Интервю за вестник „Култура“ на световноизвестния персисйко-холаднски писател Кадер Абдола.
В-к „Култура“: Роден сте в най-горещата точка на света днес. Тази сутрин експрезидентът Джими Картър остро разкритикува американските изявления за евентуален военен конфликт с Иран, предвещавайки трагични последици не само за вашата родина. Друг нобелист, писателят Гюнтер Грас, също се обяви в защита на Иран, отделен е въпросът как се приема неговото писание и дали е наистина стихотворение... Къде лично за вас преминава границата между литературата и политиката?
Кадер Абдола: Лексиката на политиците и въобще политическата философия отдавна не функционират. Поне не постоянно. Затова управляващите пробват като оръжие изрази, изначално присъщи на литературата. Художествената литература също невинаги успява да промени политическите ситуации – и от своя страна, писателите все по-често опитват по литературен начин да се въвлекат в политиката, както е в случая с Гюнтер Грас. Разбира се, написаното от него не е никакво стихотворение, но това е политиката на писател, който смята, че литературният му език вече не му достига, за да промени ситуацията. Досега писателите се опитваха да променят политическата ситуация чрез литературата – и моята книга „Къщата на джамията” представлява точно това. Когато пристигнах в Европа, установих, че всички говорят за исляма с езика на левите популистки партии. Аз написах роман именно на тази тема - и ща, не ща, също се напъхах в политиката...
А какъв е десният европейски език за разискване на исляма?
Бях свръхизненадан, че повечето европейски писатели хал-хабер си нямат какво представлява мюсюлманската религия, докато повечето източни автори са изчели стотици книги от европейското литературно наследство, препрочитали са Тората, Библията... На пръсти, обаче, се броят европейските писатели, които са прочели Корана, било и сведен до художествена литература. Те смятат, че не им е нужен. По тази причина гледната им точка като писатели към Изтока съвпада плътно с гледната точка на политиците. Повечето от тях нямат оригинално собствено тълкувание на Корана и, въобще, на източния свят. Големият проблем е, че западните писатели – и в Европа, и в САЩ – мислят през няколко клишета за нас. Те ни възприемат през историята за Али Баба и „Хиляда и една нощ”...
Вероятно в адаптираната за деца версия...
Именно. И затова в интерпретацията им няма дълбочина. Първо са потресени, че иранският народ решава да се освободи от шаха. После пък са още по-потресени, че аятоласите идват на власт. Защото нито те, нито техните читатели знаят каквото и да било за Изтока. И знанието им е едноминутно, хайде, триминутно телевизионно знание. Или информация от първата страница на вестника...
... или от киното. Защото, когато днес мислим за иранската култура, мислим първо за филмите на Киаростами... Но доколко той е представителен въобще за ставащото в Иран?
През последните години светът стана свидетел на няколко филма, които са прозорец към ставащото в персийското общество. Чудесни филми, защото са близки до действителността, но те не помагат за развитието на литературата ни.
Има ли въобще какво да прави един писател, обсаден от агресивни визуални образи?
Иран не произведе големия роман, с който да се покаже на останалите. От една страна, моите ирански колеги нямат силата да го напишат, но, от друга, нямат и възможността да го напишат. Колкото и да е древна персийската цивилизация, днес тя няма своя Габриел Гарсия Маркес. А пък имаме нужда от своите „Сто години самота”. Киното днес осъществява много по-голяма част от задачата да представя персийския народ по света за разлика от литературата, която е поставена под ударите на цензурата.
Знам, че когато пристигате в Холандия, започвате да учите нидерландски език именно чрез поезията. Как лириката подпомага развиването на техниката на един белетрист?
Аз бях на 33 години, когато пристигнах в Европа. Бях интелектуалец. С достатъчно опит, натрупан в предишната си родина. И започнах, разбира се, с холандска детска литература. Беше много приятно, но далеч не и необходимото предизвикателство. И си казах: може би поезията ще ме научи на всичко. Едно стихотворение съдържа 60-70 думи... И всяка от тях мога да я намеря в речника, търсейки многото смисли зад нея. Точно така влязох в холандската литература – отгоре надолу; от най-трудното за схващане дори от холандци писане... За мен, обаче, не беше трудно – влязох с летящ старт в холандската литература, защото имах зад себе си персийската стихотворна традиция. Поетичната форма, знаете, е най-важната форма – и, парадоксално, най-краткият начин да разкажеш истински голям разказ в една литература...
Когато става дума за действително големи истории, нека стигнем и до това, че сте превел на нидерландски Корана. И в същото време сте физик по образование... В нашата интелектуална традиция свещен текст и точни науки се съчетават трудно, ако въобще има в кого да се съчетаят...
Вие също сте писател и на вас е по-лесно да го обясня. Има два вида книги. Едните са написани за забавление и, да, няма нищо лошо в това – аз ги чета и уважавам техните автори. Но има и писатели, пишещи книгите, от които обществото се нуждае в даден исторически момент. Книгите, от които се нуждаем, са не само по-важните, но и по-сложните. Значимите книги на една нация са създадени в необходимия момент и на необходимото място. Ако си бях останал в Иран, никога нямаше да напиша „Къщата на джамията”, никога нямаше да преведа Корана, никога не бих сторил каквото да било от това, което написах директно на нидерландски. Но смених мястото и времето и душата на холандското общество ме накара да напиша друго. Бях поставен под натиск – да напиша тъкмо „Къщата на джамия”. А и преди да ида в Холандия, никога не бях чел Корана – та нали го смятах за опиум за народите...
С вашето крайно ляво политическо минало това не ме учудва.
Винаги съм бил против религията и против Корана... Но една нощ се събудих и чух глас зад ухото си: „Кадер, направи нещо за Корана.” Това беше гласът на Холандия – тя искаше да научи малко повече за моя свят. Душата на холандското общество по косвен път ме помоли да я заведа в един най-обикновен ирански дом и да я запозная с персийската душа. И заведох Холандия на разходка в градините на Корана. Не съм вземал никакви собствени решения, просто го направих.
На това ли се дължат колосалните ви за нас тиражи в Холандия и по света? Изненада ли ви успехът?
Просто отговорих на една потребност, оттам и тиражите... И понеже сме в София, мога да си позволя да кажа: не, никак не бях изненадан. Изминал съм само половината път, защото мечтите ми са далеч по-големи. Като малко момче в родината си винаги съм мечтал да бъда велик персийски писател. Сега съм в България - и това не е изненада за мен, защото винаги съм знаел, че един ден ще бъда тук. Просто такъв е животът. Препрочитал съм неведнъж Библията и понеже виждам в нея опита на цялото човечеството, вярвам в казаното: Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; почукайте, и ще ви се отвори.Едно и също е написано навсякъде – в Тората, в Библията, в Корана.
А как с „Къщата на джамията” почуквате на вратата на съвременното иранско общество?
Никога не съм се връщал в Иран, а мечтая да се прибера. Но никога няма да моля за виза. След като напиша още много красиви книги, искам с тях да почукам на вратата на моята родина и никой да няма правото да ми каже: „Ти къде беше? И накъде възнамеряваш да потеглиш сега?”. Всичко това означава, обаче, коренен поврат в моята страна.
Автобиографията ви „Гарванът” също има гигантски тиражи. Но автобиографичен роман ли е „Къщата на джамията”?
Познавам всички негови персонажи. Живял съм с тях, разхождали сме се заедно, докосвал съм ги, смели сме се на разни неща, но това е литература. Големите камъни са автобиографични, но„Къщата” е изградена с техниката на европейската романова форма и типичния холандски изказ.
Тогава да преминем към състоянието на съвременната иранска литература. Кои жанрове доминират? Хайде да извадим политиката пред скоби и да говорим само за литература.
Започвате с много болезнен въпрос. Не, не можем да говорим само за литература, защото цензурата е навсякъде. Може да се пише едва на няколко теми, затова и вече нямаме истинска национална литература. Сянката на ислямската република тегне над всичко. Пишат се мащабни романи, но няма как да бъдат издадени. Много ирански творци търсят изход от цензурата в киното. Всъщност, световният успех на иранските филми се дължи именно на цензурата върху литературата. Ако гледаш ирански филм, гледаш преди всичко поезия и най-изтънчена литература.
На екрана има преди всичко деца.
Защото тъкмо чрез образите на деца най-ловко се избягват цензурните ограничения. Това е най-безопасното. Трудно е да направиш филм за възрастни, филм за любов. Актьорът не може да докосне актрисата, да я погледне в очите, камо ли да спят един до друг. Какво говоря, те дори не могат да вървят един до друг. Ислямисткият режим произведе нов тип разказвачи – те снимат филми за войната между Иран и Ирак и понесените в нея страдания, снимат сериали за имамите и за живота на Мохамед, филми за природата.... С две думи, режимът си направи свое собствено кино.
Знам, че водите колонка в най-престижния холандски вестник... Какво прави литературата в света на медиите? Дали човек не трябва да пише само дебели романи, за да бъде забелязан от широката публика с помощта на всекидневниците и телевизиите?
Допреди 6 месеца водех колонка в продължение на цели 16 години. През първите 10 от тях пишех за ежедневни дреболии, но все пак смогвах да ги превърна в литература. Моят поглед беше свеж, поне според холандското общество. Пишех за литература, жени, политика... След 15 години окончателно установих, че трябва да съм забавен и да пиша неща, които да се харесват тъй, щото вестникът да се продава все повече и повече... И почувствах, че изменям на себе си, докато го правя. Ако малко по-сериозно се захванеш с поезията, примерно, или с някой политически казус, вече не ставаш за вестника... Трябва да си популярен и толкова. А популярността е обратната страна на литературата. Да, има масова литература, но популярността на дребно е опасна за всяко писане, особено за моето. Във вестниците вече няма много място за литература – те се отвориха дори не точно към реалността, колкото към риалити форматите. Литературата, обаче, винаги е била най-добрият начин да промениш света. Вестниците вече не могат да ни обяснят ставащото наоколо, затова литературата се оказва все по-важна.
Вие вероятно сте особено чувствителен към разрастването на национализма в Холандия. Медиите ли са неговата причина или неговото следствие?
Да, национализмът безспорно съществува, но медиите раздухват още повече и популизма, и антиимигрантските настроения. Така е по-лесно. Винаги човек печели повече, когато се заиграе със страховете на читателите.
А нима вие не играете същата игра?
Да, разбира се, но аз съм сериозен играч. Литературата, в крайна сметка, е предимно забавление. Но въпросът е какво съдържание въвеждаш мимоходом в това забавление.
Забавление за пророци или забавление за съдии тогава е литературата?
Писателите не са нито пророци, нито съдии. Те слушат телата си – и това е много хубаво. Те са избраници на природата. И ако са честни към себе, това е достатъчно.
Разговора води Марин Бодаков
24 април 2012
