Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 09 J Korczak

 

В едно интервю Екатерина Йосифова, за която безутешно тъгувам, разказва как Янош Корчак отказвал да спаси себе си и просто вървял заедно с детската редичка към газовата камера. „Децата – казва голямата поетеса – не се боели в последните си мигове, защото той е бил с тях“.

За тези последни мигове свидетелите не са много. Има такива мигове, които оставят очернящи следи за изоставилите те близки и приятели. Има обаче и биографични, житейски следи, които навярно ще разкажат позорящи причини, поради които си отиваш от живота в тотална самота.

Наскоро почина голяма личност. Малцина знаят какво точно се е случило. Още по-малко знаят, че когато смъртта е настъпвала, умиращият е бил сам. Сам-самичък. Изминали дни преди чистачката да открие трупа. Разбира се, последвалите некролози възвеличават покойника. Всеки казва по добра дума. Няма как да не се разкаже хубав спомен за онзи, който си е тръгнал от земния път. Но ако няма хубави спомени?

Не бива хората да са добри само в некролозите, казва един поет. В общия случай обаче, пишем скръбната вест с голямо преструване. Покойниците са били учени, писатели, режисьори, но не са били хубави хора. Не върви да го оповестяваш на глас.

Християните съхраняват високата етика на смъртта. За мъртвия или добро, или нищо. Някак си не върви да се питат близки и приятели, Защо го изоставихте? Не му ли звъняхте по телефона? Ако е бил болен! Ако е имал нужда от хляб, или лекарство! В сетните му дни навярно сте яли и пили, дори е възможно да сте споменавали името му без да подозирате, че той вече си е тръгвал към отвъдния свят! Но…ако го е заслужил? Страховит въпрос, нали!

Защо чистачката е била първият свидетел на кончината на една забележителна личност? Постмортем всички са ужасени но, как така, лежал на пода, нямало кой да му звънне, да го потърси, да покаже, че има нужда от него! Случва се, но е срамно и страшно, не дай Бог да се случи и на нас!

Има начин да не си тръгваме сам самички от света така, че дни наред никой да не узнае за смъртта ни! Когато вместо уединението и възрастовия маразъм, се обаждаме на другите по телефона поне. Винаги е здравословно да се чува човешки глас, надмогващ егоистичното самотуване. По-добре е, отколкото написването на поредната статия, книга, картина или да се сътвори мелодия. Или, да се опиташ да се грижиш за друго същество, някое окаяниче например, изоставено дете, а не котка! Нали трябва да се живее така, че в края на дните да има кой да ни погали по косата, да подържи ръката, да положи устни на изстиващото чело…

Пък и страхът от смъртта няма да е толкова чудовищен. Ето, изборът на Януш Корчак да върви заедно с малките в детската редичка, е засилил мъжеството в сърчицата им, когато ги отвеждали към газовите камери.

Юлиана Методиева е българска публицистка и обществена деятелка. Дългогодишна главна редакторка на списание „Обектив“, издавано от Българския Хелзинкски Комитет (до 2014 г.).

Pin It

Прочетете още...