Пайтим Статовци – един интуитивен разказвач. Снимка: Анилина Ласила
Пайтим Статовци е роден в Косово през 1990 г.; семейството му е емигрирало във Финландия точно когато е започнало геноцидното нападение над Босна, а по-късно и над Косово. Финландски писател с косовско-албанско наследство, Статовци работи на терена на едно плодородно творческо смесване, което му позволява да постигне многостранната перспектива на външния-вътрешен човек.
Зловещият му дебютен роман от 2017 г., Моята котка Югославия, представя герои като питон-домашен любимец и говореща котка, с която ненавиждащият самия себе си главен герой, син на косовски имигранти, има двусмислена връзка. Освен това той включва и жива история-на-израстването на млад косовар, с разказ за клановите политики и бруталното сексуално пробуждане. Романът спечели награди във Финландия и беше сравнен с [култовия филм на ужасите] Покани ме да вляза, заради подривния си подход към интимността. Това е роман, който влиза под кожата ви.
Прекосяване успява да нанесе още по-опустошителни удари: това е работа на завършен писател. Книгата разширява и усложнява централната тема на Статовци за младежкия бунт – против конвенционалната принадлежност, предварително определените идентичности, националностите, семействата, произхода, против живота като предсказана тирания. Ключовият мизансцен е Албания (финландското заглавие е Tiranan Sydan, „Сърцето на Тирана“), а основният проблем на двусмисления главен герой, Буяр, има корените си в суровата съдба на родината му. Подобно на Моята котка Югославия, на едно от нивата си романът следва разказа за израстването, включващ Буяр и неговия блестящ приятел-трансвестит, Агим, които израстват някъде в края на 40-годишната диктатура на Енвер Ходжа.
Докато посткомунистическа Албания се срива в социален колапс, докато деца се продават в робство, хора се убиват заради търговията с органи, а [насилствената] проституция процъфтява (това не е дистопична фантастика – всичко това беше реалност), двете момчета изпитват усещането, че „живеехме на място, което времето не можеше да достигне … Европейското сметище, европейският заден двор, най-големият открит затвор в Европа“. Единствената утеха, която им остава, е да пушат непрекъснато или да рискуват живота си, като емигрират незаконно в Гърция или Италия.
Когато бащата на Буяр умира, сестра му е отвлечена от секс-трафиканти, а майка му полудява от скръб, момчетата избягват от дома и започват да живеят по улиците на Тирана и крайбрежния град Дурес. Мечтата им е „Европа“. След година на търговия с цигари те купуват гребна лодка и тръгват да прекосяват Адриатическо море. Това са 1990-те години. Но това е история и за настоящето, историята на всеки бежанец, устремен към Европа, оставил зад себе си необитаеми места, граждани от трета класа и идентичности с изтекъл срок – защото в изгнание няма история, има само режещо настояще.
Редом с албанските сцени, които са в основата на историята, се намират глави, в които действието се развива години по-късно, когато Буяр започва от нула, всеки път в различни градове, от Рим до Ню Йорк. Но с жестоката логика на изгнанието той е в състояние да вижда живота си само „отвън“. Срамът от произхода му го принуждава да носи измислени идентичности като маски, и в крайна сметка да предава онези други, също уязвими аутсайдери, които се доближават до него. Той разполага с набор от националности, семейства и полови идентичности: понякога е „красива жена“ от Сараево, към която мъжете се чувстват привлечени, само за да бъдат отблъснати в момента на разкриването. Понякога е испанец, в когото жените се влюбват – само за да бъдат отхвърлени от неохотния Буяр, който остава заложник на миналото си. Друг път звучи като Агим, сякаш двамата са се слели. Тази двойна перспектива (присъстваща и при редуващите се гласове на майка и син в Моята котка Югославия) е дезориентираща, но преплитането на идентичностите е от съществено значение за историята и се разрешава с непоносима острота в зашеметяващите последни страници.
Буяр и Агим живеят в състояние на изгнание, но те горят от младост и желания. Това ги насочва към тъмната област на митичното, пресъздадена чрез версии на албанските народни истории, но изпъстрена с подривния хумор на Статовци – митовете също са потиснически-кланови и полово-шовинистични. Единствената възможност за бягство идва от един напълно оригинален поглед към нещата: палецът на медицинската сестра е „с форма на пенис“, къщите на балканското село изглеждат „като главите на хора, които се давят“, а „Буяр-Агим“ си представя, че скача от митичния албански хребет, „носейки високи токчета, в земя, където никой никога няма да стъпи“.
На погребението на бащата на Буяр в „незавършеното“ селско Косово има „тъмна празнина в средата на един ден, облян в слънчева светлина, звукът на мъже, които дишат тежко, сякаш са свидетели на слънчево затъмнение и се страхуват да влязат в един свят на безкраен здрач“. Книгата оживява чрез такива прекрасни готически сцени, [пресъздавайки] дълбокото усещане за отчуждение и копнеж. Със значителен литературен замах, Статовци пристъпва по границата между суровата трагедия (измъчените тела и сърца на момчетата са микрокосмос на колективна агония) и една по-формална естетика на отхвърлянето, граничеща с екзистенциален ужас, в най-добрата европейска литературно-философска традиция от Камю до Кафка, от Кадаре до Кръстева. Чувствителността и поезията на превода на Дейвид Хекстън съответстват добре на оригинала.
Брилянтността на Статовци е преди всичко в умението му на интуитивен разказвач на истории, въпреки че от време на време се чувства свръхдоза от нарцистична мизерия (броят на градовете, в които Буяр може да се подвизава, слава Богу е ограничен). И все пак, както казва онзи друг изгнаник, Емил Чоран: „Колкото повече сме лишени от възможности, толкова по-интензивни стават апетитите и илюзиите ни – налице е дори известна връзка между нещастието и мегаломанията.“
Прекосяване открива нови начини за поставяне на въпроса кой принадлежи, и кой е изключен, от една изключително болезнена [гледна] точка. Това е архетипен човешки въпрос, пред който в този век сме изправени всички, ако не индивидуално, то поне като общности. Залозите едва ли биха могли да бъдат по-високи. Бруталната красота на Прекосяване идва от почти генетичното му разбиране за принадлежност и изключване, любов и жестокост. Това е мощна книга-феникс, която се надига от пепелта на предишния век. Тя говори за греховете на бащите, които децата трябва да преодолеят, като прекосят и отидат от другата страна – или загинат.
