Национална разузнавателна оценка за Съединените Щати
Национална разузнавателна оценка: Сайтът на ЦРУ определя Националната разузнавателна оценка (НРО) като „най-авторитетната писмена преценка относно някой проблем на националната сигурност, подготвян от директора на Централното Разузнавателно Управление“. Тези прогнози за „бъдещи развития“ и „техните следствия за САЩ“ рядко биват представяни публично, но понякога се правят изключения. Една от тях беше НРО от месец Септември 2002 г., наречена „Продължаващите програми на Ирак за развитие на средства за масово унищожение“, която придоби печална слава поради факта, че буквално всяка дума в нея беше погрешна. Една друга, от април 2006 г., наречена „Тенденции в глобалния тероризъм: Следствия за Съединените Щати“, беше отчасти допусната до публиката от президента Буш защото главното й заключение – че „активистите, определящи себе си като джихадисти … нарастват както по брой, така и по географско разпространение“ – вече беше пропуснато до пресата.
Проф. Чалмърс Джонсън: На ЦРУ не е разрешено да пише НРО за Съединените Щати, така че аз се опитвам да го направя сам, използвайки стандартния формат за такива преценки. Аз притежавам известно познание за НРО, тъй като от 1967 до 1973 работех като външен консултант за службата по национални преценки към ЦРУ. Бях един от около дузина така наречени експерти, поканени да четат черновите НРО, за да се осигури по-висок качествен контрол и за да се предотвратят евентуални бюрократични спънки.
Основни заключения
Съединените Щати остават в момента най-мощната нация в историята, но те са изправени пред яростното противоречие между тяхната дълга републиканска традиция и техните по-нови имперски амбиции.
Съдбата на предшестващите демократични империи подсказва, че един такъв конфликт не може да продължава вечно и че обикновено той бива решаван по един от два начина. Рим избра империята и изгуби демокрацията си. Великобритания избра да остане демократична, но изгуби империята си. Умишлено или не, народът на Съединените Щати вече е поел по пътя на не-демократичната империя.
Няколко фактора указват обаче, че това развитие ще бъде краткотрайно и че по всяка вероятност то ще завърши с икономически и политически колапс.
Военно Кейнсианство: Всеки имперски проект е скъп. Потокът на националното богатство – от данъкоплатците и (все повече) от чужди заемодатели, през правителството, към военни предприемачи, откъдето (но вече в значително съкратена форма) той се връща към данъкоплатците –, той създава една форма на „военно Кейнсианство“, в което местната икономика изисква и насърчава значителни военни амбиции, за да се избегне рецесия или колапс.
Единното президентство: една постоянна военна амбиция е по същество анти-републиканска, тъй като тя тежнее към концентрация на изпълнителната власт. В Съединените щати, президентът Джордж У. Буш подкрепя една езотерична интерпретация на Конституцията, наречена „теорията на единния изпълнител“, която по същество счита, че президентът има правото да пренебрегва разделението на властите, записано в Конституцията, като по този начин създава една затворена верига, в която постоянната война и единното президентство се подсилват и насърчават взаимно.
Неуспешен контрол над екзекутивната амбиция: законодателната и съдебна власт в САЩ изглежда не са в състояние да ограничат президента и така да ограничат имперската амбиция. Директната опозиция от страна на хората, под формата на демократични действия или насилствен бунт, са малко вероятни, защото телевизията и печатните медии до голяма степен намират за не печеливша стратегията да информират обществото относно действията на националните водачи. Нито пък е вероятно, че армията ще направи опит за вземане в свои ръце на изпълнителната власт чрез преврат.
Банкрут и колапс: изправени лице в лице с границите на техните огромни, но все пак не безкрайни, финансови ресурси, и лишени от политически контрол върху разходите, осигуряван от една действаща демокрация, Съединените Щати ще бъдат изправени в рамките на много кратко време пред финансов или дори политически колапс у дома и една значително снижена способност за упражняване на сила навън.
Дискусия
Военното Кейнсианство
Продължаващата милитаризация на външната политика на САЩ се изостри значително през последните години, с все по-скъпо военно участие в Афганистан и Ирак. Това участие се появи като следствие от множество специфични политически фактори, включително идеологическите предразположения на настоящия режим, нарастващата нужда от материален достъп до богатите на петрол региони на Близкия Изток, както и дългосрочното двупартийно акцентиране върху хегемонията като основа за националната сигурност. Домашната икономическа основа за това участие обаче бива постоянно пренебрегвана. Действително, хегемонистичната политика на Америка може по много начини да бъде разбрана най-добре като неизбежен резултат от десетилетната политика на военно Кейнсианство.
По време на Депресията, която предшестваше Втората световна война, английският икономист Джон Мейнард Кейнс, един либерален капиталист, предложи форма на управление, която да смекчи възходите и сривовете, свързани с капиталистическата икономика. За да се предотврати свиването на икономиката – едно развитие, което обикновено е свързано със социални трусове, според Кейнс правителството трябва да прави дългове, за да осигури работа на хората. Някои от тези дефицитно-финансирани държавни работни места може би са социално полезни, но Кейнс не беше и против работа за запълване на времето, ако това е необходимо. През периодите на просперитет правителството би ограничило разходите си и отново би възстановило хазната. Това противоциклично планиране бе наречено „подпомагане чрез помпене“ (pump-priming).
След като пое президентството на САЩ през 1933, Франклин Рузвелт, с помощта на конгреса, осъществи няколко Кейнсиански мерки, включително социализирани планове за пенсиониране, минимални заплати за всички работници, както и финансирани от правителството работни места по масивни проекти, например моста Трибъроу в Ню Йорк, Големият Кули-бент в щата Вашингтон, както и управлението на долината Тенеси, един проект за контрол над наводнения и производство на електроенергия, който покриваше седем щати. Консервативните капиталисти се страхуваха, че една такава степен на правителствена намеса ще „обеззакони“ капитализма – който те разбираха като система от почти природни закони – и ще измести баланса на властта по посока на работниците и техните профсъюзи. По тези причини видни обществени фигури се опитваха да удържат противоцикличните разходи.
Началото на Втората световна война обаче направи възможна една значително модифицирана форма на държавен социализъм. Работещият в изгнание полски икономист Михал Калеки приписа успеха на Германия по преодоляването на глобалната депресия на един феномен, който беше наречен „военно Кейнсианство“. Държавните разходи за въоръжаване увеличаваха производството, а също имаха влияние върху цялостното потребление, тъй като увеличаваха приходите на работниците. И двете тия развития са в съгласие с общата кейнсианска доктрина. В допълнение, увеличаването на постоянните армии погълна много работници, често млади мъже с ниска квалификация и образование. По този начин армиите станаха работодател от последна инстанция, подобно на Корпуса за гражданско съхранение на Рузвелт, но в много по-голям мащаб.
Вместо да правят мостове и язовири, работниците щяха да произвеждат куршуми, танкове и бойни самолети. В това беше цялата разлика. Макар че Адолф Хилер не предприе въоръжаването по чисто икономически причини, фактът, че той защищаваше правителствената подкрепа за военното производство го направи приемлив не само за германските индустриалци, които инак може би биха се противопоставяли на дестабилизиращата му експанзионистична външна политика, но така също и за мнозина други по целия свят, които възторжено приветстваха постигането на едно „Германско икономическо чудо“.
В Съединените щати, Кейнсианските политики продължиха да облагодетелстват работниците, но както и в Германия, те все повече облагодетелстваха богатите производители. Към края на войната в САЩ беше се устновила една значителна промяна. Дуайт Айзенхауер, който помогна да се спечели войната и по-късно стана президент, описа по следния начин тази промяна в прощалната реч на президентството си:
„Днес нашата военна организация само малко прилича на онази, позната на който и да е от моите предшественици в мирно време, или дори на бойците от Втората световна война и Корея.
До преди последния от нашите световни конфликти, САЩ нямаха военна индустрия. Американските производители на плугове можеха, с време и според изискванията на ситуацията, да правят и мечове. Но ние не можем да си позволи повече една импровизационна стратегия на националната защита; ние бяхме принудени да създадем една постоянна военна индустрия с гигантски пропорции. Освен това три милиона мъже и жени са директно заети в тази индустрия. Ние изразходваме годишно за военна сигурност повече, отколкото е нетният приход на всички американски корпорации.
Това съединяване на едно огромно военно учреждение с една също толкова огромна военна индустрия е ново в американския опит. Цялостното му влияние – икономическо, политическо, дори духовно – се чувства във всеки град, във всяко учреждение, във всяка служба на федералното правителство. Ние признаваме острата нужда от едно такова развитие. Но ние не трябва да изпускаме из очи неговите тежки последствия. Нашият труд, ресурси и живот са директно свързани с това; така е и със самата структура на нашето общество“.
Айзенхауер дори си позволи да предположи, че едно такова развитие, което той нарече „военно-промишлен комплекс“, би могло да бъде смъртоносно за американските идеали. Краткосрочните икономически изгоди бяха очевидни, но самата природа на тези изгоди … насърчаваше едно прекъсване на Кейнсианското настояване за ограничаване на правителствените разходи в добри времена. Благоденствието на Съединените щати започна да зависи все повече от създаването и поддържането на една огромна военна машина, така че военното превъзходство и икономическата сигурност започнаха все повече да се преплитат в представите на гласоподавателите. Никой вече не искаше да изключва помпата.
…
През годините на Клинтън военните разходи спаднаха до около три процента от БНП. Въпреки това икономиката се развиваше бурно през втория мандат на Клинтън, най-вече поради бума в информационните технологии, слабостта на японската икономика и – парадоксално – един доста сериозен опит да се намали държавния дълг. Военното Кейнсианство, оказа се, не е единствения начин да се насърчи развитието на икономиката. С идването на власт на Джордж У. Буш обаче военното Кейнсианство отново се завърна. Действително, след като той започна войната си в Ирак, инак не съвсем постоянното съотношение между военните разходи и икономическия растеж стана почти паралелно. Едно покачване на военните разходи през дадено тримесечие предизвикваше покачване на БНП, а тяхното намаляване пък предизвикваше намаляване на БНП.
За да разбере истинската мощ на военното Кейнсианство в американската икономика днес, човек трябва да разглежда официалните военни статистики много предпазливо. „Военния“ бюджет например не включва такива важни пера като разходите на Министерството на енергетиката за разработване на атомни оръжия (16,4 милиарда за 2006 г.), разходите на Министерството на вътрешната сигурност за „защита“ на САЩ (41 милиарда), или ония на Министерството за делата на ветераните, отделени за доживотни грижи за тежко ранените (68 милиарда). … Икономистът Робърт Хигс оценява такива скрити разходи за 2002 г. на сумата 138,7 милиарда.
Единното президентство
Военното Кейнсианство може и да е икономическо развитие с други средства, но то много често води до реални войни или ако не точно до войни, то поне до политическа среда, която е много войнолюбива. Това създава затворена верига: американските президенти знаят, че военното Кейнсианство тежнее към концентрация на властта по посока на изпълнителната власт – и така ония от тях, които желаят по-голяма власт, естествено са склонни да насърчават по-нататъшно развитие на военнопромишления комплекс. И тъй като нещата са взаимосвързани, обичайният резултат е реална война, основаваща се не толкова на изискванията на националната защита, а по-скоро на домашната политическа логика на военното Кейнсианство. Както отбелязва Сенаторът Робърт Ла Фолет стари: „Във време на мир, военната клика настоява за подготовка към война. А щом подготовката е привършена, те настояват за водене на война.“
Джордж У. Буш доведе това естествено политическо развитие до крайност, която никога преди не е била преживявана от американските избиратели. Всеки президент досега е търсел по-големи пълномощия, но Буш – чийто баща изгуби поста на 44-ти президент в честни и открити избори – изглежда вярва, че увеличаването на президентската власт е както негово право по рождение, така и централен компонент на неговото историческо завещание. В тази си вяра той е поддържан от неговия вицепрезидент и главен съветник, Дик Чейни.
…
Буш твърди, че той е „командирът“ и „решаващият“ и че следователно той „не дължи никому обяснения“ за каквото и да било. … По време на един дебат през януари 2006, Джон Ю, бившият заместник главен прокурор (от 2001 до 2003), беше запитан дали който и да било закон може да спре президента ако „той би искал да измъчва някого“, като например да „смачка тестисите на детето на измъчваната личност“. Отговорът на Ю: „Мисля, че това зависи от въпроса защо именно президентът мисли, че е необходимо да направи това“.
…
Известен е навикът на президента да подписва проекто-закони, придружавани от „заявления“, които според Американската Юридическа Асоциация „утвърждават правото на президента Буш да игнорира или откаже да приведе в сила закони, одобрени от Конгреса“. Всички предишни 42-ма президенти заедно са подписали заявления, освобождаващи ги от клаузите на 568 нови закони, докато Буш до днес се е освободил от повече от 1000 такива клаузи.
Неуспешен контрол над екзекутивната амбиция
Представата на сегашната администрация за политическата власт е далеч не уникална. Малцина президенти, ако изобщо някои, са се опитвали да се съпротивяват срещу увеличаването на изпълнителните пълномощия, което е естествено следствие от военното Кейнсианство. Нещо повече, разделението на властта между президента, Конгреса и юридическата власт (the judiciary) – често описвано като същината на американската демокрация – беше значително подкопано през последните години. Хората, пресата и военните също изглежда горят от желание да дадат повече власт на „военновременния“ президент, оставяйки Буш или онези, които ще го последват, с почти развързани ръце в преследването на имперския проект.
Конгресът: корумпиран и изпълнен с безразличие, Конгресът, който отците-основатели разглеждаха като водещ клон на правителствената власт, напълно се е отказал от правото си да обявява война. Наскоро той дори предостави на президента законното право да задържа когото и да било, дори американски граждани, без съдебно разпореждане, да задържа чужди граждани без прибягване до habeas corpus[1], както и използва разнообразни методи на разпит, които той може, единствено по собствено усмотрение, да разглежда като мъчение или не.
Съдилищата: юридическото разклонение на властта е също толкова неефективно при ограничаването на президентската амбиция. Върховният съд активно подпомогна избирането на настоящия президент, а по-низшите съдилища биват все повече запълвани от съдии, които смятат, че трябва да отстъпват на неговите желания. През 2006 например, съдията Дейвид Трейгър отхвърли тъжбата на тридесет и пет годишния канадски гражданин Махер Арар, който през 2002 беше арестуван от държавни агенти на САЩ на летището Кенеди и прехвърлен в Сирия, където в продължение на десет месеца е бил измъчван, преди да бъде пуснат на свобода[2]. Срещу Арар не са били повдигнати никакви обвинения и неговите мъчители в края на краищата са били принудени да признаят, че той не е бил свързан с никакво престъпление. Обосновавайки отхвърлянето си, Трейгър посочи с одобрение едно предишно постановление на Върховния съд, че такова осъждане би „заплашило нашата обичайна политика на поддръжка за президента по въпросите на външната политика“.
Военните: възможно е военните в САЩ да вземат властта в свои ръце и да обявят диктатура. Така завърши Римската република. За да го направят обаче доброволно, военните би трябвало да се откажат от връзките си с цивилното общество, където символичното значение на конституционната легитимност все още е много силно. … Сегашната система вече дава на военното командване толкова много – под формата на финансиране, престиж и бъдеща заетост чрез военнопромишлената въртяща се врата – че един рискован преход към каквото и да било управление, напомнящо директно военно управление, няма почти никакъв смисъл при нормални условия.
Хората: Биха ли могли самите хора да възстановят конституционното управление? Едно движение отдолу, което да пречупи хватката на военнопромишления комплекс и да установи публично финансиране на изборите е сравнително мислимо. Но, като се има пред вид здравия контрол върху масовите медии и трудностите при мобилизирането на разнородното население на САЩ, то е малко вероятно. Нещо повече – самите хора се наслаждават на Кейнсианските облаги от имперския проект на САЩ и – с малки изключения – до тук не са страдали от последствията му. През 2003 година, когато започна войната в Ирак, гражданите на САЩ можеха поне да претендират, че това е дело на администрация, която беше изгубила народното гласуване. Но през 2004 година Буш спечели изборите с повече от три милиона гласа преднина, правейки неговата война наша.
Банкрут и колапс
По-вероятната спирачка на президентската власт, както и на военните амбиции на САЩ, ще бъде икономическия провал, който е неизбежен спътник на военното Кейнсианство. Традиционното Кейнсианство е стабилна система от две части, съставена от дефицитно харчене в лоши времена и плащане на дългове в добри времена. Военното Кейнсианство е нестабилна система, съставена от една част. Без политически контрол, дългът нараства, докато достигне критична точка.
В бюджета за 2006 Конгресната служба за изследвания преценява, че разходите на Пентагона по операцията Продължителна Свобода и операцията Иракска Свобода ще бъдат около 10 милиарда на месец, или около 120,3 милиарда за цялата година. В средата на 2006 общите разходи за войните в Ирак и Афганистан бяха достигнали сумата от около 400 милиарда. Джоузеф Щиглиц, нобелов лауреат, и неговата колежка Линда Билмс се опитват да направят прогноза за реалните разходи за Иракската война. Според тях до 2015 година тя ще е струвала около 2 билиона. Консервативният Институт за Американско Предприемачество предлага цифра на другия край на спектъра – 1 билион. И двете преценки са на ниво далеч по-високо от това, което администрацията на Буш признава публично.
В същото време външният дълг на САЩ … нарасна през 2005 до 782,7 милиарда, четвъртата поредна година, в която американският търговски дефицит поставя рекорд. Само с Китай дефицитът нарасна до 201,5 милиарда, най-високият дисбаланс регистриран когато и да било от някоя страна. Междувременно от средата на 2000-та година страната изгуби над три милиона работни места в областта на производството. За да се опита да се справи с тия дисбаланси, на 16 март 2006 Конгреса повиши допустимата граница на националния дълг от 8,2 билиона на 9 билиона. Това беше четвъртия път откак Джордж Буш взе властта, в който се налагаше да се завишава границата. Ако Конгресът не би я завишил, правителството на САЩ не би било могло да взема повече пари назаем и би трябвало да обяви неспособност за погасяване на задълженията върху масивния си дълг.
Сред кредиторите, които финансират тази безпрецедентна сума са централната банка на Китай (с резерви от 854 милиарда в долари и други чужди валути) и Япония (850 милиарда) – като и двете банки са мениджъри на огромните търговски излишъци, които тези страни имат със САЩ. Това обяснява защо досега дългът на САЩ не е поставил в ход онова, което предсказва стандартната икономическа теория, т. е. рязко спадане на стойността на долара, последвано от бързо свиване на американската икономика. Китайското и японско правителства все още се съгласяват да плащат в долари, за да поддържат американското търсене на техните продукти. Заради поддържането на собствената си вътрешна заетост и двете страни заемат огромни суми на американската хазна, но няма гаранции за това колко дълго те ще бъдат в състояние да го правят.
Увереност в основните заключения
Трудно е да се предскаже ходът на една демокрация – още повече когато тази демокрация е толкова корумпирана колкото тази на Съединените Щати. С новото мнозинство на опозиционната партия и в двете палати, страната би могла да започне едно трудно отдръпване от военното Кейнсианство. Както англичаните след Втората световна война, САЩ биха могли да изберат да запазят демокрацията си като се откажат от имперския проект. Англичаните не успяха да ликвидират империята си по особено блестящ начин – и дори имаше няколко опита от страна на британските имперски привърженици да се противопоставят на демократичния избор на страната си, за да запазят привилегиите си – особено очевиден е примера с Кения от 1950 г. Все пак гражданите на Британските острови избраха демокрацията пред империята – и тази нация продължава да преуспява като нация, ако не и като империя.
В момента обаче изглежда, че гражданите на САЩ биха предпочели римския подход и че те подтикват правителството си към поддържане на една фасадна демокрация, докато накрая нацията изпадне в пълен банкрут.
Разбира се, банкрутът ще означава за Съединените Щати също толкова малко край, колкото той означаваше край и за Германия през 1923, Китай през 1948 или Аржентина през 2001 година. Той дори би могъл да открие възможност за едно неочаквано възстановяване на американската система, за военно управление, революция или просто някакво ново развитие, което в момента ние не можем да си представим. Разбира се, такъв банкрут би означавал и едно драстично спадане на сегашния американски стандарт на живот, загуба на контрол над външната политика, процес на приспособяване към възхода на други свръхсили като Китай и Индия, както и по-нататъшно дискредитиране на идеята, че Съединените Щати са някак си изключителни в сравнение с други нации. Американците ще трябва да се научат на това какво означава да бъдеш една далеч по-бедна нация, както и на маниерите на поведение, които вървят заедно с това.
Националните Разузнавателни Оценки рядко съдържат потресаващи нови факти. За мен те винаги се четат като статии от списания или щателно проучени и снабдени със забележки под линия студентски писмени работи. Когато жена ми веднъж ме попита какво толкова им е секретно, аз й отговорих, че вероятно това е най-многото, което можем да направим за тях.
[1] Английски закон от 1679, който гарантира неприкосновеността на личността, (бел.пр.).
[2] Подобен е и случаят с Мурат Курназ, гражданин на Бундесрепубликата, който е бил задържан и измъчван по абсолютно същия начин. Случаят предизвика мини политическа криза в Германия след като стана ясно, че задържането му е станало с мълчаливото съгласие на редица водещи политически фигури. Очевидно това е практика, която се използва вече навсякъде. (бел. пр).
