„Аз съм littérateur“, пише Белински. „Казвам това с болезнено, но при все това гордо и щастливо чувство. Руската литература е вътре в моята плът и кръв“. Мнозина други руски писатели биха могли да кажат същото, и Солженицин преди всички останали. Той принадлежи изцяло към себеотдадената традиция на руската литература, която е вдъхновил Белински, и която гледа на писането като на животоизточник на идеите, прогреса, социалната истина. Белински презира изкуството със съзнателна социална цел, просто защото тя е съзнателна: за него добро изкуство е естественото, неизбежното, единственото оръжие в борбата за истина и справедливост, и той се прекланя пред Пушкин и Тургенев като велики артисти, които не са могли другояче, освен да възпламеняват човешкото състояние и да прокуждат отвратителния мрак на тиранията, лицемерието и суеверието.
Тази скъпоценна духовна същност, далеч по-скъпоценна, отколкото могат да си представят американците, живеещи под хуманното и далновидно освобождаване от това задължение, предоставено им от отците-основатели, се съдържа в писател като Солженицин като в някакъв свещен съд. Като религиозен човек, Солженицин без съмнение е скромен; като писател той е грандиозно самонадеян. Самонадеяност, а не гордост, изглежда е точната дума, защото гордостта върви редом със смирението, а Солженицин все още е, и без съмнение винаги ще бъде, безстрашният, интелигентен, егоцентричен педант, когото е портретирал с такава акуратност в „Прусашки нощи“, онази безкрайно лъкатушеща поема за самия себе си по време на войната в Германия, малко преди ареста от 1944, и която е композирал и запомнил наизуст в един от лагерите на ГУЛАГ.
Безстрашен педант, но и педант с гений. Впрочем, тук ефектът се произвежда не толкова от самия гений, а от това какво всъщност означава притежанието на гений в контекста на руската история и съветската държава. „За една страна, да има велик писател означава да има друго правителство“. Представете си този коментар, само че направен по отношение на Америка или Англия, или дори Франция. Но Солженицин, ако и да не го казва, само повтаря един друг радикал, Владимир Короленко, който в началото на този век е казал: „Моята страна не е Русия, моята страна е руската литература“. Солженицин би могъл да каже, „Моята страна не е Съветският съюз: аз съм руската литература“. Рекло телето дъба да мушка ни напомня, отново и отново, за убеждението на писателя, че никой комунист, никой дори гражданин, който някога е сътрудничил на съветската държава, има правото да се нарича руснак. „Русия“, пише той веднъж, „е по отношение на Съветския съюз онова, което един човек е по отношение на болестта, която го е нападнала. Ние не объркваме човека с болестта му; ние не го наричаме с името на тази болест, нито пък го проклинаме заради нея“.
И така руското теле мушка съветския дъб. Бодался теленок с дубом идва от онзи великолепен набор от руски поговорки, които винаги са упражнявали силна привлекателност върху Солженицин. Тук той ни предлага и още няколко, като например: „Ако те застигне неволята, използвай и нея“, а ние можем да си припомним и последния ред от едно от най-вълнуващите стихотворения на Пастернак, в което селянинът казва: „По-трудно е да се живее живота, отколкото да се прекоси поле“. Като всички негови предшественици от деветнадесети век, Солженицин притежава дълбоко усещане за добродетелите и здравия разум на руския селянин, и двама мъже от този селски произход са били негови спасители като писател. Хрушчов не е давал пет пари за Един ден от живота на Иван Денисович, но пък е виждал добре как книгата може да бъде използвана в предпазливия опит за демитологизация на Сталин. Тук главният герой е селянин, и това е нещо, което той е одобрявал, бидейки сам такъв. Любопитно е да се види как руските описания на затворнически живот – Записки от мъртвия дом на Достоевски, Колимски разкази на Шаламов, както и историята, която изстрелва Солженицин към славата – как всички те изрично отказват документалния подход и избират дистанцирания процес на изкуството, при това изкуство, опосредствано от разказвач, който е чужд на автора, един друг човешки син.
Но истинският спасител на Солженицин, и най-важната фигура в съдбата на тази книга, е Александър Твардовски, издателят на Новый мир. Това списание, наследник на старите „дебели“ списания от деветнадесети век, беше се превърнало в Съветския съюз във възможно най-близкото до орган на интелигенцията издание – на онази изчезваща класа от свободомислещи, интелектуално ненаситни личности, които бяха създадени с толкова много усилия през деветнадесети век и буквално унищожени по времето на червената реакция от 1920-те години. Разбира се, всичко в Новый мир трябва първо да премине през цензурата, и редакторският съвет е добре снабден с подставени лица от Агитпроп, но пък главният му редактор е човек, който разбира и се прекланя пред добрата литература и, както Солженицин ни казва, се стреми да привлича добри читатели с непоколебимата упоритост на златотърсач, копаещ за злато. Онова, което прави от Рекло телето… увлекателно четиво, дори за ония, които почти не се интересуват от заплетените клюки и безкрайните борби, характерни за литературните борби за власт в Съветския съюз, е завладяващата сила на разказа, с която авторът предава историята на своите отношения с Твардовски и списанието.
Твардовски дължи всичко на режима. Както сам казва на автора в множеството диалози между двамата, в стил Достоевски – „Къде щях да бъда без него?“ Той обича не властта, която режимът му е дал (Твардовски не е бил добър във властовите игри и се е чувствал погнусен от ходенето по въже, в което е трябвало да се упражнява всеки съветски апаратчик), а уловките на съветския успех: колата, дачата, тъмния костюм, дори удоволствието да сплашва ония под себе си и да се харесва на ония по-горе. Той пие много дори и за руските стандарти – някой веднъж го нарекъл „спиртоварна в панталони“ – но пиенето не уврежда нюха му за добрата литература или пък способността му да се бори за оцеляването й, да плете интриги в нейна полза. Самият Солженицин също е бил енергичен интригант: трябвало е да бъде; геният му, сам по себе си, не би успял да го доведе доникъде. И с късмета, решаващо важен за всеки добър конспиратор и командир (сам разказва, че е придвижвал все по-нарастващите си ръкописи на Запад „като дивизиите на армейско подразделение“), той успява да доведе „олекотената“ версия на Един ден в живота на Иван Денисович до бюрото на Ана Берзер, едно от всеотдайните работни добичета в списанието.
Тя успява да го прехвърли, както го изисква случаят, през главите на различните „търтеи и мъртви души на Агитпропа“, така че ръкописът попада на бюрото на редактора. „Става дума за преживяванията на един селянин в лагерите“. Това подтиква Твардовски да го прочете. С удивление. Още от времето, в което като босоного момче той е учел наизуст стиховете на Некрасов, пише Солженицин, „единствено руската литература го е поддържала“, и ето тук пред него една реална буца злато, и то буца, която обещава безконечно наслаждение. Той заобичва Солженицин така, както обича и собственото си списание; славата за единия ще означава слава и за другия, макар че той, човек без истински приятели, никога не би могъл да се отпусне истински с новия си автор и ту го командва, ту го защищава; нарежда му да започне да носи подходящата униформа на успешен съветски автор, вместо да се разхожда наоколо с разпасана риза. Подкрепата на Хрушчов довежда Твардовски до екстаз („Какъв добросърдечен и умен човек е той! – Какъв късмет да имаме такъв човек над себе си!“), и препредава горещо ентусиазма на хората „отгоре“, дори вярвайки в това (макар че Солженицин не го прави), че Хрушчов и самият той са дискутирали възможността за пълно премахване на цензурата от сериозните творби и литературата.
Но обичайният фарс и трагедия съпровождат прогреса чак до зеещите висоти на социализма. Иван Денисович се появява в края на краищата по времето на Кубинската криза. Дните на Хрушчов са преброени. Сталинистите започват сериозно да се плашат. И започват да се прилагат някои от старите трикове за дискредитиране на главозамайващия успех на новото бебе на Новый мир. Редакторът на Известия, зетят на Хрушчов, Аджубей, опитвайки се да отнеме инициативата на Твардовски, обвинява редакционния екип на Новый мир в липса на компетентност, защото те не са „отворили по-широко“ тази важна тема. Някой услужливо припомня, че преди известно време вече се е появила история за лагерите, но тя разбира се веднага е била премахната. Започва трескаво претърсване на кошчетата за боклук: нищо; но името на автора е било записано (по причини, които при други времена е можело и да му донесат неприятности) – и така Г. Шелест изведнъж се оказва в ролята трескаво да диктува историята си по телефона откъм някаква провинциална дупка на нетърпеливия зам-редактор на Известия. Изсипват я в неделното издание без никакви коментари „сякаш историите за лагерния живот са се развявали из вестниците в продължение на четиридесет години и са станали познати до омръзване на всички“. Нещо такова изглежда е част от вестникарския живот, навсякъде.
„В нашата страна и оскърбленията, и похвалите винаги стигат до крайности“. Солженицин е твърдо решен да не бъде изкушен от никакви похвали; да не изглежда така, сякаш оказва някаква помощ или облекчение за режима – а това е нещо, което лесно може да се случи. Вместо това, както смята сега, той е направил обратната грешка, „напълно не успях да разбера новата си позиция и възможностите, свързани с нея“. Той отказва всякакви интервюта, като по този начин пропуска, както му се струва по-късно, шанса да каже какво мисли. Отказва и най-изкусителните предложения от други издателства – съветските редактори се надпреварват едни с други много по-яростно от западните им колеги – и по този начин захвърля възможността да представи в печатен вид огромната си сбирка от други материали, докато атмосферата все още е била предпазливо-либерална, а той е бил на върха на вълната.
Освен това той е дължал лоялност на Твардовски, който страстно е настоявал да го държи близо до собствените си гърди. А Солженицин никога не се е опитвал да прикрива собствената си склонност към наивност, убеждението, че стените не Йерихон ще паднат сами, ако той надува достатъчно мощно тръбата, че дъбът ще бъде изкоренен от телето. Години по-късно, когато е арестуван отново и се намира пред депортация от страната, той е убеден, че ще може да се изправи пред съветските ръководители и да ги сгълчи за простъпките им. Докато се разхожда из килията си в затвора Лефортово,
Мислено водех разговори с Политбюро. Нещо ми подсказваше, че ако получа два или три часа, бих могъл да ги разклатя, да разтърся увереността им. Не би било възможно да бъдат достигнати фанатиците в Политбюрото на Ленин, или овцете на Сталин. Но тези хора, мислех си (глупаво?) – те могат да бъдат достигнати. Ето, дори и Хруш беше показал някакви признаци на разбиране.
Това е чудесно, но то не е политика. И все пак тази дума „глупаво“, както и въпросителния знак, не са вмъкнати за нищо. Има двама Солженицини – единият, вярващият, величественият педант, единственият човек, който разбира нещата; другият, романистът, който наблюдава себе си също така остро, както го прави и с други хора, който разглежда себе си и тях с пронизващото око на един Толстой, но и със същото светско разбиране, същото милосърдие. Разбира се, без да се правят допълнителни паралели, човек може да види повторен у Солженицин същия онзи толстоев дуализъм между романиста и мъдреца-прорицател. А Толстой като романист е виждал себе си също толкова ясно, колкото е виждал и останалите хора.
Политическата проницателност на Солженицин се долавя най-ясно във великолепния портрет на Ленин от кратката новела Ленин в Цюрих, според мен едно от най-добрите неща, които той е правил някога. Това наистина е Ленин, конспираторът, циникът, човекът с гениална интелигентност и непоколебима сила на волята. И като портрет от новела той е убедителен там, където Солженицин дълбоко е подразнил някои от най-добрите сред сънародниците си, а също и някои либерали на Запад – отхвърляйки мисълта, че комунизмът би могъл изобщо някога, в някакво мислимо време, да се развие, да се модифицира и придобие човешко лице. Той е, казва Солженицин, напълно неспасяем. А това е теологическо понятие, безсмислено както за политиците, така и за либералите. Но разказите не разбират нищо от теология – и портретът на Ленин преди той да е дошъл на власт, показва ясно защо това разбиране за нещата би могло да бъде, и може би е, емпирически истинно.
Историята не предлага множество примери за вида организация, която Ленин е довел до съвършенство, и която по този начин е станала способна да го надживее. Но ако Робеспиер не би паднал, то едва ли някой би повярвал поради това, че терорът би бил престанал да бъде инструмент на правителството, че нещата при един такъв човек биха били „по-добри“. Никой не смята, че Мафията става нещо по-добро в хода на времето, че тя се цивилизова и либерализира, докато придобива нов опит. Комунизмът може и да не е осъден теологически, както Солженицин би желал да ни убеди, но той може би наистина е невъзвратимо осъден от логиката на собствените си политически техники.
Всичко това се съдържа имплицитно в дългия и изключително подробен разказ за отношенията на автора с Твардовски. Редакторът е предан човек, който е вложил целия си духовен и творчески потенциал в системата. По принцип това е било нещо неприятно за него, но то му е донесло богатство и работа, която обича, донесло е похвали за поезията му и я е продавало в огромни тиражи. Солженицин също хвали поезията му, споменавайки, че разказната поема за един съветски войник, Василий Тьоркин, е единственото произведение от този род за войната, в което не се разказват лъжи, което спира малко преди пошлостта и механичния патриотизъм, характерните черти на огромната съветска индустрия за производство на книги за войната. Тя се появява още когато войната е в ход и артилеристите от собствената батарея на Солженицин са обичали някой да им я чете, заедно с Война и мир. А това е реална похвала. Но при всичките си реални творчески постижения като поет, както и при солидната работа, която е вършел в Новый мир, Твардовски все пак е ужасно нещастен човек. Показателно е за дарбата на Солженицин като романист, че ние му вярваме в това – не защото го казва, а защото то изглежда се появява някак от истинността на портрета, по същия начин, по който истината се появява откъм портрета на Ленин.
И действително, раздвоението на една душа се проявява, иронично, под две различни форми. Твардовски не може да помири едни с друга изискванията на Бога и мамона, поетичната си душа, любовта си към литературата – и и изискванията на своите роботи-господари. Солженицин, от друга страна, изглежда не изпитва никакви трудности при съчетаването на своята Пьотр-Верховенски-страна – очарователният безскрупулен екстремист, жертващ всичко, ако е нужно и съпругата, и децата, заради книгите си и тяхното оцеляване; изливащ с радостно възбуждение подробностите на успехите си, своята огромна и легендарна слава в подземния свят на самиздат – със страната на романиста, който, криво или право, наблюдава, съди и разбира. Но в тези неща няма справедливост, както може би той пръв ще се съгласи. Твардовски умира от своите противоречия, умира буквално от пречупено сърце, когато бива изтласкан от редакторското място през 1970, след окончателното поражение на либералната политика на Новый мир. А Солженицин продължава от една сила към друга, и „когато го застигне неволята, използва и нея“.
Може би тази издръжливост е нещо, което той е придобил като зек, през лагерните години. Една от най-вълнуващите сцени в книгата е разказът за това как Твардовски остава у Солженицини, в техния скромен апартамент в Рязан, за да може да прочете Първия кръг на спокойствие, далеч от офиса. Това му доставило истинско удоволствие и той дори се радвал да бъде отново обикновен гражданин, да купува билетчета и храна като всички други, вместо да получава всичко от специалните магазини, да стои настрана от бутилката за няколко дни, докато поглъща ръкописа, а след това започва отново с водката и коняка, задавайки на домакина си безкрайни въпроси за затвора, какво е било там, какво е правел, а накрая да се оплаква, че самият той никога не го е изпитал, но може би и това ще стане някой ден. Не само на Запад някои хора имат усещането, че все пак водят странни животи.
Разбира се, Твардовски ни се явява като далеч по-симпатичния характер. Всички ние можем да симпатизираме на слабостта, по-скоро на Исмена, отколкото на Антигона, дори и когато слабостта и удобството са на страната на големите батальони. Солженицин упреква своя приятел и ангел-хранител в това, че не е направил повече, но един такъв човек, в такава ситуация, със сигурност е направил всичко, каквото е можел. Не е негова вината, че Лениновата награда, която се е опитвал да получи за Солженицин, е била дадена на някакво партийно нищожество, или дори за това, че целият екип на Новый мир е бил принуден да гласува „единодушно“ в подкрепа на инвазията в Чехословакия. Такива неща са били просто факти от живота в мястото, на което той е бил принуден да го живее: куражът идва под различни форми и по свой собствен начин Твардовски е притежавал също толкова много от него, колкото и неговия приятел и съдник.
Нещо повече: в никакъв случай не е ясно дали неговите политически действия и цели са били напълно съкрушени. Както посочва Джофри Хоскинс в Съветската литература от Иван Денисович насам, има писатели, публикувани днес, и то не в самиздат, които са добри при всички случаи – писатели като Максимов, Войнович и Трифонов. Освен ако смятате, че изкуството на възможното е винаги някакъв низък и разрушителен компромис, то политиките на Новый мир трябва да се разглеждат като постигане на някакъв вид успех. Поне на литературния фронт, съветската „нормалност“ е била минимално модифицирана.
По-иронично е това, че западането и смъртта на Твардовски карат мемоара на Солженицин, който до този момент е кръжал безпардонно на границата на досадата, сега да стане положително отегчителен. Твърденията се поднасят с непреклонна упоритост, делата на Джек-убиеца-на-великана, се извисяват до все по- и по-легендарни висоти; и, разбира се, потиснатата прозявка на западния читател ще бъде възприета като поредно доказателство за това колко безчувствен, корумпиран и невъзможен за спасение той е станал. Но романистът е винаги жив, той никога не взема себе си прекалено сериозно – и подробният разказ за окончателното прогонване от страната е шедьовър на хумора. Това, освен всичко друго, е и единственият ретроспективен момент в книгата: останалото е било написано с бясна скорост повече или по-малко по времето, в което се е случвало, тоест докато Солженицин е реагирал бурно срещу една статия, публикувана в Stern, в която се твърди, че Август 1914 е алегоричен, а не исторически роман (действително глупава критика) – и докато самата Рекло телето… циркулира из Москва и се размножава в самиздат. Така че донякъде евтината атмосфера, когато става дума за неща и хора, и объркани мисли, е донякъде неизбежна част от ефекта, който този мемоар създава. По-обичайните романи и повести на Солженицин, каквито и да са били трудностите около зачеването и създаването им, са по-солидно закотвени в изкуството и времето.
Мемоарът ни кара да питаме каква все пак е позицията на Солженицин и как евентуално би трябвало да реагираме разумно към нея? Аз бих отхвърлил веднага обвиненията, че той е също толкова нетолерантен, колкото и опонентите му, фанатик-реакционер, някакъв петнист аятолах, който получава повече удовлетворение от пердашенето на корумпирания Запад, отколкото от разобличаването на източния Антихрист. Всичко това е не по същество, и някои от либералите, които негодуват срещу укорите му (никой не е по-засегнат от презрението, идещо откъм такъв един източник, колкото е правоверният западен либерал), изглежда го правят, защото са чувствителни над всичко да са в притежание на правилната позиция, не само да перат чистите си чаршафи на публично място, но и да бъдат видени, че го правят. Както наскоро писа Ървинг Хоу в The New Republic, в своето Отворено писмо до Солженицин: „Ние сме противници на всяка диктатура – онази на Хитлер, на Сталин, или по-късно на Пиночет и Кастро“. Да, те са, и всякаква почит към тях, но това не променя факта, че решението им да се противопоставят на диктатурите е въпрос на интелектуална и емоционална коректност; то не включва целия човек, а за руснак като Солженицин включен трябва да бъде именно целия човек.
Нечестно е, но съществува пропаст, при това непреодолима, между bien pensant[1] и войника на фронта, вярващия, който е бил захвърлен на арената. Може би Солженицин наистина е малко прекалено готов за мъченичество, както и да ни разкаже за това, но това не го прави по-малко голям човек – човек, имащ право да произнася онова, което Хоув нарича „груби съждения“ срещу Запада, когато и да изпитва нужда от тях.
Разбираемо е също, ако и определено заблуждаващо, неговото настояване, че Русия е безукорна жертва; мома, пленница на Съветския съюз. За да си я представи свободна и господарка на съдбата си, му се е наложило да извърви много дълъг път назад, чак до времето, преди управниците на Москва да се научат да се държат като Монголите, на които са били васали. Това е историческа баналност. И въпреки това има някакъв смисъл, дори и така, в който той има право дори и тук, защото прикачването на една определена идея за Русия, за нейната съдба и литература, прегазва историческите съображения. „Ако само Англия би била онова, което изглежда“, както казваше Киплинг…
Има един вълнуващ момент в Рекло телето…, когато някакъв приятел, който също е имал неприятности, казва на автора, че „животът би бил невъзможен навсякъде, освен в Русия“. Солженицин чувства по същия начин, колкото и Русия да е станала Съветския съюз – което е и причината, поради която той носи със себе си собствената представа за нея. Пушкин и Толстой са правили същото. „Разбира се, че презирам страната си от глава до пети“, пише Пушкин в едно от писмата си, „но побеснявам, когато някой чужденец споделя чувствата ми“. Толстой е дори още по-безсрамно и величествено нелогичен, отбелязвайки, че може да се чувства истински свободен в Русия, защото не е направил сам нейните закони, много по-свободен от англичаните и американците се чувстват в собствените си страни, където – поради това, че сами са създали законите си – те са задължени и да ги спазват.
Нещо повече – неудобството, с което Солженицин бърка в либералната пазва, наистина е много фундаментално, и те е централно за цялото функциониране и естество на религията. Отвореното общество приема като нещо дадено, че религията е нещо произволно, че човек може да я приеме или изостави като всяко друго нещо в обществото, от образованието до козметиката. За Солженицин този възглед за нещата е дълбоко шокиращ – също толкова шокиращ, колкото сравнимото с това отношение към нея от деветнадесети век е шокирало Киркегор. Днешните събития просто подкрепят урока, че истинската религия, както и истинският морал, като нещо противоположно на отрицателните добродетели, без които дори едно свободно общество не може да мине, са близки не толкова до свободата, колкото до авторитета и властта. Може би Солженицин се надява някой ден да се завърне триумфално в Москва, така като Хомейни се завърна в Иран. Идеята не е напълно химерчина. „Защо“, питаше Херцен с мрачна ирония, в мемоарите си От другия бряг, „вярата в Бога и Царството небесно трябва да бъде глупава, а вярата в земните утопии не е? Комунистическата теология все още не е намерила отговор на този въпрос.
юни, 1980