Почти готов с осмия си филм, уестърна Ненавистните осем, в който се разказва за група бандити, приклещени от снежна буря в малък бар, режисьорът говори за множество неща, сред които расисткото наследство на Америка, Обама и бъдещето на големите холивудски продукции.
Лейн Браун: Само пет месеца ни делят от премиерата на Ненавистните осем. Колко близо сте до края?
Куентин Тарантино: Засега е готов малко повече от един час. Току-що се връщам от прегледа на готовата част от монтажа.
Доволен ли сте?
Засега нямам намерение да се самоубивам. Филмът е това, което е. Бързаме и се опитваме да стигнем до края. А след това обикновено го преглеждаме и се опитваме да го подобрим колкото е възможно. Но първо трябва да стигнем до края.
При всеки от филмите, които съм правил, винаги е имало някакви срокове, които сме се опитвали да спазим, независимо какви. При Глутница кучета се опитвахме да спазим срока за [филмовия фестивал] Сънданс, при Криминале бързахме за Кан. Но винаги успяваме да се справим. По този начин избягваме възможната ситуация, при която филмът е готов и хората, които са платили за него, сядат заедно и го разкъсват на парчета.
Тоест, в наши дни вече не получавате забележки от студиото?
Напротив, получавам. И още как[1]
По-различно ли е сега, след Джанго без окови и Гадни копилета? Това бяха най-големите успехи в кариерата ви[2] . Промениха ли тези приходи нещата?
Не мисля така, поне що се отнася до историите, които се опитвам да разказвам. Но се опитвам и да не повтарям грешките си. Двамата с Робърт Родригес бяхме свикнали да правим каквото си поискаме, да избираме какви ли не заплетени пътища, по които публиката след това трябваше да ни следва. Бяхме започнали да си мислим, че ще отидат където и да е, стига да го поискаме. А при [съвместния ни филм] Евтино кино (Grindhouse) това не се получи. Филмът си струваше да се направи въпреки това, но щеше да бъде по-добре, ако не бяхме се оказали толкова неподготвени за това колко слаб ще бъде интереса на хората.
Вече на няколко пъти сте разказвали как в режисьорските си работи бихте искали да ръководите публиката по начина, по който един диригент води оркестър. Но в хода на времето публиките стават все по-обиграни и по-свикнали на стила ви. Не става ли и задачата все по-трудна?
Откровено казано, обиграните публики не са проблем. Проблем са тъпите публики. Но действително мисля, че публиките стават все по-обиграни – това е просто резултат от времето. През 50-те години публиките са приемали едно ниво на изкуственост и неистинност, над което публиките от 1966 само биха се усмихвали. Публиките от 1978 пък се усмихваха над нещата, които онези от 1966 биха намирали ОК. Номерът е човек да се опитва да изпреварва кривата [на промените] така, че да не се хилят на филмите ви след двадесетина години. Когато се появи Криминале, хората си викаха, „Уау, никога преди не бях виждал такъв филм. Значи можело да се правят и такива неща?“ Сега вече това едва ли е така. Вече не смея да се присмивам на никого. Мислех си, че хората ще гледат Джанго без окови или Гадни копилета и ще мислят, че сме прекалили, но те ги приеха. Публиката се чувстваше на солидна почва. Нямаше неща като „Квай пък сега таз простотия?“ А и хората разбират, че аз правя жанрово кино. Не се чувстват объркани. Не мислят, че го правя погрешно. Разбират го.
Като говорим за жанрово кино, какво е за вас уестърна? В наши дни те вече не се правят много.
Има няколко, които се правят в момента. Антоан Фука прави нова версия на Великолепната седморка с Дензъл Уошингтън, това значи е поне още един. Джанго имаше такъв огромен успех, че се учудвам, че няма още повече.
Едно от нещата, които винаги са били в сила е, че няма друг филмов жанр, който да отразява по-добре ценностите и проблемите на всяко конкретно [американско] десетилетие от уестърна. Уестърните от 1950-те отразяваха Америка на Айзенхауер по-добре от всички други тогавашни филми. Уестърните от 1930-те отразяват идеала на 30-те. А всъщност това важи и за уестърните от 40-те, тъй като по онова време се появява цяла поредица от тъмни уестърни, в които внезапно изплуват тези мрачни теми. А уестърните от 70-те са до един анти-митологични – те са Уотъргейт-уестърни. Всичко в тях се върти около антигерои, всичко има хипи-манталитет, нихилистичен манталитет. Имаше филми за Джеси Джеймс или за Голямото нападение в Минесота, в които Джеси Джеймс е маниакален убиец. В Малкия гаден Били пък Били Хлапето (Billy the Kid) се представя като сладичък малък пънкар-убиец. Уайът Ърп е показан в истинския си образ във филма Док на Франк Пери. През 70-те всичко се върти около това да се смъкнат маските и да се покаже какви всъщност са били тези хора. Вследствие от това пък през 80-те отново има пълен завой и големият уестърн на това десетилетие, Силверадо, отново се опитва да развява старите байраци. Това си беше чиста проба рейгъновски уестърн.
И какво точно ни казва Ненавистните осем за 2010-те?
Не се опитвам да осъвременявам филма по никакъв начин, било то по външност или форма. Просто се опитвам да разкажа моята история. Става малко прекалено, когато човек се опитва да прави някакви общокултурни изводи, като заедно с това се опитва да направи някакъв хипарски или анти-културен уестърн.
В Ненавистните осем като фон се използва Гражданската война, малко като в Добрият, лошият и злият [на Серджо Леоне].
Добрият, лошият и злият не се занимава с расовите конфликти на Гражданската война. Той е просто история, която се случва. В моя филм става дум за страна, разкъсана на части от войната и за расовите ѝ последици – шест, седем, осем години по-късно.
Това ще направи филма да изглежда съвременен. Днес всички говорят за расовите проблеми.
Знам. Страшно съм възбуден от това.
Възбуден?
Най-после се говори сериозно за господството на белите (white supremacy) и се прави нещо против това. За същите неща става дума и във филма.
По какъв начин събитията от Балтимор и Фъргюсън намират израз в Ненавистните осем?
Ами те си бяха там още в сценария. Както и в кадрите, които снимахме. Просто сега се случи подходящото за тях време. Не сме се опитвали да гоним днешните събития. Филмът просто си е навременен. Харесва ми това, че хората говорят и се занимават сериозно с институционалния расизъм, който е съществувал в тази страна открай време, но винаги е бил игнориран. Имам чувството, че днес отново имаме един момент като през 60-те, когато хората е трябвало сами да разкрият колко гадни са били нещата, преди да се променят. Надявам се, че именно това се случва в момента.
Вие подкрепихте Обама. Как се справя той според вас?
Мисля, че е страхотен. Той е любимият ми президент, без конкуренция, поне за собствения ми живот. Беше невероятен през изминалата година. Особено тази бързина, едно-след-друго, едно-след-друго. Почти безкомпромисно. Неговият „не ми пука от нищо“ маниер е толкова симпатичен. Всички говорят непрестанно за тия президенти-мухльовци. Още никога не съм виждал някой президент да приключва мандата си с такъв финиш. И всички тия хора, които първо го подкрепиха, а после започнаха да поставят под въпрос всяко нещо… Е, въпросите им със сигурност получават отговори сега.
Нека се върнем обратно към киното: Стивън Спилбърг и Джордж Лукас са се изказвали песимистично за бъдещето на филмовата индустрия. Безпокои ги това, че ако пропаднат някои от [традиционните за индустрията] опори, целият бизнес би могъл да се срути. Споделяте ли безпокойствата им?
Собственият ми песимизъм не е породен от серийните суперпродукции. Това го има откак съм на тоя свят. Днес хората говорят за поредици от рода на Transformers, но преди това, когато бях хлапе, се говореше за поредици като Планетата на маймуните или Джеймс Бонд, а аз просто не можех да дочакам появата им. Всъщност, като свършим тук с вас, мисля да отида и да гледам новия филм на Гай Ричи, Мъжът от U.N.C.L.E. Не знам защо Спилбърг и Лукас се оплакват от такива филми. В края на краищата, не е нужно да ги режисират те.
Тарантино по време на снимачната работа на Ненавистните осем.
Photo: Andrew Cooper; © 2015 The Weinstein Company. All Rights Reserved.
Някои от безпокойствата им са свързани с това, че по-малките филми са измествани от кината от блокбастърите.
Хората казват това на всеки шест години. Всички сме съгласни, че 70-те – или може би 30-те, в зависимост от собствените ви предпочитания – са може би най-голямото десетилетие в историята на киното, поне що се отнася до холивудските продукции. Аз мисля, че 90-те напълно могат да се мерят с тях. Но през целите 1990 години хората казваха точно онова, което казва Спилбърг днес, а същото са казвали и през 1970-те.
Значи не се безпокоите ни най-малко?
Не и по тия тъпи причини, които току-що изредихте. Ако отидете и изгледате достатъчно много филми от дадена година, става наистина трудно да се предложат десет най-добри, понеже сте гледали много неща, които сте харесали. Топ 20 е малко по-лесно. Има може би по един шедьовър на година, а и не мисля, че трябва да се очаква повече, освен в наистина изключителни години.
Пък и, за да бъдем честни към блокбастърите, нищо не е по-гадно от тази лоша примамка за гонене на Оскари.
Филмите, които се смятаха за независими, като ония от Сънданс от 1990-те – това са филмите, които се борят за Оскари днес. Неща като Децата са добре и Боецът. В наши дни това са филмите със средни бюджети, сега те просто имат по-големи звезди и по-големи бюджети. Добри са, но не знам дали притежават онази устойчивост срещу времето, която притежаваха някои от филмите от 90-те и 70-те. Не съм сигурен дали все още ще говорим за филми като Градчето, Децата са добре или Едно възпитание след 20 или 30 години. Бележки по един скандал е друг такъв филм, а също и Филомена. Половината от тези филми на Кейт Бланшет, всички те са едни такива претенциозни неща. Не казвам, че са лоши, но не мисля, че повечето от тях ще оцелеят дълго време. Виж, Боецът или Американска схема – тия сигурно ще бъдат гледани и след тридесет години.
Мислите ли?
Може и напълно да греша. Не съм Нострадамус.
Какво прави от Боецът нещо, за което ще се говори и след 30 години?
Отчасти това е експлозията на таланта на Дейвид О. Ръсел, който винаги е съществувал, но някак наистина стигна до своеобразен връх в този филм. Мисля, че той е най-добрият актьорски режисьор, заедно с мен, който работи в наши дни в киното. А Боецът имаше безукорен актьорски състав. За сравнение, аз наистина харесвам Градчето, който също излезе през 2010. Беше добър криминален филм. Но в сравнение с Боецът той просто не може да издържи на конкуренцията, защото всички в Градчето са толкова красиви. При Бен Афлек това още върви, понеже неговият бостънски акцент е толкова добър. Но мошеникът във филма е абсолютно красив. Банковият служител е абсолютно красив. Агентът на ФБР е абсолютно красив. Градската курва, Блейк Лайвли, тя също е абсолютно красива. Джеръми Ренър е най-малко красивият от всички, а самият той изглежда доста добре. А после, като започнете да гледате Боецът, виждате онези сестри, а те са страхотни. Като видите как Дейвид О. Ръсел поставя тези сестри, а след това видите как Бен Афлек поставя Блейк Лайвли, просто не можете да сравнявате двата филма. Единият направо показва колко фалшив е другият.
На плаката на Джанго без окови се виждаха Джейми Фокс и Леонардо ДиКаприо. При Гадни копилета се виждаше Брад Пит. Сега, при Ненавистните осем водещите актьори са Кърт Ръсел, Самуел Джаксън и Дженифър Джейсън Лий. Имаше ли по някое време натиск да изберете по-големи звезди?
Не. Ако има роля, която може да се изиграе от голяма звезда, и тази звезда е заинтересувана, то със сигурност ще има натиск той или тя да бъде поканен/а за участие. И аз нямам проблеми с това, освен ако по някаква причина не харесвам съответния актьор/актриса. Но само защото някой си е звезда не означава, че моите фенове или техните фенове ще пожелаят да ни гледат в съвместна работа. Има и такова нещо като моя вид актьор, а и това колко добре той или тя ще направи диалога ми също е много важна част от работата. Това например е филм, в който един Брад или Лео няма да функционира. Трябва да бъде екип, в който никой не е по-важен от останалите.
Спасили сте вече няколко актьорски кариери. Ангажирате ли се с това и чувствате ли се подразнен, когато по-късно актьорите отново се окажат там, където са били преди вие да ги поставите?
Ами никой не попада точно там, където е. Може би не всеки ще има такова феноменално завръщане като Джон Траволта, когато той отново стана суперзвезда и започна да прави по 20 милиона на филм. Това очевидно е най-добрият възможен сценарий. Би било хубаво, ако Пам Гриър беше получила и други водещи роли, но истината е, че за всички жени е много трудно да получат водещи роли във филми, а особено пък за чернокожа жена в ранните ѝ петдесет години. Всъщност тя нямаше особено много илюзии по този въпрос. Играеше малки роли в неща като Бягство от Л.А, а след Джеки Браун играеше в една телевизионна серия за някакъв бар. После игра във филм на Джейн Кампион, а също и в Думата „Л“, което сигурно нямаше да стане без Джеки Браун.
М-да, ако не си Мерил Стрийп или Джулиан Мур, бизнесът почва да загрубява за филмови актриси над 28, да речем.
Не съм сигурен дали пиша вида роли, които Мерил Стрийп и Джулиан Мур биха играли. Джесика Ланг, така както играе в [телевизионния сериал] Американска история на ужасите е малко повече мой тип.
Тъй като сте добър в това, изпитвате ли някаква отговорност да пишете роли, които излизат извън типичната холивудска демография?
Нямам никакви задължения. Правя филми в продължение на 20 години и, колкото и удачни да бяха някои от решенията, които вземах през първите десет години, днес най-вероятно не бих ги повторил. Искам да кажа, наистина харесвах сценариите, които пишех, харесвах и героите си, но никога не съм бил влюбен в тях и не съм ги разглеждал като незаменими. По онова време се вълнувах много повече от разпределението на ролите. Харесваше ми идеята да взема актьор или актриса, които винаги съм харесвал, но които не се появяват вече толкова често, и да ги поставя във филма, да покажа на хората какво могат да направят. Но вече не чувствам нещата така. Сега всичко се върти около героите ми. Всъщност мисля, че героите ми ще бъдат може би най-важното наследство, което ще остане от мен. Така че изобщо нямам някакво друго задължение, освен да подбера правилните актьори за ролите. Имах едно такова интервю за [телевизионното предаване] Нощна линия. Бяхме аз, Леонардо ДиКаприо и Джейми Фокс, а те ни питаха подобни неща. И по едно време аз им викам, „Вижте сега, харесвам тия хора, но харесвам и героите си. Работата им е да казват моя диалог“.
Какво ви накара да изберете Дженифър Джейсън Лий?
Винаги съм я харесвал. Имах усещането, някак не съвсем съзнателно, че Ненавистните осем е нещо като уестърн-версия на Глутница кучета, а също и че в това има нещо много уместно, що се отнася до цялостната ми кариера: тук има един вид качествено затваряне на кръга. За самия мен нещо отвътре настояваше, че в този филм има нещо много силно от 90-те години, така че в него би трябвало да участват някои от наистина готините актьори на 90-те, но сега. Примерно: хубавото момче Майк Мадсен от 90-те, само че сега. Хубавото момче Тим Рот, с русата му коса, но сега. И Змията Плискън[3], но сега. Значи, когато започнах да търся актьор за [героинята от Ненавистните осем] Дейзи, вече виждах как евентуално Дженифър Лорънс би могла да свърши добра работа. Аз съм голям неин фен. Мисля, че би могла да се превърне във втора Бети Дейвис, ако продължава все така. Работите ѝ с Дейвид Ръсел ми напомнят силно за Уилям Уайлър и Бети Дейвис[4].
Но, след като съм казал всичко това, Дейзи трябва да е малко по-възрастна. Трябва да подхожда на тия типове. И тогава дойде Дженифър Джейсън Лий, и беше много добра. Направи няколко неща, които други хора само се преструват, че правят. Трябваше да играе, че е простреляна – и крещеше направо на смърт. Още си спомням тия крясъци, направо да ти се смрази кръвта. Ако това би се случило в някоя жилищна сграда, хората сигурно биха повикали полицията.
„Е, има една дребна част от мен, която би искала да вярва, че всичко живо се намира под мое влияние, но това е просто мегаломанията ми“
Photo: Amanda Demme
Изпитвате ли носталгия по 90-те?
Не, ако и да мисля, че 90-те бяха истински готино време. За мен поне със сигурност беше готино време. Но почти по същия начин, по който Боб Дилан е трябвало да оцелее през 60-те години, за да не може да се смята за артист единствено на 60-те, аз трябваше да оцелявам през 90-те, по същите причини (ако и, когато хората от [телевизионния канал] VH1 правят тяхното шоу „О, колко обичаме 90-те“, да не споменават и мен. Мисля, че журито по тоя въпрос беше малко преднамерено.)
И все пак, ако би трябвало да изпитвам носталгия по 90-те, то поне поради факта, че по онова време хората все още не бяха зависими от всичката тази технология, през цялото време.
Значи не гледате филми по Интернет?
Не, не гледам. Телевизорът ми не е свързан с компютъра. Това е поколенчески проблем – което не означава, че не се чувствам потиснат от него. Представата, че някой гледа мой филм на телефон силно ме потиска.
Току-що видях в метрото как един тип гледаше Джанго без окови на телефона си.
Аз не мога да се накарам да гледам филми даже на лаптоп. От старата школа съм. Чета вестници. Чета списания. Гледам новините по телевизията. Гледам много CNBC.
Все още ли пишете сценариите си на ръка?
Хайде да ви попитам нещо: ако решите да пишете стихотворение, на компютър ли ще го правите?
Вярно. Не бих го правил.
За поезия нямате нужда от технологии.
Кои са любимите ви филми тази година?
Още не съм гледал нищо тази година. Правя този филм вече толкова време. Хареса ми Кингсмен [миналата година]. Хареса ми също It Follows[5]
И какво ви хареса в него?
Беше най-добрият нов филм на ужасите, който съм гледал от много време насам. Това е един от онези филми, които са толкова добри, че направо ви е яд на него, защото не е велик.
А по какъв начин филмът би могъл да бъде велик?
Режисьорът би могъл да държи митологията си в ред. В случая той ѝ изневерява от всички страни.
Има ли други млади кинематографисти, които ви впечатляват?
Ноа Баумбах. В неговите филми има качество направо като у Пол Мазурски.
Но той прави филми почти от също толкова време, колкото и вие. Кой друг?
Не съм гледал всички филми на братята Дуплас, но харесвам истински ония, които съм гледал. Те направиха Сайръс и Багхед.[6] Цялата тази мамбълкор-история[7] се е случила докато аз бях в Германия и снемах Гадни копилета, така че дори не знаех за това. А после се връщам вкъщи и започвам да чета за тях, и си викам, Това сега пък що за дивотия е? Така че гледах Багхед. А после викам на моя приятел Елвис Мичел, „Гледал ли си някой от тия мамбълкор-филми? Аз гледах Багхеад и мисля, че той е истински добър.“ А той ми вика, „Абе гледал си добрия филм. Не всички от тях са такива. Бръкнал си в кошница със сливи и си напипал узрялата.“ Не съм гледал Хана се качва по стълбите.
Кого виждате като собствена конкуренция в момента? Мислите ли, че се намирате в конкуренция примерно с Пол Томас Андерсън?
Не. Ситуацията е напълно приятелска. Сега, това може и да изглежда малко егоистично, но нямам усещане, че се намирам в конкуренция с когото и да е. Конкурирам се само със самия себе си. Дейвид О. Ръсел може примерно да направи най-големия хит на годината, но това не ми отнема нищо. Ужасно се зарадвах когато Рик [Ричард] Линклейтър беше номиниран за Оскар тази година.
Последният път, в който съм се чувствал в конкурентна ситуация беше когато правех Убий Бил, а конкуренцията ми беше Матрицата: Презареждане. Над главите ни висеше Дамоклевият меч. Гледах Матрицата: Презареждане в деня на премиерата и като излизах от киното си пеех онази песничка на [рапъра] Джей-Зи: „S-dot-Carter / Y’all must try harder / Competition is nada.“ Чувствах се като, Добре бе, хайде да ви видя тогава. Дали съм се чувствал разтревожен? Егати.
Какво мислите за скорошната навалица от филми за супер-герои от комикси?
Ами аз чета комикси още от детството си и в продължение на години бях луд по сериите на Марвъл Юнивърс. Така че всъщност нямам проблеми с цялата тази супер-героична история от сегашния момент, само дето ми се искаше да ставам чак на петдесет, преди това да се превърне в доминиращия кино-жанр. През 80-те години, когато филмите бяха тъпи – по онова време изгледах повече филми, отколкото съм гледал когато и да било, а средният холивудски филм тогава беше на най-ниското ниво от 50-те години насам – е, тогава щеше да бъде страхотно време [за тях].
Бихте ли направили такъв филм по онова време?
Е, не, тогава все още работех във видеотека! Но щях да ходя и да ги гледам. Тогава ми беше времето. Бях в 20-те си години и това щеше да бъде като тия днешни хлапета, дето ходят по комик-панаирите и гледат абсолютно всеки Марвъл-филм. Но сега съм в 50-те си години, така че не ги гледам всичките.
В наши дни младите режисьори правят по един добър филм и внезапно се виждат поканени да правят филм за супер-герои или Звездни войни, или Юрски парк. След Глутница кучета са ви предложили да направите Скорост и Мъже в черно. Как мислите, доколко щеше да се различава кариерата ви, ако бяхте казали „да“ на някой от ония филми?
Кариерата ми щеше да си бъде доста добра. Мисля, че не става дума за успеха на неща като Мъже в черно или Скорост, или пък за успеха на Криминале, а по-скоро за това по какъв начин представяте себе си на индустрията. В момента например аз се представям като човек, който не може да бъде нает [да снема чужди сценарии]. Няма да седна и да чета у дома всички тия сценарии, които ми пращате. Ще пиша мои собствени. Не ставам за преработки.
В един определен момент просто вече не ви предлагат нищо. Но когато направих Евтино кино и той не потръгна добре, тогава отново започнаха да ми предлагат сценарии[8]. Беше нещо като, Окей, разбирам. Сега съм паднал по задник и те го знаят. Със сигурност самочувствието ми в момента е по-ниско от който и да е друг момент от кариерата ми.
Има ли някоя холивудска кино-поредица, която реално бихте искали да режисирате?
Мога да си представя да бях направил първия Писък. Братята Уайнстийн се опитваха да накарат Роберт Родригес да го снема. Дори не мисля, че те са смятали, че бих могъл да се заинтересувам. И всъщност не влагам много значение в това, че режисьорът му е Уес Крейвън. Според мен той беше нещо като букаи, които само попречиха на филма да литне до небето.
А каква телевизия гледате?
Последните два сериала, които гледах от начало до край бяха С право (Justified ) и Как се запознах с майка ти.
С право ли беше продукцията, която ви накара да обърнете внимание на Уолтън Гогинс?
Вече го знаех от [полицейската поредица] Щитът. Да ви кажа, като го гледах в продължение на шест години да казва буквално псевдо-куентинови диалози, в края на краищата разбрах, че има правилния усет за всичко това.
Гледали ли сте Истински детектив?
Опитах се да гледам първата серия от първия сезон, но изобщо не успях да навляза. Стори ми се истински скучна. А втория сезон изглежда направо ужасно. Само като видиш трейлъра – всички тия красиви актьори, дето се опитват да не бъдат красиви и се разхождат наоколо сякаш носят света на раменете си. Всичко е толкова сериозно, те са толкова измъчени, докато се опитват да изглеждат нещастни със своите мустаци и опърпани дрехи.
Сега, сериалът на HBO, който наистина харесах, е Новинарската централа (The Newsroom) на Арон Соркин. Това е единствената поредица, която съм гледал буквално на три пъти. Гледах сериите първо в седем вечерта в неделя, когато показваха новата. След това, като свършеше, я изглеждах отново. А накрая обикновено ги гледах и по още веднъж някъде през седмицата, така че да мога да прослушам диалозите отново.
Хората сигурно ще се учудят да чуят това. Рецензиите за Новинарската централа бяха много противоречиви. Соркин дори се извини за някои от нещата, в които го обвиняваха.
Абе кой ти ебава да чете телевизионни рецензии? Що ли не си… Телевизионните критици рецензират първата серия. И защо трябва да се чудят, че харесвам най-добрия майстор на диалозите в занаята?
Самият вие сте критикуван точно за същите неща по протежение на цялата си кариера, а именно за прекалено многото насилие и използването на думата „Н“[егър]. Слушате ли такива неща все още?
Социалните критици не означават нищо за мен. Наистина е лесно човек да ги игнорира, защото аз вярвам сто процента в онова, което върша. Така че всякакви отрицатели в името на общественото благо могат просто да се шибат. Може и да са пречка за даден момент, но след като този момент отмине, те винаги се оказват масло в моя огън.
Спечелили сте вече два Оскара за сценарии. Дразни ли ви това, че никога не сте печелили за режисура?
Не. Е, бих се радвал, ако бях спечелил „Най-добър режисьор“ за Гадни копилета, но имам още време. А освен това съм много, много щастлив с досегашните си Оскари. Ще се изфукам със следното: аз съм един от онези пет души, които са спечелили по два Оскара за Оригинален сценарий. Другите четирима са Уди Алън, Чарлз Бракет, Били Уайлдър и Пади Чайефски. Всъщност и сам не знаех това докато не го прочетох на един сайт. Направо ми хвръкна шапката. Сега, Уди Алън ни бие всичките. Той е спечелил три, така че, ако и аз спечеля три, ще съм наравно с Уди.
Казвали сте, че искате да престанете след като направите десет филма. Ако още сте верен на казаното, то ви остават още два след Ненавистните осем. Какво бихте искали да постигнете с тях?
Би било чудесно, ако десетият ми филм би станал най-добър – да напусна с гръм и трясък, или с малка камерна продукция след голям трясък. Мисля си за това от време на време, но всъщност това не са реални планове. Просто правя нещата едно по едно. Има още няколко филма, които искам да направя, но щом само свършим с Ненавистните осем и намеря малко време за себе си, единственото нещо, което знам е, че, каквото и да мисля в момента, то едва ли ще бъде онова, което ще правя по-късно. Трябва да оставам отворен за точната история, която ще ме заговори.
Значи всички възможни филми, които сте споменавали в хода на годините – Гарванът Убиец, Братята Вега, евентуалният филм, който трябвало да бъде кръстоска между Джанго и Зоро – те няма да бъдат направени, така ли?
Не. Не мисля, че някога бих направил Гарванът убиец, а той е единственият, който евентуално би могъл да бъде направен.
А Убий Бил 3, с него също ли е свършено?
Не, не е свършено, но ще видим.
Влиянието ви се чувства навсякъде тези дни. Какво е усещането когато гледате филмите и сериалите на други хора и виждате как те използват вашите трикове?
Страхотно е. Това означава, че си върша работата. Аз съм признат кинаджия от моето поколение, който води глутницата. Хичкок е гледал как други хора използват техниките му, и това също е било страхотно. Спилбърг гледаше как копират техниките му. Това просто означава, че имате голямо влияние. Преди изобщо да бях направил някакъв филм, принципното ми твърдение беше, че искам да правя филми, които, ако бъдат гледани от млади хора, ще ги накарат сами да искат да правят филми. Това е нещо, за което със сигурност мога да кажа, че съм постигнал.
Имате ли любим имитатор?
Е, това се случваше по-често през 90-те, независимо дали става дума за Обичайните заподозрени, Осем глави в една торба или Два дни в долината. Най-добрият според мен беше от този режисьор, който не направи нищо друго, С. М. Толкингтън, и неговия филм Любов и ,45 калибър. А освен това има и един наистина страхотен хонгконгски филм на име Прекалено много начини да бъдеш Номер едно.
Но, ако оставим настрана този пост-Криминале бум на криминални филми от 1990-те, влиянието ви действително е огромно: анти-герои по телевизията, навсякъде диалозите са пълни с различни цитати от популярната култура, а нелинейният начин на разказване днес е нещо обичайно. Днес вече никой не се почесва по начина, по който хората го правеха при Криминале.
Е, ако искате да ме хвалите, ще го понеса, но няма да го приема. Не съм толкова самонадеян. Има една дребна част от мен, която би искала да вярва, че всичко живо се намира под мое влияние, но това е просто мегаломанията ми.
Повечето от героите ви търсят отмъщение, но напоследък сте много склонен да прощавате. Твърди се, че агентите на Брус Дърн са пуснали по мрежата неговата част от репликите от Ненавистните осем. Енио Мориконе разкритикува Джанго без окови, но пък пише музиката за Ненавистните осем. Да не би да се разпущате?
Вероятно се разпущам, да. И това ме радва. Бях доста сърдит млад човек, но ако и сега бих бил сърдит, това щеше да бъде като Сега пък какъв ми е проблема? Животът ми е наистина страхотен. Толкова голяма рядкост е човек да бъде в моята позиция в изкуството. Как бих могъл да се гневя на нещо? Е, дразня се понякога, но наистина се разпущам. Животът е прекалено кратък.
[1] „Последният път, когато това ми се случи, беше по [време на работата върху] Джанго. Имахме проблеми с продължителността на филма и аз отрязах една част, за която мислех, че не е важна. Обаче Ейми Паскал от студио Columbia казва ‚Нямаше ли в сценария една сцена, в която Шулц обяснява на Джанго историята на Зигфрид и Брунхилде?‘ Аз аз: ‚Да, но мислех, че можем да минем и без нея.‘ Но тя казва, ‚Не, мисля, че това беше важно.‘ И така, опитахме още веднъж и се оказа, че тя е права. Важно беше. Това беше добра забележка.“ Бел. авт.
[2] Приходи от отделните филми на Тарантино:
Глутница кучета (1992): $2,832,029
Криминале (1994): $107,928,762
Джеки Браун (1997): $39,673,162
Убий Бил 1 (2003): $70,099,045
Убий Бил 2 (2004): $66,208,183
Евтино кино (2007): $25,037,897
Гадни копилета (2009): $120,540,719
Джанго без окови (2012): $162,805,434
Бел. авт.
[3] Героят, когото Кърт Ръсел играе в Бягство от Ню Йорк и Бягство от Л.А. Бел. пр.
[4] Съвместните работи на Уайлър и Дейвис – Джезъбел от 1938, Писмото от 1941 и Малките лисичета от 1941 – ѝ донесоха три номинации за Оскар за най-добра актриса. (Тя спечели наградата за Джезъбел). Бел. авт.
[5] Американски филм на ужасите, режисьор Дейвид Робърт Мичел, в който се разказва за млада жена, преследвана от свръхестествено същество, което може да придобива най-различни човешки форми. Бел. авт.
[6] Комедия на братята Марк и Джей Дуплас, в която се разказва за опитите на двама кинематографисти да заснемат филм на ужасите и борбата им срещу неизвестен злодей, чиято глава през цялото време е скрита зад маска. Бел. авт.
[7] Професионален термин, с който в Америка се обозначават най-нискобюджетните авторски филми. Бел. пр.
[8] Сред които бяха неща като Зелената лампа, Човекът от U.N.C.L.E. и [новата телевизионна поредица на HBO] Западен свят. Те наистина, ама наистина искаха да направя новата версия на Западен свят [който е римейк на класическия едноименен филм от 1973 г. с Юл Бринър, по сценарий на Майкъл Крайтън]. Тогава бях на филмов фестивал в Манила, а продуцент на сериала е Джери Уайнтрауб, и той се обажда, „Значи, ще летя до Манила [ако трябва]“. Сега, за да бъда честен, бих отишъл да гледам един Западен свят, направен от мен. Бел. авт.
