Джеймс Солтър (1925–2015)
Getty Images
Джеймс Солтър почина в петък[1]. Току-що бе навършил деветдесет, девет дни преди това. „Този рожден ден дойде някак си по-рано, отколкото си мислех“, казва той в интервю за германското списание Щерн, което го определя така, както не прави почти никой в Америка – като автор на бестселъри. „Надявах се да остана по-дълго отсам деветдесетте. Бих казал, че получих от живота много повече, отколкото очаквах, но и аз, както всички други, все още се надявам“.
Той отпразнува рождения си ден в Саг Харбър, източната част на Лонг Айлънд, в дома на Мария Матисън, вдовицата на Питър Матисън, който почина миналата година. („Пиехме заедно, понякога доста много“, пише Солтър в спомените си. „После остаряхме“). На вечерята са били поканени две дузини приятели, един от които ми писа в петък: „Солтър изглеждаше във форма и много щастлив в белия ленен костюм, който обличаше само по специални поводи през лятото. Умът му бе остър като бръснач, а отговорите му на приветствените слова бяха много смешни. Особено се зарадва на един от подаръците – старо издание от 1946 на Били Бъд, морякът от Мелвил. Беше настроен много оптимистично, че ще му бъде отпуснато още малко време на земята“.
По-малко от седмица по-късно той получи сърдечен удар във фитнес студиото. Това беше краят. Тази неочаквана новина бе като секващите дъха обрати от Светлинни години, неговия шедьовър, или от Всичко, което е, последния му роман. И двете произведения обхващат цели десетилетия, описвайки сравнително обикновени съдби, изпълнени с толкова драматични развития. Солтър, макар и ценен главно като скулптор на изречения, почти нямаше може би равен на себе си (човек се сеща също за Алис Мънро) що се отнася до таланта и вкуса, с които изразяваше безмилостното отлитане на времето. Приятели, стриди, мартини, бял лен, надежда, остроумие, чар: той беше майстор както на добрия живот, така и на описанието му, но може би два пъти повече майстор в пресъздаването на изменчивостта на абсолютно всеки начин на живот. Собственият му живот не беше обикновен. Той бе възпитаник на „Уест Пойнт“, боен пилот, ветеран от Корейската война, кинотворец и сценарист, спортист, roué[2] в чужбина – мъж на мъжете в началото и писател ценен от писателите, по-късно. И все пак творчеството му е деликатно и почти европейско, по-строго може би от създателя си, но също така сдържано като него.
Той се ражда Хоровиц, но избира Солтър. Когато преди две години подготвях негов профил за Ню Йоркър, той ми каза, че първоначално използвал псевдоним, за да прикрие идентичността си от колегите си пилоти и офицери, които описва в най-ранните си разкази и романи. „Солтър беше едно от дългия списък с имена, който бях изготвил“, каза ми той. „А някои бяха доста изчанчени. Рекох си, не се увличай, избери нещо просто, тъй че да не привлича много внимание. Спрях се на Солтър по тази причина. Това беше един произволен и струва ми се не кой знае какъв избор“.
Попитах го дали се смята за еврейски писател.
„Ами, опитвах се да не бъда“, каза той. „Една от амбициите ми беше да не ставам такъв. Пълно е с еврейски писатели. И несъмнено първите ми книги нямаха нищо общо с това. Впрочем и третата ми книга нямаше нищо общо с това“. Първите два романа на Солтър са за ВВС, а третият, неговото най-известно и може би най-завладяващо произведение Игра и забава[3], е за любовната история между американец и едно френско момиче.
Той беше скромен, но същевременно уверен в таланта си, желаеше признание, но същевременно се отнасяше трезво към репутацията си, и беше някак си едновременно резервиран и излиятелен относно влиянията, които бе изпитал. Когато го попитах откъде мисли, че идва стилът му, той отговори: „Господ знае откъде“. Но все пак обичаше да говори за любимите си писатели и за онова, което е научил от тях. Ала без умение не става. „В известен смисъл става дума за това, че някои хора могат да поддържат една мелодия, а други не могат“, каза той. „Някои хора могат да поддържат една словесна мелодия, тъй да се каже, а други не могат. Но преди всичко някои хора умеят да разказват, а други не умеят. Те не долавят момента, когато в разказа трябва да влезе нещо ново“.
Въпреки неговото и на почитателите му огорчение от първоначалната липса на критически и комерсиален успех, Солтър успя в последна сметка да остави едно солидно творческо наследство – два може би безсмъртни романа (Светлинни години и Игра и забава), плюс най-добрите американски романи за алпинизма (Соло лица) и бойната авиация (Ловците), много любими разкази, превъзходни мемоари (Да изгорим дните) и дори една елегантна, нестандартна книга (написана заедно с жена му Кей) за кулинарията (Животът е ядене). Последният му роман Всичко, което е, публикуван точно преди да навърши осемдесет и осем години, беше едно достойно и забележително прощално слово, което – най-сетне – му донесе дълго жадуваното и заслужено критическо и комерсиално внимание. За известно време той беше автор на бестселъри.
За пръв път влязох в кореспонденция със Солтър през 1992, след като прочетох есето му „Скиорски живот“ в списание Outside и попаднах на описание на смъртта на леля ми Мета Бърдън при падане на лавина в Аспен. През следващите двайсет години се чухме няколко пъти по телефона и разменихме няколко имейла, свързани с писането за списание и скиорството, докато най-сетне прочетох Светлинни години. Запленен от тази книга и може би получил поредното напомняне, че животът е кратък, аз отидох да се видя със Солтър и жена му Кей в дома им в Бриджхамптън на Великден 2012. Той отхвърли догадката ми, че за образец на Недра, изкусителната и егоистична героиня на Светлинни години, му е послужила леля ми. Едва следващата зима, когато в подготовка за споменатия авторов профил прекарах няколко дни в разговор с него в къщата му в Аспен, Солтър ми разкри кой е истинският прототип на Недра: някаква жена на име Барбара Розентал, негова приятелка и съседка в Пътнам Каунти, Ню Йорк, където той се установява в началото на 1960-те след като скъсва с ВВС, за да се отдаде на писането. „Животът преминава в страниците, ако изобщо преминава в нещо“, беше писал той веднъж. Животът няма къде другаде да ходи. Страниците поне имат известна дълготрайност.
Превод от английски Стоян Гяуров
Ню Йоркър, 21 юни 2015
[1] 19.6.2015.
[2] Човек, отдаден на чувствени удоволствия (фр.).
[3] Единствената книга на Солтър, преведена на български.
