„Явно е, че туристи не можеш да привличаш с жалки основи, потънали в бурени и храсти. Трябва да се вдига. И дискусиите се водят именно доколко и докъде да се вдига. Това е и световната практика – вдигат на поразия хората“.
Започвам с думите на директора на Националния исторически музей Божидар Димитров за необходимостта от реконструкция на археологическите обекти в България, поне както е цитиран от „Дарик нюз“. Не знам дали цитатът е съвсем точен, но почти същите думи директорът на НИМ използва и пред други медии. Споменавам ги тук не в някакъв опит да вляза в неравна дискусия с неговия авторитет. Признавам си, че аз не знам къде точно „вдигат на поразия“. Думите на Божидар Димитров обаче ми припомниха две неща – един детски спомен и една скорошна конференция.
Споменът
Споменът ми е от преди повече от четвърт век, когато в ученическите ми години, някъде около шести клас, учителката по история ни заведе на екскурзия из България. Една от спирките ни беше при руините на средновековния Преслав. Не мога да кажа, че останахме в захлас, но още си спомням как се гонехме сред останките на Кръглата църква, дивяхме се на мисълта, че тези причудливи основи, тези варовикови камъни са видели самия цар Симеон, че той е стъпвал тук, облечен в пурпурните си одежди, със златна царска корона и заобиколен от боляри с подрънкващи мечове. Цяло чудо беше, че гледахме това, което и Симеон беше гледал, че стъпвахме там, където и той някога беше крачил. Това, че останките на Кръглата църква бяха там, колкото и малко да беше останало от нея, че можехме да ги пипнем, караше великия цар да престане да бъде за нас нещо като литературен герой, образ от друго измерение, човек, който с умовете си знаехме, че е съществувал, но не го чувствахме като истински. Осезаемостта на неговата църква го превръщаше в съвсем реална личност. Сякаш част от съществото му, от гласа му, от образа и мислите му бяха попили завинаги в развалините около нас. А разрухата им ни караше да чуваме звън на битки, завоеванието на столицата от врага, представяхме си как дворците горят, а сводът на храма се срутва с грохот. „Жалките основи“ бяха изпълнили ролята си – бяха ни накарали нас, децата, да преживеем миналото, да го почувстваме, да го потърсим с интерес – нещо, което не бяха постигнали десетки часове по история в училище.
С времето спрях да имам чак такива романтични видения за миналото, било то българско или чуждо. Нещата често са по-прозаични, хората от миналото не са били непременно по-добри или по-умни от нас, сградите им, както и нашите, са били понякога величествени, понякога мизерни, понякога красиви, а понякога и грозни. Престанах да виждам в останките на всяка провинциална византийска казарма руините на приказен замък, но тръпката, метафизичното преживяване от допира със следите от съществуването на предците ни остана. Както дребен предмет, останал от отдавна починал дядо, когото смътно си спомняме, ни връща пак в детството, позволява ни да преживеем отново човека, когото вече го няма, така и тези понякога скромни следи от предците ни от отминали епохи ме карат да се чувствам част от смяната на хората по земята, да се свържа с миналото и така да усетя, че светът не е започнал и няма да свърши с мен.
С тези мисли и очаквания преди четири-пет години отново се озовах сред останките на симеоновия Преслав. Какво беше разочарованието ми, когато видях, че драгоценните каменни зидове, които пазеха спомена за отминалото време, бяха затиснати от висока съвременна надстройка, измазана в светъл, струва ми се лимоненожълт, цвят. Не искам да занимавам читателя с мислите си за естетиката на монотонните стени от пръскана мазилка, с усещането си, че не гледам църква, а стоя пред дувара на битово заведение. Не това ме разочарова. Заболя ме, защото останките, които някога разказваха истории за разцвет и разрушение, които притежаваха своеобразно величие заради всичко, което бяха видели и преживели, сега бяха сведени до тънка подложка на новата стена, бяха засенчени, унизени и замлъкнали. Мълчаха, защото без друго не можеха да надвикат съвременния зид. Завоевателите бяха лишили Кръглата църква от почти всичко, освен от основите ѝ, но не бяха могли да прогонят духа на нейните създатели. Но днешните българи бяха успели да ѝ отнемат и това.
По-късно видях и други случаи на безкръвно убийство на историческата памет, на духа на предците, на усещането за минало. Но истинският геноцид започна след влизането на България в ЕС и особено напоследък, когато с помощта на еврофондовете започна реализацията на цяла серия от проекти за „социализация“, „реинтеграция“, „визуализация“ на археологически паметници, което в общия случай означава надстрояване на запазените руини. И в цялата страна, от Яйлата в Добруджа до Кюстендил на югозапад, от Мездра до Созопол, по четирите краища на страната тръгнаха камиони с прясно отрязани каменни блокове и с нови тухли, за да затиснат обрушените от времето древни зидове и да обсипят страната с по-малки и по-големи замъци.
Конференцията
Всъщност тук трябва да направя едно уточнение – на конференцията не успях да отида. Научих как е минала от хора, с които споделяме общи идеи по темата за границите на намеса в недвижимите паметници на културата и с които неотдавна учредихме Инициативен комитет за граждански контрол при опазване на културното наследство. Но да пропуснеш да гледаш един уреден мач не е голяма загуба.
А че „Международният форум за опазване на недвижимото културно наследство“, организиран от Министерството на културата в София на 8 април, беше уреден мач, стана ясно още преди да се играе. Няколко дни преди конференцията българският комитет на ИКОМОС – Международния комитет за паметници на културата и забележителни места, изпрати писмо-протест до Министерството на културата. Причина за недоволството на местната структура на международната организация беше, че за основен (и единствен чуждестранен) гост на форума беше поканен проф. д-р Михаел Петцет, почетен председател на ИКОМОС, но не чрез българския комитет, а чрез ЮНЕСКО, докато българският комитет дори не е бил информиран. Целта беше повече от явна – да се осигури участие на ИКОМОС, и то на високо ниво, но същевременно да се предотврати участието тези представители на международната организация, които познават състоянието на консервационните и реставрационните дейности у нас.
Мачът беше уреден не защото реферът, тоест модераторът на форума Божидар Димитров, играе в единия отбор – едва ли има човек, който работи в областта на културното наследство и който да е безпристрастен и да няма свое мнение. Но показателни са думите му пред една друга медия, bnews.bg, където той казва за форума на 8 април: „Аз съм за принципа това да бъде политическо и държавническо решение, защото дискусии ще има много и ние тук няма да се убедим един друг – едни са за пълна реставрация, а други са на противоположното мнение, но тази конференция ще помогне да се вземе такова решение в полза на пълната реставрация, ако не на всички, то поне на най-значимите паметници“. Явен е отказът от възможността да бъде чуто и прието друго мнение, а решението предварително е отнето от специалистите и поверено на политиците. Но както показват строежите, които са започнали или ще започнат из цялата страна, решението всъщност изглежда вече е взето, а научната конференция беше свикана единствено с цел да му придаде някаква легитимност.
Колкото и да беше предрешена срещата, както разбрах тя не е минала без известна тръпка за публиката. Гостът проф. Петцет подробно е говорил в лекцията си за принципите на съвременната консервация и реставрация на недвижимите паметници на културата, споменал е и за случаи на пълна реконструкция на разрушени паметници като тези в Мюнстер или Варшава. Вероятно сценаристите не са били обаче доволни да чуят от почетния председател на ИКОМОС, че подобна реконструкция е нещо изключително и е допустима само в отделни особени случаи, които се отнасят до добре документирани преди разрушаването им паметници, реконструирани при строго следване на оригиналната технология от квалифицирани в нея работници. Въпросът, който би си задал всеки непредубеден слушател, би бил: колко от паметниците в България, а и от строителните работници, отговарят на посочените критерии? Това не попречи обаче на Божидар Димитров да заяви пред медиите: „Аз съм привърженик на тезата, а също и един голям брой историци, че трябва да се реставрират крепостите до зъбер и църквите и манастирите до керемиди“. Не че има проблем в това директорът на НИМ да има различия с ИКОМОС, но струва ми се, че това би трябвало да бъде повод за по-задълбочен преглед на позициите на отговорните за опазването на културното наследство у нас, както и на отношението им към международните конвенции, които е подписала България в тази сфера.
Искам да се извиня на читателя, ако остава с впечатлението, че Божидар Димитров е единственият застъпник на пълната реконструкция на паметниците на културата. Това се дължи единствено на факта, че неговите думи са лесно достъпни и многобройни в медиите, така че с тях лесно се очертават аргументите на привържениците на реконструкциите „до зъбер и керемиди“.
На конференцията известна суматоха създали и представителите на българския национален комитет на ИКОМОС, които се оплакали от пренебрегването на неправителствени организации като тяхната, както и други професионалисти, които направили опит да спорят с тезите за тотална и масова реконструкция, но в крайна сметка, с тези дребни инциденти, форумът завършил, както бил планиран – т.е. не довел до нищо.
И няма как да доведе до нещо, когато нещата са започнали съвсем другаде. Започнали са не от нуждата от опазване на културното наследство, а от наличието на лесни пари, които само чакат някой да ги вземе. Или „усвои“, ако предпочитате. Не от необходимост, за която се търси финансиране, а от финансиране, за което се търси предназначение.
Пари – стени – повече туристи – повече пари. Защо сметката не излиза.
Основният аргумент на проектите за социализация, реинтеграция и визуализация, т.е. надстрояване на археологически паметници, е очакваното развитие на културния туризъм. Затова и финансирането им идва по приоритетна ос „Устойчиво развитие на туризма“ на Оперативна програма „Регионално развитие“ – защото би трябвало да създадат туристически поток извън обичайните му трасета, да създадат заетост и бизнес там и като цяло да подкрепят икономиката на местните общности.
Това, което аз поне не виждам в тази прогноза, е количествената ѝ страна. Защото не може да хвърлиш десетки милиони левове (само няколко от по-големите проекти са на стойност над 50 млн. лева, но общата стойност е много по-голяма), без да имаш някакви конкретни очаквания в количествено отношение. А и да можеш да се обосновеш. Колко туристи ще дойдат? Колко пари ще влязат в местната икономика в резултат на тези многомилионни инвестиции? Защо се очаква увеличение на туристическия поток? А всъщност, вместо конкретни прогнози, кажи-речи единственият аргумент, който достига до обществото, е недоказаното и недоказуемо убеждение, че колкото по-високо се вдига една крепостна стена, толкова повече хора ще искат да я видят.
Не срещнах никакво проучване на профила на потенциалните посетители на „социализираните“ и „визуализирани“ паметници, на техните желания и очаквания. Какви туристи предимно се очаква да дойдат – чуждестранни или български? Ако са чужденци, какви точно – такива, които идват с цел културен туризъм, или такива, които просто го съчетават с почивка на море или планина? Ако са първите, защо се смята, че те биха предпочели да посетят фалшива крепост в България, вместо истинска в Италия или Франция? Ако са вторите, тези, които идват на плаж и на ски, има ли проучване каква част от тях биха оставили шезлонга или пистата, за да обикалят по крепости? Има ли проучване дали няма и по-евтини за нас, но пък по-ефективни начини да им вземем парите? И, ако все пак някои от тях биха се разходили до някой обект близо до морето или до планинските курорти, каква част от тях е вероятно да се вдигнат от Слънчев бряг или Банско и да отидат до Мездра например?
Ако пък са българи, къде е проучването на техния профил – това хора със специфичен интерес към културното наследство ли са или такива, които нямат особен интерес? Ако са първите, къде е проучването какъв дял от тях по-скоро биха били отблъснати, отколкото привлечени от хипотетичните реконструкции и компрометирането на автентичността на обектите? Защото познавам доста такива, един от които съм аз, а също и поне двайсет – трийсет мои познати. Но не това е важно, а защо няма такова проучване. Ако пък целевата група са хората без специфични интереси в областта, дали за тях няма по-евтин като инвестиция и по-ефикасен като възвръщаемост начин да бъдат привлечени за неделния си пикник – като басейн, увеселителен парк или просто поляна с пейки и барбекюта? Колко са потенциалните български посетители на тези обекти, като се има предвид ограничения размер на българския пазар? Какъв е делът на тези, които биха посетили многократно една и същи паметник, каква е вероятността, ако туристите не посещават многократно същите паметници, за няколко години те просто ще се изчерпят с темпове, надвишаващи естественото им подновяване по демографски път? Все пак устойчивото развитие на туризма предполага той да не изчерпва ресурсите си, дори и човешките си ресурси. Какъв е кумулативният ефект от реконструкцията на все повече и повече паметници на културата? Защото, нека да допуснем, че четири – пет такива паметника в различните региони може и да привлекат някакъв туристически поток, но проектите са много повече. Какво ще стане, ако паметниците са петдесет например? Все пак, както казахме, броят на възможните туристи е ограничен, те не могат да бъдат на две места едновременно и един ден е възможно някой скъпо реконструриран паметник да бъде посетен от само трима – четирима души. Може дори да не дойде никой. И вместо да генерира доход за местната икономика, да поражда разходи за заплата на този, който чака туристите, които ги няма, за да им продаде билетче. И за охрана, поддръжка и т.н.
Някой може да каже, че се заяждам, но аз наистина искам да чуя какви са отговорите на тези въпроси. И докато това не стане, очакванията за някакви ползи за местния бизнес и за развитието на културния туризъм остават просто спекулации и умозрителни преценки, които не могат да оправдаят десетките милиони евро, които биха могли да бъдат насочени към проекти, които далеч по-аргументирано могат да подобрят живота на хората.
И докато ползите за икономиката и общностите остават меко казано недоказани, печалбите за изпълнителите на проектите са съвсем гарантирани. Дори да не се спираме на твърденията за използване на материали, които не отговарят на проектите, на евтин и неквалифициран труд и т.н., обилното европейското финансиране осигурява добри печалби на изпълнителите, които често са едни и същи на няколко обекта. Лесните пари осигуряват и лесни подписи, лесно одобряване на проектите, лесни археолози, архитекти, експерти. Далеч съм от мисълта, че всички по веригата непременно взимат подкупи. Има зависимости, колегиална солидарност, страх, мързел. Мнозина археолози и други експерти дори искрено вярват, че с участието си предотвратяват още по-големи безобразия. Но десетките милиони от Европейския съюз, които само чакат кой да ги вземе, създават такава вакханалия, от която всички оглушават за аргументи от научно или естетическо естество. Това се съчетава с постоянния натиск върху управляващия орган на Оперативната програма за максимално „усвояване“ на фондовете, за да„не остане и едно евро неусвоено“, в резултат на което държавната машина, местните власти и частните интереси като лавина заглушават всеки глас против и премазват всяка съпротива.
Обществени предпоставки. Очакванията от миналото.
Но докато позицията на „усвоителите“ на еврофинансирането може да бъде разбрана с техния интерес, по-интересен е въпросът защо това отношение към историческото наследство вероятно среща и някаква подкрепа от част от обществото. Каква е подкрепата е също толкова неясно, колкото и каква е ползата за туризма. Но подобна мащабна кампания за реконструиране на паметници на недвижимото културно наследство търси пътища към съзнанието на хората или поне на една определена група от тях. Икономическите аргументи се съчетават, макар и откъслечно и неуверено, със съжалението, че културните паметници по нашите земи не са се запазили по-добре, и с внушението, че това може да бъде поне отчасти поправено, а историческата ни памет – по този начин укрепена.
Тук се сещам за една статия в национален ежедневник, посветена на наскоро реконструирана крепост край малък град у нас. Всъщност може би даже една от сравнително разумно реконструираните. Като описва красотите на придобивката на града, авторът на статията възторжено възкликва, че там „се издигат кули и стени, каращи външния човек за момент да се замисли дали не е попаднал в някое градче в Западна Европа“. Тази простодушна забележка открива цял океан от народопсихология, която ми се иска да съпоставя с думите на един човек от същата тази Западна Европа.
Това е една история за Ханс Кристиан Андерсен, която вече е станала банална, именно защото е красива. След дълъг престой в Италия, италиански приятел на писателя го попитал защо има намерение да остави красивата и слънчева Италия и да се върне в мрачната си и неприветлива родина – Дания. На което Андерсен отвърнал: „Нима майката се обича само когато е красива?“.
Това, което ме очарова непрекъснато в тези думи на великия датчанин, наред с нежната красота на метафората му, е истинското самочувствие, което парадоксално струи от липсата на всякаква показна гордост. Андерсен дори не понечва да убеждава събеседника си, че Дания с нищо не е по-лоша от Италия – той просто гледа на родината си със спокойно чувство на достатъчност, която не го кара да я съизмери с друга. В тази връзка проблемът у нас е, че по разни причини мнозина и то от най-патриотично настроените българи всъщност не успяват истински да обикнат родината си и нейното диахронно изражение – историята ѝ, да ги приемат такива, каквито са, да се почувстват доволни от тях. Независимо от съвсем истинските поводи за патриотично удовлетворение, като древността на българската държава, нейния несъмнен принос за европейската цивилизация, оцеляването на българския народ през векове на изпитания и забележителните му постижения след Освобождението, някакъв дълбоко вкоренен комплекс за изостаналост и малоценност в сравнение с народите от Западна Европа кара определени българи непрестанно да се измъчват от въпроса как да докажат историческата ни пълноценност, като дори достигат до ожесточени опити да аргументират и определено превъзходство. Тази липса на самочувствие, тази особена комбинация на патриотизъм с отсъствие на реална национална гордост, храни една нова митология, която увлича хиляди хора в блогове, социални мрежи, с всевъзможни издания и брошури, които обясняват как българите са измислили китайския календар и шумерското писмо, земеделието и колелото, как са богоизбраният народ, просветил или поне призван да просвети човечеството, издигнал нечувани градове из цяла Евразия, надминал с духа си всички останали народи, кажи-речи още докато те не били слезли от дърветата. Не историята, а неудовлетвореността от нея се нуждае и от визуализация, защото нейните носители имат нужда чрез първичното възприятие, зрението, а не чрез осмислянето на истината за миналото, да утолят жаждата за историческо величие. Тези хора имат необходимост да застанат пред новопостроените ни крепости и да викнат с вдигнат на Запад юмрук: „Ето, и ние сме като вас!“ Те искат чрез новите кули като на високи токчета да издигнем историческия си ръст, да сложим модерните крепости като силиконови импланти в повехналата гръд на историята ни, като перука на сивите ѝ коси, като крещяща рокля на прегърбената ѝ от времето и от превратностите му снага.
Тази черта на българския патриотизъм, която има своето обяснение още в неговата люлка – нашето Възраждане, е предпоставката за едно болезнено, но абсурдно желание, а именно – да променим миналото, да го направим не такова, каквото е било, а такова, каквото би трябвало да бъде. Разбира се, миналото е това, което е, то няма начин да бъде променено, но това не е аргумент срещу ирационалния копнеж за такава промяна. Желанието създава един въображаем паралелен свят, в който нещата са се случили „правилно“, битките и войните са били спечелени, предателите – изобличени, подкрепленията – дошли на време. И ако този конфликт между въображаемо и реално у индивидуалната личност създава просто някаква психоза, то в един обществен мащаб се явява средата, в която изникват тези, които обещават да задоволят този копнеж – да „поправят“ историята, да залепят счупеното, да възстановят „справедливостта“, ако щете и да построят наново разрушените крепости. На тази „поправена“ история служат в повечето случаи реконструкциите на археологически паметници у нас, а не на истинската историческа памет, която предполага приемане на миналото с всичките му възходи и падения, обрати, даже разрушения. Както и би трябвало да се обича майката в метафората на Андерсен – красива или не, понякога права, друг път несправедлива, в моментите ѝ на сила, но и в тези на слабост.
Питам се обаче, в този ред на мисли, ако можем да издигнем крепостите от основи, ако можем да заличим разрушенията и да възсъздадем отново материалното наследство, защо тогава да не реконструираме и нематериалното? Нима новите крепости не искат и нова история, а не старата – откъслечна, неясна, противоречива. Нека напишем нови хроники, от които ще махнем предателството, падението, разорението, а ще оставим само победите и величието. Ще ги издигнем като нови-новенички крепостни стени в учебниците по история и в душите на децата, та да могат най-накрая да се гордеят със своята майка – родина.
Но докато тук си говорим, камионите пътуват, крановете се издигат, бригадите отиват да строят. Но не по-доброто ни бъдеще, а „подобреното“ ни минало.
