Смесените успехи на прехода от комунизъм в Централна и Източна Европа показват, че страните, които са скъсали с миналото начисто, са постигнали по-голям успех в реформите.
След Втората световна война много западни интелектуалци се съмняваха, че Германия може отново да се превърне в демократична и цивилизована нация. Въпреки това за по-малко от едно поколение германците успяха да го направят, като приеха федерална конституция, внимателно ограничаваща хората, приближени до властта, създадоха икономическо чудо и подведоха под отговорност много (макар и не всички) от съучастниците в нацистките зверства.
Когато през 1989 г. комунизмът рухна, съмненията в светлото бъдеще на посткомунистическа Централна и Източна Европа намаляха. Всъщност дори перспективата за евентуално присъединяване на Русия към НАТО и Европейската икономическа общност не се смяташе за напълно неосъществима. Тридесет години по-късно резултатите са смесени. Някои страни, като Беларус, едва са се придвижили по посока на демокрацията, личната свобода и върховенството на закона, докато други, като Полша и Унгария, дори са се върнали назад след значителен първоначален напредък. Повечето от тях, например на Балканите, изглеждат попаднали в капана на ничията земя на несъвършената демокрация, изпълнена с покровителство и корупция, както и пълен цинизъм по отношение на геополитическите си пристрастия.
Някои обвиняват за това отдръпването от „политиката на имитация“, която се стремеше да превърне Централна и Източна Европа в копие на Запада, без да се съобразява с местните реалности. Но, от друга страна, регионът може би просто се е върнал към дългосрочната си версия, като някои страни са се установили в по-либералния край на спектъра, а други са се отдалечили от него.
И все пак, ако политици като Виктор Орбан са продукт на възможния отпор срещу прекалено негъвкави усилия за създаване на западни институции от нулата, как да си обясним още по-лошите примери на авторитарен популизъм на места, които никога не са били подложени на същия натиск, като Беларус, Сърбия или Молдова? И как така някои от най-нетърпеливите „имитатори“, като балтийците или чехите, никога не са се върнали назад в някакъв значим смисъл?
За да се усложнят още повече нещата, стратегиите за реформи в посткомунистическите страни се различават значително. Един от най-обезпокоителните примери за демократично отстъпление днес, Унгария, провеждаше уникална комбинация от икономически реформи, която в никакъв случай не беше предписана от „Вашингтонския консенсус“ от онова време. Правителството даде приоритет на преструктурирането и консолидацията на финансовия сектор пред приватизацията на държавните си предприятия, като избегна значителни социални сътресения и продължителни периоди на висока безработица.
При внимателна проверка историите на посткомунистическите преходи не допускат лесни обобщения и големи разкази. Вместо това те са истории за кумулативни институционални промени, които се случват в конкретен контекст, в който старото културно и политическо наследство взаимодейства с отделни политически решения и исторически случайности, често по неочаквани начини.
Преди около петнадесет години Унгария изглеждаше категорично като успешна история за страна, постигнала значителен напредък по всички показатели за демокрация, върховенство на закона и институционално качество. Днес по най-различни показатели като индекса на Freedom House за свободата в света, световните показатели за управление на Световната банка и индекса за човешката свобода според Института Катон, Унгария изостава значително от Чешката република, която не предоставя свидетелства за подобна степен на „демократично отстъпление“ или „дедемократизация“ – въпреки че е преживяла свой собствен дял от популистки политики.
Дали отпор срещу „политиката на имитация“, е имало само в едната, но не и в другата страна? Или чешките либерални традиции на Томаш Масарик и Карел Хавличек, както и призраците от времето на Трианон и Хорти в Унгария, просто са се утвърдили независимо от избора, направен от политиците през 90-те и началото на 2000-те години? Реалността със сигурност е по-сложна. Както пишат Гжегож Екерт и Даниел Зиблат, търсенето на „дълбоки причини“ за сегашните събития е сравнително празна работа. Далеч по-продуктивно е да се идентифицират „пропастите между формалните и неформалните институции, възпрепятстващи постепенната промяна и създаващи модели на институционална мимикрия за справяне с институционалните разриви“.
Съдебната система в Унгария е ключов пример за такива пропасти. През 1990-те години унгарското правителство успешно изолира съдебната власт от политическия натиск, като следваше препоръките на международните органи и създаде независим съвет на съдебната власт – стъпка, която никога не е предприемана от Чешката република, където изпълнителната власт запази, поне формално, значителна роля в управлението и надзора на съдебната власт. През 1990-те години конституционният съд на Унгария също беше обявен за един от най-силните в света – той се противопоставяше решително на правителственото законодателство, включително чрез отмяна на пакета за фискална консолидация през 1995 г. Освен това той използва доктрината на „невидимата конституция“ за запълване на празнотите в текста на конституцията, като заимства от международното право и разработи свои собствени абстрактни понятия, като например човешкото достойнство.
Тези ранни реформи далеч не затвърдиха принципите на съдебната независимост в унгарската правна практика и политически живот, а доведоха до обратна реакция и в крайна сметка до пълно политизиране на съдилищата при управлението на FIDESZ. Причината за този отпор обаче не беше „имитацията“, а по-скоро начините, по които най-добрите западни практики бяха внесени в Унгария.
Унгарската работническа партия се трансформира в номинално демократична социалистическа партия, като се изчисти от цялата комунистическа и тоталитарна символика, но запази по-голямата част от кадрите си. Когато се върна на власт през 1994 г., „пълната политическа изолация на техните съдебни системи спрямо бъдещите мнозинства остана изгодна стратегия“. За тази цел социалистическото правителство прокара съдебна реформа, която замрази комунистическите съдебни структури, като несъзнателно превърна съдилищата в плячка за победителите в предстоящите политически борби. Но решението на Работническата партия да премине към мейнстрийма можеше да се развие и по друг начин. Чешките комунисти така и не се отказаха от тоталитарното си наследство и в резултат на това останаха маргинална политическа сила през по-голямата част от съществуването на Чешката република след 1989 г., със само малко влияние върху политиката, още по-малко върху реформите в съдебната система.
Друга последваща историческа случайност беше разделянето на Чехословакия. Словашкият национализъм, дремещ по времето на комунизма, се превърна в значимо явление през 1990 и 1991 г. И все пак решението на Вацлав Клаус и Владимир Мечиар да прекратят чехословашката федерация след изборите през 1992 г. по никакъв начин не беше предопределено, нито пък беше наложено от натиска на общественото мнение. Един от важните ефекти, които разцеплението имаше, беше необходимостта чехите да изготвят своя собствена конституция, която беше донякъде вдъхновена от германския Grundgesetz, особено в неговите свръхстроги компоненти, предназначени да предотвратят възможностите за евентуално връщане назад. Унгарците, напротив, говореха за необходимостта да заменят изменената версия на конституцията от 1948 г. с нещо по-добро, но нито едно събитие не ги накара да прекрачат партийните граници и да го направят – докато Виктор Орбан не си осигури конституционно мнозинство през 2010 г. и не прие нов основен закон само с гласовете на FIDESZ. По този начин той се погрижи и за това, цялата съдебна практика на унгарския Конституционен съд отпреди 2011 г. да бъде изхвърлена през прозореца.
Конституционният съд на Чешката република нямаше нужда да измисля „невидима конституция“, за да попречи на парламентарното мнозинство да пренапише правилата на политическата игра, като промени избирателната система или намали независимостта на централната банка. Текстът на конституцията беше напълно достатъчен, за да създаде набор от прецеденти, които затрудняват заграбването на властта по подобие на Орбан в чешкия контекст.
Важен фактор, който пронизва тези исторически случайности, е въпросът за приемствеността. За разлика от Германия, където новото начало в условията на съюзническа окупация изглежда е било ключът към следвоенния ѝ успех, колкото по-безпроблемен беше преходът от комунизма към новата демократична епоха, толкова по-голям отзвук получаваше разказът за 1989 г. като за революция, която е останала недовършена или е била отвлечена от бившите комунисти. За разлика от следвоенна Германия, в посткомунистическа Централна и Източна Европа могат да бъдат изтъкнати убедителни аргументи за известна степен на правна и политическа приемственост. И все пак, поне в ретроспекция изглежда, че разликата в безпроблемността, с която старите комунистически елити отново заемат позиции на влияние и власт в новата система, е от ключово значение за бъдещите проблеми на посткомунистическите страни.
В балтийските държави националното съществуване беше несъвместимо с каквато и да е форма на приемственост със съветското потисничество. От друга страна, в Беларус, Украйна и Грузия на Шеварднадзе формалният край на комунистическия режим беше съпроводен от само малко реални политически промени. Между тези два полюса има различни степени, в които старите комунисти се превъплъщават в проевропейски либерали (както в Унгария), завземат значителни активи по време на по-дивите фази на приватизация на държавните предприятия (както в Словакия) или се изместват в периферията на икономическия и политическия живот.
Можеше ли нещата да се случат по различен начин и по-добре в страните, в които комунистическите елити продължиха да упражняват своето влияние, може би след известна промяна на външния вид? Макар че историята не позволява контролирани експерименти, опитът от последните 30 години показва, че „чистите“ прекъсвания често са най-добрият начин да се поправят не само токсични отношения, но и общества, управлявани от токсични институции.
