Книгата за деца отдавна вече не е
само текст и картинки. Из днешния ни иначе доволно хаотичен роден книжовен
пазар могат да се намерят освен традиционната рисувателна книжка още и
книжка-пиано, книжка с аудиокасета или аудиодиск, книжка-прожекционно апаратче,
книжка с компас или с поздравителни картички, книжка-конструктор, готварска
книга на Мечо Пух, книжки за баня и дори занимателна книжка-обувка, която учи
децата как най-лесно да завързват обувките си… Расте и крепне цяла една
„литература“ за деца без букви и без думи. Расте и крепне цяла една
паралитература за деца – без деца, която съвсем не разчита единствено на грамотността
и четенето. Тук словото отдавна вече не е ценност; акцентът е върху други,
откровено утилитарни изобразително-изразни средства.
Отдавнашни са предупрежденията,
че традиционното книжно тяло ще се оттегли на втори и трети план. Вайканията,
че днешните най-млади българчета не четат са неверни. Четат, само че единствено
това, което успее да събуди и завладее интереса, любопитството им… Книжките-хибриди,
които изброихме по-горе, разчитат тъкмо на откровената си провокативност;
изключително трудна, ала и привлекателна задача е да бъде заинтригувано
абсолютното незнание. Отрано компютърът, електронната комуникационна култура
изкушават това незнание с много повече и по-атрактивни интерактивни съблазни,
отколкото скромната, а нерядко и липсваща домашната библиотека.
Да, четенето наистина е „въпрос
на държавна сигурност“, както казва Игор Чипев пред вестник „Капитал“ /№ 48, 29
ноем. 2007/. Опасно е, когато невръстни се втурват да пишат из интернет
форумите далече преди да са се научили сносно да четат, да пишат и да мислят. Ала
държавната сигурност май нехае, че четенето в ХХI век изисква съвсем, съвсем
друг тип грамотност. Друга е и самата обичайно трудно събуждаща се потребност
от четенето; то не е и никога вече няма да бъде същото, каквото беше допреди
двайсетина години. Иначе българските дигитални библиотеки и колекции, които
Европа чака от нас, щяха ли да са все още предимно във въобразения си етап на
развитие. А защо да не признаем: за мнозина българи четмовността, писмовността
са все още изключително затрудняваща комуникация, непреодолима като трънлив
плет преграда, направо пречка; аудиовизуалната, компютърната грамотност с
бързата достъпност до разнообразни симулаторни и ролеви игри днес е много
по-бързо и изкусително лесно привличаща. Много по-лесно е в геймплейя с
преодоляването на етапи, нива, ситуации, отколкото насаме с книгата.
Нека сега да поговорим за
несбъдналите се, ненаписаните, хипотетичните български книги за деца. Тяхното
отсъствие в полето на българската култура е многозначително; то говори повече,
отколкото множество вече написани книги. Тъкмо в днешната ни ненаписана,
недописана литература за деца зейват същностно важни културно-цивилизационни
липси. От детската ни литература, използвана начесто като удобна за пропаганда
на политическата власт метафора, бяха силом изтръгнати християнските ценности,
християнската етика, християнския морал. Доколкото изобщо ги е имало сред един
народ, който няма да се отрече от езическия си корен. Задгърбването на
християнския морал е пряко следствие от унищожаването на демократичните
институти у нас. При авторитарното управление, силом наложено в България през
втората половина на 40-те години на ХХ век литературата ни за деца задълго
остана свръхидеологизирана по матрицата на съветския авторитаризъм. Детето като
медиатор на изначалната чистота и непоквареност на битието беше съвсем
забравено; възлагаха му да бъде барабанчик в похода към страната Пионерия.
Днес всички сме свидетели какво
се случва, когато моралният закон на човека бъде силом подменен от идеологеми. Десетилетия
наред на мода беше чавдарчето, пионерчето „във един и същи строй“, а детето
остана в един едва забелязван ъгъл. Резултатът е пред очите на всички ни:
децата ни все още растат в общество на уморително еднаквите хора, общество на
старателно отглежданата гражданска апатия, безмилостно към другия, различния,
различните и към различното въобще. Толерантността към децата в неравностойно
положение например, децата с увреждания е в най-добрия случай пасивна. Не
случайно толкова обсъжданите напоследък домове за деца с ментални или
двигателни увреждания са избутани далече-далече встрани от големите градове. Как
да стигне детето до доброто и красивото, ако никой никога не му е показал
истинска, а не коледно кампанийна милост и състрадание? Кога ли литературата ни
за деца пак ще си спомни милостта, състраданието си към незащитените, но
защищаващи ни души като Радичковите врабчета например?
От детската ни литература сякаш е
пресъхнала, изчезнала е прежната свобода на изразяването, на въображението,
изгубила се е другостта, единствеността, уникалността, сигурността на
детството. Книги като „Сламено сираче“ на Георги Мишев, който макар и бегло
обръща внимание на „неравностойните“ деца, поредното издание на „Приключенията
на Туфо рижия пират“ или „Лили“ на Братя Мормареви са знак за това чезнене. Днес
детската ни литература още не се е върнала в естествената си среда – различното,
извъннормалното. Дидактиката задълго прогони нормалния детски стремеж към
изключителното. Днес детската ни литература все още не се е освободила от
наложеното й обезличностяване; тя е здраво закотвена в идиоматичните изрази,
трудно може да обясни защо се казва напр. „конско евангелие“, а не напр.
„кравешко евангелие“ или „овнешко евангелие“. Тя мъчно си спомня златните думи
на вековната Дора Габе в „Детска душа и детска литература“: „Всяка детска душа
се ражда отделно, затова е друга, различна. …Детската душа се стреми да се
доближи до онова голямо космическо единство, в което е сложено цялото нейно
доверие. Тя не може да съществува без това доверие, без вярата в нещо сигурно,
могъщо, цялостно – тя не би понесла самотата си без него.“
Тъкмо в литературата ни за деца
най-напред зейват не една и две наистина същностни цивилизационни липси. Тя е с
почти заличено православно съзнание, без Бог, почти не познава религиозната и
етническата толерантност, без памет за някогашната си милост към слабия,
незащитения човек, който чиновниците в социалното министерство сега наричат
неравностоен. Не едно и две поколения у нас израстнаха с убеждението, че
бедността е неоспорима ценност, добродетел. Това е наистина част от
ненаписаната, недописана, изгубена литература, защото остава неосмислена,
невключена в културното пространство на България.
В българския ХХI век литературата
ни за деца е като че ли без въображението, което не само знае, но може да
постигне хармонията на трансцедентното. В статията си „Православието и някои
детски религиозни творби от български автори“ Филип Андреев отбелязва
„помътняването на съзнанието за Православието като Христово и вселенско. Дори у
класически писатели като Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Константин Петканов,
Георги Райчев, обичайно броени за автори и на религиозни творби за деца,
православното светоотношение е черноземно битовизирано, фолклорно размито. Свойското
отношение към Бога, достига до превзета инфантилност не само в умаляването му
до Боженце, чиято майка е Богородичка – макар и с главна буква. А не е ли
всичко това един ранен предвестник на твърде модното днес както винаги
закъсняло у нас постмодернистично разомагьосване на света?
Днешната българска литература
отдавна е загубила упованието си в божественото и това е само едната страна на
дълбокия ценностен вакуум, в който се намира – както впрочем и обществото ни. Всевластието
на материята над духа здраво оплете и литературата ни за деца в битовите
реалии. Ориентирите за доброто и красивото, лошото и грозното бяха и все още са
идеологически манипулирани. Личностното дълги години беше съзнателно потискано,
затривано в марша на колективистичния патос.
Колко ли време след
Елин-Пелиновия Ян Бибиян, който пръв загатна неутолената още потребност от
магическото в една паралелна вселена, българската литература за деца няма да
има своето ново класическо фентъзи, което да въздигне различността до
естетическа категория. Вълшебната гора на призраците на Златко Енев,
кокошцицата, която мечтаела да покори Еверест от книгата на
Петя Александрова „Чадърче от коприна“ само още повече усилват усещането ни за
катадневната липса на неочакваната различност. Игровото приключение у нас – доколкото
изобщо го има в днешните български книги за деца – е все още в орбитата на една
твърде близка до действителността и поради това силно щампирана спъната
приказност, която в повечето случаи не позволява разгръщането на
екзистенциалната ситуация на човека, не позволява и на най-ентусиазирания
читател да стане съавтор-разказвач в разпластяването и доизмислянето на
действието.
Приказките на Едвин Сугарев
„Котаракът-художник“ писани през 80-те години и останали в ръкопис, нестигнали
до читателя, тъкмо затова са привлекателни защото, категорично отричайки
дундуркащата дидактика, със собствен стил играят с типичното, отграничавайки се
от него. Привлекателно в „Котаракът-художник“ е остойностяването на привидно
ежедневните неща, съграждането на една друга приказност, която не потулва
житейските реалности. Като например едно самотно, забравено от всички лозарско
плашило през зимата. Когато гроздето отдавна е вече обрано и няма какво да
пази, плашилото Хръблю приютява същите ония врабци, които цяло лято е гонило,
преди да отлети на Луната при лунните лозя. Не е лесно едно плашило да те
накара да почувстваш колко студено нещо е самотата и как приятелството,
състраданието стоплят не само измръзналите птичи сърца. Не е лесно едно плашило
и една река да ти разкажат края като безкрай.
Сегашната българска литература за
деца остава далече встрани от истинските проблеми на съвременното урбанистично
битие, стерилно затворена спрямо острите обществени реалности. Многозначителна
е липсата напр. на съвременен, модерен български роман за тийнейджъри – или
както преди години се казваше „за средна и горна училищна възраст“. И тази
липса на разбиране на завършващия и най-труден етап от детството като ново
раждане издава, че за днешната ни литература непредсказуемият свят на юношата е
далече, далече по-непознат от света на детето. Липсата на български
тийнейджърски роман издава боязън от мъчните нееднозначни отговори на рояк
въпроси: За първата любов и първите разочарования; за предизвикателствата и
драмите в днешното семейство; за дрогите, самоубийствата, бягствата от дома,
слабия успех в училище; половите отношения, страха пред непознатото навън. Там
се разхождат не само герои, но и негодници. Британският институт на
библиотекарите присъди през 2007 г. медалът „Карнеги“ на писателката Мег Русоф
за втората й книга „За всеки случай“ („Just in case“) не само заради историята,
„разказана с много въображение и изключителна дълбочина“. Сред мотивите на
журито е и убеждението, че книгата може да помогне на тийнейджърите да осмислат
по различен начин живота си. У нас именно различността все още изглежда плашещо
подозрителна – може би защото дълги години ни внушаваха, че всички сме еднакви
и равни, равни и еднакви. Гражданската апатия се ражда от равномислието.
Не е лесно да се признае, но днешната
българска литература просто не знае как да изговори на свой език очевидната
истина: училището не възпитава нито любов, нито уважение към другия, а и към
себе си. Няма вече деца, малцина са които умеят да бъдат родители.
Българската детска литература
често е разказвала на другите и за другите приказни истории за места, хора и
животни. Предстои й да се научи да разказва на себе си, но преодолявайки напр. Радичков
– за да постигне в ново измерение собствената си изгубена идентичност и
чувството за собствено достойнство, свобода и независимост. Не като някаква
отделна леха в градината на националната ни словестност, а като „един от
начините да се говори въобще за литературата“. Колкото повече светът се
глобализира, толкова по-проходима ще е за детската ни литература границата
между реалното и приказното. Приказното днес все повече е израз на непоносимост
към съвременния свят, където грозното няма как да бъде оприказнено. Най-тиражният
през последните петнайсетина години български детски роман-приказка „Пратеникът
на петльовото гребенче“ от Красимир Георгиев, който получи наградата „Калина
Малина“, има за мото: „Отначало приказките се слушат така, както се слушат
песните. След време човек започва да ги разбира. А още по-късно идва мигът,
когато приказките стават нужни като хляб и вода, когато без приказки не може да
се живее“.
Колкото повече детството изчезва
в пясъците на катадневното, толкова по-търсена като жива вода, ще е оная
българска литература на ХХI век не само за деца, която знае как да промени света,
да направи невероятното – приказно вероятно в най-близкото до теб сегашно
време. Янаки Петров, Биньо Иванов, Иван Цанев, Едвин Сугарев, Кирил Кадийски,
Тома Бинчев, Петя Караколева бяха и са част от предвестниците на онази нова
вълна писатели, която ще знае как се прави това.
Текстът е четен на Кръгла
маса с международно участие „Детската литература на ХХI век и нейните читатели“
в рамките на Х Юбилеен фестивал на детската книга, Сливен, май 2008 г.
