В Москва е нощно време и докато Андрей Кончаловски се настанява на дивана в апартамента си, въздухът се изпълва от неземно виене. Дали това не е воят на някакви руски призраци, възкръснали от мъртвите, за да обикалят земята във вечността? Оказва се, че обяснението е по-прозаично: кучето на Кончаловски, уест-хайлендски териер, е раздразнено от това, че не го пускат в стаята. И когато все пак го пускат, аз узнавам, че името му е Круг – „като шампанското“. Вероятно това е едно от доказателствата, че на 83 годишна възраст режисьорът все още не е загубил вкуса си към по-фините неща в живота.
В наши дни Кончаловски се обляга на филмова кариера, която вече е в третото си действие (а може би и в четвъртото или дори петото). Невероятно е, че след едно или две десетилетия със статут на „старши автор“, когато филмите, под които той поставяше името си, стигаха не по-далеч от комфортната зона на филмовите фестивали, днес той изведнъж търси големи награди за най-новия си филм. Скъпи другари! е парещо, горчиво изследване на един отдавна потиснат епизод от съветската история, прословутото избиване от армията и КГБ на хора, стачкуващи в казашкия град Новочеркаск през 1962 г. Въпреки че пропусна на косъм номинацията за Оскар за най-добър международен филм, Скъпи Другари! е номиниран за еквивалентната награда на BAFTA [Британска академия за кино- и телевизионни изкуства], след като вече получи специалната награда на журито във Венеция.
В настоящия момент, на московския си диван, Кончаловски се отнася по-скоро флегматично към внезапното си завръщане в светлината на прожекторите, около три десетилетия след славния му престой в Холивуд, по време на който бяха създадени филми като Runaway Train [Влакът-беглец] и Homer and Eddie, и завърши с безцеремонно изхвърляне след Tango and Cash – „бойна лента“ със Силвестър Сталоун. „Доста съм изумен, че хората реагират на този филм“, казва той весело. „Не мисля, че на света му пука дори за неща, случили се преди десет, камо ли пък преди шестдесет години. Днес животът се движи толкова бързо. И, честно казано, има толкова много подозрения срещу всичко, което идва от Русия. Осъзнавам всичко това напълно реалистично“. Освен това бил изумен, казва той, че изобщо някой – особено пък младите хора, израснали с Интернет – би могъл да се интересува от нещо, заснето в черно-бяло. „Те мислят, че е някак странно, нали?“
„Разбира се“, казва той, „аз си давах сметка, че темата ще бъде провокативна в Русия. Просъветски настроените хора смятат, че това е антисъветски филм, а либералите го възприемат като просталински. Скандал. Но това не е политически филм. Става въпрос за психологическо, а не за физическо насилие.“
В интерес на истината Кончаловски е извършил майсторска работата по реконструкцията и драматизацията на убийствата в Новочеркаск – един особено позорен епизод от съветската история. Най-малко 26 невъоръжени демонстранти са загинали от ръцете на правителствените сили; било е наложено информационно затъмнение, което продължава до разпадането на съветската държава и едва през 1992 г. е проведено официално разследване. Централната героиня е пламенна партийна служителка, все още скърбяща за годините на Сталин, която отчаяно претърсва болници, морги и гробища, след като дъщеря ѝ изчезва в хаоса. Въпреки че филмът е в черно и бяло, разказът е много по-малко ясен: Кончаловски го нарича „двусмислен и противоречив“. Местните комунистически чиновници са ту зловещи, ту комични, а военните са разкъсвани между съчувствието и враждебността към стачкуващите. Служителите на КГБ са представени едновременно и като ужасяващо покварени, и – особено в един от случаите – реално добри хора.
Въпреки че пристъпва деликатно в идеологическото минно поле, Скъпи другари! – поне засега – успява да избегне онзи вид официално порицание, което беше издадено в страната срещу последния голям международен кино-успех на Русия – „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, който беше охулен от политиците през 2015 г. заради очевидно негативното му представяне на дребната бюрокрация в страната. Както в един по-ранен свой филм, Вътрешният кръг, посветен на съдбата на прожекциониста на Сталин, Кончаловски остроумно избягва да се ангажира с едната или другата страна на живи политически въпроси, свързани с национализма, сталинизма или просто носталгията по комунизма.
„Нека ви кажа“, казва Кончаловски, „Познавам това общество много добре, живял съм в него. То беше много проникнато от страх, определен страх пред политическата коректност. Комунистическата политическа коректност. Хората в Русия ме критикуват и казват, че съм направил филм, който цели да се хареса на американските империалисти. А аз им казвам, „грешите, това е съветски филм. Аз съм съветски режисьор. Аз съм Съветчик. Просто вложих във филма всичко, което знаех за [Съветите].“
Въпреки това Кончаловски е безразличен към правителствените заплахи срещу артистичната свобода. „Ако направите нещо, което предизвиква скандал, министерството на културата няма да ви даде лиценз за пускане в обръщение. Но какво е лиценза, ако не ви пука дали ще си върнете парите? Можете просто да пуснете филма онлайн.“
Роден в артистичната аристокрация, Кончаловски може би има щастието да говори от позициите на определени привилегии. Баща му е поетът, написал текста на съветския национален химн, а по-малкият му брат е Никита Михайлов – също известен режисьор, който напоследък определено тежнее към националистически позиции. Самият Кончаловски (който е приел работното си име от фамилията на майка си, също поетеса) може да се похвали с автобиография, пълна с поредица от великолепни национални културни награди.
Във всеки случай, след завръщането си в Русия от Холивуд в края на 1980-те, Кончаловски работи до голяма степен независимо от търговските съображения, разчитайки на богати поддръжници, които финансират работата му. „Знам, че разполагам с определен лукс“, казва той. „Не съм млад мъж. Мога да кажа, че през последните 10 години снимах филми, които след това можех да напъхам под леглото си. И никой друг няма да ги гледа. Майната им на всички. Искам да направя филма под леглото си, защото бих искал да го гледам. И това ми дава абсолютна свобода.“
Настоящият му меценат е милиардерът Алишер Усманов, може би най-известен в Обединеното кралство със закупуването на контролния пакет на футболния клуб „Арсенал“. Това е вече третият му филм с Кончаловски. „Разговарям с многобройни финансисти и на всички казвам, че трябва да са готови да изгубят парите, които инвестират. А те винаги отговарят: много благодаря, бихме искали да гледаме този филм, но не искаме да участваме. Но Усманов е различен човек. Казвам му, че няма да си върне парите. А той замръзва за няколко секунди, след което казва: по дяволите, давай.“
Освен това Кончаловски има достатъчно много опит с цензурата, още от времената, когато е бил ярък млад талант в славните години на съветското кино. След като е бил съавтор на сценариите на първите два игрални филма на състудента му от филмовата школа Андрей Тарковски (Иваново детство и Андрей Рубльов), вторият филм на Кончаловски, заснетия в документален стил на „колхозна романтика“ Щастието на Ася, не се харесва на властите и е изтеглен от разпространение през 1966 г. (Филмът се появи едва през 1987 г. след лична намеса на президента Горбачов.)
„Разбира се, когато филмът ми беше забранен, станах нещо като герой за интелектуалците, дисидент. Имах забранен филм, Тарковски също, Андрей Рубльов – и станахме известни личности в Москва. Но, знаете ли, опарих си пръстите, така че реших да снимам класически, литературни филми, неща по Чехов и Тургенев. Не исках да имам проблеми с цензурата.“
В началото на 1980-те години той се впуска в чуждестранно приключение: първо Париж, след това Лос Анджелис. Създава си име в Америка през 1985 г. с Runaway Train, по сценарий, който преди него неуспешно се е опитвал да екранизира Акира Куросава. Но, казва той, времето, прекарано в САЩ му е показало, че не е задължително свободата да бъде намерена там. „В момента, в който продадете дадена история, някой започва да наблюдава как я разказвате. Като режисьор в Холивуд започвате да мислите как да направите историята комерсиална, а след това ставате цензор на собственото си творение.“ Той се сеща за уволнението си от Tango & Cash през 1989 г. и завръщането си в Русия няколко години по-късно. „Влязох в чудовището на холивудската система. Продуцентът ме попита, защо не преместите камерата си. Знаете ли, никой не беше ме питал такова нещо преди това – мисля, че е важно режисьорът да решава подобни неща сам. И аз му отговарям, ами защото нямах чувството, че е нужно да я местя. Тогава той каза, че трябвало да местя камерата при всеки кадър. Това беше началото на края.“
Времето ни е почти към края си, Кончаловски прекъсва за кратко, за да чукне коктейлни чаши със съпругата си Юлия Висоцкая, която, както се оказва, през цялото време е седяла близо до нас. Двамата са женени от 1998 г., а тя е участвала в пет от филмите му – включително, разбира се, и в Скъпи другари!, с колосално изпълнение на главната роля, в която лицето ѝ е фиксирана маска на ужас и паника. Може би не е чак толкова неуместно да се предположи, че сътрудничеството им е имало ключово значение за възраждането на Кончаловски. Самият той казва, че гледането на нейната Антигона в постановка на Едип в Колон, която той е режисирал през 2014 г., му е дало идеята да концептуализира Скъпи другари! като класическа трагедия.
Сега, докато седи на дивана си в Москва, Кончаловски изглежда доволен. „Трябваше да се върна в Русия, не защото ми се искаше чак толкова много. Но мисля, че се радвам много, че се провалих в Холивуд.“
