2.3 Ромите
Ако проследим преброяванията на населението през последните петдесет години (Табл. 5) прави впечатление, че общият брой на хората, смятащи се за цигани, се колебае между 170 011 (през 1946 г.) и 313 396 (през 1992 г.). В таблицата не са отбелязани резултатите от 1975 г., които в това отношение са особено изненадващи: тогава в графата „цигани“ попадат само 18 323 души.[1] Според едно изследване, поръчано от ЦК на БКП през 1989 г.[2] в момента в България живеят между 577 000 и 600 000 роми (срв. също табл. 6).[3] Тези цифри са в пълно противоречие с официалните резултати от последното преброяване на населението през 1992 г., които посочват една два пъти по-малка цифра. Данните изглеждат особено неправдоподобни, ако си припомним, че в последните години към България се стичат роми от други страни, най-вече от Румъния.[4] Съотношението между градски и селски жители при ромите, 52 на 48 процента през 1992 г., е доста равномерно, за разлика от данните за българската част от населението, където делът на градските жители е значително по-голям – 72 процента.[5] Интересна е и възрастовата структура през 1992 г. - 66% от ромите са под 30 години, 28,9% са между 31 и 59 и само 5,1 на сто са по-възрастни от 60 години. За другите две големи етнически групи цифрите са както следва: турци - 51,4% / 37,0% / 11,6%, българи – 37,3% / 40,5% / 22,2%. Виждаме, че възрастовата структура на ромите ясно се различава от тази на другите две групи. Томова посочва в тази връзка, че ромите имат „типична прединдустриална възрастова структура“, отличаваща се с висока раждаемост и кратка продъжителност на живота.[6]Причината за разликите в общия брой на ромите при преброяванията се крие във вътрешната структура на тази част от населението. Българските роми не са затворен етнос, както би могло да се тълкува заглавието на тази глава, а една вътрешно разпокъсана, много комплексна група от населението. Марушиакова отбелязва по този повод:
„Етническата идентичност на циганите е изключително комплексна и многопластова. Единственото ясно разграничение е между „наши хора“ и „чужди хора“, където „наши“ са само членовете на същата група, а всички останали са „чужди“, както останалото население, така и другите цигански групи.“[7]
Поради това дори най-прецизно направеното преброяване на населението не може да събере точни данни за ромите. Тяхната етническа идентичност може да се опише, според Марушиакова, с помощта на един тристепеннен модел: 1) чувство за принадлежност към собствената група, 2) чувство за принадлежност към общността на всички цигани и 3) възприета етническа идентичност. В България сред ромите се срещат само две степени на този модел на чувството за принадлежност, а именно, груповата принадлежност и възприетата етническа идентичност. Чувството за принадлежност към общността на всички цигани е оформено само у тънкия слой на ромската интелигенция.[8] Под „групи“ авторката разбира най-малките, определени по един каталог от критерии, единици, които само в много редки случаи изпълняват всички критерии. Под „възприета идентичност“ се подразбират две неща: първо, тенденцията сред някои роми да развиват в противовес на чуждите една идентичност, която да им предостави по-висок обществен престиж; второ, това може да е истинска промяна в етническата идентичност – така например, днес много роми се обозначават като agupti „египтяни“ и не се възприемат от заобикалящото население като цигани.[9]
Данните от едно по-ново, обширно емпирично изследване показват следната картина:
47,3% от запитаните се смятат за „български цигани“, 46,2 на сто – за „турски цигани“, около 5% са власи или „румънски цигани“ и 1,5% – кардараши или ловари (в миналото водещи чергарски, а днес уседнал начин на живот роми). Двете големи ромски групи взети заедно се обозначават като йерлии (уседнали).[10] Религиозната принадлежност на горните групи съответства в общи линии на разделението между „български“ и „турски“ роми: 44% са православни християни, 39% – мюсюлмани (шиити и сунити). Освен това около 15% наброяват протестантите (предимно членове на петдесятната църква, но също адвентисти и баптисти), както и 0,5% евреи. За свой майчин език 75% от „българските цигани“ посочват ромски[11], 20% – български; от „турските цигани“ обаче само 34% посочват ромски като първи език, затова пък 61% имат турски за майчин език; при власите (румънските цигани) 14% говорят ромски и 84% – влашки (балкано-романски език, родствен с румънския); кардарашите и ловарите имат най-висок дял ромски за майчин език, а 10% от тях посочват български. Тази картина се обърква допълнително от факта, че 22% от запитаните роми сами се наричат турци а 10 на сто се смятат за българи.
От горното описание става ясно, че сред различните ромски групи се наблюдава различна степен на готовност за асимилация. Докато „турските цигани“ (предимно чрез езика) се приспособяват към заобикалящото ги турско население, то кардарашите съхраняват затвореността на своята група. Тези различия се дължат на два взаимно свързани фактора. Кардарашите имат една относително стабилна вътрешна социална структура, която остава до голяма степен недокосната от асимилационните посегателства на държавата[12], докато тъкмо „турските цигани“ са подлагани непрекъснато на принудителни административни мерки и по този начин загубват част от първоначалната си групова сплотеност. Тук ще оставя засега открит въпроса, дали държавната принуда е била насочена специално към „турските“ роми, или целта на тези мерки не е била по-скоро да се противодейства на едно побратимяване между различните етнически групи.
2.3.1 Политическо развитие преди 1944
Наред с евреите ромите също са засегнати от расисткото законодателство на българското правителство по време на Втората световна война. За този период има сравнително малко информация, тъй като в официалните документи, като например „Закона за защита на нацията“, циганите не се споменават изрично. По всичко личи обаче, че е имало няколко лагера[13], където са интернирани цигани. Освен това тяхното ежедневие изглежда е било подложено на строги ограничения. Забранено им е да посещават централните квартали на София, да се возят в трамваи; те получават и значително по-малки количества хранителни стоки с купони дори от евреите.[14] От често цитираните лични спомени на ромския активист и народен представител след 1989 г. Мануш Романов става ясно, че през 1942 г. насилствено са покръстени мюсюлмански роми в софийския квартал Факултета.[15] Сега трудно може да се каже, дали правителството на Отечествения фронт след 1944 г. е платило обезщетения на ромите за изтърпените нещастия. Във всеки случай те не се споменават с нито една дума в използваната литература. Има обаче основание да смятаме, че спрямо ромите се прилага политика, чийто главни черти се наблюдават и при другите етнически и религиозни малцинства в България. Общият процес на политически преобразования в първите следвоенни години изисква от управляващите да си осигурят лоялността на всички граждани. Тази цел те могат да постигнат най-вече като предложат отстъпки и като дадат на дотогава потиснатите граждани едно ново самочувствие.
2.3.2 Общо развитие на политиката на БКП спрямо ромите
Политиката на БКП спрямо ромите претърпява различни промени; тук ще обобщя най- напред по-важните преломни моменти, опирайки се на досега публикуваните документи. Конкретните последствия на генералната линия ще представя по-нататък в отделни подглави.
В първите години след войната ясно се открояват усилията на доминираното от комунистите правителство на Отечествения фронт да провежда сред ромското население един вид социалистически nation-building. Как БКП си представя това национално изграждане можем да прочетем в една статия на вестник Romano esi, където през 1948 г. се отправя следния призив към ромите:
„онези, които досега са се срамували да се нарекат цигани и които са преминали към турското малцинство, или пък са били кръстени като християни, нека да свалят маските от лицата си, да вдигнат глави и да покажат, че са цигани…“[16]
През този период от българската история на етническите малцинства се признават повече права и свободи, отколкото в по-късни времена. На тях е дадена дори ограничена културна автономия. За ромите това означава създаване на културни организации, изграждане на специални училища и на собствени вестници. От горния цитат става ясно, че правителството иска да насърчи националното изграждане сред ромите като противодейства на тенденцията, част от ромите да се ориентират към турското малцинство. Затова е необходимо да се утвърди у тях чувство за етническо съзнание, отделено от религията. Тъкмо предполагаемата или реална „опасност“ от асимилация в турското малцинство, чиято етническа идентичност се крепи на езика и религията, застава винаги на преден план и при по-късните решения на правителството.
С политиката на форсирано модернизиране на българското общество посредством колективизация и индустриализация и с издигането на Вълко Червенков на върха на партията и държавата настъпва промяна – поне временна – и в политиката спрямо малцинствата. Една от първите прояви на смяната в курса е изселването на част от турското малцинство през 1950/1951 г., на която ще се спра подробно по-долу. Сред турските преселници тогава се намират и около 100 роми, заради които турското правителство затваря границата. Дали ромите са били принудени от българското правителство да напуснат страната, не може да се каже. Общо са емигрирали в Турция по това време около 5000 роми.[17]
След 1954 г. начинът на живот на част от все още чергаруващото население в България застава на мушката на държавната политика. Най-напред се провежда една програма за заселване на каракачаните. В хода на тази програма около 20 000 ромски семейства предимно от Дунавската равнина също получават земя и изгодни кредити, за да могат да си построят собствени жилища. Според Кроу, тогава са възникнали ромски гета в 160 от общо 237 града и в 3 000 от общо 5 846 села.[18] Програмата за заселване трябва да се разглежда във връзка с промяната в целите на малцинствената политика на БКП, която се очертава от средата на 1958 г.[19] Тя е приета с постановление на Министерския съвет „за уреждане на въпроса с циганското население в България“ в края на 1958 г.[20]
Това постановление обаче надхвърля далеч рамките на една чисто заселническа политика. По-скоро тук става дума за един обширен документ, изразяващ политическата воля на БКП: Ромите трябва да вземат участие в „големия скок напред“, амбициозната програма за модернизиране на българското народно стопанство. В това стопанство някак не пасва фактът, че
(…) и сега все още известна част от циганското население изостава от общото развитие на страната, не е заето с постоянен труд, не се задържа на едно място, а води скитнически живот, занимава се с просия, гадаене, кражби и други нарушения на обществения ред. В много случаи циганското население става разпространител на болести и се явява носител на най-голяма изостаналост.“[21]
В съответствие с този документ, местните ръководства на общините и предприятията получават указания не само да се грижат за подобряване на хигиенните условия в ромските квартали, но и да осигуряват работни места за ромите в селското и горско стопанство, както и в занаятчийските кооперации. Едновременно с това трябва да се набави жилищна площ за ромите, за което са предвидени кредити за общините и за отделни семейства. Тъй като явно изпълнението на министерското постановление се забавя, секретариатът на ЦК на БКП се вижда принуден през юни 1959 г. да обясни още веднъж смисъла на тези мерки в писмо до местните партийни комитети.[22] Там изрично се оборват съществуващите предразсъдъци срещу ромите с указанието, че те както и другите национални малцинства, най-тясно са свързани със съдбата на българския народ и са „неразделна част“ от него. На сближаването на част от ромите с турското население трябва да се оказва решителен отпор.[23] Постановлението на Министерския съвет трябва да се изпълнява точно, а партийната работа сред циганите на всички нива трябва да се засили.
Три години по-късно ръководството на партията отново се занимава с ромите, макар и в по-широк контекст. Приетото през април 1962 г. Решение на Политбюро А 101[24] засяга освен ромите, също помаците и татарите. Както се казва в началото на документа, правителството вече е постигнало голям напредък при преодоляването на стопанската и културна изостаналост на ромите. В следващия пасаж обаче се изтъкват причините, които препятстват това засилване на моралното и политическо единство на народа и служат като инструмент на вражеската пропаганда:
„Значителна част от циганите, татарите и българските мюсюлмани все още клонят към самоопределяне с турците под най-различна форма – една тенденция, която особено се улеснява от мюсюлманската религия и турските и арабските имена. Подкрепяни от реакционната турска пропаганда и религиозен фанатизъм, и насърчени от погрешните действия на редица органи на народната власт, повече от 130 000 цигани и десетки хиляди татари и български мюсюлмани в много региони на страната се регистрират като турци.“[25]
Ориентирането на циганите (и на другите споменати малцинства) към турското население се дължи предимно на контактите между новобранците в армията и на агитацията на турското духовенство, смятат в Политбюро. За да отстрани това нежелано явление и да засили патриотичното възпитание сред помаците, татарите и циганите, Политбюро решава да предприеме спешни мерки. Към тях спада систематичната борба на различните организации (БКП, Отечествен фронт, Профсъюзи и др.) срещу турската религиозна и шовинистична пропаганда и нейните пантюркистки и панислямистки цели.
В това решение Политбюро нарежда на упълномощените органи да въведат ограничения в заселването на цигани и помаци в места с компактно турско население, да забранят преподаването на турски език и назначаването на турски учители в училища, където преобладават татари, помаци и роми. Освен това Министерството на отбраната получава указание да следи за разделянето на съответните етнически групи в поделенията на строителните войски, а упълномощеният отдел на Външното министерство трябва да следи ислямските духовници да не разпространяват турска пропаганда.
От гледна точка на историческата наука представлява особен интерес онази част в документа, която се отнася до българската Академия на науките: към нея се отправя призив да изпраща експедиции, съставени от етнографи, историци и филолози, в съответните райони с малцинствено население. Експедициите трябва да изследват същинския етнически произход и национални особености на засегнатите от решението групи, като централно място заемат масовите потурчвания по време на османското господство. Академията на науките откликва на този призив с желание и доставя исканите резултати, поне що се отнася до турското и помашко население. За насилствено ислямизиране сред ромите или дори за техния „същински етническо-български произход“ не се откриват обаче никакви доказателства.[26]
Главно съдържание на този документ представляват обаче пасажите, засягащи регистрирането на помаците, татарите и ромите. Именно тук се създава не само идеологическата база за многобройните преименувания, влезли по-късно в българската история с евфемистичното название „възродителен процес“, но се формулират също (и то преди всичко) практически мерки за провеждането на тази насочена към асимилация идеология. На Министерството на правосъдието се дава указание да измени процедурата при регистирация на семейното положение по такъв начин, че лица с небългарски произход да получат възможност да сменят имената си без писмена молба до общинската управа.[27] Освен това лицата, които са се записали като турци по силата на писмото на Министерство на вътрешните работи от 11. май 1950 г., трябва сега да получат възможност да се регистрират със своята „истинска“ националност.[28] По този повод на местните органи и партийни организации изрично се обръща внимание да спазват действащите закони във всички случаи и да не се упражнява никакъв натиск при регистрацията на лицата с небългарски произход (подробно за това в главата „Преименувания“).
Наред с първите мащабни, официално обосновани кампании по преименуване през 60-те години, се провеждат и редица мероприятия в образователната сфера, които засягат ромите. Ниският образователен статус на ромското население вероятно е накарал правителството да отвори множество специални училища, които по начало не са били предназначени само за роми; те обаче де факто се превръщат в „цигански училища“. Тук става дума за „Основните училища със засилено трудово обучение“, допълнително се откриват и интернати за ромски деца. В съответната глава по-долу ще се спра подробно на възникването и задачите на отделните видове училища.
Ръководството на партията отново се вижда принудено да действа след като в края на септември 1978 г. Секретариатът на ЦК на БКП обръща внимание върху следните факти: само 30% от ромите завършват училище, една пренебрежимо малка част от тях минават в по-горна степен или завършват висше образование, а над половината от възрастните са просто неграмотни.[29] Тласък „за по-нататъшното подобряване на работата сред българските цигани и тяхното активно привличане в изграждането на развито социалистическо общество“ трябва да даде едноименното Решение номер 1360 на Секретариата на ЦК на БКП от 9.10.1978 г.[30] Както и в предходните решения и този документ подчертава волята за модернизация на компартията. БКП трябва да насочи своето внимание към въвличането на ромите в обществено-полезен труд, да повиши тяхното образование и да засили тяхното самочувствие и комунистическо съзнание.
Наред с общите призиви към партията, текстът съдържа и редица конкретни решения: трябва да се повиши трудовата квалификация на работниците; да се създаде мрежа от детски градини и ясли със задача колкото се може по-рано децата да научат български език; специалните училища следва да се закрият, а освен това ромите трябва да бъдат приемани в колективите за художествена самодейност. Жилищният въпрос също отново застава на дневен ред. Въпреки че Министерският съвет нарежда изпълнението на решението на ЦК няколко месеца след обнародването му, на практика политиката явно се оказва доста противоречива. Не само че специалните училища за цигани продължават да съществуват, но и творческата свобода си остава само на книга. През 1980 г. властите разпускат една група за художествена самодейност, защото нейният ръководител се осмелил да използва думата „циганин“ в обявата за един концерт.[31] През 1984 г. публичното изпълнение на циганска музика изцяло е забранено.[32]
Тази забрана ясно показва посоката, в която се движи политиката на БКП спрямо ромите през 80-те години: понеже няма доказателства за българския етнически произход на ромите (и които няма как да бъдат внушени на засегнатите), то властите решават да „убият“/покрият тази част от населението с мълчание. Официалното засекретяване на това малцинство намира видим израз и в строителството на масивни бетонни стени около ромските квартали на някои градове (напр. Казанлък).[33]
Когато кампанията по насилствено преименуване на турското малцинство достига своя връх през 1984/85 г., сред засегнатите са и онези роми с турско-арабски имена, които не са се възползвали от възможността за „доброволна“ смяна на името в миналите години. Около 180 000 предимно мюсюлмански роми са засегнати от тази акция и получават тогава българско-християнски имена.[34] В тази отровена от асимилационната кампания атмосфера през втората половина на 80-те години се появават табели по някои ж.п. гари, предупреждаващи пътниците да се пазят от джебчии, и по-точно – от цигани джебчии. В някои кафенета и ресторанти на ромите е отказван достъп.[35]
Тъй като съществува много малко материал за резултатите от цялостната партийна политика, по-долу ще разгледам по-подробно още веднъж само три основни момента: организациите и културните институции на ромите, посещаваните предимно от тях училища, заселническите програми и смените на имената.
2.3.2.1 Организации и културни институции на ромите
Поради оскъдните данни засега не може да се провери дали първият опит за създаване на ромска културна организация е направляван от правителството или е самостоятелна инициатива на ромски активисти. Според Марушиакова и Попов, на 6. март 1945 г. се основава Общоциганска организация за борба против фашизма и расизма и културното издигане на циганското малцинство в България под председателството на Шакир Пашов. Названието навежда на мисълта за определено комунистическо влияние. Това влияние личи още по-ясно в основаната през 1946 г. и спомената от Кроу Културно-просветна организация на циганското малцинство в България[36], чието име прилича на името на една подобна еврейска организация, създадена обаче 10 години по-късно. Двете организации могат и да са идентични, тъй като и Кроу, и Марушиакова и Попов дават еднакво описание: тези съюзи разполагат с местни групи и по-късно биват активно подпомагани от правителството, след като са приети с ранг на секции в местните структури на Отечествения фронт.[37]
Наред с културните организации през 1947 г. е създаден единственият ромски театър в България, който просъществува твърде кратко време – само след няколко години той е разпуснат.[38] Споменатият вече Шакир Пашов[39] издава от 1946 г също и първия вестник за ромите в следвоенния период Романо еси (ромски глас).
С приемането на ромските културни съюзи в Отечествения фронт в края на 40-те години се ограничава и тяхната самостоятелност. Те биват окончателно разпуснати в началото на 50-те години, когато българското правителство вече е направило първия си завой в хода на малцинствената политика. Смяната на курса засяга и Романо еси: вестникът е преименуван през 1949 г. в Нево дром[40] (Нов път), а след една година излизането му е преустановено. През 1957 г. в хода на българското „размразяване“ след Априлския пленум Сульо Метков започва да издава едно ново месечно списание за роми Неве рома (Нови роми). Издаването се финансира първоначално от него самия, а по-късно – от негови приятели роми.[41] През 1959 г., когато ръководството на компартията отново ограничава краткото „размразяване“, Неве рома е поставен под опеката на Националния съвет на ОФ и излиза от този момент до 1988 г. с името Нов път вече само на български език.[42]
В следващите години правителството потиска всички опити за самостоятелно организиране от страна на ромите, та дори и под формата на футболни клубове. Когато в началото на 60-те години членовете на един организиран по сръбски образец дискусионен кръг решават да основат футболен клуб и назовават отборите с ромски имена, те биват извикани от властите и принудени да приемат в отборите и нецигани. В отговор клубът се саморазпуска.[43]
2.3.2.2 Образователни институции за ромите
Делът на неграмотните сред ромите през 1946 г., според първото преброяване на населението след Втората световна война, възлиза на 81 процента.[44] Затова една от най- неотложните задачи на новите властимащи естествено става ограмотяването на това малцинство. Дали правителството е провеждало сред ромите специални курсове по ограмотяване, както при помаците и турците, не може да се твърди със сигурност. Може обаче да се предположи, че в тези курсове са вземали участие и роми.
Въпреки недостатъчната литература по въпроса за образователните институции на ромите, смятам че е редно да се спра поотделно на различните видове училища, посещавани почти изцяло или изключително от роми.
2.3.2.3 Основни училища (ОУ)
Основаването на първото училище за роми в София е поздравено от споменатия по-горе депутат Шакир Пашов пред Народното събрание със следните високопарни думи:
„Ние трябва да изкажем нашата благодарност на правителството на Народна Република България, което ни третира като равноправни граждани. Преди 9-ти септември нас не ни смятаха за хора. (…) Но след 9-ти септември 1944 г. правителството на Отечествения фронт ни даде пълна свобода и ни равнопостави с другите граждани. То ни даде пълна свобода за културен възход. През 1947 г. бе открито първото училище за циганското малцинство в софийския квартал „Под Факултета“, за което бяха отпуснати 3 150 000 лева. През тази година нашето циганско училище ще започне първата си учебна година, в която нашите деца ще учат. От първото циганско училище ще излязат добри граждани на Народна Република България.“[45]
Това училище първоначално има твърде слаба популярност. В първата година едва 40 ученици посещават новото училище във Факултета, но само 4 години по-късно неговите възпитаници са 500.[46] В хода на една започната през 1954 г. правителствена програма за заселване се основават редица нови специални училища за роми и в други части на страната, особено в Дунавската равнина. Целта ѝ е да даде елементарно образование на децата на новозаселените цигани.[47] Споменатото постановление на Министерския съвет номер 258 от декември 1958 г. освен че съдържа мерки за заселване и забрана на чергарския начин на живот, нарежда на Министерството на народната просвета и упълномощените местни органи на властта да осигурят „целокупното приемане на децата в училищна възраст от цигански произход в български училища“[48], за да могат те да получат поне елементарно образование. В училищата в ромските квартали се оборудват специални стаи, където след края на учебните занятия децата трябва да приготвят домашните си под учителско наблюдение. Предвижда се освен това и построяването на детски градини в ромските квартали. Друг важен момент в документа е осигуряването на една годишна квота за приемане на роми в професионалните училища и техникуми.[49]
Не е известно, колко специални основни училища за роми са били предвидени. Очевидно изпълнението на министерското постановление създава значителни трудности и резултатите от него се забавят. Половин година след публикуването му, през юни 1959 г., ЦК на БКП се вижда принуден да обясни още веднъж смисъла на постановлението пред районните, градските и окръжните комитети на партията и да им съобщи, че тяхната помощ при неговото изпълнение е остро необходима. Обръща се внимание на факта, че част от ромите предпочитат да изпращат децата си в турски училища, което занапред трябва на всяка цена да се предотврати. Организациите на партията, Комсомола и Отечествения фронт са призовани да следят всички деца да получават правилно образование и комунистическо възпитание; за целта е наложително те да посещават български училища.[50]
От началото на учебната 1958/59 година постепенно българският се утвърждава като първи език на преподаване във всички училища, включително и в тези на турското малцинство, където дотогава преобладава турският като първи език на преподаване в основните училища. Тук трябва да споменем, че ромският език всъщност никога не е бил език на преподаване, поне не официално, което се дължи на липсващото до ден днешен стандартизиране на този език. Това пренастройване не минава без проблеми, както разкрива директорът на едно смесено училище в печатния орган на българския учителски съюз Народна просвета. Той се оплаква, че преподаването в смесени класове предизвиква допълнителни трудности и голям разход на време у учителите, които трябва да учат децата на език, различен от техния майчин.[51]
През 1965 г. Министерството на народната просвета прави едно „важно съобщение“ в своя орган Бюлетин на Министерството на народна просвета (накратко: бюлетин), от което става ясно, че правителството не желае повече да провежда смесено преподаване. Цитирам съобщението изцяло:
„Важно съобщение
Министерството на народната просвета съобщава, че, съгласно писмо No. III-1304 от 14.V.1965 г. на Министерството на финансите, в селищата с компактно циганско население обучението с децата-циганчета следва да се диферинцира и индивидуализира. Там където има възможност, по преценка на окръжния народен съвет, респективно отдел „Народна просвета“, да се сформират самостоятелни паралелки с не повече от 30 деца, а в смесените паралелки, в които се обучават повече от 10 циганчета, общият брой на учениците в паралелка да не надвишава 36.
Трансформирането на паралелките да се извърши в рамките на плановия им брой, установен по бюджета на окръжния народен съвет.
Трябва да се потърсят различни начини за осъществяване пълното обхващане на децата- циганчета, подлежащи на задължителното обучение, като например в ученически занимални, полуинтернати, общежития и др.
Освен с бюджетни средства на окръжния народен съвет, за осигуряване на безплатна храна да се потърси възможности и от родителските комитети, извънбюджетни средства на училищата, помощ от общинските народни съвети, ТКЗС, предприятия и др.“[52]
От текста става ясно, че до този момент на властите не се е удало да наложат задължителното образование сред ромите. Също и планът от 1958 г. да се оборудват стаи за подготовка на домашните(занимални) в ромските училища явно още не води до желаните резултати. Освен това цитираното съобщение показва в какви образователни институции трябва да бъдат приемани ромските деца. Дали с това се полагат основите и на описания по- долу вид училища, не може да се каже със сигурност. Във всеки случай обаче, в ръководството на БКП изглежда си пробива път едно различно виждане за ромските училища, най-вероятно вследствие на постановлението от 1962 г. и на неуспеха на досегашната образователна политика. Това ново отношение предвижда отново разделяне на училищата и благоприятства провеждането на експерименти.
2.3.2.4 Основни училища със засилено трудово обучение – ОУЗТО
Тези училища[53] възникват от средата на 60-те години. През 1966 г. местният народен съвет в Пловдив решава да проведе експеримент в населения предимно с роми квартал Столипиново. В учебния план на училището влиза и предметът „трудово обучение“, в който децата трябва да се научат на един по-висок трудов морал и да добият основни познания по различните професии. Освен това новият предмет трябва да направи посещаването на училище по-привлекателно; така високият процент на отсъствията, който дотогава варира между 60-70%, трябва да се намали и да се подобрят слабите оценки на учениците „с нисък бит и култура“. Понеже експериментът в Пловдив протича обнадеждаващо – процентът на отсъствията спада до 20-30%, моделът, съкратено наречен ОУЗТО, се възприема в цялата страна. За съжаление няма данни за броя на тези училища и на учениците в тях през изследвания период от време. За учебната 1990/91 г. цифрите са следните: общо в страната съществуват 31 училища от този тип с почти 18 000 ученици и малко повече от 1 400 учители.[54]
Освен основите на различните професии, учениците в тези училища усвояват и съответните практически умения в областта на металообработката (шлосери, стругари), дървообработката, обущарството, шивашкия занаят, а също и в селскостопанските професии, ако трябва да посочим няколко примера. Практически ориентираното образование е за сметка на предметите: руски език, математика, изобразително изкуство и музика. Суровините и машините се предоставят от държавата, която иззема и готовата продукция. Тук не бива обаче да забравяме, че при учениците става дума за деца на възраст най-много 13-14 години! Завършилите училище трябвало да получат възможност или да започнат работа по изучаваната професия, или да преминат в по-горна степен на образование. Тъй като българското основно училище продължава осем, по-късно дори само седем учебни години, възникват редица проблеми. Завършилите училище, които искат да работят, не получават разрешение за работа, защото българският Кодекс на труда забранява труда на деца под 16 години. Много абсолвенти на тази комбинация от труд и училище биват обезкуражени и принудени да си търсят друго препитание или пък работят в нарушение на закона.
За да избегнат проблема с ниската възраст на завършващите, десет години след въвеждането на основните училища със засилено трудово обучение властите решават да открият допълнителни класове по желание на родителите и учениците. Тяхната цел е да осигурят по-високи дипломи на заинтересованите ученици, а също и да се противопоставят по този начин на „детската безработица“. Няма данни за особен успех на тази мярка.
2.3.2.5 Интернати
В използваната литература често се срещат сведения, че много ромски деца в училищна възраст от 60-те години насам усилено се приемат в интернати. Според Трьобст, през 1975 г. има 145 интерната, където принудително живеят около 10 000 ромски деца от полу- чергаруващи семейства.[55] Твърди се че тези интернати за роми са създадени по лична инициатива на Тодор Живков през 1961 г. Тяхна цел е асимилирането на ромските деца, както откровено се констатира в една брошура от 1964 г. Отделени от семействата и обичайната си квартална среда, поставени в добри условия, децата за броени месеци щели да се променят. Така щяла да се създаде здрава основа за превръщането на най-младите циганчета в пълноценни граждани и убедени строители на социализма и комунизма.[56]
В доклада си на Петия конгрес на ОФ през март 1963 г. председателят на Националния съвет на Отечествения фронт Енчо Стайков посочва, че по решение на ЦК на БКП през 1962 г. 3000 ромски деца са били подслонени в интернати. През 1963 г. според Стайков, броят им вече надхвърля 5000[57], а през 1967 те наброяват 9000 души.[58]
Освен интернатите важно значение имат и домовете за деца и юноши. В една по-нова студия на българския Национален институт за изследване на младежта (НИИМ)[59] се обръща внимание на факта, че в домовете за деца и юноши най-голям дял, по-висок дори от този на сираците, имат децата от многодетни семейства, предимно цигани.
От горното изложение се вижда, че децата от ромски семейства са били разпределени в различни институции, като остава под въпрос какъв е бил абсолютният и относителен дял на ромите в съответните образователни заведения. В едно публикувано през 1995 г. изследване на условията за живот на ромите, всеки десети от запитаните твърди че е посещавал интернат.[60]
2.3.2.6 Специалните ромски училища – един успех?
Успехите в ограмотяването на ромите на пръв поглед оправдават тази политика на специално образование. От 1946 до 1992 г. броят на неграмотните спада от 81 до малко повече от 11 процента.[61] Този видим успех обаче не бива да ни подвежда, че въпреки различните усилия на БКП – било то създаване на специални училища, било то налагане на дисциплинарни мерки срещу родителите при отсъствие на децата от учебни занятия – не се постига целта, ромите да приемат „образованието“ като такова в тяхната ценностна система.[62] С този факт можем да обясним и резултатите от едно изследване, проведено в края на 70-те години, което показва следната картина: само 0,6% от запитаните имат полувисше или висше образование, 41% имат завършено основно училище, 31,4% са посещавали средно училище, но само 8,8 на сто от тях са го завършили; още тогава делът на неграмотните възлиза на около 11%. Тези цифри не се променят съществено при изследването в средата на 90-те години. В селищата, компактно населени с роми, делът на неграмотните е дори по-висок, а именно – 16 на сто.
Томова, от която са взети горните данни, смята че една от главните причини за това стагниращо развитие се крие в коренно различните от тези на българското общество представи на ромите за училищната възраст на децата. Докато българското законодателство предвижда за децата задължителна училищна възраст между 6 и 16 години, то според представите на много роми, тази възраст започва едва на 8 или 9 години и завършва с навлизането в пубертета, когато децата вече са годни за женене. При момичетата тази възраст настъпва още на 13-14 години.[63] Оттук можем да направим извода, че успехите в модернизационната политика на БКП спрямо ромите – поне що се отнася до образователния сектор – имат само повърхностен характер.
2.3.3 Мерки по заселване
Два месеца след като през 1958 г. в ЧССР е приет закон, засягащ освен близо 6000 чергаруващи власи също и водещите неуседнал начин на живот роми в ЧССР[64], в българския държавен вестник Известия на президиума на Народното събрание е публикуван откъс от едно постановление на Министерския съвет „за уреждане на въпроса с циганското население в България“.[65] Фрапиращото съвпадение във времето и в съдържанието на законодателството навежда на мисълта, че става дума за мярка, надхвърляща рамките на отделната държава. Това подозрение се засилва и от факта, че през 50-те и 60-те години се предприемат сходни мероприятия и в други държави от Източна и Югоизточна Европа, членки на Варшавския договор.[66]
С постановлението от 17.12.1958 г. аграрното министерство се задължава да провери в кои държавни ТКЗС-та има недостиг на работна сила. Освен това министерството трябва до началото на 1960-та година да осигури работа в съответните отрасли на „не по-малко от 1000 цигански семейства“. За целта то трябва да установи съществуващите възможности за изграждане на нови или разширяване на стари предприятия в планинските райони и в зоните, заплашени от ерозия. Семействата трябвало да бъдат приемани като местни жители в селищата, където са разположени стопанските предприятия. На аграрното министерство следва да се отпуснат и необходимите средства, за да може да построи в съответните населени места „евтини и хигиенични“ жилища за ромите. Ръководствата на ТКЗС-тата и изпълнителните комитети на народните съвети на всички нива трябвало също да действат в тази насока.[67] Централният съюз на производителните кооперации трябвало да осигури създаването на занаятчийски кооперации за ромите, в които да се приемат предимно кошничари, тъкачи и шлосери. За целта било предвидено и оборудването на нови работилници.
Що се отнася до същинската политика на заселване, то общинските ръководства трябвало най-вече да подобрят хигиенните условия в съществуващите ромски квартали и да следят за спазването на санитарните изисквания при строежа на нови блокове. При новите строежи или преселвания общините трябвало да „разселват“ ромите, тоест хората трябвало да се настаняват в различни части на квартала, за да се подобри техния „бит и култура“ под влияние на заобикалящите ги български съседи. За строителство на нови жилища за бившите чергаруващи и преселени роми трябвало да се предоставят от общините безплатни строителни площи, където ромите да започнат постоянна работа. На онези роми, които желаят, трябвало да се предоставят кредити със срок на изплащане 20 години за строеж на нови жилища (парите обаче се раздавали не на ромите, а на общинските ръководства).
Особено внимание в постановлението се отделя на жителите на различните ромски квартали в столицата (а именно Коньовица и кварталът около булевард Стамболийски), които трябвало в близките години да бъдат преселени в други райони на голяма София. Строителният материал за новите блокове на преселниците трябвало да се достави от разрушените къщи в София. За да се подобри здравното обслужване и просветата на ромите, упълномощените здравни органи са призовани да предприемат съответни мерки. На преден план тук застава борбата срещу лошите хигиенни условия и заразните болести. Една интересна подробност: в министерското постановление има дори указание за преструктуриране на извозването на боклука, без да се дава обяснение за връзката с останалите мерки.
Краят на постановлениeто е оптимистичен:
„Социалистическият труд и грижите на народната власт са в състояние да превърнат за кратко време изостаналите слоеве на циганското население в съзнателни строители на социализма в нашата родина.“[68]
Официалният оптимизъм обаче явно не се споделя от всички участници в тази политика. В споменатото вече писмо до регионалните и местните комитети на БКП[69] трябва още веднъж да се обясни спешността на мерките. Централно място тук се отделя не само на предразсъдъците на някои директори на предприятия, които, смятайки ромите за мързеливи и неспособни да се учат, отказват да ги назначават на работа или ги уволняват веднага при най-малкото провинение. Такива постъпки – както и пренебрегването на превъзпитанието на ромите[70] – всъщност противоречат на марксистко-ленинската теория, според която конкретните материални и социални условия определят положението и качествата на дадена личност или етническа група.[71]
По отношение на заселването и преселването на ромите в документа още веднъж изрично се подчертава, че концентрацията на много роми на едно място трябва да се избягва; същото важи и при назначаването им на работа. През 1962 г. това указание се доуточнява: сега ромите не бива повече да се заселват в места с компактно турско население.[72]
От постановлението са засегнати близо 14 000 чергаруващи роми[73], както и неизвестен брой жители на ромските квартали, които са разрушени или презастроени. Въпреки че много роми преживяват тежко атаката срещу техния начин на живот, с течение на времето те се възползват от шанса да придобият модерно жилище. Мнозина от тях явно виждат в това позитивен ефект за децата си, а именно шанса те да получат по-добро образование.[74] При раздаването на жилища се обръща внимание да не се настаняват твърде много роми в новите жилищни блокове, най-често по едно до две семейства във всеки вход. Така трябвало да се засили ефектът на акултурация със заобикалящото българско население. Тази политика понякога води до напрежения между българи и роми, особено когато все повече членове на семействата се настаняват в жилищата.[75]
Наред със заселването в смесени жилищни блокове, през 60-те години за ромите се построяват самостоятелни къщи във всички по-големи градове и села – най-често в края на населеното място. В хода на урбанизацията по-късно тези поселища се срастват с градовете и селата. Къщите, които първоначално са планирани за едно семейство, имат по две спални. Скоро обаче тази жилищна площ се оказва недостатъчна, затова ромите дострояват нови помещения за всеки оженен син. Властите скоро престават да се чувстват отговорни за тези поселища. Необходимата канализация и снабдяването с питейна вода се занемаряват, боклукът се извозва само спорадично, строителството на нови пътища се преустановява. Така с течение на времето тези добре замислени селища се превръщат в пренаселени, мизерстващи гета.[76]
По всичко изглежда, че ръководството на партията дълго време не забелязва или поне недооценява тези проблеми. Едва през 1978 г. то реагира с решение номер 1360 на секретариата на ЦК „За по-нататъшното подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното по-активно привличане в строителството на развитото социалистическо общество“, което между другото предвижда ликвидирането на ромските квартали в близките 10-12 години. Макар че Министерският съвет издава съответно нареждане, до ден днешен това желание остава неизпълнено. От съществуващите 547 ромски квартали са освободени само 36, според една информация на отдел „Идеологически“ на Секретариата на ЦК през 1984 г.; при това някои от премахнатите квартали се възстановяват бързо.[77]
Накрая трябва да отбележим, че мерките по заселване на ромите постигат само частичен успех – някои групи продължават и през 80-те години да живеят от сезонна работа, търговия с коне, мечкарство и т.н. като прекарват цели месеци на път.[78] Казаното дотук дава основание да приемем, че тази част от официалната политика се проваля. Като паметници на този провал се изправят днес бетонните стени и високите огради около многобройните ромски гета в цяла България.[79]
2.3.4 Смени на имената при ромите
По-голям успех постига БКП в усилията си да смени арабско-турските имена на мюсюлманските роми. Както вече споменах, тази политика в никой случай не е измислена от БКП. В действителност насилствените покръствания преди войната и по-късните преименувания (без обръщане на вярата) имат дълга история в българската национална държава – на това ще се спра по-обстойно във връзка със смените на имената при помаците. Изобщо наложените от партията преименувания при мюсюлманските роми могат да се разберат само в тяхната връзка с преименуванията при помаците и татарите. Тези три малцинства заради мюсюлманското си вероизповедание са смятани за особено податливи на – действителната или въображаема – националистическа турска пропаганда, и затова – по- склонни да се ориентират към турското малцинство, отколкото към българското мнозинство. Това би означавало за българското правителство, турското малцинство да стане още по-многочислено, отколкото то без друго вече е.
Усилията за откъсване на ромите от турците проличават още от края на 40-те години (виж цитата от Романо еси от 1948 г. на стр. 29) и придобиват все по-голямо значение през 60-те години. Ако през 40-те години стремежът е да се даде на ромите едно специфично етническо съзнание, то по-късно тази линия се променя и категорично доказателство за това е многократно цитираното вече решение на ЦК от 1962 г. Тук за първи път експлицитно се поставя въпросът за турско-арабските имена и така стават очевидни усилията на БКП да даде на ромите този път едно българско национално съзнание. Българското съзнание трябва да се постигне посредством смяна на имената и регистриране на ромите в регистъра за гражданско състояние като българи.
Това не е първият опит да се регистрират ромите с „фалшива“ националност. Най- зловещата мярка от този род датира от 1950 г., когато отдел „Регистрация“ на Министерство на вътрешните работи изпраща до адресните служби писмо, в което се настоява ромите и татарите да бъдат регистрирани като турци. Около 130 000 души е вероятният брой на засегнатите.[80] Според мен обаче, това писмо и регистрацията като турци нямат нищо общо с политиката по смяна на имената. Много вероятно е по това време определени кръгове в ръководството да са имали друг план: да използват предстоящата изселническа вълна сред турското малцинство като пратят заедно с тях и тези прясно „потурчени“ лица за Турция.
Още преди смяната на имената да стане официална доктрина с решението на Политбюро от 1962 г., има сведения че по различни начини мюсюлманските роми са приканвани да сменят имената си в хода на заселническата програма от 1958 г.[81] Правното основание за преименуването е създадено с две изменения в служебния правилник за водене на регистъра по гражданското състояние в началото на 1960 г. Измененията предвиждат децата да се регистрират като българи, дори ако родителите имат небългарски произход. Освен това се създава възможност за лица с небългарски произход да се регистрират като българи с подаване на писмена молба и да променят техните собствени, бащини и фамилни имена.[82]
Правната основа представлява една точка, на която се опира решение А 101 на Политбюро от 5. април 1962 г: в точка 2-ра се нарежда на министерство на правосъдието да изработи правилник за прилагането на действащата наредба, от която да произтича, че религията и името не са критерии за националност на засегнатите лица и че смесените бракове не засягат националността на брачните партньори. Деца от смесени бракове трябва да могат да се регистрират като българи, ако родителите го желаят. Освен това документът изисква да се облекчи процедурата по смяна на имената и националността чрез отпадане на съдебното разрешение. От сега нататък е достатъчно само да се подаде писмена молба до съответната служба. Тази последна точка изглежда доста нелогична, защото същата регулация вече е въведена с промяната на служебното предписание през 1960 г. Замяната на имената трябвало да се съпровожда от масова просветителска кампания. И преди всичко преименуването трябва да протича без принуда или „перверзии“.[83] С решението на Политбюро се коригира и залитането от 1950 г.: по „погрешка“ регистрираните тогава като турци помаци, роми и татари трябва да бъдат убедени да се запишат отново с „истинската“ си националност – изключение се прави за лицата, които вече са се регистрирали като българи.[84]
Едва ли може да се пресметне колко точно роми са се отказали от турско-арабските си имена след 1962 г. по време на различните вълни на кампанията. Преобладаващата част от мюсюлманските роми очевидно са получили нови български имена до края на 70-те и началото на 80-те години.[85] В един доклад, засягащ преименуването на турското малцинство и представен в Политбюро от бъдещия министър-председател Георги Атанасов през януари 1985, за смяната на имената при ромите се казва следното:
„През последните няколко години в съответствие с обективната тенденция на тежнение на българските цигани към българската социалистическа нация, диктувана от целия ход на нашето обществено развитие и във връзка с подмяната на паспортите, около 250 хил. цигани приеха български имена. По този начин беше пресечена тенденцията към турчеене на една част от тази група и се създадоха предпоставки за нейната консолидация в българската социалистическа нация.“[86]
Смяната на паспортите в България започва през 1981 г. и трябва да завърши, разпределена по години на раждане, до края на 1985 г., като по-старите набори получават последни новите документи за самоличност. В новите паспорти отсъства дотогава съществуващата рубрика народност. Цялата обменна акция се обосновава с въвеждането на ЕСГРАОН (Единна система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението) и с уеднаквяването на паспортното дело във всички социалистически страни.[87] Последните лица, които държат на своите турско-арабски имена, са обхванати в хода на преименуването на турците през 1984/85 г.[88]
За разлика от помашкото или турското малцинство, смените на имената при ромите очевидно протичат без голям шум и остават почти незабелязани от обществеността. До голяма степен това сигурно се дължи на описаната в началото на главата и подчертавана от различни автори готовност на ромите да се приспособяват (поне привидно) към заварените обществени условия. Към тези обществено установени норми спада заедно с официалната религия и формата на имената. Друг въпрос е, доколко новите имена се използват и в частния живот. У К. Силверман, една от най-добрите познавачки на българските роми, откриваме следния виц, който точно описва отношението на ромите към асимилационната политика на БКП:
„Един циганин стои на пътя и налага своето магаре с тояга крещейки: „Стани кон! Стани кон!“. В това време един полицай минал покрай него и му казал: „Как може да си толкова глупав и да мислиш, че може да превърнеш магаре в кон?“ Циганинът отвърнал: „Е, щом като може да превърнеш циганин в българин, значи със сигурност може и от магаре да направиш кон.“[89]
Ако трябва да обобщим най-важните моменти в описаното дотук развитие на политиката на БКП спрямо ромите от 1944-та до 1989 година, то могат да се откроят следните два подхода:
Смятаният за изостанал и неадекватен на социалистическото общество начин на живот на ромите трябва да бъде модернизиран. За тази цел чергаруващите групи са принудени да се заселят, образователният статус на ромите следва да се повиши и да се насърчи тяхното навлизане в трудовия живот. По такъв начин трябва да се преодолее социалната бариера между ромите и титулярното население на страната и да се улесни асимилацията.
Пред сближаването на част от ромите с турското малцинство трябва да се спусне преграда. За тази цел през 40-те години властите се опитват да събудят у ромите самостоятелно етническо съзнание, без да е ясно на каква основа то може да се формира/опре. От 60-те години насам започват да се провеждат смени на имената, чрез които да се премахне един външен белег на мюсюлманската идентичност. Преименуванията са съпроводени от един вид политика на апартейд между турците от една страна и останалите мюсюлмански малцинства (помаци, татари и част от ромите) – от друга.
[1] Резултати от преброяването на населението. Т.2, Демографски характеристики, София 1994, стр. 106, табл. 9.
[2] Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria. A Helsinki Watch Report, New York 1991, p. 19.
[3] Разликата между резултатите от преброяването на населението и неофициалните оценки се обяснява с различните методи, използвани при получаване на данните. Докато при преброяването се регистрира самоидентификацията на запитаните, то неофициалните цифри се базират на външна оценка на етническата принадлежност. Сравни Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр. 93. Авторите хранят подозрения и към двата метода на изследване и изхождат дори от 800000 цигани в България. Един научен сътрудник към българската полиция описва различията в методите на класификация по следния начин: „Второто (гражданското изследване на циганите – У.Б.) класифицира хората по тяхното самосъзнание, а ние – според нашата собствена преценка. Тук бихейвиоризмът е по-удачен от интеракционизма.“ Цитат по: Dimitrov, R.: Sicherheitspolitik und ethnische Konflikte aus bulgarischer Sicht, in Seewann, G. (Hg.): Minderheiten als Konfliktpotential in Ostmittel- und Südosteuropa, München 1995, стр. 179, бел. 3.
[4] Marushiakova, E.: Ethnic Identity Among Gypsy Groups in Bulgaria, in: Journal of the Gypsy Lore Society, Vol. 2 (1992) No. 2, p.112.
[5] При турското малцинство съотношението е обратното: тук само 32% от населението живее в градовете, а в селата техният дял възлиза на 68%. Резултати от преброяването на населението. Т.2, Демографски характеристики, София 1994, стр. 106, табл. 9.
[6] Tomova, Ilona: The Gypsies in the Transitional Period, Sofia 1995, p.30.
[7] Marushiakova: Ethnic Identity, p.107.
[8] Пак там, стр. 109.
[9] Пак там, стр. 110.
[10] Йерлиите от своя страна могат да се разделят според социално-професионални критерии на няколко подгрупи, напр. калайджии или кошничари. Трябва да се отчита обаче, че само две трети от „турските цигани“ дават данни за социо-професионалните различия. Също така трябва да се има предвид, че това обозначение няма нищо общо с днешната професионална заетост на хората. Tomova: Gypsies, p. 19 ff.
[11] Ромски (Romani или Romanes) най-общо се нарича езика на ромите, а също и на синти. Това е индоевропейски език, който съдържа много индийски елементи, но също и такива от заобикалящия ромите език. В България има редица диалекти на този език, които само частично могат да се разбират един друг. Един кратък, но прецизен преглед върху ромския език се намира в Reemtsma, K.: Sinti und Roma. Geschichte, Kultur, Gegenwart, München, 1996. S.69 ff.
[12] Това зависи също и от техните ценностни представи, които строго забраняват сътрудничеството с властите. Тук верояно става дума за един остатък от времето, когато кардарашите още не са водели уседнал начин на живот и са преживявали предимно от просия, амбулантна търговия по домовете на хората и от кражби (дали не играят роля и определени стереотипи на тяхното възприемане, тук не може да се провери). Сравни Tomova: Gypsies, p. 24.
[13] Например лагерът в Дупница, където съществувал и преходен лагер за евреи. Дали не става дума за един и същи лагер, не е изяснено.
[14] Сравни Kenrick, D./Puxon, G: The Destiny of Europe’s Gypsies, London 1972, p.124, особенo стр. 130-131.
[15] Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр. 87.
[16] Цитат по: Crowe: History, p. 20.
[17] За изселването на ромите виж Crowe: History, p.21.
[18] Crowe: History, p.22. Каракачаните – говорещи гръцки език високопланински овчари – трябвало да влязат в селскостопанските кооперативи, където били назначавани за овцевъди. Отчуждаването на последните частни стада овце през 50-те години ликвидира само отчасти традиционния поминък на тези овчари, понеже в областта на „неформалната“ икономика те продължавали да обслужват пазара и след това. Министерското постановление за заселване на каракачаните е публикувано в ИПНС No. 25, 26.3.1954 г., стр.2 и предвижда между другото да се предоставят на каракачаните къщи на емигрирали от страната турци. Сравни за политиката на БКП спрямо каракачаните Пимпирева, Ж.: Каракачаните в България, София 1995 г, стр. 94.
[19] Особено важни в тази връзка са „Тезисите на ЦК на БКП за работата сред турското население“, които се разработват малко след 7. Партиен конгрес през юни 1958 г. Виж Troebst: Verhältnis, стр. 236.
[20] Откъс от цялото разпореждане е публикуван в: ИПНС, No. 104, 30.12.1958 г., стр. 2-3. Точки 9-11 липсват в публикацията.
[21] ИПНС, No. 104, 30.12.1958 г., стр. 2.
[22] Писмото е отпечатано в превод на английски в Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria. Appendix A, p. 61 ff.
[23] Пак там, стр. 64.
[24] Отпечатано в Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria. Appendix B. p. 69 ff.
[25] Kурсивът мой, У.Б. Цитат по: Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, стр. 69.
[26] Все пак няколко години след решението на Политбюро издателството на Отечествения фронт пуска в печат една брошура, която хвали успехите на политиката на БКП спрямо ромите: Генов, Д./Маринов, В./Таиров, Т.: Циганското население в Народна Република България по пътя на социализма, София 1964 г.
[27] Процедурните условия са променяни многократно още преди това. Промените са публикувани в ИПНС No. 2, 5.1.1960 г., стр.1 и ИПНС No. 18, 1.3.1960 г., стр.7.
[28] Сравни за този текст и Kertikow, K.: Die ethnonationale Frage in Bulgarien (1944-1991), in Bulgarian Quarterly 1(1991) 3, стр.88.
[29] Тук става дума за бележка No. 850 на Секретариата на ЦК на БКП. Виж Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, стр. 30.
[30] Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр. 90.
[31] Наредба No. 7 от 26.1.1979 г. За практическото изпълнение на плановете на правителството виж Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр. 91.
[32] Crowe: History, p. 26.
[33] Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр.92.
[34] Crowe: History, p. 27; Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр. 91.
[35] Crowe: History, p. 27.
[36] „Културно-просветна организация на циганското малцинство в България“. Виж Crowe: History, p. 20.
[37] Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр. 88.
[38] Образец за този театър е бил московският цигански театър. Пиесите се изпълняват на ромски език от аматьори и професионални артисти. Виж Bachmaier: Assimilation oder Kulturautonomie, стр. 400.
[39] Пашов изпада в немилост след преизбирането му в Парламента през 1949 г. и е изпратен в концентрационния лагер Белене. Виж Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр. 89, и История на ромските вестници, в Романо ило – циганско сърце, No. 1, януари 1995, стр. 5.
[40] Crowe: History, p. 20; Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр.88.
[41] История на ромските вестници. В библиографията: Български периодичен печат. Анотиран библиографски указател, София 1969 г. Списанието се води като орган на ромската народна общност.
[42] Марушиакова/Попов: Циганите в България, стр.89.
[43] Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.14. За сръбските образци виж и Pekelský, V.: Die Zigeunerfrage in den ost- und südosteuropäischen Ländern, in Osteuropa 20 (1970) 9, S.617.
[44] Tomova: The Gypsies, p. 58.
[45] Цитат по: Bachmeier: Assimilation oder Kulturautonomie, стр. 400.
[46] Crowe: History, p.20.
[47] Crowe: History, p.22.
[48] Специалните училища за ромски деца изглежда са съществували до 1959 г. Сравни Генов/Маринов/Таиров: Циганското население, стр. 45.
[49] Извлечение от постановление No. 258 на Министерския съвет от 17 декември 1958 г. за уреждане на въпрсите за циганското население в България, в: ИПНС No. 104, 30.12.1958, стр.3.
[50] Писмото е отпечатано в: Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.61-67; тук: 66.
[51] Миланов, Б.: За работата с учениците-турчета и циганчета в смесените училища, в: Народна просвета 16 (1960) 6, стр.74-76.
[52] Бюлетин на МНП 2 (1965) 6, стр. 32. В същото издание, между другото, е публикувана и наредбата за преподаване на майчин език на турски ученици, на която ще се спра по-нататък.
[53] Най-точните сведения за този вид училища произхождат от българското министерство на образованието. Става дума за едно съобщение, подписано от Д. Димитров и датирано от 26.2.1991 г. за развитието и проблемите на ОУЗТО, към което са прибавени списък на наличните ОУЗТО и препоръка за преструктурирането на наблюдението върху тези училища. Копие от този текст, който е изпратен и на организацията „Рома“, ми бе любезно предоставено от Е. Марушиакова. Съдържанието му допълва откъслечните информации на Tomova: The Gypsies, p. 58., Crowe: History, p. 25 f. и Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p. 30. Показателно е, че този вид училища не се появява в нито един от известните ми публикувани закони за учебното дело или в съответните разпоредби.
[54] В литературата се споменават и други основни училища без „засилено трудово обучение“ за такива деца. За съжаление не е ясно, дали и тук става дума за „цигански училища“ или не. Виж Марушиакова/Попов: Циганите, стр. 90, където се казва: „Макар решението (на Политбюро от 1978 г., У.Б.) изрично да подчертава, че „специални училища не се допускат“, те на практика получават собствена правна форма с евфемистичното название „училища за ученици с нисък бит и култура“. Тяхната главна цел е „елементарното образование и овладяването на трудови навици и способности“, т.е. всички тези училища, 131 на брой, са основни училища и 31 от тях са „със засилено трудово обучение.“ УЛИ, текст от бълг. Извор
[55] Например у Troebst, S.: Nationale Minderheiten, in: Grothusen, K.-D. (Hg.): Bulgarien. (Südosteuropa- Handbuch, Bd.6), Göttingen 1990, p.482; Crowe: History, p.26; При интернатите като училищна форма трябва да се има предвид, че в България съществуват различни видове – ученически общежития, интернати, полуинтернати и домове за деца и юноши. Дали гореспоменатите занимални също спадат под категорията интернат обаче е слабо вероятно. Тук става дума за помещения, където учениците остават след края на учебните занятия за да подготвят домашните си, без обаче да пренощуват и да живеят в занималните.
[56] Генов/Маринов/Таиров: Циганското население, стр. 47/48.
[57] Отечествен фронт от 15.3.1963 г., стр.4. Основата за откриването на интернатите за роми вероятно е една непубликувана наредба 2071 / 2.11. 1961 на Министерския съвет, според един списък на Е. Марушиакова.
[58] Изказване на Юла Каменова от Видин на 6-тия конгрес на ОФ през май 1967 г. 6-и Конгрес на Отечествения фронт, 15-17 май 1967 г., София 1967, стр. 195.
[59] Национален институт за изследвания на младежта: Деца в извънредни условия. (година и място на публикуване не е известно), стр. 11.
[60] Tomova: The Gypsies, p. 57.
[61] За 1992 г.: Резултати от преброяването на населението. Т.2, Демографски характеристики, София
1994, стр. 303, табл. 36; за 1946 г.: Tomova: The Gypsies, p. 57.
[62] Tomova: The Gypsies, p. 58.
[63] Пак там, стр. 60.
[64] Kalvoda, J.: The Gypsies of Czechoslovakia, in: Crowe, D./ Kolsti, J. (Hgg.): The Gypsies of Eastern Europe, Armonk, NY 1991, p.97.
[65] ИПНС No. 104, 30.12.1958 г., стр.2-3. Според Марушиакова/Попов: Циганите, стр.89, решението се позовава на непубликуваното постановление No. 1216 на Министерския съвет „За решаване въпроса с циганското малцинство в България“, от 8.10.1957 г. Под публикувания вариант стои бележката: „На No. 1216/8.10.1958 г.“ Според Crowe: History, p.22, програмата за заселване е започнала още през 1954 г.; тогава ромите били заселвани предимно в Дунавската равнина. Виж също и Poulton, Hugh: The Balkans. Minorities and States in Conflict, London 1993, p.116.
[66] В Унгария подобна програма е приета през 1965 г.; тя обаче има за цел не толкова заселването, а премахването на тежките условия за живот в ромските селища. Сравни Crowe, D.: The Gypsies in Hungary, in: Crowe, D./ Kolsti, J. (Hgg.): The Gypsies of Eastern Europe, Armonk, NY 1991, p.121 ff. В Полша процесът на заселване е уреден законодателно през 1964 г. Сравни Pekelský: Die Zigeunerfrage, стр. S.618.
[67] Вследствие на решението 1000 семейства от окръзите Софиия, Враца, Стара Загора и Димитрово са приети в ТКЗС-та и държавни кооперативи в Добруджа (Толбухин/Добрич), други 1500-1600 – в окръзите Пловдив, Сливен, Русе и Варна. Въпреки това явно не е било възможно да се привържат всички бивши чергари към новите условия. Виж Генов/Маринов/Таиров: Циганското население, стр.33.
[68] ИПНС No. 104, 30.12.1958 г., стр.3.
[69] Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.68 ff.
[70] Дали под „превъзпитание“ следва да се разбира и депортация в трудови и концентрационни лагери, тук не може да се провери. Изглежда обаче в края на 50-те и началото на 60-те години е имало такива случаи, при които роми от Русе са транспортирани в зловещия лагер край Ловеч, където някои от тях са били убити. Виж в тази връзка сведенията в: Българският гулаг – свидетели. Сборник от документални разкази за концлагерите в България, София 1991, стр. 372.
[71] Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p. 64. Очевидно в този пункт позоваването на Маркс и Ленин не е достатъчно, за да се преодолеят съществуващите предразсъдъци. На национално равнище се аргументира, че ромите са „неразделна част“ от българския народ.
[72] Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.72.
[73] Марушиакова / Попов: Циганите, стр. 89; Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p. 63.
[74] Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.20 ff.
[75] Димитров, А.: Циганите в България – идеи и стойности, в: Аспекти на етнокултурната ситуация в България, стр. 114.
[76] Tomova: The Gypsies, p. 65 ff. Сравни също Kalvoda, J.: The Gypsies of Czechoslovakia, стр.99 ff., където се описват сходни проблеми за ЧССР.
[77] Марушиакова / Попов: Циганите, стр. 90. Виж също Tomova: The Gypsies, p. 66 ff. Е. Марушиакова любезно ми предостави извадка от тази информация, датирана на 5.12.1984 г., взета от партийния архив. Документът е подписан от „заместник ръководител на отдел „идеологическа политика на ЦК на БКП“ Г. Ганчев. Този текст сигурно е бил доста фрустриращ за партийното ръководство, тъй като в него се изброяват почти само неуспехи на партийната политика спрямо ромите. Вината за това отчасти се приписва и на бездействието на някои кадри. Според информацията, на ромите са раздадени около 8000 апартамента и около 6400 парцели за строителство. Поради грешки на властите в много селища се настаняват по 3-4 ромски семейства във вход, дори възникват чисто ромски блокове.
[78] Troebst: Nationale Minderheiten, стр. 482.
[79] Описание на най-големите гета се намира в Tomova: The Gypsies, p. 93 ff.
[80] Kertikow: Die ethnonationale Frage, стр. 88. Тогава в регистъра за гражданско състояние наред с общите данни за лицето като дата на раждане, семейно положение и месторождение, се води и категорията „народност“.
[81] Crowe: History, p.22.
[82] ИПНС No. 2, 5.1.1960 г., стр.1 и ИПНС No. 18, 1.3.1960 г., стр.7; измененията изключвали възможността, лица от небългарски произход да могат да се регистрират като турци.
[83] Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.71.
[84] Пак там, стр.72.
[85] За това свидетелства статия от един том, издаден през 1983 г. по случай 1300-годишния юбилей на страната, където се казва: „Имената на това население (на ромите) не се различават от българските, с малки изключения на онези, които смятат себе си за турци. (…) УЛИ, бълг. Оригинал.“ Дечева, Тодорка: Влияние на социалистическата държава върху българските цигани, в: България 1300, т.3, Институции и държавна традиция, София 1983 г., стр. 573.
[86] Доклад на Георги Атанасов на среща с първите секретари на ОК на БКП – 18 януари 1985 г., в: Права и свободи, No. 4 от 11.3.1991, стр. 9.
[87] Паспортите трябвало да се подменят по ред на наборите: 1958-64 през 1981 г. (т.е. 17-23 годишните); 1949-57 през 1982 г. (24-33 годишните); 1940-48 през 1983 г. (34-43 годишните); 1930-39 през 1984 г. (44-54 годишните); преди 1930 (над 55 годишните) през 1985 г. Виж Tönnies, B.: Bulgarien/Bevölkerung: Umtausch der Personalausweise, in: WDSOE 12 (1980), стр.283.
[88] Попов: Българи и цигани, стр.22.
[89] Цитат по Silverman, C.: Bulgarian Gypsies: Adaptation in a Socialist State, in: Nomadic Peoples 21-22 (1986), p. 59.
