„Онова, което се намира в сърцевината на всяко живо нещо е не огън, не горещ дъх, нито ,искрата на живота‘. То е информация, думи, инструкции“, обяви Ричард Докинс през 1986. Вече достигнал статуса на един от водещите еволюционни биолози, той беше уловил духа на една нова епоха. Клетките на организма са възлови точки в една силно преплетена комуникационна мрежа, предаваща и приемаща, кодираща и декодираща. Самата еволюция олицетворява една непрекъсната обмяна на информация между организма и околната среда. „Ако бихте искали да разберете живота“, писа Докинс, „мислете не за вибриращи, пулсиращи пихтии и утайки; мислете за информационна технология.“
Днес ние сме заобиколени от информационни технологии; мебелировката ни включва Айподове и плазмени екрани, а способностите ни включват изпращане на текстови съобщения и търсене в Гугъл. Но способността ни да разбираме ролята на информацията е подложена на тежко изпитание. „Според моята информация“, казваме ние. Достатъчно е обаче само да се огледаме и миналото отново идва на преден план.
Възходът на информационните технологии подпомогна и насърчи един нов възглед за живота. Генетическият код – който вече не е просто метафора – беше разчетен. Учените говореха грандиозно за биосферата: една цялост, съставена от всички форми на живот на земята, гъмжаща от информация, възпроизвеждаща се и еволюираща. А биолозите, след като бяха възприели методите и речника на комуникационните науки, започнаха да дават своя собствен принос към разбирането на самата информация.
Жак Монó, парижкият биолог, който сподели Нобеловата награда от 1965 за откриването на ролята, която информационната РНК играе при пренасянето на генетическата информация, предложи следната аналогия: по същия начин, по който биосферата стои над света на неживата материя, така и над биосферата се възвишава едно друго „абстрактно царство“. Кои са жителите на това царство? Идеите.
„Идеите са запазили някои от свойствата на организмите“, писа той. „Също като тях, те се опитват да увековечат структурите си и да се размножават; те също могат да се смесват, рекомбинират, да разделят съдържанието си; всъщност те също могат да еволюират, и в тази еволюция подборът със сигурност трябва да играе важна роля.“
Идеите притежават „размножителна сила“, отбеляза той – „всъщност заразителност“ – при това някои повече от други. Един пример за инфекциозна идея може да бъде религиозната идеология, която придобива влияние върху голяма група хора. Американският неврофизиолог Роджър Спери беше предложил подобна идея няколко години по-рано, твърдейки, че идеите са „също толкова реални“, колкото и невроните, които те обитават. Идеите притежават мощ, казва той:
Идеите пораждат идеи и подпомагат еволюцията на нови идеи. Те си взаимодействат едни с други, както и с други умствени сили в същия мозък, в съседни мозъци и, благодарение на глобалната комуникация, също и с далечни, чужди мозъци. Освен това те реагират и с околната среда, чрез което произвеждат като цяло един взривен напредък на еволюцията, който е далеч по-мощен от всичко, което се е случвало на еволюционната сцена досега.
Монó добавя: „Няма да спекулирам относно някаква теория за подбора на идеите“. От това нямаше и нужда. Други хора вече бяха готови да го направят.
Докинс направи свой собствен скок от еволюцията на гените към еволюцията на идеите. Според него главната роля се полага на репликатора (онзи, който се размножава), и няма почти никакво значение дали репликаторите са направени от аминокиселини. Неговото правило е „Целият живот еволюира чрез разграничителното (differential) оцеляване на възпроизвеждащи се единици“. Навсякъде, където има живот, трябва да има и репликатори, Може би в други светове репликаторите биха могли да възникнат от химия на силициева основа – или изобщо без никаква химия.
Какво би означавало един репликатор да съществува без химия? „Мисля, че на тази планета преди не много дълго време вече е възникнал нов репликатор“, обяви Докинс към края на първата си книга, Егоистичният ген, през 1976. „Той ни гледа право в очите. Намира се още в детството си, все още тромаво носещ се из първичната си супа, но вече достигащ еволюционни промени със скорост, която оставя стария ген, задъхан, далеч зад себе си.“ Тази „супа“ е човешката култура; носителят на предаването е езикът, а пораждащата среда е мозъкът.
За самия безтелесен репликатор Докинс предложи име. Той го нарече „мем[1]“, и това се превърна в неговото най-запомнящо се откритие, далеч по-влиятелно от егоистичните гени или по-късното му проповядване против религията. „Мемите се размножават в мемофонда[2], прескачайки от мозък на мозък в един процес, който, в широк смисъл, може да бъде наречен имитация“, писа той. Те се конкурират едни с други за ограничените ресурси: мозъчно време или широчина на предаването (bandwidth). Преди всичко друго, те се конкурират за внимание. Например:
Идеи. Независимо от това дали възниква еднократно или се появява многократно, една идея може да се разпространява в мемофонда или да западне и изчезне. Един от примерите, които предлага Докинс, е вярата в Бога – древна идея, разпространяваща се не само чрез думи, но и чрез музика и изкуство. Вярата, че земята се върти около слънцето е в не по-малка степен мем, който се конкурира за оцеляване с други такива. (Истината може да бъде полезно за оцеляването на мема качество, но то е само едно сред много други).
Мелодии. Тази мелодия се е разпространявала в продължение на векове по няколко континента.
Лозунги. Едно парченце текст, „Какво е свършил Бог?“ (“What hath God wrought?”), се е появило рано и се е разпространило бързо в повече от един медиум. Друго такова, „Четете устните ми“, очертава особена пътека в късния 20-ти век в Америка. „Оцеляването на най-приспособения“ е мем, който, подобно над други меми, мутира безразборно („оцеляване на най-приспособения“, „оцеляване на най-болния“, „оцеляване на най-фалшивия“, „оцеляване на най-туитирания“).
Образи. По времето, в което е живял Исак Нютон, не повече от няколко хиляди души са имали представа за това как той е изглеждал, ако и да е бил един от най-известните мъже в Англия. Днес обаче милиони хора имат доста ясна представа – основаваща се на повече или по-малко точни копия от доста зле нарисувани оригинални портрети. Още по-широко разпространени и неизличими са усмивката на Мона Лиза, Викът на Едуард Мунк или силуетите на множество фиктивни извънземни същества. Това са меми, живеещи свой собствен живот, независим от всякаква физическа реалност. „Може би това не е точно начинът, по който Джордж Вашингтон е изглеждал тогава“, обяснява един туристически гид пред портрета от музея Метрополитън, нарисуван от Гилбърт Стюарт, „но това е начинът, по който той изглежда днес.“ Именно.
Мемите се появяват в мозъка и се движат навън, създавайки си предмостия на хартия, целулоидна лента, силикон или на каквото и да е друго нещо, където информацията може да се съхрани. Те трябва да бъдат разбирани не като елементарни частици, а като организми. Числото три не е мем; нито пък цветът синьо, нито която и да е проста мисъл – по същия начин, по който никой нуклеотид (органична молекула) не може да бъде ген. Мемите са сложни единици, специфични и запазващи се в паметта – единици със способност за оцеляване.
По същия начин не е мем и никой обект. Обръчът за хула-хоп не е мем; той е направен от пластмаса, а не от битове. Когато този вид играчка се разпространи по целия свят в един вид луда епидемия през 1958, той беше само продукт, физическа проява, на един мем, или меми: копнежът по хула-хоп; способността за люшкане, въртене, усукване, свързана с хула-хоп-ването. Самият обръч е средството за разпространение на мема. Такъв, по същия начин, е и всеки човек, практикуващ хула-хоп – едно удивително ефективно средство, в смисъла, елегантно обяснен от философа Даниел Денет: „Една каруца с колела със спици пренася не само жито или някакъв друг товар от място на място; тя пренася брилянтната идея за каруца с колела и спици от интелект на интелект.“ Хула-хопърите вършеха същото за мемите на хула-хопа – а през 1958 те намериха ново средство за разпространение, масовата телевизия, изпращаща посланията несравнимо по-бързо и по-далеч от всяка каруца. Движещият се образ на хула-хопъра изкуши нови умове първо със стотици, после с хиляди, а накрая и с милиони. Мемът е не танцьорката, а танцът.
В продължение на по-голямата част от нашата биологическа история мемите са съществували само за много кратки промеждутъци от време; основният им начин на разпространение е бил онзи, наречен „устна пропаганда“. По-късно обаче те са успели да се задържат в по-солидни субстанции: глинени таблички, стени на пещери, листове хартия. Те постигат дълговечност чрез нашите моливи и печатни преси, магнитни ленти и оптически дискове. Разпространяват се чрез предавателни кули и дигитални мрежи. Мемите могат да бъдат истории, рецепти, способности, легенди или моди. Ние ги копираме, по един човек на един път. Или, погледнато откъм мемо-центричната перспектива на Докинс, те копират самите себе си.
„Вярвам, че при подходящи условия, репликаторите автоматично се обединяват, за да създадат системи, или машини, които ги пренасят и функционират в полза на тяхното продължаващо възпроизводство“, пише той. С това не се внушава, че мемите са съзнателни действащи лица, а само, че те са единици с интереси, които могат да бъдат подпомагани от естествения подбор. Техните интереси не са нашите интереси. „Мемът“, казва Денет, „е информационен пакет със специфично поведение.“ Когато ние говорим за борба за определени принципи или да умреш за една идея, може и да се окажем по-буквални, отколкото предполагаме.
Ала-бала-ница, кръгла-паница… Римата и ритъмът помагат на хората да запомнят парченца текст. Или: римата и ритъмът помагат на парченца текст да бъдат запомнени. Римата и ритъмът са качества, които подпомагат оцеляването на един мем, по същия начин, по който силата и бързината подпомагат оцеляването на някое животно. Членоразделната реч носи еволюционни предимства. Рима, ритъм и разум – защото разумът също е един вид образец, модел.
Също като гените, мемите оказват влияние върху широкия свят отвъд самите себе си. В някои случаи (мемът за палене на огън; за носене на дрехи; за възкресението на Исус) въздействието може да бъде наистина мощно. В процеса на разпространяване на влиянието си върху света, мемите влияят и върху условията, засягащи собствените им шансове за оцеляване. Мемът или мемите, обхващащи морзовия код, притежават силно положителни ефекти на обратна връзка. Някои меми имат очевидни предимства за човешкия им носител („Огледай се преди да скочиш“, познаването на техниките за първа помощ, вярата в нуждата от миене на ръцете), но меметичният и генетичният успех не са едно и също нещо. Мемите могат да се разпространяват с впечатляваща заразност, оставяйки зад себе си купища от непредвидени вреди – патентни лекарства, психическа хирургия, астрология и сатанизъм, расистки митове, суеверия и (в един специален случай) компютърни вируси. В един определен смисъл тези са и най-интересните – мемите, които преуспяват в ущърб на носителя си, като например идеята, че терористите-самоубийци ще получат възнаграждение в рая.
Мемите са могли да пътуват мълчаливо още преди да се породи езикът. Простата имитация е достатъчна за възпроизвеждането на познание – как да се издяла острие на стрела или да се запали огън. Сред животните, за шимпанзетата и горилите е известно, че са в състояние да придобиват определени видове поведения чрез имитация. Някои видове пойни птици учат песните си, или поне техните варианти, след като са ги чули от птици-съседи (а в последно време – и от орнитолози, носещи аудио-плейъри). Птиците придобиват цели репертоари и диалекти от песнопой – накратко, те демонстрират култура на птичето пеене, която предшества човешката култура с цели епохи. Но независимо от тези специални случаи, през по-голямата част от човешката култура мемите и езикът са вървели ръка за ръка. (Клишетата са меми). Езикът служи като първи катализатор на културата. Той замества простата имитация, разпространявайки познанието с помощта на абстракцията и кодирането.
Изглежда, че аналогиите с болестите са неизбежни. Преди още някой да разбира нещичко от епидемиология, нейният език е бил прилаган към определени видове информация. Една емоция може да бъде инфекциозна, една мелодия – прилепчива, един навик – заразителен. „От поглед на поглед, заразителна в тълпата/ паниката галопира“, пише поетът Джеймс Томсън през 1730. Страстта, също, според Милтън: „Ева, чиито очи струяха заразен огън.“ Но едва в новото хилядолетие, във времето на глобалните електронни трансмисии, идентификацията се превръща във втора природа. Нашето време е време на вирусност: вирусно образование, вирусен маркетинг, вирусни е-мейли, видео и мрежи. Изследователите, занимаващи се със самия Интернет като медия – колективно мислене (crowdsourcing), колективно внимание, социални мрежи и разпределяне на ресурси – използват не само езика, но и математическите принципи на епидемиологията.
Един от първите хора, използвали понятията „вирусен текст“ и „вирусни изречения“ изглежда е бил някакъв читател на Докинс на име Стивън Уолтън от Ню Йорк, в кореспонденцията си с когнитивния учен Дъглас Хофстадтър. Мислейки логично – може би по начина, присъщ на компютър – Уолтън предлага някои прости, саморазпространяващи се фрази, по примера на „Кажи ме!“, „Копирай ме!“ или „Ако ме копираш, ще ти изпълня три желания!“ Хофстадтър, по онова време колумнист за Scientific American, сметнал, че изразът „вирусен текст“ е сам по себе си още по-прилепчив.
И така, сега собственият текст на Уолтън, както можете да видите със собствените си очи, е успял да мобилизира съоръженията на много мощен приемник – цяло списание, заедно с печатни преси и служба за разпространение. Той се е качил на борда и сега – даже докато четете това вирусно изречение – вече се размножава лудешки в цялата идеосфера!
Хофстадтер весело обявява себе си за заразен с мема мем.
Един от източниците на съпротива – или поне неудобство – беше свързан с това, че ние, хората, бяхме някак изтласкани към периферията. Достатъчно лошо беше вече да се каже, че един човек не е нищо повече от начина, по който гените произвеждат още повече гени. Сега пък хората се оказват средства за разпространение и на мемите. Никой не обича да го наричат кукла. Денет обобщава проблема по следния начин: „не знам как е при вас, но самият аз първоначално не се чувствам особено привлечен от идеята, че мозъкът ми е един вид торище, в което ларвите на идеите на други хора се обновяват, преди да изпратят копия от самите себе си в една информационна диаспора… Кой тук контролира нещата – ние или мемите?“
Той отговаря на собствения си въпрос, напомняйки ни, че, независимо от това дали ни харесва или не, ние рядко „контролираме“ собствените си умове. Би могъл да цитира Фройд; вместо това той цитира Моцарт (или така смята самият той): „През нощта, когато не мога спя, мислите се тълпят в главата ми… Откъде и как идват те? Не знам и нямам нищо общо с това.“
По-късно Денет беше информиран, че този добре известен цитат не е от Моцарт, в края на краищата. Той е придобил свой собствен живот; самият той, оказва се, е доста успешен мем.
За всеки човек, завладян от идеята за мемите, пейзажът се променяше по-бързо, отколкото Докинс вероятно би могъл да си представи в 1976, когато е писал: „компютрите, в които живеят мемите, са човешките умове.“ През 1989, по времето на второто издание на Егоистичният ген, след като вече самият той е станал нелош програмист, Докинс трябваше да добави: „беше очевидно предсказуемо, че електронните компютри някой ден също ще започнат да играят ролята на гостоприемници за саморазпространяващи се образци на информация. Информацията се разпространява от един компютър на друг когато техните собственици разнасят наоколо флопи-дискове“, а на близкия хоризонт той вече можеше да види друг наближаващ феномен: компютри, свързани в мрежи. „Голяма част от тях“, писа той, „са буквално свързани едни с други в размяна на електронна поща… Това е перфектната среда за разпространение на себевзъпроизвеждащи се програми.“ Действително, Интернет вече се намираше в родилни мъки. Той не само предостави на мемите една богата на хранителни вещества културна среда, той буквално даде крила на идеята за мемите. Самата дума мем скоро се превърна в ключова за Интернет. Осъзнаването на мемите насърчи многократно тяхното разпространение.
Един известен пример за мем, който не би могъл да се появи в пред-интернетската култура е фразата „прескочи акулата“. Всяка фаза от нейното съществуване се характеризира от хитри себе-позовавания. Да прескочиш акулата означава, че нещо (най-често някоя телевизионна серия) е минало отвъд фазата на най-високо качество или популярност, след което е започнало необратимо да запада. Смята се, че фразата е била използвана за пръв път от един студент на име Шон Дж. Конъли, във връзка с епизод от телевизионната серия „Щастливи дни“, в която героят Фонзи (Хенри Уинклър), на водни ски, прескача една акула. Произходът на фразата изисква определено количество обяснения, без които тя не би могла да бъде разбрана първоначално. Може би по тази причина няма никакви записани нейни варианти чак до 1997, когато съквартирантът на Конъли, Джон Хейн, регистрира интернет-домейна jumptheshark.com и създава уебсайт, целящ да направи израза популярен.
На следващата година фразата започва да се разпространява и в по-традиционни медии; Морейн Дауд й посвещава своя статия в Ню Йорк Таймс през 2001; през 2002 колумнистът „За езика“ на същия вестник, Уилям Сафайър, я нарича „фраза на годината в популярната култура“; скоро след това хората започват да използват израза в разговори и в печата вече по подразбиране, без кавички или обяснения – след което, разбира се, различни културни наблюдатели започват да задават въпроса „А дали ‚прескочи акулата‘ вече и сам не е прескочил акулата?“ Като всеки добър мем, той започва да си създава мутации. Статията за „прескочи акулата“ от Уикипедия указва през 2009 г.: „Вижте също: да прескочиш кушетката; да атомизираш хладилника.“
Но дали това е наука? В статията си от 1983 Хофстадтър предлага очевидния меметичен етикет за новата дисциплина: меметика. Изучаването на меметиката привлича учени от напълно разностранни научни области, като например компютърни науки и микробиология. В биоинформатиката например обект на изследване са т. нар. верижни писма. Те са меми, притежаващи еволюционни истории.Самата цел на едно верижно писмо е себевъзпроизвеждането; каквото и друго да се казва във верижното писмо, то въплъщава само едно послание: Копирай ме. Един от изследователите на еволюцията на верижните писма, Даниел У. ВанАрсдейл, изрежда множество варианти, съдържащи се във верижни писма и дори в по-ранни текстове: „Направи седем копия от него точно както е написано“ (1902); „Копирай това изцяло и го изпрати на девет приятели“ (1923); „И ако някой човек отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме неговата част от книгата на живота“ (Откровение 22:19). Верижните писма процъфтяват благодарение на едно изобретение от 19 век: „индиговата хартия“, поставяна между листовете хартия за писане. След това индигото влиза в символично партньорство с друга нова технология, пишещата машина. Вирусни епидемии на верижни писма избухват редовно в ранния 20 век. Две последващи технологии, след като навлизат в широка употреба, помагат на верижните писма да достигнат нови порядъци на величина: фотокопирането (около 1950) и електронната поща (около 1995).
Вдъхновени от един случаен разговор по време на излет в планините около Хонг Конг, учените-информатици Чарлз Х. Бенет от IBM в Ню Йорк и Минг Ли и Бин Ма от Онтарио, Канада, започват анализ на една серия от верижни писма, събрани във времето на копирните машини. Те са разполагали с 33 такива серии, всички те – варианти на едно и също писмо, с мутации под формата на неправилен правопис, пропуски, разменени думи или фрази. „Тези писма са минавали от приемник на приемник, мутирайки и еволюирайки“, пишат те през 2003.
Също като при някой ген, средната им дължина е около 2000 букви. Също като мощен вирус, писмото заплашва да ви убие и ви убеждава да го предадете на „приятелите и познатите си“ – някои варианти на това писмо може би са стигнали до милиони хора. Също като наследствена черта, то ви обещава предимства за вас и хората, на които го предадете. Също като геноми, верижните писма подлежат на естествен подбор, а понякога техни части дори биват разменени между вече съществуващи „видове“.
Отивайки по-далеч от тези привлекателни метафори, тримата изследователи си поставят за цел да използват писмата като „пробно поле“ за някои алгоритми, използвани в еволюционната биология. Алгоритмите са направени така, че да се заемат с геномите на различни съвременни същества, и да тръгнат назад, чрез заключения и изводи, за да реконструират филогенезата им – тоест техните еволюционни дървета. Ако тези математически методи функционират при гените, разсъждават учените, то би трябвало да функционират и при верижните писма. И в двата случая учените са били в състояние да потвърдят мутационните разклонения и мерките по взаимосвързаността на вариантите.
И все пак, повечето елементи на културата се променят и преливат едни в други прекалено лесно, за да могат да бъдат квалифицирани като стабилни репликатори. Те само рядко са така чисто подредени, както е някоя последователност от ДНК. Самият Докинс подчертава, че никога не е и мислил да основава нещо подобно на нова наука, наречена меметика. През 1997 се появява списанието Journal of Memetics – онлайн, разбира се – а след това затихва и изчезва след осем години, прекарани отчасти в дебати относно собствения му статус, мисия и терминология. Дори и сравнени с гените, мемите са трудни за математизиране или дори по-строго дефиниране. Така че аналогията гени-меми причинява неудобство, което се засилва още повече при аналогията генетика-меметика.
Гените поне имат основания в някаква физическа субстанция. Мемите са абстрактни, неосезаеми и неизмерими. Гените се възпроизвеждат с почти перфектна точност, и еволюцията зависи от това: някои вариации са важни, но мутациите трябва да бъдат редки. Мемите рядко биват копирани точно; техните граници винаги са неясни, и те мутират с дива гъвкавост, която би била фатална в биологията. Понятието „мем“ може да бъде приложено към подозрително много единици, от малки до големи. За Денет, първите четири ноти от Петата симфония на Бетовен са „очевидно“ мем, заедно с омировата Одисея (или поне идеята за Одисеята), колелото, антисемитизма и писмеността. „Мемите все още не са намерили своя Уотсън и Крик“, казва Докинс; „липсва им дори техния Мендел.“
И все пак те са тук. Докато арката на информационния поток се разпростира към все по-обширна свързаност, мемите се развиват и разпространяват по-бързо. Присъствието им се чувства, ако и не вижда, в поведението им, в техните предмостия, информационни каскади и финансови мехури. Диети стават повече или по-малко популярни, като самите им имена вече се превръщат в лозунги – South Beach Diet, Atkins Diet, Scarsdale Diet, Cookie Diet, Drinking Man’s Diet – всички те разпространяващи се с динамика, която няма нищо общо с науката за храненето. Медицинските практики също преживяват „хирургически моди“ и „медицински епидемии“ – епидемии, причинени от моди при леченията, като например модата да се отстраняват сливиците на децата, която беше заляла Съединените щати и части от Европа в средата на 20 век. Някои фалшиви меми се разпространяват благодарение на лукаво подпомагане, като например очевидно несимпатичната идея, че Барак Обама не бил роден на Хавай. А в кибер-пространството всяка нова социална мрежа се превръща в нов инкубатор на меми.
В конкуренцията за място в мозъците и културата ни, ефективните средства са посланията. Новите, неясни, усукани възгледи за гени и меми ни обогатяват. Те ни дават парадокси, които можем да запишем на Мьобиус-ленти. „Човешкият свят е изграден от истории, а не от хора“, пише романистът Давид Мичел. „И хората, които историите използват, за да напишат себе си, не бива да бъдат обвинявани.“ Маргарет Атууд пише: „Както при всяко друго познание, след като вече го знаете, не можете да си представите как е възможно да не сте го знаели преди това. Също като сценична магия, познанието, преди да сте го знаели, се е случвало пред очите ви, но вие сте гледали някъде другаде.“
Фред Дрецке, философ, занимаващ се с проблемите на интелекта и познанието, писа през 1981: „В началото беше информацията. Словото е дошло по-късно.“ И добавя следното обяснение: „Преходът е бил постигнат чрез развитието на организми, способни да изследват тази информация избирателно, за да оцеляват и увековечават собствения си вид.“ Тук бихме могли да добавим, благодарение на Докинс, че преходът е бил постигнат от самата информация, която оцелява и увековечава собствения си вид, чрез избирателното използване на организмите.
По-голямата част от биосферата ин може да види инфосферата; тя е невидима, паралелна вселена, гъмжаща от призрачни обитатели. Но за нас те не са призраци – вече не. Ние, хората, единствени сред органичните обитатели на земята, живеем и в двата свята едновременно. Сякаш, след като дълго време сме живели в близост с невидимото, ние сме започнали да развиваме необходимите извънсетвини възприятия. Ние осъзнаваме множеството видове информация. Държим ги в изкуствено охладени помещения, пълни с компютърни сървъри. Но не можем да ги притежаваме. Когато в ушите ни прозвъни някоя мелодия, или някое увлечение преобърне модата с главата надолу, или някоя измислица доминира глобалната клюка в продължение на месеци, след което изчезва също толкова бързо, колкото се е появила, кой тогава е господарят и кой – слугата?
[1] От гледна точка на простотата и ефективността на езика ми се струва по-ефективно да се побългари английското произношение и вместо сравнително тромавите „мийм“ („миймове“) да се използват „мем“ и „меми“ (по подобие на „ген“ и „гени“, които също не съответстват на английските „джийн“ и „джийнс“). Ето защо тук ще се придържам към тези много по-лесни и прости за запомняне и произнасяне езикови форми, с пълното съзнание, че те не отговарят на английското произношение на оригиналните думи. Бел. пр.
[2] Понятието „мемофонд“ съответства на „генофонд“ (meme pool и gene pool). Бел. пр.
