Pin It

 

2011 11 Boevski

 

Задържането на Гълъбин Боевски с 9,07 кг чист кокаин в куфарите на едно бразилско летище лека-полека започна да се превръща в нов либийски процес. Ако човек гледа телевизия или чете преса, разбира, че този човек е невинна жертва, сложен е с някакви тъмни хора в килия. Ужас! Външно министерство не полага нужните грижи, каквито се полагат на един национален герой от такъв мащаб. Мисля, че е време някой да каже, че това е перверзия. В тоя свят все още има добро и зло.

Злото е да продаваш наркотици, дори и да си щангист, хванат с допинг. Доброто е да ловиш наркотрафикантите. В случая бразилската полиция хваща поредното наркомуле, добре натоварено. И го задържа. Разбира се, до произнасяне на присъдата той е невинен, но все пак имаме известни основания да признаем на Бразилия правото да задържа уличените в тежки престъпления. Бразилия не е Триполи, а Дилма Русеф (наш човек) не е покойният Муамар Кадафи. Стават и съдебни грешки и съответно всяка възможност не бива да се изключва, но засега действията на бразилските власти са убедителни и в рамките на закона.

Защо обаче се ражда тази всеобща солидарност и умиление към Боевски, при положение че поне 70 други българи като него лежат в бразилски тюрми, без никой да интервюира плачещите им съпруги.

Причината за това е, че Боевски е щангист. Национална гордост. Щангите са един от най-трудноизкоренимите митове на комунизма, които все още ръководят обърканата народна душа. Преклонението към щангите бе съзнателно наложена от комунистическата пропаганда формула. Те са символ на българското юначество. Ние сме най-силни, защото вдигаме най-тежкото желязо. Като пожелавам на Боевски случаят му да е наистина грешка, ще се опитам да идентифицирам призраците на комунистическата пропаганда, които все още бродят по тъмните коридори на българското общество.

Първи, разбира се, са щангите и изобщо спортът. Родоначалник на използването на спорта за пропагандни цели е Хитлер, но комунистическите диктатури влагат много сили и средства, за да доказват превъзходството на социалистическия човек чрез спортни победи. Някъде в началото на седемдесетте започва привнасянето на български национализъм в чисто комунистическата пропаганда. Доста историци смятат, че появата на патриотичен плам е първа лястовица на предстоящия възродителен процес. Патосът е леко скрит, но внушението е ясно – ние побеждаваме в спорта, който е символична война, следователно сме най-силните юнаци на всички земни кълбета Идеята за развитие на спортове, в които има малка конкуренция, се появява след първите шампионски титли на българи борци през шейсетте. В главите на комунистическите пропагандни функционери светва един тарикатлък – там, където има категории, има по-голям шанс за медали и титли. Футбол и тенис играят всички и по-населените или богати държави винаги ще водят. Така е и с повечето популярни игри с топка.


Small Ad GF 1

И започва масово развиване на силови мъжки спортове, към които принципно няма голям интерес по света. И тъй като в бокса и борбата конкуренцията е сравнително голяма, залагаме на щангите. Човекът срещу желязото. Целта е отчитане на дейност, изразяваща се в бройка медали и титли.

И с помощта на българската и гедерейската фармацевтична индустрия почват да се постигат медали – до скандала от 2001 година, пак с Гълъбин Боевски, когато Българската федерация по вдигане на тежести е практически закрита и изключена от всякакви международни организации заради непреодолим стремеж за използване на забранени субстанции.

Вдигането на тежести, предизвикало толкова национална гордост, всъщност е силно увреждащ спорт – освен от допинга екстремно големите тежести деформират трайно гръбначния стълб, а бившите щангисти изпитват постоянни и силни болки в гърба и ставите. „Всичко ме боли. Кръстът, разбира се. Остана ми от щангите. Аз съм като – как се казва? – барометър. Познавам кога ще се развали времето. Като ме заболи кръстът, знам, че ще вали дъжд“, разказва бившият шампион Нораир Нурикян пред седмичника „168 часа“. Треньорът Иван Абаджиев е национална знаменитост, макар че методите му на изграждане на спортисти с допинг са отвратителни.

Доказателство за извратения характер на този спорт е, че шампиони стават хора с анатомични странности – много нисък ръст, много къси ръце и крака При такива индивиди движението на щангата е по-късо, съответно трябва по-малко усилие. Пълната перверзия обаче настъпва след падането на комунизма, когато се развиват женските варианти на тези категорийни спортове. Освен че са неестетични и увреждащи здравето, подобни спортове като женска борба са практически без конкуренция. Издържаната от българския данъкоплатец федерация поддържа професионални отбори по женска борба. Но техните противнички по световните и олимпийските тепихи обикновено са гей активисти или войнстващи феминистки, които нашите научени на „драгиевата хватка“ и разни суплеси набързо тушират.

Всъщност истински женският вариант на щангите е т.нар. спорт „художествена гимнастика“. В края на 60-те той е почти неизвестен по света и любителски. Българската държава влага пари и средства, за да го развива, защото няма конкуренция. Така се ражда анорексичният призрак „златни момичета“. Художествената гимнастика е доста условен спорт – гледайки едно състезание, не можеш да разбереш кой е по-добър, защото няма релевантен критерий – някакво обективизирано измерване. Освен това е доста скучно зрелище – наблюдаването на разголени анорексични момичета не е и кой знае колко секси. Напомня на тоталитарните композиции от живи хора с флагчета, които днес може да бъдат видени на живо само в Северна Корея.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В края на 70-те комунистическата пропаганда вижда в художествената гимнастика потенциал за нов пропаганден мит. И се включва цялата машина на ЦК – издават се книги, пеят се песни и стихотворения. Стари журналисти си спомнят, че дописките за т.нар. златни момичета се пишели от идеологическите отдели на тоталитарните вестници, а не от спортните, както може да се предполага. И в наши дни, когато почнат груповите възхищения от художествената гимнастика, значи е в ход някакво мероприятие. Бих посъветвал гражданите да си гледат сметките, вероятно в момента ги ограбват, както се случи през осемдесетте. Докато ръкопляскаха на соцгероите, тарикатите прибраха кинтите.

Вторият голям облак от фалшиви герои е „българинът първи във всичко“. Това всъщност е старо руско клише и по него пропагандните отдели на ЦК напомнят днешните копирайтъри от рекламните и ПР агенции – по пълната липса на въображение и креативност Всъщност това е формулата на спорта, но приложена и в други области на живота. Впрочем не можем да достигнем съветските мащаби: руснаците измислят за всичко – от парната машина до радиото – по един мужик, който е изпреварил всичко на света.

Но в тая схема ние им избягваме могъщо с Джон Атанасов – т.нар. баща на компютъра. Президентът даже всяка година връчва награда за изобретатели на негово име, вдигнахме му паметник, кръщаваме училища и го тачим колкото светите братя равноапостоли. А всъщност неговата заслуга е една от многото на водещите умове през 40-те години, но по съдебен ред успява да докаже, че неговата непрограмируема и нефункционирала електронноизчислителна машина е била създадена преди друга подобна, използвана за управление на американските балистични ракети.

Истинският татко на компютрите според мен е Жозеф-Мари Жакард – изобретателят на жакардовия стан, който се управлява с програмируеми перфокарти, а на негово име няма даже един текстилен техникум наречен.

Друг е въпросът и доколко Джон Атанасов е българин – също толкова условно, баща му е от ямболските села, майка му – ирландка, той израства и работи в Съединените щати и не знае и не се интересува от прародината си, докато в началото на седемдесетте години името му не попада на Благовест Сендов, който го лансира у нас. По онова време ние развиваме компютЪрите и градим силиконова долина между Правец и Ботевград.

Освен Джон Атанасов обаче имаме цяла номенклатура от световни изобретатели българи, които изпълват сърцата ни с възторг и преклонение.

Петър Петров – изобретателят на електронния часовник обаче не е припознат от комунистическата власт – той е осъден задочно на смърт като враг. Но след падането на комунизма „падат дрехи и задръжки“ и той бе титулуван с орден – получен тия дни от наследниците му. И без Живков работим по живковски.

Държавната машина се тупаше в гърдите и с човеконенавистни приложения, с които имаме приоритет като бомбардирането от самолет. Комунистическата държава забравя хилядите жертви от бомбардировките на София и прославя летеца, пускал кошници с бомби над Одрин. За съжаление нашето съучастие във високотехнологични проекти намалява постоянно и затова пропагандистите в наши дни затъват в мрака на Средновековието.

Последната най-невероятна дивотия е, че българското племе е дало на света ракията, и изобщо дестилацията на алкохол, както твърди един търновски археолог, подкрепян и от Божидар Димитров.

Очевидно съвременното племе на юг от Дунав е толкова податливо на такъв тип пропагандни клишета и те се възприемат съвсем безкритично, щото най-голямата глупост, която влиза във формулата „Ние сме най-големите юнаци, ама светът не ни оценява“, хваща дикиш.

Ракия е арабска дума и по този начин наричат спиртните дестилати от Източен Тимор до Марибор. Тоест навсякъде, където е достигнал ислямът. Думата „ал кохол“, разбира се, е арабска, както и „ал гебра“, както и „арак“, „раки“, „ракия“. А думичката „ракиня“, която бе разчетена на търновградското сграфито, не сме сигурни, че изобщо съществува, а не е следствие от злоупотреба с преждеспоменатите.

Да продължим с други измишльотини на пропагандните и контрадезинформационни отдели на БКП. Например нитратите в краставиците. Половината от българското население е убедено, че това е невероятно зло, което налага беленето на зеленчуците. Разбира се, нищо такова няма – нитрати се натрупват в зелените части на растенията независимо от тяхното наторяване. Те са безвредни – даже една жена, агроном от Пловдив, виждайки масовата заблуда, поглъщаше амониева селитра с лъжици, за да покаже, че е безвредна.

Целта на мероприятието „нитрати“ бе пренасочване на истинската тревога от гръмналия Чернобил към мнимата заплаха от краставиците.

Впрочем в същата пропагандна работилница са изработени и траките. Друг неизтощим източник на национална гордост. Траките са племена от гръцкия културен кръг. Траки са обсаждали Троя. Но в края на седемдесетте, пак по същата програма, започват да издирват още по-древни корени на българщината и горките траки са произведени в народ. Впрочем в съседна Румъния пък ги наричат даки и им посвещават епичен филм с Пиер Брис (актьорът, изиграл Винету)!

Създава се цяла наука, която работи на принципа „Джон Атанасов“ – присвояване на богове от гръцкия пантеон на „нашите“ траки, следователно са български и ние сме най-великите! Абсолютно безсмислена и смешна дейност, която напомня хвалбите на македонците от ФИРОМ и присвояването от страна на Скопие на Александър Велики.

Може още дълго да се изброяват пропагандните клишета като трудолюбието, гостоприемството на българите, красотата и уникалността на нашата природа. Тези схеми са тъпи и трябва да излязат от съзнанието ни, защото ни пречат да различаваме добро от зло, както се случва в момента със случая „Гълъбин Боевски“.

Източник

Борислав Зюмбюлев е първи заместник-главен редактор на вестник „24 часа“ и главен редактор на „168 часа“.

Pin It

Прочетете още...