Ако се оставят настрана Испания от 16 век и може би Холандия от 17, то Великобритания от средата на 18 до средата на 20 век, а от времето след това, Съединените Американски Щати, са единствените примери за наистина глобални империи. И двете системи притежаваха един политически хоризонт, който беше обусловен глобално, а не регионално; и двете разполагаха с един глобално действащ инструментариум на властта: Великобритания от 19 век с нейната ненадмината флота; САЩ от 21 век с техните превъзхождащи всичко военновъздушни сили. И двете се облягаха на една уникална мрежа от военни бази, разположени по целия свят.
Но военните победи или сигурност все още не са доказателство за империя. Великобритания от 19 век и Съединените Щати от 20 век доминираха както никоя империя пред това индустриалната световна икономика (преди модерната икономическа глобализация това изобщо не би било възможно). И то не само благодарение на техните индустриални производителни капацитети, които ги правеха „работилница на света“. Господството на двете империи се основаваше също и на тяхната техническа и организаторска роля на водещи и тяхната централна позиция в системата на глобалните парични и стокови потоци, чиято сила и посока бяха определяни от тези две държави по решаващ начин.
И двете империи упражняваха освен това едно непропорционално голямо културно влияние – не на последно място благодарение на глобализацията на английския език. Но културната хегемония все още не е индикатор за имперска власт. Ако това би било така, то разкъсаната, безсилна и обедняла Италия не би могла да определя международния музикален и художествен живот от 15 до края на 18 век. Трябва да разграничаваме културните въздействия на едно имперско упражняване на власт от онези на една икономическа хегемония, а и двете тези неща – от независимите пост-имперски развития.
Между двете империи има значителни различия, които ние ще разработим по-подробно тук. Първата очевидна разлика се открива в териториалната големина на двете страни. Като остров Великобритания имаше твърди граници, а с това й липсваше frontier в американския смисъл на тази дума. Действително, в продължение на известно време тя принадлежеше към континентално-европейските граници – например по времето на римляните, след завоюването от норманите и за кратко време след сватбата през 1554 на Мери I. (Мария Стюарт) и Филип II. от Испания. Но страната никога не е била основа за една такава империя в териториален смисъл. Когато в отделни региони се получаваше излишък от население, хората се преместваха в друга област или основаваха селища отвъд океана.
Британските острови се превърнаха във важна страна, произвеждаща емигранти. В противоположност на това Съединените Щати бяха и по същество са страна, приемаща имигранти. Празните й пространства бяха запълвани със собствено нарастващо население и с имигранти, които чак до 1880-те години идваха предимно от северозападна и западна средна Европа. Освен Русия (с изключение на нейното еврейско население) САЩ са единствената важна империя, която никога не е създавала значителна диаспора от емигранти.
От тази гледна точка американската империя е логическият съпътстващ продукт на този вид експанзия по продължение на цял един субконтинент. Младите Съединени Щати разбираха своята република като териториално идентична с цяла северна Америка. За заселниците, които бяха донесли със себе си от Европа своите мащаби за една висока гъстота на населението и селското стопанство, голяма част от тази територия изглеждаше безгранична и неизползвана. И тя скоро стана точно такава – благодарение на бързия, непреднамерен квази-геноцид срещу коренното население чрез донесените отвън инфекциозни болести.
САЩ никога не са разбирали себе си – отново много по-различно от Великобритания и другите държави в Европа – като държава, намираща се вътре в една международна система от конкуриращи се политически сили. Смисълът на доктрината Мънро[1] от 1823 година се състои именно в това да не се позволи появата на една такава система в западното полукълбо. За САЩ следователно не съществуваха конкуренти в това полукълбо на бивши колонии. Самите те не се стремяха към колониални придобивки, по-скоро всички области на Северна Америка трябваше рано или късно да станат част от Съединените Щати; това се отнасяше дори до Канада, която те искаха – макар и напразно – да разделят от британската империя.
Това обяснява защо американската империя, отвъд главната си област в североамериканския субконтинент, не получи формата на британското колониално царство или на британския Commonwealth. За САЩ не можеше да има доминьони, а следователно и постепенно откъсване на области с бяло население (с или без коренно население) като Канада, Австралия, Нова Зеландия или Южна Африка, защото те не бяха експортирали заселници. И поне от времето на победата на Севера в Гражданската Война (1861–1865), отделянето на една част от Обединението беше станала юридически и политически невъзможна, както и идеологически остаряла.
Типичната форма, в която силата на САЩ се организира отвъд тяхната територия, беше не онази на колонии или квази-колониален непряк контрол, а система от доброволно следващи ги сателитни държави.
Втората разлика между Великобритания и САЩ е в това, че последните бяха родени от революция. И то от – според Хана Арендт – най-трайната от всички революции от Новото време, които бяха вдъхновени от секуларните надежди на Просвещението. Ако САЩ биха преследвали някаква имперска мисия, то само от месианското убеждение, че тяхното свободно общество превъзхожда всички останали и има задачата да стои пред целия свят като образец. Ето защо политиката на тази империя, както това беше предвидено още от Токвил, трябваше да бъде популистка и антиелитарна.
Великобритания имаше своите революции – в Англия и в Шотландия – още през 16 и 17 век. Но техните последствия бяха абсорбирани от един модернизиращ капитализъм, който разбира се беше положен върху едно йерархично определяно общество, доминирано чак до по-голямата част от 20 век от познатите мрежи на класата на едрите земевладелци. Колониалната империя беше добре съвместима с тези политически рамки, както показва примера на Ирландия.
Британците също бяха убедени в превъзходството на собственото си общество, но те не подхранваха нито някаква месианска вяра, нито пък особеното желание да конвертират други народи към британската управленческа система или дори само към нейния протестантски антикатолицизъм.
Една трета разлика: от самото си начало английското – а от 1707 британското – кралство беше конституирано от един силен център: единна правна система и суверенна държавна власт под формата на king in parliament. В противоположност на това в САЩ на свободата се гледа като на враг не едно централно правителство и дори на всеки държавен авторитет, който и без това е ограничен чрез значително разделение на властта.
Съвсем накратко, още една важна разлика: възрастта на двете нации. Освен от национално знаме и химн, националните държави се нуждаят и от един мит за основаването им, който по правило бива създаден въз основа на историята на народа. Но САЩ не могат да се облегнат на една по-стара история като Англия – на тяхната територия няма подходящи предшественици, по-стари от първите английски заселници. Защото пуританите дефинираха себе си точно като противници на индианците. А другите американци като например робите, разбира се отпадаха от „народа“ – по определението на отците-основатели. И тъй като САЩ бяха основани чрез революция срещу британците, то като единствено непокътната последователност със старата родина им оставаше културното измерение, или по-точно езика.
Националната идентичност на САЩ следователно не може да бъде изведена от едно общо английско минало, и това още преди масивния наплив от не-англосаксонски емигранти. Те трябваше да се облягат преди всичко на своята революционна идеология и на новите републикански институции. САЩ, чието съществуване още никога не беше застрашавано от война (освен Гражданската Война), имат само идеологически врагове: като такива биват възприемани всички, които отричат „американския начин на живот“.
За британците империята беше – във формален и неформален смисъл – един централен фактор на тяхното икономическо развитие и на международната им мощ. За САЩ това не е валидно. Определяща за тяхното развитие беше много повече съществуващата от самото начало решителност да не бъдат държава като всички останали, а по-скоро един огромен континент. Определяща за тази перспектива е земната маса, а не океанът.
Още от самото си начало САЩ бяха настроени експанзионистки, но по един друг начин в сравнение с класическите отвъдморски империи като кастилската и португалската от 16 век, холандската от 17 век или британската, за които една държава със средна големина и брой на население бяха напълно достатъчна база. Тази Америка напомняше по-скоро за Русия, която се разширяваше откъм един централен регион, докато по същия начин се простираше „от едно море до друго“: от Балтийско Море до Черно Море на юг и до Тихия Океан в Далечния Изток. САЩ бяха и без империя най-голямата страна по брой на населението в западното полукълбо и третата по големина в целия свят. За разлика от тях, без своята империя Великобритания беше просто една средно голяма икономическа сила сред останалите – и това беше добре известно в Лондон още по времето когато оттам се управляваше една четвърт от населението на земята.
Още по-важно: британската империя беше решаващ фактор за формирането на световната икономика през 19 век, и то защото британската икономика функционираше като важно звено във веригата на глобалните търговски отношения – а не, погледнато формално, защото тя беше империя. До края на 1950-те години поне три четвърти от огромните английски инвестиции се вливаха в развиващи се страни, и дори във времето между двете войни далеч повече от половината от британските експорти отиваха във формалните или някогашни британски региони.
Действително, чрез индустриализацията на останала Европа и САЩ, Великобритания изгуби ролята си на „работилница на света“; тя обаче си остана водеща при изграждането на международните транспортни връзки. И тя се утвърди като водеща търговска сила, като глобален банков център и като най-големия износител на капитали в света.
Икономиката на САЩ не е имала и няма такава органична връзка със световната икономика. Най-голямата индустриална сила в света продължава да живее от континенталната големина на своя вътрешен пазар и от изобретателността си в областта на технологията и организацията на производството, което я превърна от средата на 1870-те години в образец за останалия свят, и особено през 20 век, в който САЩ се превърна в първото масово консуматорско общество.
Чак до времето между войните силно изолираната американска икономика се облягаше почти изключително само на собствените си суровини и вътрешния си пазар. Тя внасяше, за разлика от Великобритания, чак до края на 20 век само малко готови продукти, докато изнасяше непропорционално малко стоки и капитал. Икономическото проникване на Новия в Стария свят беше проведено едва през времето на Студената война. И това, че то ще продължава още дълго време е нещо, което в никакъв случай не е гарантирано.
Гледайки ретроспективно, доста съмнително е дали САЩ биха успели, без политическото си господство над „свободния свят“, само благодарение на размерите на икономиката си, да прокарат специфичните си бизнес-практики или монопола на своите рейтинг-агентури и американското търговско законодателство, изобщо пък да не говорим за „Вашингтонския консенсус“, който формулира световните стандарти за международни финансови операции.
Ето защо старата британска империя не е модел за американския проект за глобално господство и не може да бъде такъв. Освен в едно-единствено отношение: Великобритания познаваше собствените си граници, включително и онези на военната си сила. Като средна сила, която осъзнаваше, че няма да бъде в състояние да запази завинаги титлата в свръхтежката категория, тя беше предпазена от манията за величие, професионалната болест на всички, които мечтаят да завоюват света. Британците бяха завзели и владееха една по-голяма част от света и неговите обитатели, отколкото всяка друга държава преди или след тях – но те знаеха, че нито упражняваха, нито пък можеха да упражняват, световно господство. Ето защо те изобщо не се опитваха. По-скоро те правеха каквото могат, за да запазят в света толкова стабилност, колкото беше нужно за техните собствени сделки. Но те не се опитваха да дават предписания за останалия свят.
Когато към средата на 20 век епохата на отвъдморските западни империи отиваше към края си, Великобритания разпозна политическата смяна на епохите по-рано от останалите колониални сили. И защото нейната икономическа форма се основаваше не на имперска сила, а на търговия, политическото справяне с териториалните загуби се оказа за нея сравнително лесно. Още повече, че в по-ранната си история те вече беше преглътнала един много по-силен удар: загубата на американските си колонии.
Големият въпрос е дали САЩ разбират този урок – или ще продължават да се изкушават и да се опитват да запазят трошливата си позиция на водеща световна сила само с политико-военни средства.
[1] Политическа доктрина, предложена пред американския Конгрес от президента Джеймс Мънро, в която се заявява решителността на САЩ да не позволяват по-нататъшна намеса и опити за реколонизация от страна на европейските сили в която и да било част от двете Америки. Бел. пр.