да склони чуждия интерес към съгласие с повелите на своя собствен. Войната е импулс, търговията е пресмятане. Но именно затова е неизбежно идването на епоха, когато търговията измества войната. Ние стигнахме до тази епоха.
Не искам да кажа, че в древността не е имало търгуващи народи, но тези народи са в известен смисъл изключения от общото правило. Времетраенето на една беседа не ми позволява да изложа пред вас всички препятствия, на които се е натъквала тогава търговията; впрочем на вас те са известни не по-зле отколкото на мен и аз ще ви припомня само едно. Непознаването на компаса принуждава древните мореплаватели да се отдалечават колкото може по-рядко от брега. Преминаването на Херкулесовите стълбове, т. е. на Гибралтар, се е смятало за най-дръзко начинание. Финикийците и картагенците, най-способните мореплаватели, са се осмелили да го извършат много късно и техният пример дълго време остава без последователи. В Атина, за която скоро ще говорим, лихвата за заеми при търговия по море е била приблизително шейсет на сто, докато обикновената лихва не е надвишавала дванайсет на сто – толкова рискована е изглеждала далечната търговия.
Освен това, ако имах възможност да се впусна в едно отклонение, твърде дълго за жалост, бих ви разказал, господа, с подробности за нравите, обичаите и начините за обмен на древните народи, занимаващи се с търговия, за да се уверите, че дори тяхната търговия е, така да се каже, просмукана от духа на епохата, от войнствения климат и обкръжаващата враждебност. По онова време търговията е щастливо изключение: днес тя е обикновено състояние, единствена цел, всеобща тенденция, истински живот на народите. Те желаят покой; с покоя – охолство; като извор на охолството – производство. От ден на ден войната става все по-неефикасно средство да се изпълнят желанията им. Възможностите, свързани с нея, не предлагат нито на индивидите, нито на народите облаги, сравними с тези от мирния труд и редовния обмен. При древните една спечелена война означава приток на роби, на данъци, на поделени земи, на обществено и лично богатство. В модерната епоха една спечелена война във всички случаи струва повече, отколкото носи.
Най-сетне благодарение на търговията, на религията, на интелектуалния и нравствен напредък на човешкия род в европейските нации вече няма роби. Свободни хора трябва да изпълняват всички занятия, да задоволяват всички нужди на обществото.
Лесно се долавя, господа, неизбежният резултат от тези разлики.
Първо, големината на една страна съответно намалява политическата роля на всеки отделен индивид. И най-невзрачният жител на републикански Рим и на Спарта е представлявал сила. Не е така с обикновения гражданин на Великобритания или Съединените щати. Личното му влияние е недоловим елемент от обществената воля, която налага на управлението своя отпечатък.
На второ място, премахването на робството отнема на свободното население незаетото време, което му е оставало поради това, че робите са вършели почти всичко. Без робите в Атина двайсет хиляди атиняни не биха могли всеки ден да се препират на градския площад.
Трето, търговията, за разлика от войната, не оставя в човешкия живот незапълнени периоди. Постоянното упражняване на политическите права, всекидневното разнищване на държавните дела, споровете, тайните общества, цялата въртележка и непрестанното брожение на групировките, неизбежните вълнения са необходим пълнеж, ако се осмеля да употребя този израз, в живота на свободните народи през древността, които иначе щяха да линеят под бремето на болезнено безделие, а всичко това би носило само неприятности и изтощение за модерните нации, където индивидът се занимава със своите сделки, със своите начинания, с добитите или преследвани облаги и скланя само за кратко, и то колкото може по-рядко, да бъде отклоняван.
Най-сетне търговията вдъхва на хората истинска любов към личната независимост. Търговията осигурява издръжката им, задоволява желанията им без намесата на властта. Тази намеса е почти винаги – не зная дори защо казвам „почти“, тя винаги е притеснение и пречка. Всеки път, когато колективната власт пожелае да се намеси в частните сделки, тя дразни участниците в тях. Винаги, когато властите понечат да оправят вместо нас нашите дела, те го вършат по-зле и с повече разходи.
Споменах ви, господа, че ще ви говоря за Атина, чийто пример сякаш може да бъде противопоставен на някои от моите твърдения, докато той всъщност ги потвърждава.
Атина, както вече признах, е най-отдадената на търговия от всички гръцки републики, затова тя предоставя на гражданите си несравнимо повече свободи, отколкото Рим или Спарта. Ако можех да навляза в подробности, щях да ви покажа, че търговията е причината при атиняните да липсват някои от различията между древните и модерните народи. Духът на атинските търговци е близък до духа на днешните търговци. От Ксенофон научаваме, че по време на Пелопонеските войни те са изнасяли капитала си от континента и от Атика и са го пращали из островите на архипелага. Търговията е създала при тях обмен. У Исократ откриваме наченки от употреба на менителници. Така че преценете сами до каква степен техните нрави напомнят нашите. В отношенията им с жените ще откриете (отново цитирам Ксенофон) задоволството на мъжете, когато в дома царуват мир и достойно другарство, ще откриете зачитане на женската податливост към тиранията на природата, затваряне на очите пред неудържимата власт на естеството, прошка за първата слабост и подминаване на втората. В отношенията им с чужденците ще ги видите да приемат в лоното си пришелеца с неговото семейство, който започва занаят или отваря работилница; най-сетне ще останете поразени от изключителната им любов към свободата. В Лакедемония, казва един философ, гражданите тичат, щом ги повика някой магистрат, докато един атинянин би се отчаял, ако го сметнат за зависим от който и да е магистрат.
И все пак, тъй като редица други обстоятелства, предопределящи характера на древните народи, са налице и в Атина, тъй като има роби и територията е твърде ограничена, тук също откриваме елементи от присъщата на древните свобода. Народът прави законите, оценява поведението на магистратите, задължава Перикъл да му представи равносметка, осъжда на смърт всички военачалници, водили битката при Арголидите. В същото време остракизмът – произвол, узаконен и възхваляван от всички тогавашни законодатели – който ни изглежда възмутителна несправедливост, доказва, че индивидът е в много по-голяма степен заробен от върховенството на общественото тяло, отколкото в която и да е от свободните европейски държави днес.
От моето изложение е видно, че ние не можем да се ползваме от свободата на древните, изразяваща се в активното и постоянно споделяне на колективната власт. Нашата свобода по необходимост се съсредоточава в мирното ползване на личната независимост. В древността всеобщото упражняване на националния суверенитет съвсем не е абстрактно предположение, както в наши дни. Волята на всеки един има реално влияние; изявяването на тази воля носи непосредствено и неизменно удовлетворение. Вследствие на това древните са склонни на много жертви, за да запазят своите политически права и участието си в управлението на държавата. Всеки с гордост е съзнавал какво означава неговият глас и е намирал щедро възмездяване в това съзнание за собствената си значимост.
Такова възмездяване не съществува за нас днес. Изгубен в множеството, индивидът почти никога не забелязва някакво свое влияние. Няма случай волята му да налага отпечатъка си върху общността; в неговите очи нищо не удостоверява приноса му. Така че упражняването на политическите права ни осигурява само частица от задоволството, което древните са черпели, докато напредъкът на цивилизацията, съвременната отдаденост на търговията, взаимният обмен между народите, са умножили и разнообразили до безкрай възможностите за лично щастие.
От тук следва, че по необходимост ние държим на личната си независимост в много по-голяма степен от древните. Защото, жертвайки тази независимост заради политически права, древните са жертвали по-малкото, за да получат по-голямото, докато същата жертва за нас означава да дадем повече, за да получим по-малко.
Целта на древните е подялбата на обществената власт между всички граждани на една страна. Това те наричат свобода. Целта на модерния човек е сигурността в удовлетворяването на личните стремежи и той нарича свобода гаранциите, дадени от институциите за това удовлетворяване.
В началото казах, че поради недолавяне на разликите, добронамерени поначало люде ни докараха безброй беди през нашата продължителна и бурна революция. Господ да ме опази от прекалено суров упрек към тях: грешките им са разбираеми. Не могат да се четат прекрасните страници от старите автори, не могат да се проследяват деянията на великите мъже, без да се пробуди незнайно, несравнимо вълнение, което нищо в съвременността не е в състояние да предизвика. Сякаш от тези спомени извират древни съставки на едно естество, по-старо от нашето. Трудно е да не потъгуваш за онези времена, когато човешките възможности се разгръщат в отнапред очертана посока, но в обширно поприще, окрилени от собствената си сила и с опияняващо чувство за енергия и достойнство; усети ли човек подобна жал, невъзможно е да не се опита да подражава на онова, за което съжалява.
Ние дълбоко изживявахме това чувство, особено когато начело стояха правителства, злоупотребяващи с властта; без да са силни, те се оказаха потиснически, абсурдни в принципите си, жалки в действията; правителства, чийто двигател бе произволът, целта – принизяването на човешкия род. А и днес се намират хора, които се осмеляват да възхваляват пред нас тези правителства, сякаш ние можем някога да забравим, че сме били свидетели и жертви на тяхното ожесточение и безсилие, както и на рухването им. Целта на нашите реформатори бе благородна и възвишена. Кой от нас не е усещал как сърцето му се разтуптява от надежда пред новите пътища, сякаш разкрити от тях? Тежко му днес на онзи, който не уточнява, че посочването на грешките, допуснати от нашите първи водачи, не означава поругаване на тяхната памет, нито пък отхвърляне на възгледите, проповядвани през вековете от обичащите човечеството!
Но тези мъже бяха черпили известни свои възгледи от произведенията на двама философи, пропуснали да забележат промените в нагласата на човешкия род през последните две хиляди години. Може би някога по-обстойно ще разгледам системата на по-прочутия от тези философи – Ж. Ж. Русо, за да покажа, че като пренася в нашите модерни времена обхват на обществената власт и на колективния суверенитет, присъщ на други векове, макар и движен от най-чиста любов към свободата, този възвишен гений се оказва източник на злокобни оправдания за не един вид тирания. Сочейки онова, което смятам за съществено неразбиране, аз несъмнено ще запазя почтителност в оборването и уважение в несъгласията си. Със сигурност не ще се присъединя към хулителите на един велик човек. Когато случайността ме постави в привидно съгласие с тях в една-едничка точка, аз се изпълвам в недоверие към мен самия; и утешавайки се за мнимото единомислие по някой маловажен и страничен въпрос, незабавно усещам необходимост да се разгранича от тези мними съюзници и да ги заклеймя.
Тъй или иначе длъжни сме да поставяме истината над съображенията, които придават такъв блясък на този чуден талант и затвърждават неизмеримата му слава. А и както ще се види, не бива единствено на Русо да се приписва грешката, срещу която възразявам: тя в много по-голяма степен принадлежи на един от последователите му, не така красноречив, но също толкова непреклонен и хиляди пъти по-краен. Именно в негово лице, в лицето на абат Мабли, можем да виждаме главен представител на онази система, която в съгласие с античните разбирания за свободата изисква гражданите да са напълно подчинени, за да бъде нацията суверенна, и индивидът да е роб, за да е свободен народът.
Подобно на Русо и мнозина други, абат Мабли се позовава на древните и приема властта на общественото тяло за свобода, като оттам насетне е готов с цената на всякакви средства да разпростре тази власт върху противящата се част на човешкото съществуване, чиято независимост окайва. Навред в съчиненията му се среща съжалението, че подвластни на закона са само действията. Той би искал да бъдат включени и мислите, и най-беглите усещания, а човекът да бъде неотклонно преследван, оставен без всякакво убежище. Веднага щом съзре у някой народ погазваща човешкото достойнство мярка, Мабли тутакси решава, че е направил откритие и я предлага за образец; той ненавижда индивидуалната свобода като личен враг и когато изнамери в историята нация, напълно лишена от нея, неудържимо ѝ се възхищава, дори тази нация да не е имала понятие от политическа свобода. Той изпада във възторг от египтяните, защото, както заявява, всичко при тях е уредено от закона – дори отдихът, дори нуждите, всичко е под похлупака на законодателя, всеки миг от денонощието е запълнен с някакво задължение. И любовта е представлявала обект на тази височайша намеса и законът ту отварял, ту затварял брачното ложе.
Спарта, съчетание между републикански форми и същото заробване на индивидите, докарва до още по-неудържим възторг духа на нашия философ. Този обширен манастир му се представя като идеал за съвършената република. Към Атина изпитва дълбоко презрение и с охота би заявил за тази нация, най-достойната в Гърция, онова, което един достолепен академик казва за Френската академия: „Какъв ужасен деспотизъм! Всеки прави каквото си иска.“ Длъжен съм да добавя, че почитаемият велможа говори за Академията такава, каквато беше преди трийсет години.
Грешките на Монтескьо, надарен с по-проницателен разум поради по-хладния си дух, са от малко по-друго естество. Различията, за които говорих, не са му убягнали, но той не стига до истинската причина за тях. „Гръцките политици – казва той – живеят под републиканско управление и не признават друга сила освен добродетелта. Днешните политици ни говорят единствено за производство, търговия, финанси, богатство и дори за разкош.“ Той приписва тези различия на републиката и на монархията, а те са породени от противоположния дух на древните и на модерните времена. Съвременният народ, който преди освобождението на Франция бе най-силно привързан към свободата, в най-голяма степен държи и на насладата от живота, и пази свободата си най-вече защото вижда в нея гаранция за тази наслада. Някога там, където е имало свобода, лишенията са ставали поносими; днес навред, където има лишения, е необходимо и заробване, за да бъдат понасяни. В наши дни е по-възможно превръщането на един народ от роби в народ от спартанци, отколкото създаването на спартанци за свободата.
Хората, издигнати от вълната на събитията начело на нашата революция, поради образованието си неизменно се оказваха проводници на стародавните и неверни вече схващания, възвеличавани от споменатите философи. Метафизиката на Русо, сред която като светкавици проблясват върховни истини и пасажи със завладяващо красноречие; непреклонността на Мабли, неговата нетърпимост, омразата му към всички човешки страсти, жаждата му да ги подчини до една, крайните му схващания за обхвата на законите, несъответствията между неговите предписания и живота, изстъпленията му срещу богатството и дори срещу собствеността – всичко това не би могло да не възпламени хора, въодушевени от скорошната си победа, които след завоюването на законната власт се оказват склонни да я разпростират навред. Те намират скъпоценна опора в авторитета на двамата писатели, които безкористно, бичувайки човешкия деспотизъм, превръщат в аксиоми буквите на закона. И учениците пожелаха да налагат обществената сила, както тя, според техните наставници, е била налагана някога в свободните държави. Те повярваха, че всичко трябва да отстъпи пред колективната воля и че всякакви посегателства срещу личните права ще бъдат щедро удовлетворени от участието в обществената власт.
Вие знаете какъв бе резултатът, господа. Свободни институции, изградени с познаване на съвременния дух, биха могли да оцелеят. Възобновената древна постройка се срути, независимо от усилията и от достойните за възхищение героични подвизи. Причината е, че обществената власт повсеместно накърнява личната независимост, без да премахва необходимостта от нея. Нацията не прие, че идеалното участие в един абстрактен суверенитет заслужава исканите от нея жертви. Напразно ѝ повтаряха, позовавайки се на Русо: законите на свободата са хиляди пъти по-строги от тежкото иго на тираните. Нацията не пожела тези строги закони и в умореното ѝ съзнание започна да се мярка мисълта, че игото на тираните е за предпочитане. Последвалият опит ѝ отвори очите. Тя видя, че произволът на хората е по-лош и от най-лошите закони. Но законите също трябва да имат граници.
Ако съм успял, господа, да ви внуша гледището, до което по мое убеждение водят тези факти, вие ще признаете с мен истинността на следните принципи:
Най-насъщната необходимост днес е личната независимост. Така че никога не трябва да се иска жертването ѝ в името на политическата свобода.
Оттук и следващото заключение: нито една от многобройните и твърде възхвалявани институции, които в древните републики ограничават личната свобода, не е приемлива в модерните времена.
На пръв поглед, господа, тази истина сякаш не се нуждае от особени доказателства. Няколко правителства в наше време не изявиха каквато и да е склонност да подражават на републиките от древността. При все това, колкото и малко да им се нравят републиканските институции, към някои републикански обичаи те изпитват неудържимо влечение. Възмутително е, че това са тъкмо онези обичаи, които позволяват изселване, заточаване, лишаване от имот. Спомням си, че през 1802 г. в един закон за специалните съдилища бе предложен член, според който във Франция се въвеждаше остракизъм; и господ знае колко на брой красноречиви оратори ни говориха за свободата в Атина и за всички жертви, изисквани от индивида в името на тази свобода, за да прокарат въпросния член, който все пак бе оттеглен! А и съвсем неотдавна, когато боязливата власт се опита плахо да насочи изборите в своя полза, един вестник, за който в никакъв случай не може да се каже, че е опетнен с републиканство, предложи да се възроди римската цензура, за да бъдат отстранени опасните кандидати.
Това ми дава основание да смятам, че не ще бъде излишно отклонение от моя страна, ако в подкрепа на твърдението си кажа няколко думи за тези прехвалени институции.
Атинският остракизъм се основава върху хипотезата, че общността има пълна власт над своите членове. При такава хипотеза той изглежда оправдан; а и в една малка държава, където влиянието на някой силен с кредита, с клиентелата и със славата си индивид е в състояние да обърне в своя полза силата на масата, от остракизма може и да има някаква видима полза. Но сред нас индивидите разполагат с права, които обществото е длъжно да уважава, и личното влияние, както вече изтъкнах, е до такава степен разтворено в множеството равни или надвишаващи го влияния, че всяко посегателство, оправдавано с необходимостта да се намали това влияние, е ненужно и следователно несправедливо. Никой няма правото да праща на заточение гражданин, ако той не е осъден от редовен съд по силата на формален закон, който обвързва наказателната мярка заточение с виновното деяние. Никой няма правото да изтръгва гражданина от родината му, земевладелеца от земите му, търговеца от сделките му, съпруга от съпругата му, бащата от децата му, писателя от размислите му, стареца от навиците му. Всяко политическо изгнание е политическо покушение. Всяко изгнание, постановено от някакво събрание, уж в полза на общественото благо, е покушение на това събрание срещу общественото благо, защото общественото благо не може да има друго съдържание, освен спазването на законите, съблюдаването на формите и поддържането на гаранциите.
Римската цензура, подобно на остракизма, предполага дискриминираща власт. В една република, сред чиито граждани – всичките жители на един и същ град – бедността е поддържала изключителна простота на нравите, а те не са имали никакво занятие, за да отклоняват вниманието си от държавните дела, и постоянно са наблюдавали и съдели как се прилага държавната власт, от една страна цензурата е имала по-широко поле за изява, а от друга, произволът на цензорите е бил обуздаван от нравствения надзор над тях. Но веднага след като разрастването на републиката, усложняването на социалните връзки, изтънчването на цивилизацията са отнели на тази институция онова, което ѝ е служело едновременно за основа и ограничител, цензурата се е изродила, дори в Рим. Така че не цензурата е създала добрите нрави; тя черпи от простотата на нравите могъществото и ефикасността си.
Във Франция произволна институция като цензурата би била едновременно неефикасна и нетърпима. В сегашното състояние на обществото нравите са изтъкани от тънки, капризни, неуловими отсенки и биха се оказали осакатени по хиляди начини, ако се направи опит да бъдат напъхани в по-строги рамки. Единствено общественото мнение ги засяга; единствено то е в състояние да съди за тях, тъй като природата му е същата. То би възнегодувало срещу всяка реална власт, която ще пожелае да ги втвърди. Ако правителството направи опит, подобно на римските цензори, да упражни своя гнет върху някой гражданин с дискриминационно решение, цялата нация ще се опълчи срещу подобна заповед и няма да одобри решението на властта.
Казаното за пренасянето на цензурата в модерните времена важи и за много други страни от обществената организация, във връзка с които още по-често и по-разпалено се изтъква примерът на Античността. Така е с образованието например. Какви ли не доводи сме чували за необходимостта държавата да сложи ръка върху подрастващите поколения, за да ги формира по своя воля, какви ли не многоучени цитати са били изтъквани в подкрепа на тази теория. Перси, египтяни, Галия, Гърция и Италия биваха призовани едни след други! За Бога, господа, ние не сме нито перси, подчинени на един деспот, нито египтяни, намиращи се във властта на жреците, нито гали, които техните друиди са можели да принасят в жертва, нито, най-сетне, гърци и римляни, черпещи утеха за личното си заробване от участието в обществената власт. Ние сме хора на модерните времена и всеки от нас желае да се ползва от правата си; всеки желае да развива способностите си както намери за добре, без да вреди на околните; да бди за развитието на тези способности и у децата, поверени от природата на нашата гореща, но и трезва обич, без да разчита на властта, освен за общите средства за просвета, които тя е в състояние да събере – така както пътниците пътуват по нейните шосета, но не приемат наставления накъде да тръгнат. Религията също е изложена на подобни възпоминания от други времена. Пламенни поборници за единна догма ни припомнят законите на древните срещу чуждите божества и подкрепят правата на католическата църква с примера на атиняните, пратили Сократ на гибел задето разклатил многобожеството, или с този на Август, държал да запази вярата на предците, вследствие на което не след дълго първите християни били хвърлени на зверовете.
Да не се поддаваме, господа, на подобно преклонение пред някои антични спомени. Живеем в модерните времена и аз желая съзвучна с модерните времена свобода; живеем в монархии и затова смирено моля тези монархии да не заимстват от някогашните републики средства за подтисничество.
Личната свобода, повтарям, е истинската модерна свобода. Политическата свобода е гаранция за личната; следователно политическата свобода е необходима. Но да се изисква от днешните народи по примера на древните да жертват личната заради политическата свобода е най-сигурният начин те да изгубят първата; а стигне ли се дотам, не ще закъснее похищаването и на втората.
Виждате, господа, че моите наблюдения ни най-малко нямат за цел принизяването на политическата свобода. Аз в никакъв случай не правя от изложените пред вас факти заключенията, които някои бързат да извлекат. От това, че древните са били свободни, а ние не можем да бъдем свободни както древните, те стигат до твърдението, че ние сме обречени на робство. Желанието им е да изградят новия обществен ред с ограничен брой елементи, единствените, според тях, годни за днешния свят. Тези елементи са предразсъдъците, за да бъдат плашени хората; егоизмът, за да бъдат покваряни; низките наслади, за да бъдат развращавани; деспотизмът, за да бъдат направлявани, и по необходимост – положителни знания и точни науки, за да служат по-добре на деспотизма. Нелепо би било, ако такъв се окаже резултатът от четиридесет столетия, през които човешкият дух се е сдобивал с все нови нравствени и физически възможности: не смея дори да го помисля.
Различията между нас и Античността според мен водят до напълно противоположни заключения. Не гаранцията трябва да бъде премахната, а ползването трябва да се разшири. Аз не призовавам към отказ от политическата свобода; аз искам гражданска свобода, съчетана с други форми на политическата свобода. Управляващите нямат, както в древността, правото да си присвояват беззаконна власт. А почерпаната от законен източник власт носи много по-ограничени пълномощия за произволно налагане над индивидите. И днес ние имаме същите права, каквито сме имали винаги, вечното право да приемаме законите, да обсъждаме интересите си, да съставяме неотделима част от общественото тяло, чиито членове сме. В същото време правителствата са се сдобили с нови задължения. Напредъкът на цивилизацията, настъпилите през вековете промени, вменяват на властта повече уважение към навиците, чувствата и независимостта на индивида. Тя е длъжна по-предпазливо и по-внимателно да посяга към тях.
Това удържане на властта в точните рамки на задълженията ѝ отговаря и на нейния интерес, защото ако удовлетворителната за съвременниците свобода се различава от онази, към която са се стремили древните, възможният в Античността деспотизъм става днес немислим. От това, че се занимаваме с политическата си свобода в много по-малка степен, отколкото те са могли да си позволят, и във всекидневието си сме много по-слабо встрастени в нея, може да се стигне понякога до прекомерно и неизменно погрешно занемаряване на осигурените от нея гаранции; но в същото време ние много повече от древните държим на личната си свобода и ще я браним, ако е застрашена, с много повече умение и упорство, а и разполагаме със средства за защита, които те са нямали.
Търговията прави още по-нетърпим произвола, прилаган спрямо нашето съществуване, тъй като сделките ни са много по-разнообразни и произволът на свой ред би бил задължен да се множи. Търговията освен това улеснява отстраняването на произвола, защото променя естеството на собствеността и от тази промяна тя става почти неуловима.
Търговията придава на собствеността ново качество: оборот; без оборот собствеността е само ползване; властта винаги може да повлияе върху ползването, защото е в състояние да го прекрати; но оборотът поставя невидима и непреодолима преграда пред подобна намеса на обществената власт.
Последствията от търговията отиват дори още по-далеч: тя не само освобождава отделните лица, но създавайки кредита, поставя властта в зависимост.
Парите, казва един френски автор, са най-опасното оръжие на деспотизма; ала в същото време те са и неговата най-могъща спирачка; кредитът зависи от общественото мнение; тук силата е безполезна, парите могат да се скрият или да изчезнат; всички операции на държавата – да се преустановят. Кредитът не е имал това значение при древните; техните правителства са по-силни от частните лица; в наши дни частните лица са по-силни от политическите власти; богатството е мощ, приложима във всеки един миг и следователно по-реална и по-въздействаща; властта заплашва, богатството възмездява; от властта се убягва чрез измама, за да се спечели благоразположението на богатството, е необходимо да му се служи; богатството ще надделее.
Като следствие от същите причини личното битие не е така обвързано с политическото. Индивидите могат да пратят богатствата си надалеч; те пренасят със себе си всички наслади на личния живот; търговията е сближила нациите и ги е довела до почти сходни нрави и навици; предводителите могат и да враждуват, народите са съграждани.
На властта не ѝ остава друго, освен да се примири; свободата ни е необходима и ние ще я имаме; но понеже необходимата ни свобода е различна от тази на древните, тя се нуждае от различно организиране в сравнение с онази, която е подхождала за някогашната. В древността колкото повече време и сили човек е отделял за упражняване на политическите си права, толкова по-свободен се е чувствал; при желаната от нас свобода колкото повече време за нашите лични интереси ни оставя упражняването на политическите ни права, толкова по-скъпа ни е свободата.
Ето как се поражда, господа, необходимостта от системата на представителството. Тази система не е нищо друго, освен организация, чрез която една нация натоварва шепа индивиди с онова, което сама не може или не иска да върши. Бедният сам се занимава с делата си, богатият наема управители. Това е историята на древните и на модерните нации. Системата на представителството е пълномощно, дадено от целия народ на известен брой хора, за да защитават интересите му, защото той няма време да ги защитава непрекъснато сам. Но ако не са безумци, богатите хора, които имат управители, внимателно и строго проверяват дали управителите изпълняват дълга си, дали не са небрежни, подкупни или некадърни; и за да преценят стопанисването, предпазливите упълномощители внимателно следят как вървят делата им, които са поверили другиму. По същия начин народите, прибягнали до системата на представителството, за да ползват предпочетената от тях свобода, трябва да упражняват действен и постоянен надзор върху своите избраници и да си запазват правото след не много дълги срокове да ги отстраняват, ако са излъгали очакванията, и да им отнемат властта, с която са злоупотребили.
Защото от разликите между свободата в древността и днешната свобода произтича по-различен вид опасност за последната.
Заплахата за античната свобода идва от съсредоточаването на вниманието единствено в подялбата на обществената власт и пренебрегването на личните права и удовлетворения на хората.
Опасността за модерната свобода е заложена в това, че съсредоточени в ползването на личната си независимост и преследването на частните си интереси, ние сме склонни твърде лесно да се отказваме от участие в упражняването на политическата власт.
Обладателите на властта не пропускат случай да ни окуражат в този път. Те са готови с неимоверна охота да ни спестят всякакви затруднения освен подчинението и плащането! Те ще ни заявят: „Каква е в крайна сметка целта на всичките ви усилия, подтикът за вашия труд, предметът на вашите надежди? Нима не щастието? Е, добре, оставете на нас да се занимаваме с него и ние ще ви го осигурим.“ Не, господа, да не се поддаваме. Колкото и трогателна да е такава нежна загриженост, нека помолим властта да стои в своите си граници. Да се задоволи да бъде справедлива; щастието си е наша грижа.
Бихме ли могли да сме щастливи чрез ползването, ако то се окаже отделено от гаранциите? И откъде да ги вземем тези гаранции, ако се откажем от политическата свобода? Подобен отказ би бил лудост, господа – лудост, подобна на онази, която проявява човек, градящ върху пясък къща без основи, защото щял да живее на първия етаж.
Впрочем дали е истина, че щастието от какъвто и да е вид съставлява единствената цел на човешкия род? Ако е така, попрището ни би се оказало твърде стеснено, предназначението – съвсем принизено. Няма човек, който, ако приеме да се принизи, да потисне нравствените си способности, да се откаже от делата си, от славата, от благородните и дълбоки чувства, не би могъл да блаженства в затъпение. Не, господа, в името на най-доброто от нашето естество, на възвишеното безпокойство, което ни преследва и измъчва, на жарта да увеличаваме познанието и да развиваме способностите си, аз заявявам, че сме призвани от съдбата не за голо щастие, а за усъвършенстване, и политическата свобода е най-могъщото, най-енергичното средство за усъвършенстване, с което небето ни е дарило.
Задължавайки всички граждани без изключение да изучат, да опознаят своите най-съкровени интереси, политическата свобода разчупва границите на техния дух, облагородява мислите им, установява помежду им интелектуалното равенство, което съставя славата и могъществото на един народ.
Вижте как една нация израства с установяването на първата институция, която ѝ предоставя редовно упражняване на политическата свобода. Вижте как нашите сънародници от всички класи и всички професии излизат от кръга на обичайните си занимания и частния си поминък, и изведнъж се озовават на равнището на високата мисия, която конституцията им отрежда, и проникновено избират, енергично отстояват, разкриват измамите, не се поддават на заплахите, благородно се съпротивяват на ласкателствата. Вижте как чистият, дълбок и искрен патриотизъм тържествува в градовете ни и внася живителен дух дори в махалите, прекосява работилниците, раздвижва селата, изпълва с осмисляне на нашите права и разбиране за необходимостта от гаранции правдивия и разсъдлив ум на орача хранилник и на съобразителния търговец и те, запознати от историята със страданията, които са понесли, и не по-малко просветлени относно средствата за отстраняването им, обгръщат с поглед цяла Франция и изразяват националната благодарност с гласовете си, като възнаграждават за трийсетгодишна вярност към принципите най-именития защитник на свободата.
Следователно, господа, въпросът съвсем не е да избираме единия от двата вида свобода, за които ви говорих, а да се научим да ги съчетаваме. Институциите, както заявява известният историк на средновековните републики (Г-н дьо Сисмонди), трябва да осъществяват предначертанията на човешкия род; и тяхната задача е толкова по-успешно изпълнена, колкото по-голям брой граждани издигнат те до възможно най-високо нравствено достойнство.
Работата на законодателя в никакъв случай не е завършена, ако е успял единствено да осигури спокойствие за народа. Дори когато народът е доволен, остава още много за вършене. Необходимо е институциите да завършат нравственото възпитание на гражданите. Със зачитане на техните лични права, с уважение към независимостта им и без да смущават заниманията им, институциите са длъжни да утвърждават тяхното влияние върху обществените дела, да призовават решимостта и гласовете им на помощ при упражняването на властта, да им гарантират право на контрол и надзор, като изказват мненията си и по този начин, чрез практиката, ги приобщават към тези висши задачи, като им вдъхват желание, а в същото време им предоставят и средства да се справят с тях.
Преведе от френски Лиляна Анастасова
Списание „Панорама“ бр. 1-2/1992
