На Доминик и Оксана
Пред един от лъскавите небостъргачи в Долен Манхатън и на прилично разстояние от входа му се е събрала група хора. Входът е грижливо охраняван от пазач, който следи за разстоянието със зорко орлово око и сурово изражение. Групата се състои основно от служители в извисяващите се над улицата офиси, но и от туристи и няколко особняка, които приличат на клошари. Целта на тази скромна сбирка, съставена от около дузина индивиди, е пушене.
Групата е разнородна. Служителите носят по-скоро официално облекло и можем лесно да си ги представим нейде из заплетените операции на финансовия капитал; туристите са накичени с нелепи шарени такъми и са поспрели насред добре планирания си маршрут из градските забележителности; клошарите пък са в провиснали и изпомачкани дрехи. Всяка група надлежно се вписва в отредения ѝ стереотип. Пушим си мирно и тихо, сравнително близо един до друг, тъй като самото място сякаш е пристегнато от невидими нишки. Без съмнение съблюдаваме някакви правила, наложени от бог знае каква власт; но всеки гледа в различна посока от срам или поне от неудобство, понеже отреденото ни място е едновременно встрани от представителните улици – за да изолира това безобразие, но и някак на показ – тъй като в гъсто населената зона няма как да се скриеш напълно. Тук всеки се чувства като във витрина, а минувачите и посетителите, прекосяващи величествения вход на зданието, хвърлят косо нескрити и пълни с неодобрение погледи към новите парии.
Случайното струпване на непознати трае едва пет минути: една цигара време, през което те са натикани на определено място, обединени от едно-единствено нещо. Изневиделица някой се обажда: „Първо чернокожите и евреите, а сега и нас“. Следва незабавен изблик на смях и задоволство – напълно непознатите изведнъж са станали приятели за няколко минути. Животът на цигарата е кратък, приятелството ни – също; но е налице вълна на солидарност, внезапна човешка връзка, и така краткостта на скъпия миг се разпростира отвъд случайната сбирка и графика, който скоро ще ни принуди да се разпръснем в различни посоки. Всичко ще излети във въздуха, подобно на самия цигарен дим; но този кратък миг притежава странна остатъчна сила, която надмогва диктата на времето, напрежението в работата, задълженията, оцеляването и предопределените за нас социални килийки. А и е очевидно, че с общ смях извоювахме малка победа срещу числено превъзхождащата ни укорителна тълпа, както и срещу внимателно проектираните правила, които ни изолираха на това местенце. Изключени и посрамени, ние преобърнахме баланса на силите и поне в тези няколко мига бяхме победители.
Това наблюдение е, разбира се, в духа на шегата; или комай, в дима на шегата. Малко е пресилено да съпоставим векове на робство и погроми с фигурата на новия изгнаник и изтъкването на такова потекло предполага прекалена самонадеяност. Но пушачите винаги говорят шеговито. На сбирката ни присъстват и чернокожи, както и няколко евреина (да, правилно се досещате – те са от кохортата на „финансовия капитал” в групата: човек може да се съмнява във всичко, освен в клишетата). Чернокожите и евреите са особено развеселени от забележката, а един евреин усмихнато добавя: „Е, все още не сме се докарали до Холокоста“. Не стига че сред пушачите действително има чернокожи и евреи, ами и в групата вече всички сме почетни чернокожи и евреи. Започваме да си разказваме житейски истории и една от тях наистина се простира чак до Холокоста, а друга пък – до времената преди Мартин Лутър Кинг. Един възрастен чернокож мъж, предполагам от поддръжката на сградата, казва за всеобщо одобрение: „През целия си живот никога не съм бил толкова потискан като чернокож, колкото сега съм като пушач”. А той е преживял времената преди движението за граждански права, когато поне в Ню Йорк да си черен не е било толкова зле, колкото е днес да си пушач. Двата вида изключване се отразяват едно в друго при цялото им разминаване и неявно съучастничество. Клошарите споделят истории как полицията ги гонела за пушене на съвсем законни места: новият удобен претекст за тормоз. Тузарски изглеждащите евреи изведнъж поглеждат към бездомниците с нови, пълни с разбиране очи, а общата съдба на изключени витае наоколо подобно на призрак и свързва за момент несъизмеримите пътища в едно. Испанските туристи разказват за различни трикове от партизанските тактики на пушачите в Испания след въвеждането на мерките против тютюнопушенето, макар и американските рестрикции да са значително по-репресивни от тамошните. Е, както винаги Америка стои начело и ние се съгласяваме, че всички сме се запътили натам, към обетованата земя.
Пушачи от всички страни, съединявайте се. Но ние вече сме се съединили. Заедно сме успели да извършим невероятен подвиг: да надмогнем социалните различия, да призовем призраците на историята и нейните антагонизми и да ги погребем, да намерим парченца солидарност отвъд разделителните линии. И това от група напълно непознати, които се смеят и забавляват заедно, на хвърлей от главната улица в Манхатън, в сърцето на световната сила, в центъра на финансовия капитал – един неправдоподобен колектив, създаден въз основа на дима и на нищо друго освен дима.
Вече е пределно ясно: пушачите живеят в комунизъм. Където и да се намират, дори на минути от Уолстрийт, те създават комунизъм. Пушачите стартираха движението „Окупирай Уолстрийт“ много по-рано, само дето никой не забеляза. Те не чакат бъдещото безкласово общество да се появи, те го случват мигновено. Пушенето е мигновена наслада, изискваща неотложно решения и не може да се отлага за някакво неопределено бъдеще. Двама пушачи са напълно достатъчни, за да се пръкне комунистическа клетка, а когато двама-трима такива се съберат на едно място, сред тях проблясва нечестивият дух на комунизма. Пушачите формират партия, в която изискванията за членство са незначителни: всеки е добре дошъл, а събранието приема радушно дори почетни непушачи. Това е партия, която тутакси разлага всяка йерархия, само с щракване на запалката. „Искра“ е известното заглавие на политическия вестник на Ленин. A пушачите знаят най-добре: необходима е само една искра. Ленин изхождал от идеята, че искрата трябва да запали един бъдещ пожар. Но пушачите виреят само сред искри и мънички пламъчета в сегашно време; и наистина, бъдещето им изглежда несигурно, като се има предвид природата на техния навик. Това е комунизъм без бъдеще, защото всички те ще умрат млади, покосени от рак на белите дробове или от сърдечни удари; да не говорим за импотентността и сбръчканата кожа. Пушачите използват оръжия за масово унищожение, погубващи собствените си потребители, но приемат съдбата си с веселяшко хладнокръвие.
Партията на пушачите няма програма, с изключение на незабавните действия. При тях делата предхождат думите. Но това не означава, че общността им се основава само на удоволствие и моментно удовлетворение, странейки от интелектуални търсения. Точно обратното. Нищо не може да се сравни с колективното пушене с цел размишляване: човек споделя почивка от обичайните сътресения на живота, поглежда го отстранено, размишлява върху него. Какви ли не програми изникват в рамките на няколко минути, щурите идеи циркулират свободно, и точно както цигарения дим, човек поглежда напред-назад, на завет от неотложните принуди и ангажименти, в неотлъчваща общност от хора, съставена от неразличими едни от други от приятели и непознати. Заедно с дима щедро се споделят шантави истории и добри шеги. Именно благодарение на тази непродуктивна пауза от изискванията на производството на човек изведнъж може да му хрумне решение на проблем, до което не би могъл да се добере и с дълги интелектуални усилия; понеже за да работи умът не е достатъчно само усилие. Пушенето е време на щастливи случайности, на безвъзмездни и неочаквани дарове. То има същностно социален характер: да пушиш сам никога няма същия вкус (точно като секса). С нарастването на стремежа към телесна наслада умът се възбужда и укрепва: пушенето е нехристиянско действие par excellence, защото постоянно доказва несъстоятелността на разделението между тяло и душа. Желанието на тялото върви ръка за ръка и съвпада с желанието на ума, като двете взаимно се подсилват. Партията на пушачите не започва с програма, за да подтикне към действие, а с действие, което търси програма; и щом няколко пушача се съберат заедно, програмите почват да никнат като гъби. Пушачите тълкуват и променят света за една цигара време.
Бидейки социално действие, пушенето никога не е неутрално в социален план. Неговите социални и исторически значения се разстилат във всички посоки, някои далеч от комунистическата. Но при днешните условия на забрана и нарастващо политическо анатемосване, на фона на развилнялата се кампания и роящите се нови регулации, карикатурно олицетворяващи отношението между „биополитика“ и изключване, пушенето по правило изпъква като метафора, в която всички други изключвания се оглеждат и пречупват като в умален модел: пушенето прокарва разделителна линия, която свързва и обединява множество други разделителни линии. Пушачите показват и представляват. Те представляват, например, рака на здравото социално тяло, докато наслаждението все повече се третира като тумор, плъзнал по нормативно предписаното телесно поведение. Винаги е имало нещо в наслаждението, което е отивало „отвъд принципа на удоволствието“, нещо своеволно и равнодушно към целите на оцеляването. Пушенето насърчава извличане на наслаждение в недрата на едно търсещо удоволствие общество и на фона на неговите хедонистични повели. Но пушенето преследва удоволствието твърде надалеч, към самия предел на живота, където се мярка призракът на смъртта. А обществото, което поощрява здравето и удоволствието, в действителност е алергично към наслаждението. Фройд, един велик пушач, бе разбрал това твърде добре. Както и Лакан – още един пушач, който пък въведе непреодолимата опозиция между удоволствие и наслаждение.
Разбира се, комунизмът на пушачите се разпада със скоростта, с която възниква – всичко се изнизва като дим. Първо, с магическата сила на цигарения дим „всичко съсловно и застояло се изпарява“ – ако си послужим с израза на Маркс (още един пушач) от Манифеста – и всички социални връзки за момент са разместени и разклатени; след това идва ред да се изпари и на призрака на комунизма, произлязъл от същия процес. Без да остави следи, също като дима? Съществува опасност от романтизиране на преходния миг, от възвеличаване на очарованието му: моментът, в който всичко изглежда възможно, само че през димна завеса. О, мимолетна красота на всичко преходно, призовават Сирените сюблимния момент! Налице е непоколебим интелектуален импулс за съпротива срещу подобна склонност, за отхвърляне на самодоволното превръщане на баналното в подривно, за отказ от детинската революционност и от незачитането на необходимостта от дисциплинирано и организирано действие. Ала може би човек трябва да се съпротивлява и на този импулс за съпротива, като си позволи минутка фантазиране.
Подобно на пролетариите, пушачите нямат родина, но моментално създават освободени територии, където и да се появят. Пушенето винаги е представлявало свобода – капризната свобода от веригите на оцеляването. То по дефиниция е отказ от оцеляване и гласи: аз съм свободна във веригите, които ме приковават към този мой навик, от който не мога да се откажа, но веригите на пушенето ми позволяват да се отстраня за малко от изтощителните други и аз съм съгласна да платя цената за това. Пушенето е изявление, което може да бъде четено по най-различни начини: цинично, спонтанно, спокойно, невротично, психотично, перверзно, обсесивно, натрапчиво, виновно-греховно, снобски, бохемски, отчаяно, анти-стрес, агресивно, арогантно, съблазнително, достъпно, като знак за класа, за липса на класа, за общителност, или за противообществено поведение… Но противно на всички очаквания и в пристъп на умопомрачение бих искал това изявление да звучи като: комунизмът има шанс.
Превод от английски: Жана Цонева
Редакция: Георги Медаров и Момчил Христов
Източник (на превода)
Източник (на оригинала)
