В книгата си Социални предпоставки за националното възраждане в ЕвропаМирослав Хрох[1] обръща само малко внимание на националните движения на Балканите.[2] С българското национално Възраждане той се занимава само накратко в последната глава. Развитията в балканските провинции на Османската империя са анализирани по-подробно в другото му главно произведение, В името на националния интерес, което съдържа ред забележки, засягащи и България.[3] Моят текст се опитва да доразвие два свързани с това въпроса: (1) до каква степен анализът на Хрох може да бъде приложен към България и османските Балкани изобщо, и (2) кои са спецификите на българското национално движение в светлината на общия европейски модел, който Хрох предлага.
Една първа забележка засяга понятията „потисната нация (народ)“, използвано от Хрох навсякъде в Социалните предпоставки…, и „не-доминираща етническа група“, използвано в Националния интерес… Отнесени към Балканите под Османско владичество, тези понятия изглеждат доста проблематични. Макар че Османската империя е създадена от (водачите на) турско племе, от това не следва нито че етническите турци са заемали доминантна позиция в империята, нито пък, че не-турските групи са били по дефиниция „потиснати“. Всъщност, съществувала е една привилегирована религиозна общност, мюсюлманите, както и няколко други религиозни общности, най-вече православни християни и евреи, които са били третирани като граждани от втора ръка и са били дискриминирани. Мюсюлманите могат да се разглеждат като доминантна група, но те не са етническа група, камо ли пък нация. Не всички мюсюлмани в Османската империя са били турци. „Управляващите елити в Империята са били османците“, пише Хрох, „а не етническите турци; [тези елити] са дефинирали себе си от гледна точка на религията и обичая, а не като някаква модерна национална идентичност“.[4] Турците не са имали повече права от останалите мюсюлмани. Християните-турци, така наречените гагаузи, са били третирани по същия начин като християните. Думата „турчин“ е била използвана от османския елит презрително, като обозначение за необразованите членове на племена или селяни – и това прави ясно до каква степен членовете на управляващия османски елит са различавали себе си от турската етническа общност, а също и до каква степен Османската империя е била „етнически не белязана“.[5]
Православната християнска общност се е състояла от българи, гърци, сърби и други етнически или национални групи, считащи себе си за „потиснати“ или поне дискриминирани. Но до появата на национализма в хода на 19 век те са се чувствали „потиснати“ като членове на религиозна общност, а не като членове на някоя специфична етническа група или нация. Албанци, гърци, българи, сърби и всички други, които са приемали исляма, са имали пълен достъп до османските военни и административни функции – включително и тази на Велик везир, втория човек в империята след султана – и по този начин са ставали част от „потискащия“ елит, въпреки утвърждаваната им принадлежност към някоя от „потиснатите нации“.
Макар че османският турски – един хибриден език, основаващ се на турска граматика, но наситен със заемки от арабски и персийски, които са били неразбираеми за обикновения турчин – е бил „официалния“ език на империята, не са били полагани никакви усилия за онова, което Хрох нарича „езикова асимилация на цялото население в името на единството на държавата и интересите на рационализацията на управлението“.[6] Християните в империята са свободни да избират образование и богослужения на простонародните или сакрални езици[7], които предпочитат. Използването на някои езици, като албански и български, за образование и богослужение, е било забранявано от Патриаршията в Константинопол, която е регулирала тези въпроси самостоятелно, а не от османското правителство като такова. Османските власти са предприемали действия срещу нарушителите на тази забрана само по настояване на Патриаршията. В резултата на това етническите групи в Османската империя запазват езиковата си идентичност. Освен това, системата на милета предлага на немюсюлманските религиозни общности възможност да запазят и религиозната си идентичност. Изключително важно е, че през 19 век българските националисти[8] оправдават борбата си за национална независимост като се позовават на османската тирания, административен произвол, корупция, неефективност, изостаналост и т. н., но рядко обвиняват османското правителство в прокарване на целенасочена и систематична политика на езикова или етническа асимилация.[9]
Без съмнение, османското отношение съм етническите въпроси е било вдъхновявано от равнодушие, а не от толерантност. В останалото Османската империя е била изключително централизирана и потисническа държава, допускаща известна степен на представителство и участие в процеса на вземане на решения само на най-ниско ниво в махалата и селските общности. Преди Танзимата – османската програма за реформи, която започва в 1839 и се стреми да модернизира империята – османските поданици, както мюсюлмани, така и християни, са почти напълно лишени от политически права и дори след въвеждането на Танзимата някои форми на религиозна (не етническа) дискриминация продължават да съществуват.
Използването на понятия като „потиснати нации“ или „недоминантни етнически групи“, което предпоставя съществуването на етнически групи, които не са потиснати, изглежда неадекватно при обсъждането на османското управление на Балканите. Потисническото естество на Османската империя не може да бъде отречено и не трябва да бъде омаловажавано, но никоя нация или етническа група не е била потисната като нация или като етническа група, както се подсказва от терминологията на Хрох, нито пък османските администратори са предприемали систематични мерки, заплашващи културната идентичност на етническите общности. Напълно оправдано е да се говори, както го прави Хрох, за османска доминираща група, съставена от членове на различни етнически групи, и потискаща част от поданиците на империята въз основа на религиозната им принадлежност – без обаче каквато и да е етническа или национална дискриминация.
Ако българските националисти от 19 век са разглеждали българите като потисната и в етнически смисъл национална общност, в смисъл, че оцеляването им като етнокултурна общност със собствен език и други културни отличителни черти, е било заплашено, то заплахата е идвала не от турците, а от гърците. Българските националисти разглеждат гърците в българските градове, и по-специално гръцкото патриаршеско духовенство, както и гръцката комерсиална буржоазия (която се състои, разбира се, не само от гърци, но също – и дори преди всичко – от елинизирани българи), като свои главни потисници. Патриаршеското духовенство и буржоазията са „потискали“ българите, като са ги принуждавали да образоват децата си в гръцки училища, като са налагали богослужения на гръцки и са упражнявали силен социален натиск за елинизация на българското градско население. Духовенството е упражнявало това елинизиращо влияние откак е бил установен Rum millet („романския народ“ – православната християнска общност), малко след падането на Константинопол през 1453. Всички православни християни в Османската империя са били религиозно подчинени на патриаршията, която е била доминирана от гърци. Особено владишките места в главните балкански градове се превръщат в центрове на елинизация. Гръцкият се въвежда като основен език на богослуженията и духовната администрация в много славянски митрополии. Той става основния език, преподаван в училище и употребяван сред образованите хора. Дори кирилицата изпада в забвение; българският език нерядко е бил писан с гръцки букви.
До началото на 1870-те, тоест до самото навечерие на националната независимост от 1878, българското национално движение е концентрирано върху борбата за българска национална църква, независима от Rum milleti или от Патриаршията в Константинопол, която, въпреки универсалната си църковна мисия, често е била възприемана като „гръцка“ църква. В Османската държава културната, административна и дори политическа независимост от Патриаршията може да бъде постигната само чрез установяването на отделен millet или религиозна общност. Последвалите координирани действия, провеждани от национални лидери, поддържани от огромното мнозинство от българското население, за да бъдат признати като отделен millet, представляват така наречената българска „църковна борба“, която в края на краищата завършва с установяването на българската екзархия през 1872. Много важно е, че в конфронтациите си с Патриаршията, българите често са разчитали на османските власти като съюзници.
Би могло да се твърди, че Патриаршията в Константинопол е била османска институция и като такава – средство на османското потисничество. Всъщност Патриаршията до голяма степен е провеждала собствена политика, стремейки се към среден път между традиционната си лоялност към османското правителство, обединително-църковната си мисия и конфликтните амбиции на все по-разделеното си и етнически противопоставено паство. Ето защо гръцкото духовенство не може да се разглежда като проста добавка към османската власт. Въпреки сътрудничеството с османските власти, то е действало като отделна социална група.
Тясно свързана с представителите на Патриаршията е била гръцката търговска буржоазия. Макар че е имало и турска търговска буржоазия, състояща се от притежатели на магазини, занаятчии и търговци, за българите „доминираща буржоазия“, от която те са се чувствали потиснати, е била не турската, а гръцката. Очевидно християнските занаятчии и търговци са имали само ограничени контакти с мюсюлманските си колеги, тъй като са били изолирани от тях вътре в собствените си милети и задруги. Гръцката буржоазия е съставлявала един вид християнски истеблишмънт в Османската империя. Тя е сътрудничела тясно с османските власти, но при необходимост е защищавала и собствените си икономически и социални интереси срещу османски намеси.
Гръцката буржоазия, доминираща професионалните задруги, църковните и градски съвети, е упражнявала много силно елинизиращо въздействие върху българските селяни, които са се установявали в градовете. В повечето градове не е било възможно да станеш член на занаятчийска задруга без да говориш гръцки език и да възприемеш гръцкия стил на живот. Наскоро елинизираните българи са се превръщали в дори още по-убедени гърци от самите етнически гърци и са започвали да презират всичко, което би могло да им напомни за българския им произход.
Това „потисничество“ над българите от страна на гърците изглежда е било близо до вида, който Хрох изглежда има пред вид, когато използва понятията „потисната нация“, или съответно „недоминантна етническа група“ в публикациите си. Но в този случай нито едното, нито другото понятие не могат да бъдат използвани без резерви. Въпросът е какво точно трябва да се разбира под „гърци“, „елинизация“ и „елинизиран“.
На пръв поглед, елинизацията на градския сегмент от българското население до 1840 изглежда като неоспорим случай на етническа асимилация на „недоминантна етническа група“ – българите – от друга, „доминантна“ такава, състояща се от (духовни) чиновници и буржоазия – гърците. Това е начинът, по който българските националистически автори от 19 век са описвали случващото се – и по който традиционната българска историография продължава да го описва. Но картината, която те са представяли – и продължават да представят – е доста заблуждаваща. Всъщност процесът на елинизация има доста спонтанен характер, който се получава вследствие от повече или по-малко нормалното културно взаимодействие между хората в едно социално разделено, двуезично обкръжение. Мерките, предприети от Патриаршията, са били мотивирани по-скоро от прагматични, отколкото от асимилаторски цели. Целта на духовенството никога не е била да превърне всички български православни християни в компактно население с гръцко етническо съзнание. В повечето славянски села богослуженията на славянски език си остават и кореспонденцията между владишките места и селските свещеници често се е поддържала на църковнославянски език.
Но процесът не елинизация не завършва с превръщането на българското градско население в етнически гърци. Фактът, че до 1850-те много българи са наричали себе си „гърци“ не означава, че те са се считали за етнически гърци. Думата „грък“ е имала различни значения, като само едно от тях е било „етнически грък“. Всички православни християни са били наричани „гърци“, макар че те очевидно не са били гърци – както показва и незнанието на гръцки език. Думата за „гръцки“, използвана най-често, е била Romaíos или Romiós, с което се е обозначавала православната им християнска принадлежност. Етническото значение на думата им е било напълно безразлично.
Едно второ значение на думата „грък“ е било „градски жител“, „образован“ или „изтънчен“ човек. Тук етнонимът „грък“ е бил използван за обозначаване не на религиозна, а на социална група. Българинът е бил роден като „грък“ в смисъл православен християнин, но е могъл и да стане „грък“ в смисъл на преуспяващ градски жител, с възможности за социално издигане. Преди 1840-те „да станеш грък“ не е имало почти нищо общо с промяна на етническата идентичност; това е било просто въпрос на социално издигане. Да се говори гръцки език и да се възприеме гръцки стил на живот е било считано за културна отличителна черта на градските социални елити.
За самите етнически гърци „гръцкостта“ не е била особено свързана с гръцката етничност. Необразованите гърци са гледали на себе си преди всичко като на православни християни. Гръцкият елит е считал гръцката нация за религиозна, но още повече културна общност, включваща хора от най-различни етнически произход, а не етническа общност със собствените й ексклузивни (изключващи) и обективни специфични черти. Дори най-яростните защитници на гръцкостта сред гръцките градски елити са имали само ограничен интерес към обичаите и традициите на обикновените гърци – или поне преди да започне да се интерпретира гръцкостта по един по-ексклузивен етнически и генеалогичен начин, по-късно през 19 век. Междувременно обаче българските православни християни, демонстриращи известни знания по гръцки език и споделящи гръцките културни ценности, са могли да станат членове на гръцката общност (romaíikos), а евентуално и на гръцката нация (ellinikós). Разбира се, гръцкият език е бил считан за „роден“ език на една определена етническа общност, но, бидейки използван и като сакрален език на православните църкви по целите Балкани и като lingua franca от балканските търговци, той е бил – почти като английския в наши дни – до голяма степен лишен от етническа конотация. Това се подсилва до голяма степен от факта, че „официалният“ гръцки език, т. нар. katharevousa, е бил един доста изкуствен език, който самите гърци също е трябвало да учат, сякаш това е чужд език.[10] Гръцкият език се е превърнал в общо, етнически сравнително неутрално, средство за комуникация за всички православни християни в Империята. По същия начин трябва да се разбира и добре познатото Уводно учение, написано през 1802 от Даниел Москополит (който е влах, между другото), в което албанци, влахи и българи се подканват „да се откажат от варварския си език, реч и обичаи“ и да „придобият езика и речта на гърците“, за да спечелят много „от техните професии,// и всичките им търговски начинания“.[11] По-прагматичен, „не-етнически“ подход към езиковата асимилация едва ли е възможен.
„Гръцкият начин на живот“, проповядван от гръцката буржоазия, всъщност няма много общо с традиционния начин на живот на гръцките селяни и рибари, считани за пазители на автентичните гръцки културни традиции. Всъщност този „гръцки“ начин на живот е алафрангата (буквално „френския начин“) – един повече или по-малко ориентализиран, но в основата си западноевропейски, и по специално френски, начин на обличане и поведение.[12] В представите на гръцката буржоазия съответствието на „гръцкост“ е по-скоро европейскост, отколкото отличителните културни черти на гръцката етническа общност. Така че елинизацията не означава етническа асимилация и в смисъла на налагане на гръцкия начин на живот.
Повечето от заможните християнски градски жители, с които българите искат да се смесят, поддържат идеята за запазване на Османската империя и считат идеята за основаване на малка гръцка (етническа) държава за противоположна на собствените им икономически интереси. Те се чувстват османски поданици, а не хора с гръцка националност. Това политическо отношение също улеснява идентификацията на българите-Romaíi с тях.
Според Хрох, фактът дали дадена етническа група притежава собствена буржоазия или не, е „базисна ситуация“, която има решаващо въздействие върху развитието на националното възрожденско движение.[13] Ето защо въпросът дали българите са имали собствена буржоазна класа „която им принадлежи етнически“ заслужава особено внимание. За Хрох гръцката буржоазия е етнически чужда за българската нация и дори може да бъде разглеждана като „доминираща етническа група“. Но до каква степен има смисъл да се характеризира тази гръцка управляваща класа като етнически чужда на българите в една ситуация, при която етническите различия нямат значение и единствено важната социална отправна система е не етническата, а православната християнска общност; при която „гръцкостта“ изтъква човека като член на социалната висша класа, а не като негова или нейна етническа идентичност?
Хрох отбелязва, че „някои от тези хора [членове на буржоазията на потиснатата нация, Р. Д.] са били в състояние да подобрят социалната си позиция или да получат образование и да достигнат момент, в който да бъдат принудени да избират между две различни национални алтернативи.[14] В османското общество преди 1840-те социалните разделения протичат според религиозни, а не етнически линии и тази дилема не съществува реално. Не е имало нужда да се прави избор между „две национални алтернативи“: „гръцката“ алтернатива е не от национално, а от класово естество и оставя фундаменталната идентификация с религиозната общност напълно непокътната.
Една забележителна особеност на българското национално движение е, че то до голяма степен прескача „фазата А“ от схемата на Хрох[15] и незабавно започва с „агитацията“, типична за фазата „B“.[16] Дългото въведение към История славяноболгарская, което предвестява българското национално Възраждане през 1762, е бунтовен националистически памфлет. То съдържа яростни призиви към българите да се гордеят с българския си произход, език и история, и да отхвърлят гръцкото културно господство. За разлика от онова, което Хрох разглежда като типично за фазата „А“, историческият разказ на Паисий не е научно, камо ли пък академическо, съчинение. То цели да разпали нравоучителното послание, зададено в увода, чрез посочване на героичните военни дела на българските царе, особено във войните им срещу Византия, както и на множеството български светци и патриарси. Последните са особено важни, като се има пред вид гръцкото културно влияние, упражнявано чрез Патриаршията от Константинопол. Паисий увещава читателите си да четат на глас Историята му на други, да я преписват и разпространяват. Пътувайки из българските земи, той се опитва да намери по-голяма аудитория за идеите си, да накара българите да осъзнаят собствената си ситуация и да ги убеди да говорят и учат български език.
Изненадващото около Историята на Паисий е не липсата на учени или академически качества (едва ли някой от българите по това време е разполагал с необходимата подготовка, за да напише научен или академичен текст, чак до 1870-те години), а националистическата агитация. Опитите на Паисий да разпространява Историята, демонстрират един организационен, почти конспиративен, подход. Тези черти са типични за фаза „B“, а не за фаза „А“. В случая с Паисий, „просветеният интерес“ към езика, историята, литературата и културата на етническата общност, който Хрох приписва на фаза „А“, е изместен от усилието „да се убедят членовете на недоминантната етническа група, че те всъщност са членове на нация, притежаваща собствена ценност и право на същите атрибути, каквито притежават другите, вече съществуващи нации“, което Хрох приписва на фаза „B“.[17] Може да се спори, че при Паисий фазите „А“ и „B“ съвпадат хронологически, но дори и в такъв случай спецификите на фаза „B“ доминират.
В своята периодизация на българското национално движение, Хрох изглежда игнорира Историята на Паисий. Той датира началото на българското национално движение от 1840-те години.[18] Действително, има добри основания да се прави това. Паисий е доста изолиран феномен, един вид самотен предшественик. През късния 18 век примерът му е бил последван единствено от поп Спиридон от Габрово, който написва своята История во кратце о болгарском народе славенском през 1792. И макар че около седемдесет копия – или по-скоро адаптации – от паисиевата История са направени през 18 и 19 век, влиянието на Паисий при формирането на българската национална идеология е доста ограничено. Българските национални идеолози от 19 век го споменават сравнително рядко. А Историята му – в адаптация на Христаки Павлович – е напечатана за пръв път в Буда (по-късно Будапеща) едва през 1844. Когато Марин Дринов публикува първата важна статия за Паисий през 1871, отецът е почти напълно забравен. А Историята на Спиридон си остава напълно незабелязана, чак докато е публикувана отново от Васил Златарски през 1900 г.[19]
Още през 1830-те години, славянското население във Враца, Скопие, Самоков и други градове иска от патриарха да замести гръцките владики в съответните им епархии с български. След 1839 Хатишерифът (имперското постановление) от Гюлхане, с което се въвежда ерата на Танзимата, българската борба за независима църква придобива нова сила. Българите умело интерпретират отмяната на религиозната дискриминация, обявена чрез султанското постановление, като регулираща отношенията между българи и гърци, докато всъщност то се занимава със статуса на християните по отношение на мюсюлманите в империята. През 1844 първите български национални водачи, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, за пръв път формулират българските национални искания.[20] Първоначално тези искания са все още скромни и не отправят реално предизвикателство към властта на патриарха: български владики в българските епархии; богослужения на църковнославянски език; български църковни представители в Истанбул, които да защищават интересите на българите пред Върховната порта; българска църква в Истанбул; български вестник.
Отлагането на началото на българското национално движение до 1840-те наистина не подпомага подреждането на събитията в България под фазите „А“ и „B“. Дори и тогава началото на периода на политическа агитация все още не е предхождано, нито пък постепенно въвеждано от някакви влиятелни научни или академични публикации по въпросите на историята, езика и фолклора – освен необяснимата и почти забравена История на Паисий. Това не означава, че подобни съчинения липсват напълно или че те не играят роля в българското национално движение. Те са написани, само че не от българи, а от чужденци. Особено руските историци, филолози и етнографи, създават голям брой основополагащи книги. Древние и нынешние болгары на Юрий Венелин, в три тома, се появява в 1829-41; Виктор Григорович публикува Очерк путешествии по европейской Турции в 1848; Колекцията на Пьотр Безсонов от българска устна литература е издадена в 1855.
Особено творбата на Венелин оказва огромно въздействие върху множество български интелектуалци. Тяхното самочувствие е насърчено в огромна степен от интереса, който руснаците демонстрират към средновековната българска култура и съдбата на българския народ под Османско владичество. Въпреки това самите те не се чувстват подтикнати да напишат нещо „научно“ или „академично“. Българските интелектуалци ограничават собствените си научни дейности главно до събиране на народни песни, най-често директно или индиректно подканени от Венелин. Васил Априлов помага на Венелин да събира български народни песни, но собствената му колекция никога не е публикувана. Български народни песни и пословици на Иван Богоров – първата колекция от народни песни, събрана и публикувана от българин, се появява през 1842 в Будапеща. От 1850 Цариградски вестник и други български вестници започват да публикуват статии върху българския фолклор. Оттам нататък българската народна култура и особено българската устна литература, са систематично събирани и описвани от български писатели като Георги С. Раковски, Петко Славейков, братя Миладинови и Любен Каравелов.[21]
Интересно е, че много българи – Васил Априлов, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, Захари Княжески и по-късно Любен Каравелов и Найден Геров – пишат статии и книги върху българската история, език и народна култура на руски език и ги публикуват в Русия. Те целят да представят българите пред вниманието на руснаците, от които се очаква да играят решаваща дипломатическа и военна роля при освобождението на българите от Османско господство. За обикновения български читател обаче тези публикации са почти недостъпни.
Може да се твърди с добри основания, че статиите и книгите върху българската история, език и култура, написани през 1840-те и 1850-те години от български автори за български читатели, са твърде малко, за да съставляват реална фаза „А“. По-важно обаче е, че те не предхождат фаза „B“, а съвпадат хронологично с нея. Нещо повече, тези публикации изобщо не са вдъхновени от „просветено любопитство“; те могат да бъдат определени по-точно като специфична форма на агитация. Много от тях, и особено онези, написани от Раковски, се характеризират с необуздано романтическо въображение, което открито цели да революционизира читателите.
Всъщност българското национално движение още от самото си начало демонстрира много черти, които напомнят за фаза „C“ – нещо, което не е останало незабелязано то Хрох.[22] Типично за фаза „C“ според Хрох е, че националното движение се е разраснало до масово и че „сигналите, идещи от един патриотичен център, могат да пробудят реакция във всички региони и да мобилизират хиляди хора“.[23] Това е точно нещото, което се случва в България от 1840-те нататък. Организират се масови събрания, изпращат се петиции до Патриаршията и османското правителство, бойкотират се богослужения на гръцки език, прогонват се гръцки учители и свещеници. Повечето от тези неща се случват след консултация с или по настояване на неформалната централна политическа организация на българите, българската общност в Истанбул.
Хрох е прав, когато посочва, че фазата „А“ в България „продължава по-дълго и е много общирна“.[24] Всъщност интересът към историята, езика, обичаите и т. н. като средство за политическа агитация продължават през фаза „B“ и дори фаза „C“, докато самата фаза „А“ придобива „научен и академичен характер“ едва в навечерието и особено след постигането на националната независимост, в структурата на образователните и научни институти, създадени от независимата държава, когато цяло едно поколение от млади български учени е образовано в чужбина. Тук обаче, ако независимите изследвания предоставят информация, която е в конфликт с националната идеология, тази информация почти не получава достъп до системата от целенасочено конструирана национална комуникация и обикновено няма почти никакво влияние върху националния живот и националните искания.[25]
Според Хрох българското национално движение принадлежи към „бунтовническия“ или „метежен тип“.[26] Българските църковни борби само „предвещават появата на националното движение“, което по този начин изглежда сведено само до (несполучливата) организация от революционни комитети на Васил Левски и Априлското въстание.[27] Но основната част от българското национално движение е именно църковната борба, чиято цел е да се постигне българска независимост чрез демократични реформи, преговори и дипломатически натиск. Степента на насилие, което си позволяват участниците в българските църковни борби, е ограничена до размяна на юмручни удари и хвърляне на камъни. Като цяло, далеч повече хора – от водещи интелектуалци до членове на духовенството, прости енориаши и учители – участват по един или друг начин в българските църковни борби, отколкото в Априлското въстание.
В традиционната българска историография този факт винаги е бил пренебрегван поради криворазбрано презрение към „реформисткото крило“ в националното движение и като резултат от сляпо преклонение пред героичните борци за свобода. Известните – може би печално – чети, не получават почти никаква подкрепа от населението. Въоръженият бунт от април 1876 дължи своя желан резултат – националната независимост – по-скоро на жестоките репресии на нередовните османски части и на последвалата ги руска военна намеса от 1877-78, отколкото на войнствените действия на самите българи. В същността си българското национално движение е ненасилствено и, като се има пред вид неговия акцент върху образованието и културното издигане, в много отношения то си остава движение за национално възраждане от централноевропейски тип.
За да обобщим, можем да кажем, че понятията „потисната нация“ и „недоминантна етническа група“ са доста неадекватни за описание на ситуацията на етническите групи в османската империя преди възхода на национализма. Имало е много потисничество и дискриминация, но никога въз основа на етничност или националност. Възприятието на такива общности като „потиснати нации“ или „недоминантни етнически групи“ се основава на една модерна интерпретация за човешките и граждански права, която приписва на запазването на езика, културната идентичност и т. н., важност, каквато те никога не са имали преди 19 век.
Rum milleti трябва да се разбира като отделно политическо тяло вътре в държавата, което причислява всички православни християни, независимо от етническия им произход, към една и съща фундаментална социална, политическа и културна отправна система. Тя съдържа няколко различни социални слоеве, сред които висшето общество се различава от останалите слоеве чрез своята „гръцкост“, в смисъл на балкански вариант на една френска космополитна изтънченост.
Накрая, разграничаването на Хрох между три последователни фази в развитието на европейските национални движения изглежда не е валидно за България без сериозни резерви. (Остава си неясно дали изобщо е валидно). Ако допуснем, че българското национално движение отразява периодизацията на Хрох само по „смътен“ начин, може би ще бъде интересно да се обясни тази смътност чрез теорията на „ускореното развитие“, предложена от руския литературен историк Георги Гачев в книгата му Ускоренное развитие литературы. Гачев излага хипотезата, че през 19 век българската литература, след като е пропуснала множество от основните европейски интелектуални и артистични течения като Ренесанса, Барока и Просвещението, а неправила един вид задминаващ маньовър, преминавайки през всички пропуснати етапи по ускорен начин, сгъстявайки и смесвайки ги едни с други.[28] Австрийският балканист Петер Герлингхоф е склонен да разглежда ускореното развитие на Гачев като една от най-забележителните общи черти на балканските литератури.[29] Наскоро, Сорин Александреску откри подобен феномен и в румънската литература.[30] Феноменът на ускореното развитие включва не само литературата, но и обществото като цяло. Той може да хвърли светлина върху социалните и културни предпоставки, причиняващи „смътността“ на периодизацията на Хрох в България и на Балканите.
[1] Чешки изследовател на националните движения в Европа от 19 в., един от международно признатите експерти по въпросите на националното формиране и национализма. Бел. пр.
[2] Miroslav Hroch. Social Preconditions of National Revival in Europe. Cambridge: Cambridge University Press, 1985. Бел. авт.
[3] Miroslav Hroch. In the National Interest. Prague: Charles University, 1996. Бел. авт.
[4] Hroch, In the National Interest, 49. Бел. авт.
[5] Roderic H. Davison. Turkey. A Short History. Huntingdon, England: The Eothen Press, 1988², 3.
[6] Hroch, Social Preconditions, 132. Бел. авт.
[7] Има се пред вид разликата, примерно, между разговорния и църковнославянски език. Бел. пр.
[8] В контекста на теорията на изследванията на национализма, думата „националист“ не е задължително свързана с критика и отрицание. Особено в хода на 19 век, национализмите на малките източноевропейски, а по-късно и на различните колониални народи, се разглеждат като прогресивни и национално-изграждащи. Това се дължи не толкова на собствено-положителното им ядро (тъй като по правило те са етнически-разделителни и, щом само изпълнят „свръхзадачата“ за създаване на собствена национална държава, тозчас се превръщат в най-мощни радетели на етническата дискриминация и разделение), колкото на факта, че борбата им все пак е справедлива и обикновено насочена срещу големи империи, които са силно потиснически, а в случая с руската – и асимилаторски. Бел. пр.
[9] В отделни случаи са обвинявали османците в това, че насилствено са ислямизирали части от българското население, но такива неща по общо признание са били част то далечното минало и не са имали систематичен характер. Балканската историографска традиция за обвиняване на империята в опити за асимилация на поданиците й датират от по-ново време. Бел. авт.
[10] Действително, katharevousa, изкуственият гръцки език, създаден от Адамантиос Кораис, големия гръцки просветител, е бил смесица от старо- и новогръцки думи, която е била силно чужда и за самите гърци. Между другото, това е и едно от обясненията за факта, че в надпреварата за етническо „печелене“ на Македония гърците доста дълго време отстъпват на българите, тъй като katharevousa прави изключително трудно преподаването на гръцки език, включително и за етническите гърци. Въпреки това той си остава официален гръцки език чак до 1947 г. Днешният официален гръцки език, т. нар. dimotiki, е нормалният разговорен език на обикновените гърци. Бел. пр.
[11] Richard Clogg. The Movement for Greek Independence. A collection of documents. London: The MacMillan Press, 1976, 91-2. Бел. авт.
[12] Едва ли е нужно да се казва, че „алафрангата“ често е била бедна и доста смешна имитация на европейския стил на живот, осмивана не само от български, но и от гръцки сатирични автори. Криворазбраната цивилизация (1871) на Добри Войников осмива този начин на поведение чрез фигурата на доктор Маргариди – грък, който защищава „европейските ценности“. Виж също Морална Версификация (1794) от гръцкия автор Александрос Калфоглу. (Clogg. The Movement, 91-2.) Бел. авт.
[13] Hroch, Social Preconditions, 8. Бел. авт.
[14] Hroch, Social Preconditions, 12. Бел. авт.
[15] Тоест фазата, в която се полагат основите на националната идентичност – като специфични културни, езикови, социални, а понякога и исторически атрибути – но без предявяване на собствено национални искания (независимост, собствена национална държава). Всъщност това е спорен момент, тъй като трите фази могат да бъдат открити и у нас, но разстоянието между фазите „А“ и „Б“ е микроскопично – на практика българското национално движение преминава „на бегом“ през фазата на полагане на основите на националната идентичност, за да се съсредоточи почти веднага след това върху реалните искания за (църковна) независимост. Големият проблем, поне в българската национална историография е, че, най-вече по идеологически причини, тя винаги е представяла църковно-освободителното ни движение като един вид „добавка“ или „по-маловажен предшественик“ на революционно-освободителното движение, докато реалността е, че последното не е разполагало с почти никакво влияние и на практика самото то е „незначителна добавка“ към църковно-освободителното, от гледна точка на липсата на масовост и реално влияние върху преобладаващата част от населението, независимо дали селско или градско. Бел. пр.
[16] Hroch, In the National Interest, 13. Бел. авт.
[17] Hroch, In the National Interest, 13.
[18] Hroch, ‘National Self-Determination from a Historical Perspective’, Canadian Slavonic Papers/Revue canadienne des slavistes 37 (1995), no. 3-4, 284. Бел. авт.
[19] Charles A. Moser. A History of Bulgarian Literature 865-1944. The Hague, Paris: Mouton, 1972, 43. Бел. авт.
[20] Не можем да се съгласим с Хрох (Social Preconditions, 140), че православното духовенство в случая с България „се проявява само маргинално“. Сред главните водачи на българските църковни борби са множество членове на духовенството, а някои от тях, като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, играя решаваща политическа роля. Бел. авт.
[21] Христо Вакарелски, Етнография на България. София: БАН, 25-51. Бел. авт.
[22] Hroch, Social Preconditions, 28. Хрох смята, че „националното движение вече е придобило масов характер при условията на феодалното общество (…)“. Бел. авт.
[23] Hroch, Social Preconditions, 28; In the National Interest, 14. Бел. авт.
[24] Hroch, Social Preconditions, 178. Бел. авт.
[25] Hroch, In the national Interest, 57. Бел. авт.
[26] Hroch, Social Preconditions, 28; In the National Interest, 57. Бел. авт.
[27] Hroch, Social Preconditions, 142. Бел. авт.
[28] Georgi Gačev. Uskorënnoe razvitie literatury. Moskva: Nauka, 1964. Бел. авт.
[29] Peter Gerlinghoff. ‘Die Stellung der Literaturwissenschaft in der Balkanologie’. Zeitschrift für Balkanologie 8 (1971-72), nr. 1-2, 27-31. Бел. авт.
[30] Sorin Alexandrescu. La modernité à l’Est. 13 aperçus sur la littérature roumaine. Piteşti: Paralela 45, 1999, 20-21. Бел. авт.