Джаз не означава да кажеш нещо;
джаз е начинът, по който казваш нещо.
Пол Уайтман[1]
Позволих си да повторя заглавие на статия отпреди двадесетина години (Вълков – 1988) поради все още неизяснената същност на едно многообразно явление. В литературата по въпроса (Армянов – 1989, 1995; Кирова – 2008; Виденов – 2000; Благоева – 2006; Орлова – 2006; Карастойчева – 1988) по една инерция, вместо да се посочват родова принадлежност и видови отлики, при опит за дефиниране се изтъкват признаци, които могат да се отнесат и до други явления на езиковата практика. Това неудобство на описанията е посочвано, без да му се обръща внимание (Вълков – 1990:56-57). Стига се до парадокса, любим похват в „живото слово“, че жаргон в чист вид се наблюдава най-често, когато се пише за него. Ето защо се налага да се посочат отпратки с цел относително по-цялостно изясняване на проблемите, свързани с тези езикови прояви.
Типологията с джаза и играта бридж е повече от ясна: контаминации на отделни стилове и традиции в новите музикални построения и полагането (екстраполацията) в анонса, където взаиморазбирането се основава върху установени преуспозици между разбирана като оптимално решение в условия на конфликт (Математический энциклопедический словарь – 1988: 220-221), при което под конфликт се разбира всяко явление, където участват различни страни с несъвпадащи интереси. В случая с жаргона става дума за отреагиране на липсващи импулси, разбирано най-общо като компенсаторни прояви, противодействие на унификационни процедури, нетърпимост към клишета, шаблон и др. Струва ни се безпредметен спорът, що е сленг, жаргон, социолект (Кирова – 2008). В този порядък по-сполучливи са площадно слово (Бахтин – 1978: 170-171), „живо слово“, импровизация, непринудена реч, дори по-добре за удобство на описанието да се използват антомасии, корефериращи средства, също обикнат похват в тази речева дейност.
Оценките за това явление във времето вървят от възторг до отрицание: поезия на улицата, може би най-сполучливото („Поезия означава да се избяга всекидневното име на нещата – Хосе Ортега-и-Гасет), цехов рецензентски жаргон, пошла реч, блатна музика, жаргонна употреба на термини, „абсурдът се превърна в жаргон на епохата“ (А. Марло), всеки автор си има свой жаргон, с перифразата на Виктор Причит в разказа „Светецът“: „Всички догми имат свой жаргон“ и се стигне до речевите разстройства – жаргонофазия (Критчли – 1974: 12-13). Явно в тези вторични номинации се отразяват различни страни на явлението, което подчертава, че липсва аргументирана обосновка на обема и съдържанието на понятието, което обозначават.
Главна предпоставка за възникване на явлението с много имена: стилистична диференциация (в териториалните говори липсват подобни прояви), за да може да се осъществява смяната на регистрите и в динамичния контекст на новите речеви образувания на основата на възможни и вероятни контаминации да се пораждат явления, които са манифестация на задължителни склонности. В този пункт нефренквентността на проявите е определяща, а изразът тъкмо на тези склонности. И не „корпоративността“, а най-вече в идиолектите да се търсят именно тези закономерности, които имат статистико-вероятностен характер и през ред случайности и „отклонения“ се прокарват безизключително.
Например в привидното затишие на 70-те години се долавят реплики като: „Как може такова отношение към кадрите?“ или „Откъде ми е известен? Ами в затвора е неетично да не се познаваме“, които са явна ирония на партийни решения и реална оценка на действителността тогава. Или парадоксите:
„Краварката Иванова получава златен орден на труда… – сребърен“, „Толкова те обичам, чак те мразя“ с вариант „Толкова красива, чак грозна“, „Ударихме глиста в окото“, „Умрем да живим!“, „Най ме е страх от „не бой се“, „Иванчо се осъжда на разстрел чрез обесване“, „Дани е виден представител на пернишката сексуална школа, тире, девствени“ и сочените за върхови прояви тогава“, „Копеле, дръж ми дъвката, влизам в боя“, „Майна, много те моля, не си прави от стари лайна дъвка“ (санкция за разказване на стари вицове).
Първият израз е антифразис на решенията на Декемврийския пленум на БКП за кадрите. Другите са повече от ясни, където играта не е самоцел, а чрез нея се реализира оптимално решение. Чрез смесването на елементи от различни стилови сфери се постига осмиващ ефект, но за това е нужна „богата“ личност с усвоени повече обхвати и в променена ситуация или контекст да съумява съобразно регистъра. Без значение е дали определена общност ще усвои и „лексикализира“ тези иновации. По-важното е, че основните тенденции манифестират в плана на израза новите построения. Преди време беше отбелязана типологията със сатирата (Вълков – 1990: 57), където по образното вмятане на Н. Гогол „положителен герой е смехът“. С две думи, матрицата, по която се изграждат изказванията в сатирата и в жаргона е една, става дума не за тъждество и аналогия между двете изяви, а за сходство. Една кратка илюстрация: в редица сатирически жанрове общият тон на изложението като цяло звучи жаргонно. Следователно в разглеждания случай „истината се съдържа в изказването, а не в нещата“ (Касирер – 2000: 262).
Живото слово е своеобразна отворена система, при чиято саморегулация статистиката й е възможна благодарение на голямата динамика, както при пумпала – въртене при малка точка на стоене и колкото по-бързо се върти, толкова е по-устойчив. Или сравнението с живака, който прави амалгами с ценни метали. Поддържането на стабилни състояния в отворени системи се нарича хомеостаза (Енциклопедия по психология – 1998: 1379). В случая с живото слово устойчивостта се поддържа от основните склонности, реализацията е „ускорен оборот на езика“ (Тофлър – 1992: 119), при който много иновации имат мимолетно съществуване. Тофлър посочва бързината, с която възникват и отмират множество сленгизми в английския език. За образното сравнение с амалгамата филологическото съответствие е стилизация, при което словото не само обозначава реалиите, но се съотнася и към другото слово и към себе си (Бахтин – 1976: 208). Пародията като вид стилизация не се среща само в литературата, а е често срещан похват в живото слово: България… Тегла и документи. Мъжът и жената интимно. Вид на изглед. Знак за признак. Занимавам се с бездействие и пия коняк. Или – занимавам се с научена работа. Живият класик на махалата. Изгарям от желание за работа, ама ми пречат ръцете.
И трансономизациите: Бриджит Бардо в диво състояние. Херкулес през купонната система. Казанова Сапунджи дере. Капитан леш(ж) и яж (травестия на Капитан Леши от филма). Тинтарела се навела (от италианската песен „Тинтарела де люна“).
Тук трябва да се отбележат някои прояви, които, взети изолирано, са ясен маркер за видове афазии, в контекста на по-цялостни изказвания в живото слово също са вид стилизация: Ужаст. Не съм уведомент. Съвсем естенствено. Ние си заминанваме. Моля ви ти се. Или – молив. Даже и съзнателната промяна на граматическия род: китица, вампирка, врагиня. Наред с личните имена: Азалий, Орхидей, Нектарий, Хризантем. Също така могат да се посочат солецизми, макаронизми, сдвигове и примери от авторска глухота – мосю Сметанов (за сладоледаджия), които са равностоен компонент на фактурата на изказванията, чието пораждане се подчинява на основните склонности както при сатирата.
Важна особеност на живото слово са опозициите официалност : неофициалност, наред с оценъчното висок : нисък стил, преднамереност : спонтанност, нормално : анормално. В подвижния контекст на изказванията в живото слово тези опозиции се неутрализират и предизвикват търсената реакция. При снизяването на фикциите смехът утвърждава истинските ценности, което е основната цел на тези изказвания.
И понеже терминологичният спор за сленг или жаргон остава открит, нужно е да се припомнят неподхванати и неразвити идеи от Л. Йелмслев (Йелмслев – 1960: 370-371), които са плодотворни – „Посредством комбинации на члена на една категория с члена на друга възникват хибриди, които често имат специално обозначение или леко могат да получат последното“:
– сленг – творчески стил, явяващ се едновременно висок и нисък оценъчен стил;
– жаргон и код – творчески стилове, неявяващи се ни високи, нито ниски оценъчни стилове;
– църковен стил – висок оценъчен стил, явяващ се реч и жаргон;
– канцеларски стил – висок оценъчен стил, явяващ се архаичен стил, вид писмо и жаргон;
– жаргон – в общ смисъл може да бъде определен като неутрален оценъчен стил със специфични знаци.
С някои изключения (Карастойчева – 1980, 1987; Вълков – 1991) проблемите с речевите жанрове изискват относително по-цялостни и задълбочени проучвания, за които има надеждна основа с очертани перспективи за развитие (Бахтин – 1986: 250-296).
И за да не увисне мотото в началото на изложението, нужно е да се припомни основното изискване в джаза, чиито термини са с произход от сленга: доброто познаване на темата позволява отлични импровизации.
ЛИТЕРАТУРА:
Азриел – 1982: Азриел, Андре. Джаз. Анализи и аспекти. С., 1982.
Армянов – 1989: Армянов, Г. Жаргонът, без който (не) можем. С., 1989.
Армянов – 1995: Армянов, Г. Българският жаргон. С., 1995.
Бахтин – 1976: Бахтин, М. Проблеми на поетиката на Достоевски. С., 1976.
Бахтин – 1978: Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. С., 1978.
Бахтин – 1986: Бахтин, М. Эстетика словесного творчества. М., 1986.
Благоева – 2006: Благоева, Д. Прояви на езиковата игра в българския и руския компютърен жаргон. – Съпост. езикознание, 2006, № 2, с. 5-13.
Виденов – 2000: Виденов, М. Увод в социолингвистиката. С., 2000.
Вълков – 1988: Вълков, П. Нежаргонно за жаргона. – В. „Народна култура“, С., 19.ІІ.1988.
Вълков – 1990: Вълков, П. За същността на жаргона. – Христоматия по съвременен български език. Благоевград, 1990, с. 56-71.
Вълков – 1991: Вълков, П. Кратките фолклорни жанрове в жаргонна ситуация. – Фолклорът и съвременният свят. Т. 9, С., 1991, с. 125-131.
Ельмслев – 1960: Ельмслев, Л. Пролегомены к теории языка. – Новое в лингвистике. Въпуск 1. М., 1960.
Енциклопедия по психология – 1988: Енциклопедия по психология. С., 1988.
Карастойчева – 1980: Карастойчева, Ц. Елементи на гатанка в съвременния младежки сленг. – В: Език и поетика на българския фолклор. Т. 5, С., 1980, с. 152-165.
Карастойчева – 1987: Карастойчева, Ц. Афоризмите в младежкия сленг. – В: Смехът във фолклора. Проблеми на българския фолклор. Т. 7, С., 1987, с. 83-91.
Карастойчева – 1988: Карастойчева, Ц. Българският младежки говор. С., 1988.
Касирер – 2000: Касирер, Е. Философи на символните форми. І част. Езикът. С., 2000.
Кирова – 2008: Кирова, Л. Сленг = Жаргон? http:liternet 21.ХІ.2008.
Критчли – 1974: Критчли, М. Афазиология. М., 1974.
Математический энциклопедический словарь – 1988: В: Советская энциклопедия. М., 1988.
Орлова – 2006: Орлова, Н. Сленг жаргон: проблема дефиниции. http:www.bestreferat.ru/referat75465 2006.
Тофлър – 1992: Тофлър, Ал. Шок от бъдещето. С., 1992.
