От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 02 Miroslav Hroch

 

Вместо увод

Настоящият текст представя на българската публика една от най-важните студии в областта на теоретичното изследване на национализма. Мирослав Хрох, един от малкото източноевропейски изследователи на проблема, общопризнати в световен мащаб, представя тук в обобщен вид основните положения на собствената си концепция за възникването на национализма в Европа. Важно е да се отбележи, че Хрох е може би единственият учен от световно ниво, който представя убедителна и в огромна степен съвпадаща с развоя на историческите събития концепция за възникването на централно- и източноевропейските национализми, като дори обръща специално внимание на България, която според него е „специален случай“. Предназначена най-вече за специалисти и експерти в областта на социалните науки и историографията, студията въпреки това може да бъде четена и от по-широка аудитория, което е и основанието тя да бъде представяна в неспециализирано издание от рода на „Либерален преглед“.

С надежда този превод да допринесе за по-нататъшното развитие на българската наука: приятно четене!

 

Празнини, разкривани от този модел

Собствените ми сравнителни изследвания са фокусирани предимно върху съвкупността от социални констелации, оформящи се през фаза В от националните движения в Европа от деветнадесети век. Засега няма аналогични студии върху фаза С.[1] Тук също има наложителна необходимост от сравнителен анализ – не само на социалните групи, които биват мобилизирани щом само националната програма придобие масова привлекателност, но също и на сравнителната важност на трите различни компонента в собствения ѝ дневен ред. Не съществува някаква единствена идеална комбинация от тях. Онова, което трябва да обясним са взаимовръзките между културните, политически и социални аспирации в националните програми от онова време, както и вътрешната структура на всяка поотделно, плюс специфичните искания, които произлизат от тях. Вече знаем, че те могат да варират силно. Освен това, щом само политическите искания придобият значимост в националната програма, самото движение по неизбежност се превръща в бойно поле за постигане на власт, не само в борбата срещу управляващата нация, но и вътре в ръководството на самото национално движение. При тези условия ръководствата на националните движения обикновено преминават от ръцете на интелектуалците към професионалните прослойки в по-широк смисъл.

Друга важна област за сравнителни изследвания е създаването на социални портрети на водещите патриоти – преди всичко на националните интелигенции в региона. Някои предварителни сравнения, правени от мен (обхващащи чешки, полски, словашки и германски интелектуалци), подсказват, че са налице неизползвани досега възможности за интерпретации на националните стереотипи, политическата култура и социалните усещания на патриотите. Поразителните различия между социалните произходи на германските и чешки интелигенции от онова време хвърлят нова светлина върху националните движения при всяка от двете групи в Бохемия.[2] Но освен това трябва да отбележим, че е извършвана само малко работа [по изследвания] върху онези интелектуалци, които поради образованието и етничността си биха могли да участват в националните движения, но не са го правили. Ние трябва да знаем повече и за тези национално незаинтересовани или асимилирани интелигенции.

Една последна и съществена празнота в съвременните изследвания на националните движения от деветнадесети век може да изглежда неочаквана. Върху историческите легенди и истории от някакво измислено минало, разпространявани от тогавашните патриоти, вече се е изливала немалко ирония.[3] Но в действителност ние не знаем особено много за реалната роля на историята при възникването и растежа на националните движения. Защото, разбира се, е съществувал и реален фонд от исторически опит, от който много от тях са черпели – [например] всички материали, натрупани по време на първата, предмодерна фаза от процеса на национално изграждане; освен това е имало различни форми, под които впоследствие те са намирали отражение в съзнанието на недоминантната етническа група. В типичния случай видът историческа мисъл, възникваща в началото на националното движение е бил много различен от онзи, който се е развивал към неговия край. Тук може да се очаква, че сравненията между Западна и Източна Европа, между управляващите и управляваните нации, ще се окажат доста поучителни. Разглеждането едни до други на германските и чешки исторически романи от този период, което направих напоследък, предлага подсказващи резултати: докато по-голямата част от първите избират героите си от средите на (основно прусашките) управници и аристократи, същият социален слой е само рядко представян при вторите.[4]


Small Ad GF 1

„Новите национализми“ преповтарят старите

До каква степен моделът, очертан дотук (основаващ се на изследвания на националните движения от деветнадесети век) може да ни помогне да разберем „новите национализми“ от Централна и Източна Европа днес? Обичайното гледище, че днешната шумотевица е резултат от дълго потискани при комунизма ирационални сили – „дълбоко замразени“, както се казва – които днес се намират в повторен подем, след пауза от петдесет години, е очевидно повърхностно. Една такава концепция е екстравагантна и се намира по-близо до света на приказките, отколкото онзи на историческите процеси. Много по-правдоподобно е да се разглеждат силите, оформящи Централна и Източна Европа през последното десетилетие като „нови национални движения“, чиито цели предлагат много аналогии с онези от деветнадесети век, както и някои значителни различия.

Най-поразителната прилика между двете се изразява в настоящото възпроизвеждане на същия триптих от аспирации, които съставят типичната национална програма от преди сто години. Специфичните цели, които се преследват днес, са разбира се не идентични с онези от по-ранните национални движения, но общата насока е много сродна. За пореден път езиковите и културни изисквания излизат на преден план с голяма сила – най-вече, разбира се, на териториите на бившия Съветски съюз. Там официалната политика никога не е потискала местните езици по начина, по който често го е правило царисткото управление – на практика тя е подпомогнала тяхното насърчаване през междувоенния период, когато украинските, белоруски, кавказки и централноазиатски местни езици са се превръщали в езици на училищното образование и повечето издания. Но в западните земи, придобити след войната, такива политики не са били прокарвани и руският език е бил все по-силно налаган като официален език на обществения живот. Оттук и важността на езиковите въпроси днес в тази зона, където Естония обявява, че знанието на нейния език е условие за получаване на граждански права, а Молдавия отново въвежда използването на латинска азбука. В страните, намиращи се на запад от Буг и Днестър, езиковите искания са по-малко видими. Но тук също сред първите признаци на разпадането на Югославия се намираше кампанията за отделянето на хърватския като напълно самостоятелен и различен от сръбския език, през седемдесетте и осемдесетте години; по подобен начин Институтът за словашка литература (Matica) полагаше пътя към националната независимост на Словакия с настоятелни езикови аргументи.

Ако важността на езиковия компонент днес варира между различните региони, то политическият аргумент е централен при всички случаи. И двете основни цели, формулирани тук, си имат свои собствени паралели в миналото. От една страна, призивът към демокрация отговаря на искането за граждански права от програмата на „класическите“ движения. От друга страна, желанието за пълна независимост припомня напора за етническа автономия от деветнадесети век. В повечето случаи, ако не и при всички (Словения, Хърватска или Словакия), предвоенният опит на независима държавност предоставя решаващия модел. Към 1992 политическата независимост беше вече напълно утвърдена в по-голямата част от Източно-централна Европа, докато в бившия Съветски съюз съставните републики днес са поне юридически суверенни държави. При тези условия енергиите вече се пренасочват в посоките, поемани в резултат на спечелената независимост – тоест въпросите за политиките към външните съседи и вътрешните малцинства.

Накрая, новите национални движения предлагат социална програма от специфичен вид, при условия на (обикновено много бърза) смяна на управляващите класи. Водачите на тези движения се стремят към много специфична задача: да довършат оформянето на социалната структура на нацията чрез създаване на капиталистическа класа, съответстваща на онази в западните държави, и в която самите те ще заемат значителна позиция. Тук също формалните прилики с миналото са впечатляващи.

Отвъд тях обаче се намира и поредица от допълнителни значителни прилики. През деветнадесети век преходът към фаза В се е случвал във времена, в които старият режим и неговият социален ред са се намирали на ръба на разпадането. И докато традиционните връзки отслабват или се разпадат, необходимостта от нова колективна идентичност събира заедно хора от различни социални класи, а по-късно и политически течения, в едно национално движение. По същия начин днес, след колапса на комунистическото управление, познатите връзки се разпадат, оставяйки след себе си всеобщи страхове и несигурности, сред които националната идея поема ролята на колективна интеграция. При условия на изострен стрес хората обикновено са склонни да надценяват защитния комфорт на собствената си национална група.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Идентификацията с националната група от своя страна включва, както го е правела и през миналия век, конструирането на някакъв персонализиран образ на нацията. Славното минало на така персонализираната идея започва да се изживява като част от индивидуалната памет на всеки гражданин, а нейните поражения – като провали, които все още го/я засягат. Един от резултатите от тази персонализация е, че хората ще разглеждат своята нация – тоест самите себе си – като единно тяло в повече от някакъв просто метафоричен смисъл. Ако на някаква, дори и малка част от нацията, се случи нещастие, то може да бъде почувствано чрез него [персонализираното тяло], а ако някой клон на етническата група – дори и когато става дума за хора, живеещи далеч от „майката-нация“ – е заплашен с етническа асимилация, то членовете на персонализираната нация могат да схващат това като ампутация на националното тяло.

Персонализираното национално тяло се нуждае, разбира се – както и през деветнадесети век – от собствено, определено пространство. Днес, както и тогава, претенциите за такова пространство обикновено се базират на позовавания на два различни вида критерии, чиято взаимовръзка често е силно спорна. От една страна това е принципът за площ, определена от етническата хомогенност на населението си, като обща езиково-културна група. От друга страна това е идеята за историческа територия със собствени традиционни граници, които често включват други етнически групи със статус на малцинства. През деветнадесети век вторият критерий придобива особена важност за така наречените „исторически нации“. Така например чехите са считали всички земи вътре в границите на Бохемия и Моравия за свое национално тяло; хърватите са разглеждали и трите части на своето средновековно кралство като собственост; литовците са считали полско-еврейския град Вилнюс за своя истинска столица. В наши дни този начин на мислене е дори още по-широкоразпространен, тъй като освен нациите, които са били считани за „исторически“ през деветнадесети век, сега има и други, които са придобили съответния вид история преди Втората световна война – когато естонците и латвийците са получили независими държави, или дори по време на войната, когато словаците и хърватите са си осигурили протекторати под нацистка закрила. При тези условия водачите на новите национални движения отново са склонни да обявяват държавните граници за национални и да третират етническите малцинства на „своя“ територия като външни тела, чиято идентичност може да бъде пренебрегвана или членовете им – прогонвани. Психо-географията отново играе важна роля в Европа, докато децата в началните училища постоянно изучават официални карти на страните си.[5]

Етно-езикови изисквания и проблеми на „понижаването“

Но защо, може да се попита, етническите и езикови аргументи толкова често придобиват основна важност в програмите на много от новите национални движения в Централна и Източна Европа – при това точно по време, когато Западният свят се опитва да каже сбогом на етничността като организационен принцип на икономическия живот? Опитът на класическите национални движения от региона подсказва едно възможно обяснение.[6] Когато тяхната агитация е започнала за пръв път през деветнадесети век, членовете на недоминантната етническа група не са имали никакво политическо образование, нито пък опит в областта на публичните действия в едно гражданско общество. Призивите за някакъв политически дискурс върху гражданските или човешки права едва ли са могли да бъдат ефективни при такива условия. За един чешки или естонски селянин „свободата“ е означавала отмяната на феодалното бреме и възможност да ползва собствената си обработваема земя без допълнителни пречки, а не парламентарен режим. [При такива условия] реалността на общия език и обичаи може да бъде схваната много по-лесно от абстрактните понятия на конституционната свобода. Днес, по сравнително аналогичен начин, след петдесет години на диктаторско управление, образованието по въпросите на гражданското общество липсва до голяма степен, а езиковите и културни апели отново могат да служат като заместители на ясно формулираните политически искания – можем да видим това в бившите републики на Югославия, в Румъния, при Балтийските страни. Това може да се случи на практика дори и там, където официалният дискурс инак кънти от речи за демокрация и граждански права.

Езиковите и етнически искания разбира се не притежават една и съща важност навсякъде. Но в много от републиките на бившия Съветски съюз, например, езикът на доминантната нация често си е оставал символ на политическо потисничество, каквато и да е била формалната позиция на основния местен език. През деветнадесети век голяма част от борбите, водени от националните движения срещу германоезичната бюрокрация на Хабсбургската империя, руската бюрокрация на Романовската империя или официалността на Османската, се е въртяла около езикови въпроси. Днес също езикът на която и да е малка нация, бореща се за независимостта си, автоматично се разглежда като език на свободата. Под въпрос тук се намират повече от неща като престиж и символика. Нежеланието на членовете на доминантната нация да приемат реално езиково равенство винаги е поставяло недоминантната етническа група в положение на материално неравенство. Германо- и унгарско-езичните жители на Двойната [Хабсбургска] монархия са отказвали да изучават или ползват езиците на други етнически групи, живеещи на „тяхна“ територия. По-късно, с разпадането на империята и появата на нови независими държави през 1918-19, много от тях отново не са желаели да приемат преобладаването на език на малките – но сега вече доминантни – нации, под чието управление вече са живеели: чехи, румънци, поляци и други. Това е била експлозивна ситуация, чиито последствия стават фатални при възхода на Третия райх в Германия. В наши дни се случва подобен процес на „понижаване“, при който особено руснаците в околните на Русия републики се превръщат в малцинства в независимите страни, намиращи се в процес на изграждане от националните движения. Историческите паралели между позицията на Volksdeutsche [германци, живеещи извън територията на третия райх, бел. пр.] и онази на – така да се каже – новите „Volksrussen“ са поразителни и обезпокояващи.

Особености на посткомунистическата конюнктура

Какво да кажем за ролята на национално-релевантните социални конфликти при съвременните условия? Теоретично бихме могли да предположим, че те не би трябвало да възникват там, където сблъсъците на интереси могат да получат директен политически или социален израз. Но, макар че познанията ни тук си остават доста ограничени, вече е ясно, че някои такива конфликти придобиват национална изостреност. Случаите, при които местната интелигенция се изправя пред номенклатурен елит с друг етнически произход, и който отказва да научи местния език – парадигматичната балтийска ситуация – са най-разпространените в това отношение. Всъщност болшинството от социалните конфликти, които са национално-релевантни днес, са много различни от класическата ситуация от деветнадесети век и предоставят свидетелства за дълбоките различия между социалните структури в Централна и Източна Европа в наши дни и в миналото.

Защото настоящата ситуация в региона е в много отношения уникална в европейската история. Старият строй, основаващ се на планова икономика и управление на номенклатурата, изчезна внезапно, оставяйки след себе си политически и социален вакуум. При тези условия водещите позиции в обществото бързо се заемат от нови елити, образовани при стария режим, но сега вече водещи националното движение. Образованите прослойки от недоминантните етнически групи са се стремили към подобни цели през деветнадесети век, но е трябвало да се борят с утвърдените елити на управляващата нация за всяка позиция, а освен това задължително условие за постигане на успех е било приемането на традиционните форми на живот, морални кодекси и правила на играта, наложени от по-високостоящата класа. Днес, напротив, вертикалната социална мобилност до най-високите нива на богатство и власт, вече не е свързано с никакви традиционни употреби и често изглежда просто като резултат от индивидуални или национални егоизми. Вакуумът на върха на обществото дава възможности за много бързи кариери, в резултат на което започва да се оформя нова управляваща класа, набирана от три основни потока [на кандидати] – нови политици (някои от тях бивши дисиденти), ветерани-бюрократи (по-ловките мениджъри от сферата на старата командна икономика) и новопоявяващи се предприемачи (понякога с много съмнителни източници на капитал). Борбата за позиции и привилегии вътре в и между отделните групи засега поражда най-интензивните конфликти на интереси в посткомунистическото общество. А там, където на една и съща територия живеят членове на различни етнически групи, се пораждат най-големите напрежения от национално-релевантен характер в наши дни.

Опасностите и рисковете в тази ситуация са значително увеличени от друго значително различие между днешната и някогашната ситуация. През деветнадесети век национално-релевантните конфликти на интереси обикновено са се пораждали в резултат на процеси на икономически растеж и социални подобрения – конфликтите са били [най-често] между традиционни занаятчии и модернизиращи индустриалци, между дребни селяни и едри земевладелци, между скромни предприемачи и едри банкери, в борба за получаване на по-големи парчета от все по-увеличаващата се икономическа торта. Днес обаче конфликтите от този род се развиват най-често на фона на икономическа депресия и упадък, при което тортата само се смалява. Едва ли е за учудване, че при тези условия диапазонът на конфликтите вътре в националното движение е значително по-широк от онзи в миналото. Един резултат от това е, че широкият спектър от политически позиции, представяни от програмите или дори (истински) „националистическите“ днешни партии (които могат да се различават много по методи и цели), прави много по-трудно да се говори за някаква единна национална програма. В същото време качествено по-високото ниво на социална комуникация, осигурявано от модерните електронни медии, позволява много по-бързото превръщане на националната агитация в масова емоция. Възможностите за манипулация на масите и изобретяване на национални интереси там, където всъщност те не съществуват, стават по-големи. Контролът над масовите медии в Централна и Източна Европа е жизнено важен залог в борбата за власт, тъй като тяхното използване предоставя на контролиращите извънредна власт. В това отношение ние все още нямаме реална представа за пълните последствия.

Налице е обаче и още една разлика в настоящата конюнктура, която може би работи като противовес [на горното]. През деветнадесети век националните движения и процесът на национално изграждане са нещо обичайно навсякъде в Европа. Новите национални движения от Централна и Източна Европа, напротив, се появяват на сцената във време, в което идеята за европейската интеграция се е превърнала в историческа реалност в западната част от континента. Формата, която тя може да придобие, си остава разбира се силно оспорвана, тъй като за конституционното бъдеще на Европейския съюз се води борба между две противоположни тенденции – едната от тях опитваща се да направи от Европа континент на [равноправни] граждани без значение каква е етничността им, а другата придържаща се към разбирането за традиционните етнически идентичности и стремяща се към конструиране на Европа като обединение на отделни национални държави. Какъвто и да е резултатът от този конфликт, не може да се игнорира факта, че лидерите на всички нови национални движения от бившите комунистически страни обявяват желанието си да навлязат в полето на една обединена Европа. В това отношение можем да говорим за два (субективно) допълващи се процеса на групова идентификация в Централна и Източна Европа: [от една страна] националният, основаващ се на историческия опит на различните етнически групи от региона и подхранващ конфликтите, споменати по-горе, и [от друга страна], европейският, отразяващ нови хоризонти и надежди. Ако бихме приложили понятията на нашата периодизация на класическите национални движения към самия процес на европейска интеграция, то без съмнение бихме открили една успешна втора степен на фазата B в Западна Европа, докато в Централна и Източна Европа се открива едва началото на същата фаза – където при всички случаи е важно да се прави разграничение между опортюнистическите декларации за привързаност към европейските идеали и културните или политически стремежи към тях.

Изгледи за катастрофа?

Какво е най-вероятното въздействие, което новите национални движения в бившите комунистически страни ще окажат върху континента като цяло? Трагичните процеси, които се развиват в онова, което само до вчера беше Югославия, правят опасностите, свързани с настоящата конюнктура, достатъчно очевидни. Безкомпромисната концентрация върху етническите атрибути на нацията бързо води до националистически политики в истинския смисъл на думата. Щом само веднъж тази динамика бъде пусната в ход, моралните или хуманистични апели обикновено се оказват напразни – не поради липса на талант сред хората, които ги отправят, а защото, щом само тези нови национални движения придобият масов характер, те не могат нито да бъдат променени чрез рационални аргументи, нито потиснати чрез политическа сила (която дори може да предизвика радикализацията им), както показва опитът с техните предшественици. До каква степен може да се говори, че те застрашават не само европейската интеграция, но и стабилността в Европа?

Всички знаем, че най-катастрофалната последица от класическите национални движения в региона е била тяхната роля при ускоряването на Първата световна война. Днес критиците на „новия национализъм“ в Централна и Източна Европа предупреждават срещу опасността от повторение на тази фатална последователност. Онова, което те обаче забравят е, че всъщност войната е била причинена от националистическите политики на Великите сили – конфликтите между малките държави и техните националистически политици не са били нищо повече от подпалки, използвани от тези сили. Съвременният „етнонационализъм“ е феномен предимно на малки етнически групи или нации, които са далеч от това да разполагат с каквато и да е международна тежест. Конфликтите, които те пораждат, действително са фактори на регионална нестабилност, но те не заплашват мира в Европа по същия начин, по който са го правили в началото на миналия век – или поне няма да го правят докато някоя от големите сили не се опита да се възползва от тях. В настоящия момент вероятността за нещо такова изглежда сравнително ниска, тъй като всички основни европейски сили освен Русия са обединени вътре в Европейския съюз. Въпреки това би било неразумно да се изключва напълно възможността отделни политици или партии от водещите западни страни да се възползват от някои от новите национални движения за разширяване на собствената си сфера на влияние. Германските инициативи в Словения и Словакия вече бяха интерпретирани от някои наблюдатели по такъв начин. Разбира се, над региона витае и още един проблем, който напомня по-скоро за междувоенния период, отколкото за деветнадесети век. Това е [проблема за] положението на малцинствата в посткомунистическите страни. Тези малцинства са от два вида. Първият обхваща етнически групи, живеещи в сравнително компактни райони вътре в държава, доминирана от друга нация, и които принадлежат към нация, намираща се от другата страна на границата. Такива са например унгарците в Словакия или Трансилвания, сърбите в Хърватска, поляците в Моравия, руснаците в Естония, албанците в Косово. Вторият обхваща етнически населения, разпръснати в държава, която не е собствено тяхна, като словаците или германците в Унгария, румънците в Сърбия, турците в Македония, циганите навсякъде. При всеки от двата случая могат да възникнат малцинствени движения, подобни по форма на националните, но с ключовата разлика, че те не могат да се надяват да постигнат [изграждането на] независима национална държава. Най-големите възможни цели на такива движения могат да бъдат политическа автономия или преразглеждане на границите. Но такива цели, разбира се, могат понякога да бъдат далеч по-експлозивни отколкото целите на самите национални движения.

В заключение можем да си зададем въпроса: на базата на знанието ни за класическите национални движения от Европа през деветнадесети век, кое точно в динамиката на новите движения може да се счита за променимо и кое – не? Основната предпоставка за всички национални движения – вчерашни и днешни – е дълбока криза на стария ред, разпадане на неговата легитимност, а също и на ценностите и чувствата, които са го поддържали. В случая с днешните движения тази криза е комбинирана с икономическа депресия и заплаха от широко разпространен социален упадък, което поражда все по-увеличаващ се, масов стрес. Но и през двата периода е налице и един трети, ключов елемент от ситуацията – ниско ниво на политическа култура и опит сред широкото мнозинство от населението. Съвпадането на тези три условия – обществена криза, икономическа рецесия и политическа неопитност – е нещо действително присъщо за настоящата конюнктура, особено когато въздействията ѝ са многократно усилени от голямото увеличение на плътността и скоростта на социалната комуникация. Щом само властващият ред – абсолютизъм или комунизъм – мине през период на определена либерализация, то социалните или политически движения против него са неизбежни. Те се превръщат в национални ако се намесят два други фактора: съществуване на реални дефицити за [реализацията на] пълен национален живот, както и значителни напрежения, които могат да бъдат артикулирани като национални конфликти, вътре в един модел на неравномерно развитие. Щом само тези национални движения придобият масов характер, независимо дали през деветнадесети век или през миналия, те не могат повече да бъдат спрени чрез правителствени забрани или употреба на сила. В най-добрия случай те могат днес да бъдат повлияни от гражданско образование в училища и медии, [и пренасочени] в някаква предполагаемо „европейска“ посока, както и от официални мерки, целящи да осигурят етнически баланс при публичното наемане на работа. Ограниченията на подобни мерки са повече от очевидни. Единственото действително ефективно лекарство срещу опасностите при настоящата ситуация е, за нещастие, и най-утопичното: премахване на икономическата криза в региона и настъпване на ново благоденствие.

Първоначална публикация:
Miroslav Hroch. From National Movement to the Fully-formed Nation:
The Nation-building Process in Europe.

В: Gopal Balakrishnan (Ed.).
Mapping the Nation, Verso 1996., pp. 78-99


[1] Недостигът от изследвания по този проблем обяснява защо Ерик Хобсбаум не е успял да анализира социалната структура на фаза С в последния си труд, Нация и национализъм 1789-1945. (Nation and Nationalism 1789–1945, Cambridge 1990).

[2] Отделни частични резултати са публикувани в Miroslav Hroch, „Das Bürgertum in den nationalen Bewegungen des 19. Jahrhunderts – ein europäischer Vergleich“, in Jürgen Kocka, ed., Bürgertum in 19. Jahrhundert, Volume 3, Munich 1988, pp. 345ff.

[3] Типичен пример за един такъв лековат подход представлява Walter Kolarz, Myths and Realities in Eastern Europe, London 1946.

[4] Die bürgerliche Belletristik als Vermittlerin des bürgerlichen Geschichtsbewusstsein: deutsches und tschechisches Geschichtsbild im Vergleich, Bielefeld, ZIF, 1987.

[5] За психо-географията като фактор при националната идентичност виж F. Barnes, ed., Us and Them: The Psychology of Ethnonationalism, New York 1987, pp. 10ff.

[6] Настоящите национални движения от „Изтока“ и „Запада“ са значително по-малко сравними днес, отколкото са били преди 1918, Западните национални движения (например онези на баските, каталонците, уелсците, бретонците или шотландците) са все още обикновено ангажирани с фаза С или дори с фаза В, която е започнала през 19 век – докато болшинството от източните движения (например чешкото, естонското, литовското или полското) са постигнали национална независимост след Втората световна война, а други (например белоруското или украинското) днес подхващат отново фаза В или (при словаците и хърватите) фаза С.

Мирослав Хрох (род. 1932) е чешки историк и теоретик в областта на социалните науки. Понастоящем той е професор в Карловия университет, Прага.

Pin It

Прочетете още...