Украинци по време на демонстрация на гроба на поета Тарас Шевченко, Канив, Украйна, септември 1991 г.
Alain Nogues/Sygma/Getty Images
Краят на Съветския съюз през 1991 г. изненада всички, включително и човека, който беше най-пряко отговорен за него. През 1985 г. Михаил Горбачов стартира своята „перестройка“ – програма за реформи, целяща радикално преструктуриране на съветското общество. Един от ключовите аспекти на тази инициатива, гласността, обещаваше, че от този момент нататък работата на партията-държава ще бъде „прозрачна“. С други думи, комунистическите служители можеха да бъдат критикувани открито. Сред многото неочаквани последици от тези реформи беше появата на нови гражданско-политически организации, които разбиваха монопола на комунистическата партия върху публичното пространство.
В сателитите на Съветския съюз в Източна Европа перестройката окуражи вътрешните опозиционни движения, които спомогнаха за започването на поредица от „нежни“ революции, като онази на Солидарност в Полша и „Кадифената революция“ в Чехословакия, които свалиха комунистическите режими през 1989 г. Но реформите, както показва историкът Марк Крамер, насърчиха и съпротивата в самия Съветски съюз, включително народните фронтове в Прибалтика и националистическото движение в Грузия, което призова за независимост.
В Украйна, втората по големина република в Съветския съюз, липсваше единна национална опозиция. Въпреки това на 1 декември 1991 г. повече от 90% от украинците гласуваха в подкрепа на независимостта. Борис Елцин, който през юни беше избран за президент на Русия, предполагаше, че дори ако СССР се разпадне, Украйна ще остане присъединена към Русия. Когато един украински журналист разкритикува нежеланието му да се откаже от републиката, прессекретарят на Кремъл избухна: „Вие не искате да живеете в съюз с Русия? За вас това е комунистическото наследство? Тогава си вървете, но ни върнете Крим и Донбас!“
За да оправдае агресивната си война срещу Украйна, която продължава вече девети месец, Владимир Путин използва същата реторика, която Елцин и неговите сътрудници използваха тогава, за да докажат, че Украйна е изобретение на Съветския съюз, немислимо извън Русия. Както всяка мощна пропаганда, това твърдение почива на зрънце истина: в много отношения постсъветска Украйна е продукт на десетилетия съветско управление. От Съветския съюз Украйна наследи държавен апарат и институционални структури, обхващащи територии, които преди да бъдат включени в Украинската съветска социалистическа република (УССР) след Втората световна война, са били под най-различни администрации, сред тях администрациите на Полша и Литва, Австрия и царска Русия. Съветите създават обширна държава – колкото съветска, толкова и украинска – но заедно с това и украинска идентичност, която отразява новия градски, мултиетнически и двуезичен характер на населението на Съветска Украйна. Тази идентичност вече не се определя като опозиция на Русия, както е било в епохата на романтичния национализъм. По времето на СССР на Русия се е гледало като на приятелски настроена по-възрастна сестра, която е по-напред по пътя към комунизма.
В продължение на двеста години украинците реагират на променящите се обстоятелства, като създават разкази за националното си минало. През ХХ век те обявяват своята независимост пет пъти: през 1918 г. в Лвов и Киев, през 1939 г. в Закарпатието, през 1941 г. отново в Лвов и през 1991 г. в Киев. Всеки път те трябва да създадат не само украинска държава, но и да дефинират наново украинската нация. Как е трябвало да изглежда тази нация в никакъв случай не е било очевидно. Например украинските националисти от XIX в. не са били единни в разбирането си за това какво отличава украинците и дали поляците или руснаците представляват по-голяма заплаха за украинската идентичност. Дори само сред галицийските руси е имало не по-малко от пет различни ориентации: Полонофили, украинофили, русофили, староруси и малоруси. По време на Втората световна война някои украинци се доверяват на нацистка Германия, докато други смятат, че шансовете им да постигнат някаква форма на държавност ще бъдат по-големи под съветска власт. След 1991 г. се появяват нови разделения – основно между източните украинци, които остават привързани към постсъветска Русия, и западните, които гледат по-скоро към Запада, отколкото към Москва. Руско-украинската война е последният кървав етап както от незавършения разпад на съветската империя, така и от дългата история на украинския национализъм.
***
Рутенският език[1], както се нарича украинският по онова време, се разграничава от руския и белоруския между XIII и XIV в., когато повечето от хората, които го говорят, живеят на териториите на бившата средновековна държава Киевска Рус. След като стават жертва на монголите, различните територии, принадлежали преди това на Киевска Рус, сега разделени между различни княжества, са управлявани от Златната орда, Московия, Унгария, Османската империя и Полша и Литва. През XVII в. се формира отделна рутенска идентичност, въпреки че все още не съществува рутенска или украинска нация, за която да може да се говори. В земите, където се говори рутенски език, „Образованието, провеждано предимно на полски език, осигурява на благородниците от рутенски произход възможност за асимилация в полската нация – нация на благородниците.“ (според британския историк Андрю Уилсън: „Украинците: Неочакваната нация“)
Преди края на XVI в. повечето рутени в Полско-литовската общност са принадлежали към православната вяра. По време на Брестката уния през 1596 г. е създадена отделна гръко-католическа или униатска украинска църква, пряко подчинена на папата. Православните казаци и селяни се противопоставят на унията, като най-известна е ситуацията през 1648 г., когато казашкият водач (хетман) Богдан Хмелницки повежда въстание срещу полското управление. В договора от Переяслав през 1654 г. Хмелницки се задължава да бъде верен на царя, като по този начин украинските територии временно попадат под руски контрол. По-късно договорът, който русофилските разкази определят като сливане или „обединение на Русия“, е използван за обосноваване на претенциите на Русия към Украйна. Украинските националистически историци, напротив, определят договора като акт на доброволно обединение, чрез който казашкият хетманат е потърсил руска закрила, без да се е отказал от своята автономия.
След разделянето на Полша през XVIII в. украинските земи под полска власт отново са поделени, този път между Русия на изток и Австрия на запад. Както под австрийско, така и под руско управление украинският национализъм се развива успоредно с полския. Когато през 1830-1831 г. жителите на Конгресна Полша, територия, която Русия е придобила от Наполеон, се вдигат на въстание, царските власти го потушават и се опитват да противодействат на влиянието на полските националисти, като насърчават тристранна руска националност, включваща руснаци, белоруси („бели руснаци“) и украинци („малки руснаци“).
За да насърчат развитието на тази обща „Рус“-идентичност сред украинските елити, царските чиновници откриват нови университети в Киев и Харков. Но вместо центрове на русофилската култура, както се надяват чиновниците, университетите се превръщат в огнища на украинския национализъм. В Киев те стават дом на тайно общество – Братството на светите братя Кирил и Методий, чиито членове разглеждат украинците като отделна националност, определяна от антагонизма както срещу Полша, така и срещу Русия. Най-прочутият член на Братството е поетът и художник Тарас Шевченко. Бивш крепостен селянин, през 1840 г. Шевченко публикува в Санкт Петербург сборник с балади, озаглавен „Кобзар“, който поставя основите на нова народна украинска литература. Николай Костомаров, друг член на Братството, в своя манифест „Книгите на зараждането на украинския народ“, призовава за по-голяма, ръководена от украинци славянска конфедерация, изградена върху егалитарни принципи и народно представителство. И двамата мъже, твърди Уилсън, определят украинската нация като изконно демократична, коренно различна от Русия по своята „любов към свободата на своите срещу желанието на империалистите да управляват всички останали във вериги“. През 1847 г. царските чиновници арестуват Костомаров и Шевченко и отхвърлят Братството като инструмент на полска интрига. Когато през 1863 г. поляците отново се разбунтуват, царските служители забраняват всички украински публикации и обявяват украинския език за полско изобретение.
Музей на изящните изкуства в Харков
Иля Репин: Запорожките казаци пишат писмо до султана (скица), 1893 г.
В Австрия украинското националистическо движение се разгръща след 1848 г., когато украинците в Галиция и съседната провинция Буковина за първи път се организират политически в Рутенския върховен съвет. През предходните десетилетия австрийските официални лица подкрепят претенциите на рутените срещу полските революционни стремежи и ги насърчават да развиват собствена идентичност чрез културни институции като богословската семинария за рутени-гръкокатолици в Лвов (по онова време Лемберг). Сега обаче Хабсбургската монархия прави мълчалив компромис с поляците, като им позволява да станат доминираща сила в Галиция в замяна на тяхната лоялност. Разочарована, рутенската интелигенция в управляваната от Австрия Галиция търси закрила в Русия и приема „малоруската“ идентичност, която царските чиновници популяризират като част от антиполската си кампания. Това русофилско настроение преобладава сред австрийските украинци до 80-те години на XIX в., когато Австрийската империя потиска русофилството на украинците в поредица от съдебни процеси. По-късно надмощие взема едно украинофилско течение с популистка насоченост, подкрепяно от австрийската администрация.
Първата световна война открива множество нови възможности за украинските националисти, като едновременно с това слага край на царската и австро-унгарската империя. Това става при изключително нестабилни условия. Между 1917 и 1919 г. регионите в днешна Украйна преминават последователно през не по-малко от шест различни правителства: Независима Украинска национална република (УНР), създадена през 1917 г.; контролирана от болшевиките Украинска народна република, провъзгласена през ноември 1917 г. в източната част на страната; едномесечно възстановяване на УНР през 1918 г.; контролирано от Германия марионетно правителство; още едно повторение на УНР под ръководството на комитет, наречен Директорат; и още една независима държава в бившите австрийски територии – Западноукраинска национална република (ЗУНР), която се обединява с Директората през 1919 г. През следващата година многобройни армии – болшевиките, белите, полската армия, войските на Антантата и анархистките сили – прекосяват териториите на тази хибридна украинска република. В кървавата гражданска война републиката губи част от земите си в полза на Полша, други – в полза на Румъния, а трети – в полза на болшевиките. Разпръснати в няколко империи, говорещите на украински език няма да бъдат обединени в една държава повече от две десетилетия.
***
Обединението им е съветски проект. След като печелят гражданската война в Русия и си възвръщат по-голямата част от бившата царска империя, болшевиките пристъпват към реорганизация на териториите, които управляват, в нов вид държава. Как точно ще изглежда тази държава не е сигурно, но тя ще трябва да укроти неруските национализми, по-специално украинското национално движение, едно от най-изявените и добре организирани в бившата империя. В трудовете си за Украйна Ленин развива своя подход към „националния проблем“, основан на идеята, че национализмът е неизбежен етап по пътя към комунизма. Следователно новата болшевишка държава, както си я представя Ленин, е трябвало да включи в своите структури националните идентичности.
Украинците, от своя страна, се опитват да формират национална идентичност още от средата на XIX век. Докато по-голямата част от селското население все още не мисли за себе си като за етническа група, украинските елити имат своя собствена литература още от времето на „Енеида“ на Иван Котляревски – пародия на „Енеида“ на Вергилий, публикувана през 1798 г., със запорожски казаци в главните роли. „До неотдавна все още се говореше, че украинската република и украинската нация са измислени от германците“, казва Сталин, тогава комисар по въпросите на националностите, през 1921 г. „И все пак е ясно, че украинската нация съществува и че развитието на нейната култура е комунистическа отговорност.“
Така Украинската съветска социалистическа република става една от основните съставни, квази-суверенни републики на СССР, когато е официално създадена на 30 декември 1922 г. На практика СССР е империя, управлявана от Москва, но определяща себе си в антиимперски термини. Привързаността му към антиимпериализма е трудна задача за неруските националности, особено за украинците, много от които смятат рускоезичните болшевики за наследници на по-стара имперска традиция, която е потискала украинската култура. Ленин вярва, че може да преодолее тези подозрения, като привлече повече неруснаци в комунистическата партия и в структурите на съветската държава. Тази идея е в основата на кампанията за „коренизация“ – натурализация, в рамките на която местни украинци се издигат на важни постове в партията-държава, а украинският език става доминиращ в обществените институции. До края на 1920-те години почти всеки ученик в Украинската ССР учи на украински език.
Като култивират лоялност сред украинскоговорящите кадри, съветските служители се надяват и да заздравят хватката си върху селячеството, което продължава да се интересува повече от земята, отколкото от неща като национално самоопределение, антиимпериализъм или комунизъм. Между 1918 и 1920 г., когато в Украйна се разразява смъртоносна гражданска война между белите, червените и зелените (местни селски милиции, които се противопоставят на белите и червените), въоръжени селски бунтове разтърсват селата. Анархисткият революционен селски водач Нестор Махно се сражава привидно с всички: Украинската народна република, Централните сили, Бялата и Червената армия. Нито една от тези сили не успява да овладее селските вълнения.
Политиката на коренизацията, която болшевиките въвеждат в Украйна, е поразително прогресивна, особено в сравнение с агресивната антималцинствена политика, която Полша и Румъния провеждат по същото време, но тя е краткотрайна. През 1930-те години кампанията на Сталин за „ускорена колективизация“ предизвиква т. нар. Голодомор – масов глад, при който умират почти четири милиона украинци, а репресиите, свързани с него, са насочени срещу „криминални и декласирани елементи“, сред които и служители, натоварени с прилагането на коренизацията. До този момент повечето украинци са живели в селата, но се появява нова градска класа и пролетариат, тъй като оцелелите от глада започват да се стичат в бързоразвиващи се градове като Харков. До края на 1930-те години повечето градове в Украинската ССР, които преди това са били русифицирани, стават предимно украински.
Украински селяни, посещаващи Харков от провинцията, се събират в чайна, поддържана от съветското правителство, Украйна, януари 1924 г.
Topical Press Agency/Getty Images
През 1939 г., след подписването на пакта Рибентроп-Молотов, Сталин анексира Източна Полша и включва част от нея в състава на Украинската ССР като „Западна Украйна“ под претекст, че етническите украинци трябва да бъдат спасени от преследване от страна на поляците. Това е същата реторика, която използва и Путин: Нахлуването на Русия в Украйна уж е отговор срещу „геноцидната“ политика на украинското правителство спрямо рускоезичните малцинства в източната част на страната. През следващите години съветските власти се опитват да култивират съветско-украинска идентичност на новоприсъединената от Полша територия, която за кратко време са загубили от нацистката окупация. За да я реинтегрират в Украинската ССР в края на Втората световна война, те започват да депортират лица, които смятат за класови врагове – най-вече поляци и евреи – и да привличат етнически украинци и руснаци за персонал на новата администрация.
Но налагането на съветска идентичност в анексираните територии се оказва трудно, тъй като през междувоенните години тамошните украинци развиват още по-радикален национализъм. Стълб на тази традиция е Организацията на украинските националисти (ОУН), основана от Ивхен Коновалец през 1929 г., която издига национална идентичност, противопоставяща се на поляците, румънците и руснаците, и се стреми към независима държавност. За да се противопостави на реда, установен в резултат на Версайския договор, който превръща украинците в най-голямата националност в Европа без собствена национална държава, ОУН прибягва до конспиративни и терористични методи. Повлияни от трудовете на Дмитрий Донцов, който вярва, че украинците трябва да преодолеят своята провинциалност и маргиналност в Европа с всички необходими средства, членовете ѝ отхвърлят либералния ред и приемат особена смесица от национализъм и фашизъм. Те гледат благосклонно на нацистка Германия, споделяйки желанието ѝ да преработи Европа според визията за етническа чистота.
До 1940 г. 11 000 членове на ОУН се разделят на две фракции. По-радикалната, ОУН-Б, е ръководена от родения в Галиция Степан Бандера, който се съюзява с нацистите по време на окупацията на Западна Украйна. През 1940 г. и 1941 г. ОУН-Б си сътрудничи с офицери от Абвера и Вермахта, като им помага да се подготвят за германско-съветската война, формирайки два изцяло украински батальона и „работни групи“, които да помогнат за организирането на администрацията в териториите, „освободени“ от германците в замяна на неясни обещания за независимост. Когато през юни 1941 г. Бандера обявява независимостта на Украйна в Лвов, германските власти арестуват и го интернират в концентрационния лагер Заксенхаузен. Хората на Бандера, организирани във въстаническа армия, продължават да провеждат кампании за етническо прочистване заедно с други украински паравоенни части, насочени по-специално срещу полски цивилни граждани.
Когато през 1944 г. Червената армия започва да си възвръща териториите, окупирани преди това от Германия, тя е посрещната от украинските националисти с тероризъм. Съветският съюз отговаря с контравъстанически операции, които продължават до 1950-те години и при които загиват над 150 000 украинци. И въпреки това, дори когато съветските власти изкореняват националистическите организации, те запазват украинския език като официален език на администрацията и образованието във възстановените територии (въпреки че на практика много партийни и държавни служители ползват руски език). През 1956 г., в стремежа си към власт след смъртта на Сталин, Никита Хрушчов предоставя Крим на Украинската ССР, за да си осигури лоялността на украинските комунистически елити. Той прави това в деня на тристагодишнината от подписването на Переяславския договор – едновременно подчертавайки историческите връзки на Русия с Украйна и засилвайки привилегирования статут на Украйна сред съветските републики.
***
Федералната структура, въведена от Ленин през 1920-те години – отделни републики със собствени партийни и държавни институции, обединени от Комунистическата партия с център в Москва – се запазва през следващите десетилетия. Когато през 1990-те години тя се фрагментира по етнически или национален признаци, много наблюдатели стигат до заключението, че причината за нейния упадък е национализмът. И все пак самият Съветски съюз е очертал тези граници, за да държи национализма под контрол. Ерозията на комунистическата власт премахва единственото нещо, което не позволява на различните етнотериториални единици на федерацията да се разделят.
Национализмът замени марксизма-ленинизма, тъй като комунистическата партия и съветският проект загубиха легитимност по времето на Горбачов; бивши комунисти като Леонид Кравчук, бъдещият президент на независима Украйна, се превърнаха в националисти буквално за една нощ. Както посочва историкът Владислав Зубок в неотдавнашния си разказ за разпадането на Съветския съюз, „тези, които преследваха и хвърляха в затвора украинските националисти, прегръщаха бившите си жертви и със сълзи на очи пееха украински песни“.
Всъщност именно Русия е инициатор на това отдалечаване от Съюза по посока на национализма – този път не за насърчаване на други националности, а за отстояване на руската култура и интереси, които, както вече твърдят мнозина, са били силно пренебрегнати по време на съветското управление. Борис Елцин – строителен бригадир, превърнал се в популистки политик благодарение на конкурентните избори, въведени от Горбачов – се превърна в говорител на руските интелектуални елити, самопровъзгласили се за либерали, които бяха разочаровани от съветския комунизъм и бавния темп на реформите. Но Елцин дължеше внезапното си идване на власт и на друга част от руската общественост: консервативните националисти, които вярваха, че руснаците са станали жертва на съветския комунизъм също толкова, ако не и повече от другите националности. Подобно на Александър Солженицин, чийто „Архипелаг ГУЛАГ“ най-накрая е публикуван в Съветския съюз по време на перестройката, тези хора смятат комунизма за чужд на руската национална идентичност и призовават за връщане към предсъветските руски традиции. И накрая, Елцин потърси партньорството на елитите в неруските републики, които видяха в реформите на Горбачов възможност да настояват за по-голяма автономия и преструктуриране на Съюза – сред тях беше и новото ръководство на Украйна.
За разлика от няколко други сепаратистки движения в бившите съветски републики, това ръководство избягваше да използва насилие. В Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия и на други места разривът с империята беше внезапен и кървав, но в Украйна преходът беше по-спокоен и продължителен. След 1994 г. в новата независима република се провеждаше политика на десоветизация, но частично и неравномерно. Докато западният украински град Лвов, с дългогодишна традиция на радикален национализъм, пристъпи към незабавно премахване на съветските паметници и преименуване на улиците, градовете в източната част и центъра позволиха на остатъците от съветското минало да останат.
Кран демонтира паметника на Ленин на площад „Свобода“, бившия площад „Ленин“, Киев, Украйна, 24 август 1991 г.
Сергей Супинкс/AFP/Getty Images
Народното движение на Украйна или „Рух“, родено по време на перестройката, също не настояваше за категорично отделяне от Съветска Русия, както го правеше националистическата опозиция в балтийските държави, където през август 1989 г. хората излязоха на улиците, за да образуват жива верига в знак на протест срещу съветското управление. Макар че на учредителната си конференция през 1989 г. се застъпи за украинската независимост, Рух също така постанови, че Украйна ще остане „в рамките на съветската федерация“. Това противоречие, както посочва Крамер, „остава неразрешено“. След 1991 г. Рух започна да настоява за независимост, която в крайна сметка Украйна получи чрез преговори с Русия, а не чрез война.
Издръжливостта на специфичната съветско-украинска идентичност след 1991 г. до голяма степен обяснява защо отделянето на Украйна от Русия стана по мирен път. Националистите от рода на Рух, които осъждаха русификацията на Украйна и призоваваха рускоговорящите да се върнат към „майчиния си език“, твърдейки, че е „слабоволно и погрешно“ да се говори на руски, не представляваха по-голямата част от населението на Украйна, което беше двуезично и намираше подобни призиви за отблъскващи. Етническите руснаци в Украйна рядко владееха свободно украински език (макар че знаеха достатъчно, за да се разбират), но етническите украинци нямаха проблеми да се идентифицират като украинци, като същевременно заявяват, че руският е техен майчин език. Новоизбраните украински политици заимстваха част от реториката на Рух, но не провеждаха радикална политика от страх да не отчуждят това население, което Уилсън нарича „другата Украйна“.
Преходът към демокрация след оставката на Горбачов през 1991 г. предизвика икономически трудности в мащаби, невиждани в Русия от 1917 г. насам: през 1992 г. инфлацията се покачи от 200 до 2600%. Той доведе и до криза на идеите и ценностите. Марксизмът-ленинизмът и комунизмът бяха дискредитирани, но на тяхно място не се появи нищо друго освен жаждата за пари. Както един от интервюираните разказва на беларуската журналистка Светлана Алексиевич, преди 1991 г. съветските граждани „четяха, прелистихме тонове книги… мечтаехме за революция, но се страхувахме, че няма да доживеем да я видим“. Сега, когато Съветският съюз вече го нямаше, същите хора осъзнаваха, че техните мечти и интелектуални проекти са изчезнали заедно с него. Те видяха как библиотеките и театрите се превръщат в магазини и пазари. От страстни любители на книгите те се превърнаха в техни продавачи, за да опитат силите си в бизнеса – думата на деня. „Сега,“ казва един озлобен руснак на Алексиевич, „търгуваме петрола си за гащи.“
Въпреки че правителството на Елцин предприе някои либерализиращи мерки, като например указа за цените, който проправи пътя на прехода на Русия към пазарна икономика, тези реформи дойдоха твърде късно и приеха формата на приватизационни политики, които старият съветски елит и криминални елементи манипулираха, за да натрупат огромно богатство. Появи се нова социална класа: олигарсите. През 1998 г. рублата се срина и Русия изпадна в неплатежоспособност по дълговете си. През следващото десетилетие БВП на Русия нарасна с над 80 % благодарение на износа на изкопаеми горива. Безработицата рязко спадна и се появи нова средна класа, много от членовете на която бяха наети от държавата.
Начело на това привидно икономическо чудо застана бивш офицер от КГБ, който бе станал свидетел на рухването на източногерманския комунистически режим от своята станция в Дрезден. В обръщение към руския парламент през 2005 г. Владимир Путин определи разпадането на СССР като „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“. Амбицията му беше не само да възстанови Русия икономически, но и да възстанови статута ѝ на велика сила – проект, за който несъмнено беше почерпил вдъхновение от Наполеон, когото посочва сред лидерите, на които най-много се възхищава в историята, а също и от Петър Велики, чийто портрет държи в кабинета си, докато работи в градския съвет на Санкт Петербург през 1990-те години. Първата задача беше да се замени комунистическата идеология, която беше източник на величието на Русия по време на съветското управление, с нещо друго, което да запълни празнината. Това щеше да бъде разновидност на руския национализъм с имперски привкус, подкрепен от вярата, че Русия има провиденческа мисия, която трябва да изпълни.
Тази идеология лежеше в основата на решението на Путин да започне война в Чечения през 1999 г. Това беше втората война на Русия в региона след разпадането на Съветския съюз: пет години по-рано Елцин беше започнал серия от брутални нападения срещу чеченската столица Грозни, които много коментатори сравняват със сегашното нападение срещу украинските градове. Но чеченските партизански части устояха и битката завърши с прекратяване на огъня. Към 1999 г. Путин беше решен да разреши ситуацията в Северен Кавказ, тъй като смяташе, че от това зависи оцеляването на Русия.
Настоящата война в Украйна е продължение на тази кампания за възстановяване на руската сфера на влияние в бившите съветски територии. Амбициите на Путин се споделят от много руснаци, които след разпадането на Съветския съюз се почувстваха унизени и лишени от чувство за смисъл. „Животът след разпадането на империята беше скучен“, казва един съветски гражданин на Алексиевич. „Една велика идея изисква кръв. Днес никой не иска да отиде и да умре някъде.“
Хиляди украинци се събират на площад „Независимост“ в Киев в подкрепа на интеграцията с ЕС и в знак на протест срещу корупцията в правителството, Украйна, 1 декември 2013 г.
Сергей Супински/AFP/Getty Images
На Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г. Путин обвини САЩ, че създават еднополюсен свят, „в който има един господар, един суверен“. Когато през ноември 2013 г. в Киев избухнаха протестите, известни по-късно като Евромайдан и „революция на достойнството“, той установи, че опасенията му от обкръжение от страна на Запада се потвърждава. Стотици хиляди хора протестираха по улиците на Украйна, когато президентът Виктор Янукович, когото Путин по същество беше подкупил, се отказа от планираното споразумение с Европейския съюз. Да се остави Украйна да се изплъзне от ръцете на Русия би означавало да се признае поражението пред САЩ и Западна Европа. Затова Путин продължи да анексира Крим и да подкрепя сепаратистите в източните провинции Донецк и Луганск.
Путин направи повече, за да измъкне украинците от дългата им история на обвързаност с Русия и Съветския съюз, отколкото който и да е украински националист би могъл да се надява. В рамките на Украйна неговият реваншизъм насърчи редица националистически реакции. Някои формации, като „Свобода“, „Десен сектор“ и „Батальон Азов“, са силно националистически и създадени по модела на екстремистките десни движения от 30-те и 40-те години на миналия век. Батальон „Азов“ използва символи като свастика и регалии на СС върху униформите си, а активистите на „Десен сектор“ и „Свобода“ гордо признават интелектуалния си дълг към междувоенната ОУН. През 2014 г. тези сили оказаха яростна съпротива срещу опитите на президента Янукович да се справи с Майдана. На парламентарните избори през пролетта и лятото на същата година крайната десница спечели 6,5% от гласовете и седем места. Днес тя е значително по-многобройна от демократичните националисти, които подкрепят по-тесните връзки с НАТО и ЕС.
Когато Русия анексира Крим през 2014 г., украинците се оказаха до голяма степен сами, изоставени от западните сили, които се оказаха нежелаещи да защитят териториалната цялост на Украйна в този краен случай. При управлението на президента Порошенко украинският истаблишмънт се обърна навътре и надясно. През 2015 г. правителството издаде набор от „закони за паметта“, според които поставянето под въпрос на официалния, дълбоко антисъветски възглед за миналото на Украйна се наказва със затвор до десет години. През 2018 г. Порошенко подписа спорен закон, който направи украинския език задължителен във всички държавни училища от пети клас нататък, което накара Русия да възрази, че Украйна се опитва „насилствено да установи етнически езиков режим в многонационална държава“.
Осем години по-късно Украйна се намира в съвсем различно положение, а Западът се е сплотил зад нея както никога досега. На свой ред огромното мнозинство от украинците сега подчертава своята привързаност към демокрацията – идеал, който те едва напоследък започнаха да забелязват у дома, където след 1991 г. комунистическият елит остана начело на един от най-корумпираните режими в света. Дали тази демократична разновидност на национализма ще надделее в Украйна, ще зависи до голяма степен от това доколко правителствата в САЩ и Западна Европа са готови да я подпомогнат – не само с военна помощ, но и с подкрепа за украинците при възстановяването на институциите и овладяването на междуетническото напрежение. Подобно на предишните войни в региона, настоящият конфликт открива нови възможности пред украинците да си представят себе си – този път не само като жертви на Русия, но и като фактори на собствената си съдба.
[1] По името на Рутения, което е едно от названията на средновековната Киевска Рус. Бел. пр.
