Преди няколко години, госпожица Айн Ранд написа Изворът. Въпреки лошите рецензии се говори, че книгата е продала повече от четиристотин хиляди екземпляра. По този начин тя се е превърнала в чудо на онзи тип търговия с книги, за която издателите си мечтаят, след данъците. Така че Атлас изправи рамене започва с първо издание от сто хиляди екземпляра. Изглежда, че той бавно се изкачва по стълбицата на бестселърите.
Новото около тази книга, струва ми се, е че всяка средно разумна глава просто не би могла да я вземе на сериозно, и че въпреки това очевидно мнозина го правят. Някой беше я нарекъл „мъчително ужасна“. Самият аз я намирам забележително глупава. При всички случаи книгата е самомнителна, а историята й – нелепа. Тя разказва за финалните фази от един финален конфликт (място на действието: най вече Съединените щати, преди някакво неопределено време), развиващ се между изтормозените редици на свободното предприемачество и „плячкаджиите“. Тези последните са привърженици на унищожителни данъци, държавна собственост, профсъюзи и пр. Бедата тук е, че авторката, макар и да навлиза в областта на фантастиката, въпреки това би искала всичко това да бъде четено като политическа реалност. „Това“, казва тя в края на краищата, „е как вървят нещата. Това са реалните проблеми, реалните противници. Само собствената слепота ви пречи да го видите – и за щастие аз ще ви спася от нея.“
Тъй като немалко от нас не обичат много от нещата, които госпожица Ранд не обича, със същата сила, с която го прави и тя, мнозина са склонни да приемат казаното от нея. То става още по-убедително, в някои части на книгата, защото авторката си служи единствено с най-черното черно и най-бялото бяло. В тази проза всичко и всички са или съвсем добри, или съвсем лоши, без онези преходни цветове, които в живота усложняват реалността и объркват окото, опитващо се да провери нейната правдивост. Този вид опростяващ мотив придава своеобразен чар на най-примитивната история, която всички познаваме като „Борба между Децата на светлината и Децата на мрака.“ Облечена в модерни одежди, това е една класова борба. И двете страни, участващи в нея, са карикатури.
Децата на светлината са преди всичко оперативни карикатури. Доколкото всеки от тях понякога прилича на нещо познато от света на бизнеса, те ни напомнят за някакви милионери-скъперници, разказите за чиито ужасяващо груби и отракани ексцентричности понякога предоставят по-интересните моменти във фирмените съвещателни зали. От друга страна, Децата на светлината са гении. Един от тях е наречен (единствената усмивка тук ще бъде вашата собствена): Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан Д’антонио. Този вдъхновяващ младеж е най-големият магнат на медодобивната промишленост в света. Друг, не по-малко вдъхновяващ герой, носи името Рагнар Данешолд. Той се превръща в пират от двадесетия век. Всички главни герои на госпожица Ранд са също смайващо красиви. Такава е и героинята й (освен това, по един доста привлекателен начин тя е и водещ мениджър на една трансконтинентална железопътна компания).
Толкова много неудържима енергия би трябвало да служи на някакви евгенически[1] цели. Защото в тази история, както и у Марк Твен, „всички рицари се женят за принцесите“ – макар и без помощта на свещеници. Въпреки това, от импровизираните и удивително ентусиастки съвкупления на героинята с трима от героите – както може би внезапно ще забележите – не се появяват никакви деца. Тази възможност никога не бива изпробвана. И действително, напрегнато-стерилният свят на Атлас изправи рамене едва ли е място за деца. Човек неволно придобива усещането, че в живота децата вероятно дразнят авторката и я карат да се чувства неудобно. Как би могло да бъде другояче, когато тя с възхищение нарича своя герой-банкер Мидас Мълиган? Човек би могъл да подлъже някои възрастни с такива неща, но не и малки момчета и момичета – не за дълго време, във всеки случай. Те може и да не разбират какво точно не е наред, но при всички случаи ще се връцкат от неудобство.
Децата на тъмнината също са карикатури; и те са наистина доста замътени. Но поне те са карикатури на нещо, което може да бъде идентифицирано. Техните прототипи са ляво-либералите, привържениците на Новия курс, на социалната държава, на обединения свят – или поне такива техни огърски подобия, които могат да поразят въображението на ония, които мислят за хората не като за хора, а изключително чрез някакви етикети и фигуративности.
В Атлас изправи рамене, цялата презряна нечовешка паплач е наречена със събирателното име „плячкаджиите“. Това е един доста вдъхновен епитет. Той позволява на авторката да набучи на една обидна дума всичко и всички, от които тя се страхува и мрази. Това й спестява мъчителното усилие да извърши единствената услуга, която нейната проза би била в състояние да извърши, а именно: да изследва в човешка дълбочина как е възможно една толкова хилава маса изобщо да се е появила на белия свят, камо ли пък да е толкова мощна, та да заслужава страх и омраза. Вместо това, тя ги овързва всички в едно недиференцирано проклятие.
„Плячкаджиите“ грабят, защото вярват в Робин Худ и са накарали много други хора също да повярват в него. В авторската представа Робин Худ е въплъщение на абсолютното зло – да ограбваш богатите (а следователно добрите) и да даваш на слабите (а следователно недобрите). Всички „плячкаджии“ са низки, завистливи, изкривени, зловредни умове, мотивирани изцяло от жажда за власт, комбинирана с желанието на слабите да свалят силните, поради дълбоко вкоренена омраза към живота и таен копнеж по разрушение и смърт. Във всичко това изглежда има някакво дребно (повтарям: дребно) зрънце истина. Пълната клинична диагноза може да се прочете по страниците на Фридрих Ницше. (Тук трябва да се впусна в малко отклонение. Госпожица Ранд признава с неохота своя дълг към един – и само един – по-ранен философ, Аристотел. Аз настоявам, че тя е задължена, и то много по-тежко, на Ницше. По същия начин, по който нейните бизнесмени са ницшеви свръхчовеци, така и нейните гноясали левичари са „последните хора“ на Ницше – и двете неща деформирани по начини, които биха отвратили придирчивия отшелник от Силс Мария. Много други неща, съзнателно или не, идват от същия източник.) За щастие, в Атлас изправи рамене (но не и в живота), всички Деца на тъмнината са безкрайно некомпетентни.
Така че Децата на светлината печелят с лекота, обявявайки всеобща стачка на умовете, върху които те притежават пълен монопол, оставяйки света – буквално – да се разпадне на парчета. В края на краищата, те се появяват от скривалището си в Скалистите планини, за да възстановят собствеността си над оставащите руини. Именно тогава, в последния ред на книгата, един от героите чертае във въздуха, над опустошената земя „знакът на долара, вместо знака на кръста, като знак за това, че едно заслужено изтощено човечество е готово, заради греховете си, най-после да бъде освободено от двете злини на религията и на социалните реформи („мистицизма на мисълта“ и „мистицизма на мускулите“).
Този доларов знак не е просто провокативен, макар и тук да се открива един незрял опит да се накарат да настръхнат благочестивите коси на някои по-чувствителни глави. По-важно е това, че той се предлага като средство, запечатващо факта, че човечеството е готово да се предаде без уговорки на един елит от технократи и техните машини, в един Нов Ред, просветен и обучен от идеите на госпожица Ранд. А те се състоят в това, че добрият живот е онзи, който е „заменил личната ценност срещу разменна стойност“, „не е оставил никаква друга връзка между човек и човека освен голия личен интерес, това безсърдечно ‚плащане в брой‘“. Авторката е експлицитна, всъщност дори оглушителна, при огласяването на тези предпоставки. И дори ако у вас все още са останали някакви съмнения след 1.168 страници, тя ви уверява с допълнително тропване с крак в един постскрипт: „Аз говоря сериозно!“
Но думите, цитирани по-горе, принадлежат на Карл Маркс. Той също се възхищаваше от „голия личен интерес“ (в своето време и място), и то по точно същите причини, поради които го прави и мис Ранд: защото, така смята той, този интерес е премахнал паяжините на религията и е довел до гениите на индустриалните и познавателни постижения. Припокриването не е толкова неуместно, колкото това може би изглежда. Атлас изправи рамене може да бъде наречен роман само чрез обезценяване на това понятие. Всъщност това е един масивен трактат за нашите времена. Историята просто служи на мис Ранд за да вкара клиента в палатката си, или като кутия от прах за пране, върху която да изпрати Посланието си. Посланието е всичко. Казано най-общо, това е един праволинеен философски материализъм. Някои от по-образованите читатели може би ще сбърчат нос и ще кажат, че авторката е изградила, с огромни усилия, една простичка материалистка система – една система, намираща се долу-горе на нивото на волската кола, но без да е овладян принципа на колелото. Като всеки последователен материализъм, този също започва с отхвърляне на Бога, религията, първородния грях и т. н. (Агресивният атеизъм и доста разкопчаният „висш морал“ на тази книга, които са нещата, вбесяващи на първо място някои читатели, всъщност са второстепенни следствия, произхождащи от първоначалните й предпоставки). По този начин, рандовият човек, както и марксовият човек, е направен център на един безбожен свят.
На това място, във всеки материализъм, пред човека се откриват две основни възможности:
1) Трагичната му съдба става, без Бог, още по-трагична и по-самотна. По принцип, трагедията се задълбочава в зависимост от степента на песимизма или стоицизма, с които той провежда „безнадеждната среща между човешките въпроси и мълчаливата вселена.“ Или:
2) Съдбата на човека престава изобщо да бъде трагична. Трагедията се подминава чрез преследването на щастие. Следователно тя е безсмислена. Следователно съдбата на човека без Бог е негова собствена – и единствено негова – работа. Щастието му се превръща, по думите на госпожица Ранд, в „морална цел на живота му.“
И тук започват неприятностите. Системите на философски материализъм, доколкото те витаят единствено в някакви кръгове извън световната атмосфера, нямат почти никакво значение за повечето от нас. Проблемът е в това, че те отново и отново се спускат долу на земята. Именно когато една система от материалистически идеи започне да дава положителни отговори на реални проблеми от реалния ни живот, започват и неприятностите. Във време като нашето, в което едно много комплексно технологическо общество се намира навсякъде в състояние на висока нестабилност, такива отговори, колкото и философски да са, бързо биват преведени в политически реалности. И понеже проблемите на комплексността и нестабилността са ужасно объркващи за повечето хора, то винаги възниква изкушението да се потърси някакъв Голям брат, който да ги разреши и надзирава.
Един Голям брат, разбира се, е някакъв общителен елит (както знаем сами, по рафтовете тук ни се предлагат поне няколко негови разновидности). Госпожица Ранд, като враг на всякакви общителни сили, вика на помощ един Голям брат по собствения си вкус, който да се бие с другия. В името на свободното предприемачество, тя избира един технократски елит. Когато нарича „производителните постижения“ „най-благородното постижение на човека“, тя има пред вид преди всичко технологическите постижения, надзиравани от едно мениджърско политическо бюро. А в реалността, за разлика от фантазията, това може да доведе единствено до диктатура, колкото и блага да е тя – една диктатура, която живее и действа отвъд добро и зло, като закон сам по себе си (както госпожица Ранд смята, че би трябвало да бъде). Разбира се, госпожица Ранд никъде не призовава към диктатура. Предполагам, че тя призовава към аристокрация на талантите. Тук ние не можем да спекулираме по въпроса защо в модерния свят предпоставките за някаква естествена поява на аристокрацията са изчезнали, така че в наши дни тя винаги се появява под формата на диктатура.
Нито пък, очевидно, авторката е размишлявала особено много върху въпроса защо, в един объркан свят, материализмът на десните и материализмът на левите първо ужасно си приличат, а после, поставени в действие, започват да се сливат един с друг – защото, ако и на върха заявените им цели да се различават, и може би наистина се намират в конфликт едни с други, на дъното те до голяма степен са едно и също нещо. Притеснителните прилики между националния социализъм на Хитлер и сталинския вид комунизъм са ни добре познати. Защото светът, разглеждан материалистически отдясно, едва ли се различава от същия свят, разглеждан материалистически отляво. Въпросът тогава става най-вече: кой трябва да управлява света в чии интереси, или в най-добрия случай, кой може да го управлява по-ефективно?
Нещо от тези импликации може да се долови в диктаторския тон на книгата, който е нейната най-поразителна черта. За цял един живот четене, самият аз не мога да си припомня друга книга, в която един тон на задавяща арогантност да е бил поддържан с такава неумолимост. Неговата кресливост не познава паузи. Догматизмът му не притежава привлекателност. А освен това, умът, който намира такъв един тон естествен, най-вероятно споделя и други характериситки на този тип разум: 1) той постоянно обърква грубата мощ със силата – и колкото по-груба е тази мощ, толкова по-благоговейна е позата на този ум пред нея. 2) Той предполага, че е носител на някакво финално откровение. Оттук, съпротивата срещу Посланието не може да бъде толерирана, защото несъгласието никога не може да бъде честно, благоразумно или добронамерено. Несъгласието с едно Послание, което е толкова окончателно (защото, както би казала авторката, то е разумно), може да бъде единствено съзнателно злонамерено. Има си начини за справяне с такава злонамереност и, действително, самият правдив разум им се наслаждава. От почти всяка страница на Атлас изправи рамене може да бъде доловен един глас, произтичащ от болезнена необходимост, който командва: „Към газовата камера – ходом, марш!“ Същата непреклонно самоуверена позиция води (при тоталната липсата на какъвто и да е спасителен хумор) и до странни екстравагантности на интонацията и жестикулацията – онзи Доларов знак например. Един смерч би трябвало да се чувства по този начин, или хора като Кери Нейшън[2].
Ние се опитваме да бъдем справедливи. Защото не можем да не изпитваме поне някаква симпатизираща болка просто пред огромния труд, дисциплина и търпелива работа, която е отишла за създаването на тази планина от думи. Но думите продължават да ни крещят. И в края на краищата този тон доминира. Но това би трябвало да бъде негова собствена противоотрова, защото всяко нещо, което крещи, че е най-доброто, трябва да се приема с привичната предпазливост, с която опитваме някакво чудодейно лекарство. Някои хора може би ще харесат вкуса му. Във всеки случай, сместа най-вероятно няма продължителни странични ефекти. Но тя не лекува нищо. Нито пък самите ние, обикновено, даряваме особено доверие на някой лекар, който твърди, че Хипократовата клетва била просто един вид проклятие.
Декември, 1957
[1] Тоест отнасящ се до евгениката – в наши дни отречена като псевдонаучна теория, занимаваща се с изследване на расовите подобрения у хората, получаващи се в резултат на селекция и подбор. (Бел. пр.)
[2] Американска активистка от времената на алкохолната забрана, превърнала се в символ за непреклонен догматизъм. (Бел. пр.)
