Изминалата година без съмнение е била вихрена за Бон Джун-хо, и той все още се намира по средата на вихъра. Филмът Паразит го изнесе до висини, където само малко режисьори – и със сигурност никой южнокорейски – са стигали преди това. Започна се със спечелването на най-голямата награда на кинофестивала в Кан миналия май, след което скоростта не намаля ни най-малко: всеобщи хвалебствия от страна на критиката, гигантски финансов успех, участия в американски ток шоута и невероятни 170 награди, които продължават да се трупат.
И то не само награди в категориите „чуждестранен филм“; Паразит е първият чуждоезичен филм, спечелил така желаната награда на Screen Actors Guild. Номиниран беше и за шест Оскара [от които спечели четири, бел. пр.], включително за най-добър филм и най-добър режисьор. Преди това само познавачите оценяваха по достойнство изключителната продукция на Бон – сред тях имена като Доналд Глоувър, Едгар Райт, Гилермо дел Торо и Куентин Тарантино. А сега има цял Туитър канал #BongHive [в кошера на Бон], където се споделят меми, новини и просто обич към 50-годишния режисьор. През този сезон за холивудските звезди той е задължителното селфи, което след това да размахват в Туитър. Дори и постоянно присъстващата преводачка на Бон, Шарън Чой, вече се е превърнала в по-дребна знаменитост.
Но Бон се държи плътно на земята, през цялото време. Той приключи осемминутните овации в Кан, тъй като бил гладен. По същия начин определи Оскарите като нищо особено, защото те „не са международен филмов фестивал. Те са много локални.“
Когато се срещаме в Лондон в една дъждовна, зимна сутрин, Бон изглежда доста обрулен от вятъра. Бухналата му коса е почти на мястото си, но той е увит в голям шал и има кашлица. „Най-трудното в цялата работа е двойният, тройният джетлаг“, казва той – или по-скоро Чой. Бон разбира английски и го говори малко, но предпочита да отговаря на корейски, доверявайки се на преводачката си за представяне на нюансите. „Физически е наистина ужасно, но в момента се чувствам сравнително добре.“
Разбира се, той изобщо не е ококорен наивник. Два от предходните му филми, Окджа (2017) и Снежен снаряд (2013) – бяха научнофантастични разкази, натоварени с тежки специални ефекти, заснети предимно на английски език, при участието на имена като Крис Еванс, Тилда Суинтън, Джейк Гиленхал и Ед Харис. Обичал британски и ирландски актьори, както казва сам, да не говорим пък за британското кино – твърди, че е гледал Психо на Хичкок поне 50 пъти. Освен това вече е бил достатъчно често в холивудския квартал, за да се сблъска с Харви Уайнстийн – за което ще стане дума по-долу.
Иронията, че Бон е постигнал най-големия си успех, завръщайки се в родната страна и език, не му е чужда. „Всъщност тази идея ми дойде докато работех по Снежен снаряд“, казва той. „Но не бях особено силно мотивиран да се върна в Корея и да направя корейски филм, въпреки че исках да го изпълня с множество корейски детайли.“ В Паразит човек открива голяма част от местната специфика, като се започне с лудостта по отваряне на тайвански сладкарници и се стигне до измисленото [специално за филма] ястие от опаковани бързи спагети, смесени с нарязана на тънко пържола от говеждо филе (нещо, което, разбира се, се превърна в реалност след появата на филма), но Паразит е от онзи рядък вид „местни“ филми, който предизвикват мощен глобален отзвук.
Паразит е история, пълна с изненади. Достатъчно е да се каже, че историята се базира на социалните контрасти между две семейства от Сеул, намиращи се на противоположните краища на класовата стълба. Семейство Ким (начело на които стои редовният главен актьор на Бон, Сонг Канг-хо) живеят в полусрутен коптор в мрачна уличка, която се използва и като обществена тоалетна. Другото семейство, Парк, живее в модерен дворец на един от хълмовете в Сеул. Нещата започват да се развиват когато синът от семейство Ким, Ки-Уо, става учител по английски на тийнейджърката-дъщеря Парк. Усещайки, че са напипали златна жила, Ким-ови се заемат със задачата да подменят домашния персонал на Парк-ови – един по един, като се преструват, че не се познават. Сигурно е излишно да се уточнява, че планът не протича перфектно.
„На пръв поглед днешна Корея изглежда като много богата и бляскава страна, с K-pop, високоскоростен интернет и информационни технологии“, казва Бон, „но относителната пропаст между богати и бедни се разширява. По-специално младото поколение изпитва голямо отчаяние.“ Както има хора, живеещи на палатки точно зад ъгъла, където сме ние в централната част на Лондон, така и около централната гара на Сеул спят много бездомни хора, казва той. „Хора, които се намират в слепите петна на обществото.“
Паразит не е простичка история за богатите и бедните. Тук никой не е напълно невинен или виновен. Бон описва филма като „неутрален“. Той посочва, че г-н Парк, когото той оприличава на Марк Зукърбърг, е натрупал богатството си чрез честен труд. „Той не е особено алчен, няма чувството, че е забогатял, вършейки лоши неща.“ В същото време обаче членовете на семейството многократно изразяват презрението си към ниските класи и дори се оплакват, че те миришат другояче.
Но бедното семейство Ким също се труди здраво, макар и с по-коварни цели. При това, за разлика от атомизираното семейство Парк, те са много единни. „Това беше едно от нещата, за които исках да говоря с този филм“, казва Бон. „Не е като да имат недостатъци или да са мързеливи. Просто не могат да си намерят подходяща работа.“ Той се позовава на разговор от филма за това как 500 университетски възпитаници са кандидатствали за едно работно място като охранител. „Това не е преувеличение; основава се на реална статия, която прочетох.“
В този смисъл Паразит може да се приеме по-малко като критика на класовата система, отколкото като „неутрално“ разследване на цялата капиталистическа система. Неизбежна ли е експлоатацията? Има ли по-добри алтернативи? „Хората трябва да изпитват уважение едни към други“, казва Бон. „И този филм се занимава със ситуация, при която минималното количество уважение, което трябва да изпитвате към друго човешко същество, е напълно унищожено и игнорирано.“
Бон е също толкова очарован и объркан от стръмния възход на Паразит, колкото са всички останали. „Много хора казват, че това е универсална история, тъй като става въпрос за разликата между богати и бедни, но не мисля, че това е целия отговор“, казва той. „Мисля, че този филм се справя толкова добре, защото е привлекателен по много кинематографичен начин, като филм сам по себе си. Наистина искам да отделя време, за да разбера по-добре в какво точно се състои кинематографската му привлекателност.“
Паразит е не просто страхотна история; това е блестящо разказана страхотна история. Изглежда, че тук всички части си пасват перфектно: актьорските изпълнения, структурата, изработеният до последната подробност дизайн, символите и симетриите. Визуалният разказ е толкова плавен, че почти не се нуждае от субтитри, а към всичко това Бон добавя няколко от марковите си забавени сцени на екстремно насилие. Но една от определящите характеристики на режисьора, заради която #BongHive го обожава толкова много, е тайнствената му способност да превключва между тонове и жанрове, които повечето западни режисьори смятат за взаимно изключващи се – често в рамките на една и съща сцена. Паразит е филм, който се противопоставя на категоризациите. Това е семейна драма, черна комедия, трилър, класова сатира, дори филм на ужасите. Влиянието на Хичкок, както и много други, е ясно забележимо, но Бон е създал жанр, който е негов собствен.
Социалното разделение е тема, която преминава през голяма част от творчеството на Бон и въпреки заявявания му неутралитет, той е склонен да предпочита слабите. Например филмът му Чудовището (2006) също се фокусира върху бедно, но сплотено семейство, което живее от щанд за храна и отново е водено от Сонг. Те повеждат борба срещу мутантно чудовище-амфибия, случайно създадено в резултат на замърсяването на река Хан в Сеул от американските военни. В Окджа пък централната героиня е практично момиче, което се бори срещу дистопична корпорация, за да спаси единствения си приятел, странно и гигантско, но очарователно прасе-мутант. Снежен снаряд, адаптиран по френски комикс, ни представя класово-мотивирана битка, водена в гигантски влак, съдържащ цялото постапокалиптично население на света – хоризонтален аналог на вертикалната стратификация от Паразит. Там Крис Еванс ръководи нападението на бедните, обитаващи най-задните вагони, срещу привилегированите пътници, живеещи най-отпред.
Между другото именно Снежен снаряд е довел до срещата на Бон с Уайнстийн. Тогавашният филмов магнат, днес изпаднал във всеобща немилост, е изкупил през 2012 г. правата за разпространение на филма. По това време Бон вече е чувал за репутацията на Уайнстийн като човек, който орязва безжалостно филмите, които е изкупил и по този повод често е наричан „Harvey Scissorhands“[1]. Разбира се, продуцентът отрязва 25 минути от Снежен снаряд. Но Бон не е съгласен. В някакъв етап от преговорите, за да запази една от сцените, представяща изкормване на риби, той дори измислил лъжа за това как сцената има личен смисъл, защото баща му бил рибар. След слабите резултати от тестови скрининги на орязаната версия, Уайнстийн в крайна сметка приел оригиналната версия на Бон, но филмът никога не е бил пускан на екран в Обединеното кралство. Бон не е имал лични отношения с Уайнстийн, за да може да коментира, казва той. Или, ако е имал, по-скоро не би говорил за това. „Тъй като се намираше толкова високо и беше вечно зает, не го виждах често. Срещнахме се само няколко пъти, в монтажната зала и в офиса му.“
А бащата на Бон всъщност е преподавател по изкуство. Сам той поставя себе си по средата на социалната стълбица на Корея. „Израснах в семейство от средната класа. Дори по отношение на недвижимите имоти къщата, в която израснах, е по средата – някъде между полусутеренния дом и богаташката къща, която виждате във филма. Имам приятели и роднини и от двете класи.“ Паразит е вдъхновен от собствения му опит като частен учител на момче от много по-заможно семейство – при посредничеството на тогавашната му приятелка, която вече е обучавала момчето по английски.
Със сигурност, след успеха на филмите си, Бон вече е доста добре, нали? „Не съм чак толкова богат!“, смее се той. „Живея в апартамент на деветия етаж. По отношение на размера, той вероятно е около една четвърт от размера на къщата във филма. Разбира се, филмите ми наистина спечелиха много пари, но не знам дали бихте могли да ме наречете богат, ако просто погледнете мястото ми в обществото.“
За пръв път Бон се появява на международната сцена в началото на 2000-те години като част от вълната от възхитителни нови режисьори, идещи от Южна Корея, сред тях Парк Чан-Уок (чийто Олдбой също спечели награда в Кан), Лий Чанг-донг, Ким Джи-уон и Ким Ки-дук. Както и при Бон, тези създатели на филми изглежда имат какво да предложат. Историите им често са мрачни и ужасяващи, но пък разказани с изключителен технически финес и очевидно повлияни от Холивуд, както и от азиатското кино, без да се страхуват да променят тона и жанра си.
Вторият филм на Бон, Спомени за убийство, се основава на реалното търсене на сериен убиец от 1980-те години, който никога не е бил залавян [по време на създаването на филма]. Филмът е нещо като прозорец към това колко различен трябва да е бил животът в Южна Корея от детството му: военна диктатура, граждански вълнения, неадекватни обществени услуги. Животът протича в перманентен страх от нападение от Севера, училищата провеждат тренировки за газови атаки, а цели градове са подложени нощно време на „затъмняващи тренировки“. Странно, реалният убиец беше наскоро заловен и изправен пред съда. „Един от съкилийниците му разказва, че убиецът е гледал филма няколко пъти, но не знаем дали това е вярно.“
Но дори и при такива мрачни предпоставки Бон намира моменти на абсурдна комедия в некомпетентността на полицейските следователи. „Не е като да се опитваме да разсмеем публиката; това просто отразява абсурдността на Корея от 1980-те години“, казва Бон. „В този смях има оттенъци на тъга.“ Подобна е и историята на Паразит, предполага той. „Филмът отразява абсурдността на сегашното време. Глупостта на тази ера на поляризации.“
А може би това е някаква специфично-корейска умонагласа? „Има едно колективно безпокойство“, казва той. „Тъй като неща като войната и разделянето на семейства, за нас това не са абстрактни идеи. Дори сестрата на майка ми живее в Севера. Основните единици на обществото и семейството са повредени и Корея е прекарала десетилетия с последиците от това. Така че в корейското общество е налице един вид уникална истерия.“
Независимо дали е национална черта или не, този елемент на горчивина изглежда преминава през цялото творчество на Бон. Той никога не е едно или друго конкретно нещо; обикновено е смесица и от двете – като се започне с рецептата за говежда пържола с бързи макарони от Паразит и се стигне до комедията, развиваща се на фона на параноичен страх от серийни убийци и ядрено унищожение. Бон се отнася с равнодушна амбивалентност дори и към победния марш на Паразит: „За мен като режисьор това е нещо като странична работа“, казва той. „Основната ми работа не е да популяризирам филмите си, а да пиша сценарии и, разбира се, в момента правя точно това, в хотелски стаи и по време на полети, макар и да не е никак лесно. Така че в целия този процес има определена двойственост. Разбира се, да се преживее нещо такова е страхотно и вълнуващо, но аз отчаяно искам да се върна възможно най-скоро към основната си работа.“
[1] Харви ножиците – иронична алюзия с известния филм „Едуард ножиците“ от 1990 г. Бел. пр.
