В самия край на празничния ден затварям последната страница на една книга, която преднамерено бях нарочила за дните около 24 май. Темата ѝ е съвсем в духа на празника, а в словесното майсторство на Неда Антонова отдавна нямам никакво съмнение. За мен тя е едно от най-талантливите пера на съвременната българска белетристика.
Новата книга на писателката – „Безмълвие“ (Греховната младост на Паисий Хилендарски), на изд. „Хермес“, чаках с нетърпение през последните месеци. И очакването си заслужаваше!
Като читател съм се убедила през годините, че никак е е лесно да пишеш романи за исторически личности, превърнали се в живи митове – трябва и кураж, и талант, и детайлно познаване на източниците, и безупречен усет за баланса между документално и художествено, и прецизна мяра при смесването на пластовете, и дълбоко потапяне в духа на епохата, и стилно-езикова адекватност, и какво ли още не… Но Неда Антонова го може. Романите ѝ за Левски, за Венета Ботева, за царица Елеонора Българска, за Преподобна Стойна са доказателство, че този недолюбван жанр в българската литература ѝ се удава без всякакво съмнение.
„Безъмлвие“ всъщност не върви по познати пътеки, повтаряйки учебникарските факти, колкото и оскъдни да са, за образа на Паисий такъв, какъвто го знаем от неговото съчинение, от одата на Вазов и от някои други творби на български класици. Романът конструира стъпка по стъпка една епоха на мрак и безпросветност, на душевна слепота и историческа безпаметност, която неизбежно трябва да роди ренесансова личност като Светогореца. В този смисъл Паисий е колкото конкретен образ, толкова и обобщена фигура на човека, избран и призван по Божия воля и по силата на историческата необходимост да запали светлината и да събуди спящия и безпаметен българин.
И тук проличава големият талант на Неда. Времето, което тя съживява, местата, нравите, бита, отношенията, самият дух на епохата – с такива интересни детайли и така художествено претворени в описания, размисли, диалози, картини; със симбиозата между пластично–изобразителното и поетичното, повествователното и разсъдъчното, битовото и философското създава една магия, каквато само голям майстор на словото може да сътвори.
Много страници препрочитах, за да се насладя на изказа и да изпитам отново удоволствието от съчетанието на красива образност, мъдри прозрения и емоционален заряд, с които е наситен текстът.
Възхитих се например на начина, по който познатите фрази от второто предисловие на „Историята“ са съживени чрез диалога с погърчилия се монах Пахомий. Но това, което наистина ме впечатли, се оказа на финала (не е спойлер): решението на авторката романът да свърши там, откъдето всъщност започва самото писане на Историята. Т.е. тя изгражда стъпка по стъпка един образ, който расте и укрепва пред очите ни, минава през своя вътрешен ад, през съмнения и колебания, през заблуди и страхове, през изкушения, отчаяние и самота – един жив във всяко отношение Паисий! – за да стигне до онази ранна утрин, когато ръката хваща перото и всичко започва… От там нататък авторката го е оставила и е излязла на пръсти от неговата килия, за да може героят да бъде този Паисий, когото всички ние познаваме СЛЕД делото му– ненакърнен от никаква художествена интерпретация. Брилянтно решение!
Толкова много може да се напише за тази книга, аз всъщност само маркирах бегло първоначалното си впечатление след прочита.
Но нека да остане поле за лични открития на всеки, който ще я прочете, което горещо препоръчвам
