(Текстът е написан след излъчването на първия епизод на сериала „Недадените“)
Камерата се върти, а публиката плаче.
„Недадените е като тангото – две напред и една назад, а понякога и две назад, една напред.“ Описанието е направено след официалната премиера във Военния клуб. Авторството принадлежи на генералния директор и председател на УС на БНТ.
Има вероятност генералният директор да греши. Въпреки служебното си положение и това, че фразата е трудна за разбиране. При цялото ми уважение към институцията, защото БНТ, поне според мен, е най-голямата, важна и ценна медийна институция в България и когато снимаш сериал за нея, трябва да направиш най-доброто, на което си способен. Наистина исках да не го изричам, но изказването е в необичайно съзвучие със сентенцията на Стив Мартин, че „да говориш за музика е като да танцуваш за архитектура“. Признавам, че не съм запознат с професионалния телевизионен жаргон и вината може да е в мен. Наистина не знам.
Възможно е генералният директор да греши, защото не е видял, че стъпки всъщност липсват. И танцът е с друга хореография. Тази на свободното падане. При него от самото начало отиваш право надолу.
Колкото крайно и жестоко да звучи – Недадените не дава много поводи за позитивна реакция. Някой би казал, че броят им е близо до нулата.
Като се почне от самото кандидатстване за субсидия в БНТ, на което проектът не е класиран на първо място. Одобрен за финансиране на 12 юли 2012 г. с 949 точки е проектът На границатас продуцент Инкомс проджект ЕООД, сценарист Димитър Стоянович и режисьор Лъчезар Аврамов. Недадените е с 830 точки и е на четвърто място. Още тогава излезе като новина, че е оказан политически натиск той да се телепортира в челото на класацията и да бъде реализиран. Може и така да е станало.
Вземи парите и бягай е заглавието на първия филм на Уди Алън. Шеговито се осмелявам да запитам дали ако не бяха снимали нищо, щеше да е по-добре?
Защото, за съжаление, неусетно се стигна и до трейлър. От него имах лошо предчувствие, както под и над път се казва в Междузвездни войни. Не, грешка, забравих – преди трейлъра винаги има нещо друго. В начало бе словото, което в нашия случай е заглавие. И то ме остави да се чудя. Първо, що за неочаквана и нова дума е „недадените“? И второ, ще има ли иДадените, продължението? Защото има и дадени, взети. Или разказът ще продължи да чеше по еротичен начин националното его? И възхвалата за оцеляването на българските евреи няма да бъде замъглена по никакъв начин...
Важно е дали потенциалната приказка с хепиенд ще премълчи за депортирането на хиляди евреи от Беломорието и Македония към лагерите за изтребление. Или ще продължава да се кове бляскавият мит за неръждаемата и постоянна толерантност на цял един народ.
В изследване, излязло през миналата година, авторът още във встъпителните си думи пише, че няма народ с изконни качества или недъзи. В историята и в живота има преди всичко личности. Съвсем конкретни лица и групи обмислят, планират и провеждат антисемитската политика на българските правителства в „старите предели“, Беломорието и Македония. Както също толкова конкретни индивиди й се противопоставят. А повечето хора просто мълчат или не забелязват.
Отклоних се, но не съвсем. В случайно видяно анонсиране словото отново ме докосна, ала по болезнен начин, защото именно тогава разбрах нещо важно. Словото категорично ме информира, че когато гледам епизодите, ще се чувствам горд, че съм българин. И спасител. Макар, лично аз, да не съм спасил никого от еврейски произход.
Бляскавото минало излиза на дневен ред със своите три морета, „златен век“ и тракийско съкровище, когато настоящето стабилно ръждясва и не става и за скрап.
Няма да лъжа. Не съм очаквал сценарен шедьовър на литературното ниво наДоброжелателните на Джонатан Лител или Горски цар на Мишел Турние. Не съм фантазирал за филм от ранга на Списъкът на Шиндлер, Животът е прекрасен и Пианистът. Или за лента с разтърсващото документално въздействие на Нощ и мъгла на Ален Рене. Камо ли пък за въздействие, сравнимо с камерното, но страховито и експлозивно събитие като четенето на Ицко Финци преди десет години в Софийската синагога на Фуга на смъртта на Паул Целан. Не съм допускал, че персонажите биха отворили дума за нещо толкова странно като размисли върху тезата на Цветаева, че всеки поет е евреин.
Такива произведения не съм предполагал да се случат в български телевизионен ефир (което само по себе си е симптоматично). В случая нямам предвид размах или мащаб, а талант, вкус, качество, стил, отдаденост, отговорност и усет към детайла. Искрено се надявах Недаденитеда не са закачили нещо от „българския модел“. Да са контра него. Противоотрова. Надеждите ми бяха попарени.
За Станислав Стратиев има определен „български модел“. И той е следният: „Казано сложно – това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност. Казано просто – обратното на всичко.“ Другите са избили евреите си. Ние не сме. Прост пример. И още един, за крайна яснота: „Там, когато стреляш по някого, той умира. Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.“
Тъжно е. Другите могат да правят сериозни исторически филми. Ние само се правим.
Не предусещах, че ще става въпрос за такава черна дупка. За безпомощно сериално куцукане. За карикатурна самодейност. За евтина (макар и заснета с голям бюджет, над два милиона лева) трактовка по един изключително важен епизод в историята ни.
Поредният разказ, който не можем да разкажем като хората. Не глобално и на всички, а дори и на себе си. Може би не е редно да се говори така едва след първия епизод. Не е редно обаче и той да е такъв.
С опростени и опропастени образи, въпреки доказаните актьорски умения на много от изпълнителите. Образите са схематични пионки. Или марионетки, според предпочитанията. Хартиени са, нямат плът. Плъзгат се по повърхността и маркират някаква обслужваща функция.
Диалозите са обяснителни като историческа справка от лоша документална възстановка. Кухо официално говорене. Патерица, с която действието крета. Едновременно без артистичност и въображение, но и с липсваща реалистична своеобразност. Да оставим словото настрана, защото има други неща, които се набиват на очи.
Показан е цар Борис (Пенко Господинов), който е с меко казано лош грим. Той е с глава, но не точно с глава, а направо с латексово яйце с набучени косми. Царят мълчи притеснен. Чака мъдри думи от Петър Дънов, които съветникът му Любомир Лулчев трябва да му предаде, иначе царят няма да се справи със ситуацията.
Междувременно Дънов прави хвалебствен, случаен и спекулативен анализ, буква по буква, на думата „българин“. В разсъжденията си стига до „р“, което ме подсети за две неща. За прословутото „Булгар! Булгар!“ и за етимологиите на Раковски. Според него Наполеон, родом французин, произлиза от „на поле он“, т.е. велик пълководец на бойното поле.
„Наполеон“ също се появява, макар и за секунди, чрез персонажа на Арон Бехар (Мариус Куркински). Персонаж тип „Мунчо“, изкукал всезнаещ глупец с параноична прорицателска дарба, която вещае апокалипсис. Арон Бехар, ако нещо не сме разбрали за характера му, буквално се облича в клишето за Наполеоновите премени, които носят умопомрачените. Най-вече в анимационните филми. А Самуел Ардити, израелски общественик, твърди, че по необяснима причина представените евреи изобщо нямат външните белези, дрехите и бита на българските евреи. Те по-скоро могат да бъдат оприличени на евреи от ешкеназки произход, примерно от Полша.
Могат още десетки и десетки малки и големи подробности да се добавят в лошата клинична картина. Елементарното противопоставяне на Вагнер и джаз. Безкрайно мудните забавени каданси. Стилизираните кадри, които плуват в мъглива аура, за да сме наясно, че това е от едно време, те карат да се чудиш дали са снимани през чорапогащник, с fog filter или през стъкло, намазано с вазелин. Или защо въобще са снимани така. И да, човекът край огъня в гората беше Елин Пелин, защото някой би могъл и да не се досети.
Не знам дали е нужно да се продължава. Всеки, който е гледал първия епизод може да назове още минуси. Не е нужно да е професионален кинаджия или обсебен киноман.
Има нещо по-важно. Не знам и не разбирам каква им е Хекуба на отговорните за Недадените? Така де, какви са им евреите? Обикновен претекст нещо да се снима и да се изкарат пари? Не трябва ли този сериал да е еманация на обществена и художествена значимост, да е продукт, който да е достоен за БНТ?
Не знам в коя историческа и съвременна, буквално днешна, реалност пребивават създателите на сериала, за да могат с лекота да си позволят такъв блудкав краен резултат.
Определено не е действителността, в която масовата родна толерантност е невидима. За сметка на това повсеместните пречупени кръстове лъщят на стотици стени. И правят компания на призивите за превръщане в сапун.
Не е и тази реалност, където повече от десетилетие се преиздават книгите на Волен Сидеров. Случва се неонацисткият Луковмарш. И буквално преди дни стотици хора искат моментално да се даде орден на полицай, който току-що е убил българин от ромски произход. Без да обръщат внимание, че срещу служителя на реда е образувано досъдебно производство. Наясно ли са и какво прави в Гърция партията Златна зора?
Не е и тази реалност, в която миналото лято на летище Бургас загинаха седем души, включително петима израелски граждани. Явно не са чували и безумния миналогодишен виц, че по Черноморието има бум на израелски туристи. Няколко дни след терористичния акт намерихтази пълна с омраза рисунка. Беше пред входната врата на сградата, в която живея. Не знам дали помнят и трагичния инцидент от 1955-а, при който българските ВВС свалят граждански самолет на израелския национален превозвач и всички на борда загиват.
Не усещам, че могат да разберат и личното ми близко минало, в което бях на шестнайсет години и в Прага, след като посетих музей на изтезанията, си купих значка със зачеркната свастика. Не спирах да я нося, докато в подлеза на Ялта три мили момчета ми я откъснаха от палтото и ме блъскаха надолу по цялото протежение на стълбището. Съвсем наскоро в същия подлез въобще не се учудих, когато ми се стори, че чувам скандирания „Хо-ло-кост“ от голяма група гологлави младежи с бомбъри и обувки с метални бомбета. Наострих ухо и се бях подвел. Викаха „Орлов мост“. Дано грешката на ухото си остане грешка.
Ако някой се пита защо цитирам толкова и пускам имена и подробности наляво и надясно, това е, защото има културен и исторически контекст. Той е колкото роден, толкова и международен. Единствено някой, който си е повярвал прекалено много, ще продължава да мисли, че от него започва всичко. И ще тръгне, точно в тази медия, да открива топлата вода. Или както в случая – студената. Когато си неадекватен, провинциален и самозабравил се, макар и в момента да си на гребена на вълната – било поради политическа конюнктура, познанства или мода – след мига на прословутите петнайсет минути слава оставаш завинаги чао. Няма те.
Към финала на излъчването на Недадените идват избори. Убеден съм, че дотогава ще се появят нови желаещи, може би и мъничко повлияни от сериала, които с цялото си сърце и душа ще обещават и ще агитират. Ще искат да спасят българските българи. И всички останали. Ще ни желаят доброто. Ще ни кажат да се настаним удобно и да ги оставим да си вършат работата. Както те си знаят. Ще ни пожелаят (не)приятно гледане. И, ти да видиш, този път зрителите далеч по-смислено ще си кажат, ако не са доволни от продукцията. От самото начало.
