Джъстин Розънстийн вече е нагласил операционната система на лаптопа си така, че да блокира Reddit, забранил си е да ползва Snapchat, който сравнява с хероин, и си е наложил ограничения върху ползването на Фейсбук. Но дори това не е достатъчно. През август 34-годишният технически мениджър предприема още по-крути мерки, за да ограничи собственото си потребление на социални медии и други пристрастяващи технологии.
Розънстийн купил нов Айфон и инструктирал асистента си да постави на машината родителски контрол, който да не му позволява да даунлоудва каквито и да е нови програми.
Особено предпазлив бил по отношение на „лайковете“ на Фейсбук, които описва като „бляскави нещица от псевдо-удоволствие“ – нещица, които могат да бъдат също толкова кухи, колкото са и примамливи. Розънстийн би трябвало да разбира от всичко това: той е самият инженер от Фейсбук, който е създал бутона „лайк“.
Едно десетилетие след времето, в което е седял по цяла нощ, за да създаде прототипа на нещото, наречено след това „страхотен“ бутон, Розънстийн принадлежи към малка, но увеличаваща се група от еретици в Силициевата долина, които протестират срещу възхода на така наречената „икономика на вниманието“: един Интернет, оформен в съответствие с потребностите на рекламната икономика.
Тези дисиденти рядко са основатели или главни мениджъри на големи фирми – хора, които нямат особен интерес да се отклоняват от мантрата, че компаниите им правят света по-добро място. Вместо това те обикновено са се изкачвали по някое и друго стъпало на корпоративната стълба: това са дизайнери, инженери и мениджъри, които, също като Розънстийн, са поставяли допреди няколко години основополагащите камъни на един дигитален свят, от който в момента се опитват да се дистанцират. „Напълно обичайно е за хората“, казва Розънстийн, „да създават с най-добри намерения някакви неща, които имат неочаквани, негативни последици“.
Розънстийн, който освен това е помагал при създаването на [комуникационния протокол] Gchat по време на краткия си престой в Гугъл, а в момента ръководи намираща се в Сан Франсиско фирма за подобряване на офисната производителност, изглежда най-загрижен относно психологическите последствия за хората, които, както показват последните изследвания, докосват, протъркват или почукват по телефона си средно по 2,617 пъти на ден.
Налице е нарастваща загриженост, че, освен пристрастяването на потребителите, технологиите допринасят и за развитието на т. нар. „постоянно раздвоено внимание“ [continuous partial attention], с което рязко се ограничава възможността на хората да се фокусират, а може би и намалява общата им интелигентност. Едно от последните изследвания показва, че вече самото присъствие на смартфони уврежда когнитивната способност – дори и когато те са изключени. „Всички са раздвоени“, казва Розънстийн. „И това през цялото време“.
Но тези безпокойства са тривиални в сравнение с опустошителното въздействие върху политическата система, което някои от колегите на Розънстийн приписват на възхода на социалните медии и „пазара на вниманието“, който ги задвижва.
Прокарвайки директна връзка между пристрастеността към социални медии и политическите трусове като Брекзит и възхода на Доналд Тръмп, те твърдят, че дигиталните сили напълно са преобърнали политическата система и, ако бъдат оставени на свобода, дори биха могли да извадят от ред демокрацията във вида, в който я познаваме.
През 2007 Розънстийн е бил един от участниците в екипа на Фейсбук, които решават да изберат пътя на най-малката съпротива – едно-единствено щракване – чрез което да „разпратят мънички парченца положителност“ из цялата платформа. Опцията „лайк“ на Фейсбук, казва Розънстийн, е била „лудешки“ успешна: участието в платформата се разраства буйно когато хората започват да се наслаждават на краткотрайното удовлетворение, което получават чрез даване или получаване на социално потвърждение, докато в същото време Фейсбук жъне ценни данни относно предпочитанията на потребителите, които могат да се продават на рекламодатели. Идеята скоро е копирана от Туитър, с неговите оформени като сърчица „лайкове“ (преди това оформени като звезди „любимци“), после от Инстаграм и безброй много други програми и уебсайтове.
Една от колежките на Розънстийн, Лиа Пърлман, по онова време продукт-мениджърка при Фейсбук и част от екипа, който е създал „лайк“-бутона, обявява тази нова опция в един блогспот от 2009 г. Днес на 35 години и вече работеща като илюстраторка, Пърлман потвърждава в един имейл, че тя също е разочарована от „лайковете“ на Фейсбук, както и от други пристрастяващи техники за събиране на информация. Тя е инсталирала в браузъра си специално допълнение, което премахва нейния поток от новини [нюзфийд] и е наела специалист по социални медии, който да се грижи за професионалната ѝ Фейсбук-страница, така че тя да не се занимава с нея.
„Една от причините да смятам, че е особено важно за всички ни да говорим за това днес е, че може би ние сме последното поколение, което е в състояние да си припомни живота преди [социалните медии]“, казва Розънстийн. Може би наистина е от значение това, че Розънстийн, Пърлман и повечето от техническите специалисти, които поставят под въпрос днешната икономика на вниманието, са в 30-те си години и са членове на последното поколение, което може да си припомни един свят, в който телефоните са били включвани в контакти по стените.
Показателно е във всеки случай, че мнозина от тези млади технически специалисти се опитват да се отучат от собствените си продукти и пращат децата си в елитни училища в Силициевата долина, където е забранена употребата на Айфони, Айпадове и дори лаптопи. Те изглежда се придържат към предписанието на един от героите на собственото си детство – рап-музиканта Biggie Smalls, който предупреждава срещу опасностите, свързани с дилърството на крак-кокаин: никога не се друсай [get high] със собствената си стока.
- ••
През април миналата година в един от центровете за конференции в Сан Франсиско се провежда среща на избрани дизайнери, програмисти и технологически предприемачи от целия свят. Всеки от тях е платил по 1,700 долара, за да се учи как да манипулира хората така, че да се пристрастяват към ежедневна употреба на продуктите им, в съгласие с курс по обучение, създаден от организатора на конференцията, Нир Ейал.
39-годишният Ейал, автор на книгата „Запленени: как да изграждаме продукти, които оформят навици“, работи като консултант за технологическите индустрии и преподава техники [за изработване на пристрастяващи продукти], които е разработил след детайлно изследване на начините, по които работят гигантските фирми от Силициевата долина.
„Технологиите, които ползваме, са се превърнали в обсебености, ако ли не дори в пълни зависимости“, пише Ейал. „Става дума за импулсивната потребност да проверяваме електронната си поща. За пристрастеността да посещаваме постоянно Ютюб, Фейсбук или Туитър, уж за не повече от няколко минути, само за да установим, че все още почукваме по екрана един час по-късно“. Никое от тези неща не е случайно, пише той. То е „точно нещото, което желаят техните дизайнери“.
Той обяснява фините психологически трикове, които могат да се използват, за да се накарат хората да формират навици, като например вариране на [психологическите] възнаграждения, които потребителите получават, с цел да се създаде „жадуване“, или използване на негативни емоции, които могат да въздействат като „пускови механизми“. „Усещанията за скука, самота, фрустрация, обърканост и нерешителност често пораждат лека болка или раздразнение и насърчават някакво почти моментално и често несъзнателно действие, предназначено да задуши негативното усещане“, пише Ейал.
Участниците в Конференцията по навиците от 2017 може би са се почувствали изненадани когато Ейал се появява на сцената, за да обяви, че тази година уводната му реч ще се отнася до „нещо малко по-различно“. Той иска да се занимава с все по-увеличаващото се [обществено] безпокойство, че технологическите манипулации са по някакъв начин вредни или неморални. Онова, което разказва на аудиторията си е, че те трябва да внимават и да не създават прекалено пристрастяващи продукти, както и да не прекрачват границата, отвъд която започва сферата на принудителността.
И все пак той продължава да защитава техниките, които преподава, а освен това отхвърля [аргументите на] онези, които сравняват зависимостта от технологии с дрогите. „Ние не пушим Фейсбук и не инжектираме Инстаграм“, казва той. След което показва слайд, на който се вижда сладкарски рафт, пълен с разнообразни сладкиши. „По същия начин, по който не трябва да обвиняваме сладкаря за това, че прави такива вкуснотии, не можем да обвиняваме и технологическите фирми, че правят продуктите си толкова добри, та не можем да спрем да ги употребяваме“, казва той. „Разбира се, това е нещото, което правят всички компании. И, казано честно: наистина ли искаме всичко това по някакъв друг начин?“
Без никаква ирония Ейал завършва речта си с някои лични указания как да се избягват съблазните на технологиите. Той споделя с аудиторията си, че използва разширение за браузъра Хром, наречено DF YouTube, което „премахва голяма част от тези външни пускови механизми“ и препоръчва програма на име Forest: Stay Focused, която ви „възнаграждава за неползване на телефона, когато трябва да се съсредоточите върху нещо“.
Накрая Ейал говори нашироко за извънредните мерки, които прилага, за да предпазва собственото си семейство. В къщата си е инсталирал устройство, което контролира времето, в което може да стои включен рутерът за достъп до Интернет. „Идеята е да си припомняме, че не сме безсилни“, казва той. „Ние разполагаме с контрол“.
Но дали наистина е така? Ако хората, които са изградили тези технологии предприемат такива радикални мерки, за да се предпазват, то може ли да се очаква от останалите сред нас да упражняват свободната си воля?
Не и според Тристан Харис, 33-годишен бивш служител на Гугъл, който днес е един от най-видните критици на технологическите индустрии. „Всички ние сме пленени от тази система“, казва той. „Умовете на всички ни могат да бъдат пленени. Изборите ни не са толкова свободни, колкото си мислим, че са“.
Харис, който е бил наричан „най-близкото нещо до съвест, с което разполага Силициевата долина“, настоява, че милиарди хора разполагат със само малко избор когато става дума за това как да ползват тези вече вездесъщи технологии, и до голяма степен не осъзнават невидимите начини, по които малък брой хора от Силициевата долина оформят животите им.
Възпитаник на Станфордския университет, Харис е следвал при Б. Дж. Фог, бихейвиористки психолог, възхваляван из техническите кръгове за уменията, които е постигнал в оформяне на начините, по които дизайнът на технологически продукти може да бъде използван с цел да се убеждават хората. Мнозина от студентите му, сред тях и Ейал, са успели да изградят успешни кариери в Силициевата долина.
Харис е студентът, който е станал „предател“. Един вид издайник, той повдига завесата пред огромната власт, натрупана от технологическите компании, както и начините, по които те използват това влияние. „Една шепа хора, работещи в една шепа технологически компании, ще направляват чрез собствените си избори начините, по които мислят днес милиарди хора“, казва той в една от скорошните си речи, изнесена във Ванкувър за платформата TED.
„Не ми е известен по-неотложен проблем от този“, казва Харис. „Той променя нашата демокрация, променя и способността ни да имаме разговорите и взаимоотношенията, които бихме си желали“. Харис започва да се появява публично – чрез изнасяне на речи, писане на статии, срещи със законодатели и различни кампании за реформи – след като в продължение на три години се е борил за постигане на промени в главния щаб на Гугъл в Маунтийн Вю.
Всичко започва през 2013, когато той работи като мениджър за Гугъл и разпространява сред десет близки колеги една предизвикваща размисъл бележка, Призив за намаляване на дразнителите и зачитане вниманието на потребителите [A Call To Minimise Distraction & Respect Users’ Attention]. Идеята му улучва нерв и скоро се разпространява сред около 5000 служители на Гугъл, включително и висши мениджъри, които го възнаграждават с внушително звучаща нова работа: оттук нататък той ще бъде главният етик и философ на продуктите във фирмата.
Гледайки назад, Харис вижда, че е бил промотиран в странична роля. „Не разполагах с никаква структура за социална подкрепа“, казва той. Но след това добавя: „Можех да си седя в някой ъгъл, да мисля, чета и разбирам“.
Започнал да изследва начините, по които LinkedIn експлоатира потребността от социално взаимодействие, за да разширява мрежата си; как Ютюб и Нетфликс употребяват автоматични видеоклипове и извадки от следващи епизоди, с което лишават потребителите си от избор дали биха искали, или не, да продължават да гледат; как Снапчат създава своите пристрастяващи Snapstreaks, чрез които насърчава почти непрестанна комуникация между потребителите си, повечето от тях на тийнейджърска възраст.
Техниките, които тези компании използват, не винаги са еднотипни: те могат да бъдат специално напаснати към всяка отделна личност. Един доклад за вътрешно ползване от Фейсбук, изпуснат в мрежата тази година, разкрива например, че компанията може да установява кога тийнейджърите се чувстват „несигурни“, „безполезни“ или „се нуждаят от насърчаване на самочувствието“. Подобна микро-информация, добавя Харис, е „перфектен модел на бутоните, които можете да натискате, при всеки конкретен човек“.
Технологическите компании са напълно в състояние да експлоатират подобни уязвимости, за да поддържат хората запленени; например чрез точен подбор на моментите, в които човек получава известия за „лайкове“ на постингите си: те могат да пристигат точно тогава, когато е вероятно той или тя да се чувства уязвим/а, да се нуждае от одобрение или просто му/ѝ е скучно. И точно същите техники могат да се предлагат на онзи, който предлага най-висока цена. „[В това] етика няма“, казва Харис. Компанията, която плаща на Фейсбук, за да използва неговите средства за убеждаване, може да бъде производител на коли, предлагащ специфични реклами, насочени към различни видове потребители, които търсят нова кола. Или някой трол от Москва, който се опитва да спечели гласовете на несигурни избиратели в Уисконсин [за желания от него американски кандидат-президент].
Харис вярва, че технологическите компании не се опитват съзнателно да правят продуктите си пристрастяващи. Те просто реагират на поощренията на една рекламна икономика и експериментират с техники, които могат да сграбчват вниманието на хората, като в процеса на търсене понякога попадат на високо ефективни решения, по чиста случайност.
Един приятел от Фейсбук му е разказвал, че първоначалното решение на дизайнерите относно цвета на символа за известяване, чрез който хората разбират за нови реакции, като например „искане на приятелство“ или „лайкове“, е било да бъде в синьо. Това било в съответствие с общия стил на сайта и, според разпространеното тогава мислене, символът щял да изглежда „фин и ненатрапчив“. „Но никой не го ползвал“, казва Харис. „А след това го сменили с червен и, разбира се, всички започнали да го ползват“.
Този червен символ днес е навсякъде. Когато потребителите на смартфони поглеждат към устройствата си, десетки или стотици пъти на ден, те са конфронтирани с малки червени точици редом с апликациите, настояващи върху тях да бъде почукано. „Червеното е пусков цвят“, казва Харис. „Ето защо той се използва като алармен сигнал“.
Най-изкусителните дизайнерски решения, обяснява Харис, експлоатират същата психологическа податливост, която прави от хазарта толкова пристрастяващ: разнообразни възнаграждения. Когато почукаме върху онези апликации с червени символи, ние не знаем предварително дали ще открием интересен имейл, лавина от „лайкове“ или просто нищо. Именно възможността за разочарование ги прави толкова пристрастяващи.
Това обяснява и един друг известен феномен: как механизмът за обновяване на потока чрез теглене с пръст надолу бързо се е превърнал в един от най-разпространените и пристрастяващи дизайни в модерните технологии. „Всеки път когато теглите с пръст по екрана надолу, ефектът е като от ротативна машина“, казва Харис. „Не знаете какво ви очаква. Понякога е красива снимка. Друг път – просто реклама“.
- ••
Дизайнерът, който е създал механизма за обновяване чрез теглене, използван за пръв път в Туитър, е Лорън Брихтър, широко известен сред програмистката общност заради елегантните си и интуитивни решения.
Днес на 32, Брихтър казва, че никога не е възнамерявал да създава пристрастяващ дизайн – но не оспорва сравнението с ротативна машина. „Съгласен съм сто процента“, казва той. „Имам две деца и съжалявам за всяка минута, в която не им обръщам внимание, защото телефонът ме е засмукал в себе си“.
Брихтър създава тази опция през 2009 за Туийти, собствената си фирма, най-вече защото не успява да намери място за поставяне на бутон „Обновяване“ в апликацията си. Дърпането с пръст надолу по онова време не изглеждало като нищо повече от „хубавичък и умен“ изход. Туитър купува фирмата му на следващата година, с което интегрира опцията в собствената си телефонна апликация.
Оттогава насам това решение е една от най-широко възприетите черти на всички апликации. Тегленето надолу днес вече е за милиони хора нещо също толкова интуитивно, колкото и почесването.
Брихтър казва, че е удивен от дълголетието на собственото си хрумване. Във времена на технологии за автоматично разпращане [push notification technology], апликациите могат да обновяват съдържанието сами, без каквато и да е потребителска намеса. „Тази идея можеше лесно да бъде изпратена на боклука“, казва той. Но вместо това тя изглежда е оставена, защото обслужва чисто психологическа потребност: в края на краищата, ротативните машини щяха да бъдат далеч по-малко ефективни, ако играещите не биха дърпали лоста сами. Брихтър предпочита едно друго сравнение: неговата идея е нещо като ненужното „затворете вратата“ копче, което се среща в много асансьори, които и без това затварят вратите автоматично. „Хората просто го натискат“.
Всичко това кара Брихтър, който междувременно е оставил дизайнерската си работа на заден план, докато се занимава със строежа на новия си дом в Ню Джърси, да поставя под въпрос собственото си технологическо наследство. „Прекарах множество часове и седмици, та дори месеци и години, в размисли дали наистина някое от нещата, които съм правил, е имало положително въздействие върху обществото или човечеството изобщо“, казва той. Блокирал е някои уебсайтове, изключил е автоматичните съобщения, ограничил е употребата на апликацията Телеграм, за да обменя съобщения единствено със жена си и двама най-близки приятели, и се опитва да се освободи от Туитър. „Все още пилея време с него“, признава той, „просто чета тъпи новини, които и без това вече зная“. Зарежда телефона си в кухнята, като го включва в контакта в седем вечерта и не го докосва до следващата сутрин.
„Смартфоните са полезни инструменти“, казва той. „Но са пристрастяващи. Тегленето с пръст е пристрастяващо. Това не са хубави неща. Когато работех върху тях още не бях достатъчно зрял, за да мога да размислям [върху въздействието им]. Не казвам ,че вече съм зрял, но съм поне малко по-зрял и съжалявам за негативните последствия“.
Но не всички хора, работещи в тази област, са измъчвани от чувство за вина. Двамата изобретатели, вписани в патента на Епъл за „управляване на връзки и изобразяване на символи върху екрана [на телефона]“ са Джъстин Сантамария и Крис Марселино. И двамата са били в ранните си двадесет години когато са били наети от Епъл да работят по Айфона. Като инженери те са работили върху технологиите за автоматично известяване, въведени през 2009, с чиято помощ се осъществяват известия в реално време и обновявания на информацията от стотици хиляди апликации, създавани от други фирми. Това е революционна промяна, предоставяща инфраструктурата за толкова много преживявания, оформящи ежедневието ни – от поръчването на такси чрез Убер до телефонирането чрез Скайп, до получаването на регулярни новини.
Но технологиите за известяване правят възможни и стотици нежелани прекъсвания в милиони човешки животи, с което се увеличава надпреварата при търсенето на внимание. Сантамария, днес на 36, който в момента управлява собствена фирма, след кратък престой в Airbnb като шеф на екипа, работещ върху тяхната мобилна апликация, казва, че технологията, която е създал в Епъл, не е „сама по себе си нещо добро или зло“. „Това е по-голяма дискусия за цялото общество“, казва той. „ОК ли е да изключвам телефона си когато излизам от работа? ОК ли е, ако не ви отговарям веднага? ОК ли е ако не „лайквам“ всяко нещо, което преминава по екрана ми в Инстаграм?“
Бившият му колега Марселино е съгласен с това. „Честно казано, никога не съм живял с мисълта: хайде сега да зарибяваме хората“, казва той. „Всичко се въртеше около положителни неща: тези апликации свързват хората, те имат толкова много полезни употреби – футболната лига ти казва кога е свършил мачът, WhatsApp ти праща безплатно съобщение от члена на семейството, който е в Иран и няма безплатна връзка“.
Преди няколко години Марселино, днес на 33, е напуснал Района на залива[1] и днес е във финалната фаза на новото си образование като неврохирург. Той подчертава, че не е експерт в областта на зависимостите, но казва, че е научил достатъчно чрез медицинското си образование, за да знае, че технологиите могат да засягат същите нервни центрове като хазартът и употребата на наркотици. „Това са същите съединения, които карат хората да търсят [наслаждение в] неща като храна, удобство, топлина или секс“, казва той.
Всичко това според него е поведение, основаващо се на възнаграждения, които активират допаминовите вериги в мозъка. Понякога той се улавя, че щрака върху червените символи до апликациите „за да ги накара да се махнат“, но е раздвоен по въпроса за етиката при използването на човешките слабости. „Не е нещо зло само по себе си да желаете хората да се връщат отново към вашите продукти“, казва той. „Това е капитализъм“.
Това, може би, е проблемът. Роджър Макнами, капиталов инвеститор, който е спечелил огромни суми чрез инвестиции в Гугъл и Фейсбук, днес е разочарован и от двете компании и смята, че мисиите от ранните им дни са били изкривени от богатствата, които те са натрупали чрез рекламите.
Той счита появата на смартфона за повратна точка, която е повишила неимоверно залозите при надпреварата за човешкото внимание. „Фейсбук и Гугъл твърдят с право, че дават на потребителите си онова, което самите те желаят“, казва Макнами. „Но същото може да се каже за производителите на цигари и дилърите на дрога“.
Това би било много странно изказване за който и да е от ранните инвеститори в най-печелившите гиганти от Силициевата долина. Но Макнами, на 61, е нещо повече от късоглед човек на парите. Бивш съветник на Марк Зукърбърг, преди десет години Макнами е запознал шефа на Фейсбук с близката си позната Шерил Сандбърг, по онова време мениджърка в Гугъл, отговорна за рекламните действия на фирмата. Както е добре известно, Сандбърг става главен изпълнителен директор на Фейсбук, след което превръща социалната мрежа в още един рекламен гигант.
Макнами подбира думите си внимателно. „Хората, които управляват Фейсбук и Гугъл, са добри хора, чиито добронамерени стратегии са довели до ужасяващи непредвидени последствия“, казва той. „Проблемът е, че компаниите не могат да направят нищо, за да поправят щетите, ако не се откажат от сегашните си рекламни модели“.
Но как могат Гугъл и Фейсбук да бъдат принудени да се откажат от бизнес-моделите, които са ги превърнали в две от най-печелившите компании на планетата?
Макнами вярва, че компаниите, в които той е инвестирал, трябва да бъдат подложени на по-голяма регулация, включваща нови анти-монополни правила. Във Вашингтон е налице нарастващо желание, и от двете страни на политическия спектър, да се контролира Силициевата долина. Но Макнами се безпокои от мисълта, че гигантите, чието изграждане е подпомогнал сам, са може би вече прекалено големи, за да могат да бъдат контролирани. „Европейският съюз наскоро глоби Гугъл с 2,42 милиарда за нарушаване на анти-монополните закони, но акционерите само свиха рамене“, казва той.
Розънстийн, един от създателите на „лайковете“ във Фейсбук, е на мнение, че може би държавата трябва да упражни регулация във връзка с „психологически манипулативна реклама“. Моралното съдържание според него е същото както при действията срещу производителите на изкопаеми горива или цигари. „Ако единственото, което ни интересува, е увеличаването на печалбите“, казва той, „то много бързо ще стигнем до някаква дистопия“.
- ••
Джеймс Уилямс също не счита, че приказките за дистопия са преувеличени. Бившият стратег на Гугъл, който е изградил системата за измерване, на която се основава глобалният рекламен бизнес на фирмата, разполага с уникален поглед върху тази индустрия, която описва като „най-голямата, най-стандартизирана и най-централизирана форма на контрол над вниманието в човешката история“.
Уилямс, на 35, е напуснал Гугъл миналата година и в момента е по средата на докторската си дисертация в Оксфордския университет, изследваща етиката на манипулативния дизайн [persuasive design]. Това е пътешествие, което го е довело до въпроса дали демокрацията може да оцелее в новата технологическа епоха.
Той казва, че просветлението му е дошло преди няколко години, когато е забелязал, че е обграден от технологии, които му пречат да се концентрира върху нещата, с които би искал да се занимава интензивно. „Това беше един вид индивидуално, екзистенциално осъзнаване: какво всъщност се случва?“, казва той. „Не се ли очаква от технологиите да вършат точно обратното на всичко това?“
Това неудобство било подсилено от един друг момент, когато по време на работа хвърлил поглед върху разноцветните дисплеи, показващи каква част от човешкото внимание компанията управлява, за целите на рекламодателите. „И тогава разбрах: това са буквално един милион души, които ние просто сме тласнали или убедили да вършат именно това нещо, и което инак не биха направили“, припомня си той.
Впуснал се в няколко години на независими изследвания, голяма част от тях провеждани докато работел на непълно работно време за Гугъл. След около 18 месеца видял бележката на Харис. Двамата станали приятели, опитващи се да прокарат промени [във фирмената култура] отвътре.
Уилямс и Харис напуснали Гугъл приблизително по едно и също време и основали заедно група за гражданска активност на име Добре прекарано време [Time Well Spent], която се опитва да насърчи общественото мнение да настоява за промени в начините, по които големите компании гледат на дизайна [на продуктите си]. За Уилямс е трудно да се разбере защо този въпрос не е „на първа страница във всеки вестник, всеки ден“.
„Осемдесет и седем процента от хората се събуждат и си лягат със смартфоните си“, казва той. Днес целият свят разполага с нова призма, през която да разбира политиката, и Уилямс се безпокои от мисълта, че последиците от това са гигантски.
Същите сили, които карат технологическите фирми да пристрастяват потребителите си с помощта на трикове в дизайна, ги насърчават и да представят света по начини, принуждаващи импулсивно, неудържимо гледане. „Икономиката на вниманието насърчава оформлението на технологии, които впримчват вниманието ни“, казва той. „Правейки това, те поставят импулсите ни по високо от [съзнателните ни] намерения“.
А това означава, че сензационното се поставя на по-високо място от нюансираното, че се отправят призиви най-вече към емоциите, гнева и яростта ни. Новинарските медии работят все повече в услуга на технологическите фирми, добавя Уилямс, а значи трябва да играят според правилата ма икономиката на вниманието, да „сензационализират, примамват и развличат, за да могат да оцелеят“.
След поразителната изборна победа на Доналд Тръмп мнозина наблюдатели побързаха да поставят на фокус ролята на така наречените „фалшиви новини“ във Фейсбук, руските автоматизирани Туитър-роботи или целенасочените опити за манипулиране на избирателните предпочитания, извършвани с помощта на фирми за обработване на масивни обеми от данни като например Cambridge Analytica. Но според Уилямс тези фактори са само симптоми на един далеч по-дълбок проблем.
Онези, които се опитват да използват Интернет за промяна на общественото мнение са не просто сенчести или зли актьори на обществената сцена. Самата икономика на вниманието е изградена по такъв начин, че да насърчава явления като Тръмп, който е майстор на сграбчването и поддържането на вниманието както у поддръжниците, така и у критиците си, често чрез експлоатиране на гнева и яростта им.
Уилямс е правил твърденията си още преди избора на президент. В блогова статия, публикувана един месец преди изборите в САЩ, той е надигнал тревога по въпрос, който според него е „с далеч по-големи последици“ от това дали Тръмп ще влезе в Белия дом. Кампанията на тогавашната звезда на реалити-телевизията, казва той, е отбелязала маркер, при който „новата, дигитално свръх-натоварена динамика на икономиката на вниманието най-после прекрачи определена граница и започна да става осезаема и в политическата област“.
Уилямс вижда развитието на подобна динамика още месеци преди това, по време на Брекзит-кампанията, когато икономиката на вниманието му е изглеждала склонна да подкрепя емоционалната, базираща се на идентичностна политика[2] кампания в полза на напускането на Европейския съюз. Той подчертава, че тези динамики в никакъв случай не се ограничават единствено до сферата на политическата десница: те играят напълно определена роля и при инак необяснимата популярност на левичарски политици като Бърни Сандърс или Джереми Корбин, както и при честите изблици на възмущение в Интерент по въпроси, които предизвикват ярост сред прогресивните[3].
Всичко това, казва Уилямс, не само изкривява начините, по които ние виждаме политиката, но и в хода на времето може да промени начините, по които мислим, като ни направи по-малко рационални и много по-импулсивни. „Започнали сме вече да привикваме към един постоянен когнитивен стил на кавгаджийство [outrage], чрез интернализиране динамиката на медиума[4]“, казва той.
Именно на този политически фон Уилямс твърди, че обществената фиксация върху държавата-надзорник [surveillance state], описана най-добре от Джордж Оруел, може и да се окаже погрешна. Всъщност един друг английски писател-антиутопист, Олдъс Хъксли, е онзи, който е направил далеч по-прозорливото предсказание. [Както е известно, в романа си „Прекрасният нов свят“] той предупреждава, че принудата в оруелов стил е по-малка заплаха за демокрацията в сравнение с психологическата манипулация и „почти неограничения човешки апетит за все по-нови дразнения“.
След последните американски избори Уилямс е изследвал и едно друго измерение на днешния прекрасен свят. Ако икономиката на вниманието подкопава способността ни да запомняме, да размисляме, да вземаме самостоятелни решения – способности, които са от решаващо значение за самоуправлението ни – то каква надежда остава за самата демокрация?
„Динамиката на икономиката на вниманието е структурно предназначена да подкопава човешката воля“, казва той. „Ако политиката е израз на нашата човешка воля, на индивидуално и колективно ниво, то икономиката на вниманието директно подкопава основанията, върху които почива демокрацията“.
Ако Епъл, Фейсбук, Гугъл, Туитър, Инстаграм и Снапчат постепенно подкопават способността да контролираме собствените си умове, питам се дали не би могло да се стигне до точка, при която демокрацията вече не функционира?
„И ще бъдем ли в състояние да я разпознаем, ако и когато това се случи?“, отговаря Уилямс. „И ако не можем, то как можем да сме сигурни, че това вече не се е случило?“
[1] Общоприетото название на района, в който е разположен Сан Франсиско и околните населени места. Бел. пр.
[2] Тоест такава, при която по-ранните, традиционни политически разделения и противопоставяния от типа „ляво – дясно“, например, днес вече отстъпват пред нови такива, основаващи се изключително на личните идентичности на участниците в политическия процес – обикновено от национално или расово-културно, а не класово естество. Бел. пр.
[3] Под „прогресивни“ в утвърдения политически лексикон от англоезичния свят се разбират хората с либерални, но не радикални убеждения. Както става ясно от този текст, те също започват да се радикализират все повече под влияние на новата икономика на вниманието. Бел. пр.
[4] Тоест, най-просто казано, чрез възприемане като нещо напълно естествено и може би дори неизбежно, на кавгаджийския стил, в който най-вече се провежда общуването и комуникацията в Интернет. Бел. пр.
