Първо мистерията.
Първоначалното условие за еволюцията на която и да е биологична отличителна черта е тя да се съотнася положително с възпроизводителния успех, или по-точно с успешното възпроизвеждане на гени, свързани с тази черта. Така че, ако хомосексуалността е продукт на еволюцията в какъвто и да е смисъл – а тя очевидно е точно такава, по причини, които ще бъдат обяснени по-долу – то тогава генетичните фактори, свързани с предпочитанието към собствения пол би трябвало да притежават някакъв вид размножително предимство. Проблемът е очевиден: ако хомосексуалните хора се размножават по-малко от хетеросексуалните – а те го правят – то защо тогава естественият подбор не е функционирал против тях?
Парадоксът на хомосексуалността е особено отчетлив при индивиди, чиито хомосексуални предпочитания са еднозначни, тоест такива, които не са склонни към хетеросексуалност. Но мистерията е валидна дори за бисексуални хора, тъй като е математически доказуемо, че дори и нищожна разлика в резултатите от размножаването може да предизвика значителна еволюционна промяна.
Джон Холдейн, един от гигантите на еволюционната теория, предлага следния мисловен експеримент: нека си представим два алтернативни гена, единият от тях първоначално наличен у 99,9 процента от дадена популация, а другият – само 0,1 процент. След това той изчислява, че ако редкият ген притежава само един процент предимство (тоест той произвежда 101 потомци при всяко следващо поколение, срещу 100 при преобладаващия ген), то след само 4,000 поколения (което е само миг от еволюционна гледна точка) ситуацията ще бъде преобърната напълно: бившият рядък ген ще се среща у 99,9 процента от генетичния пул на популацията. Такава е силата на сложната лихва, когато тя действа под формата на естествен подбор.
За целта на нашето размишление заключенията от това са значителни: всичко което намалява дори съвсем малко размножителните шансове на който и да е ген, би трябвало да бъде мощно изключвано (от еволюционна гледна точка). А хомосексуалността със сигурност изглежда като нещо точно от този род. Гей-мъжете например имат деца само на ниво около 20 процента, в сравнение с хетеросексуалните мъже. Не съм срещал надеждни данни, касаещи лесбийките, но е много вероятно, че картината при тях ще бъде подобна. Изглежда също много вероятно, че един бисексуален човек ще има по-ниски шансове за възпроизводство в сравнение с човек, чието време и енергия са посветени изключително на противоположния пол.
Но във всички човешки култури частите от населението, състоящи се от хомосексуални хора, са приблизително едни и същи. Какво тогава поддържа генетичната склонност към възпроизвеждането на тази черта?
Мистерията не може да бъде разрешена чрез твърдението, че хомосексуалността е „приучено“ поведение. Този кораб е отплувал отдавна и научният консенсус в наше време е, че предпочитанието към собствения пол има корените си в биологията. Част от свидетелствата за това идва от факта на широкото разпространение на хомосексуалността сред дивите животни. Друг аргумент е нейното постоянно и широко присъствие във всички култури на Homo sapiens.
През ранните 1990 години един учен-генетик от Националните институти на здравето е провел изследване, което показва съществуването на специфичен алел, наречен Xq28, част от Х-хромозома, който предсказва сексуалната ориентация на мъжете. По-късните изследвани предоставят нееднозначни резултати, които показват, че ситуацията е като минимум значително по-сложна, отколкото се е предполагало по-рано.
Някои от изследванията не потвърждават хипотезата за определящата роля на Xq28 при хомосексуалното поведение, докато други подкрепят първоначалните резултати. Освен това става все по-ясно, че, каквото и да е въздействието му върху мъжката хомосексуалност, този специфичен ген няма връзка с лесбийството. Нещо повече, други изследвания дават силни основания да се смята, че има региони от авто-сомалните (не-сексуални) хромозоми, които имат влияние върху сексуалната ориентация на хората.
И така, едно разумно обобщение на казаното дотук би било, че, когато става дума за мъжка хомосексуалност, то е почти сигурно, че е налице някакъв вид директно въздействие, макар че генетичните механизми, а много вероятно и свързаните с тях гени, се различават при двата пола.
Но освен непълните изследвания, свързани с търсенето на специфични части от структурата на ДНК, свързани със сексуалната ориентация, напоследък се поучават и друг вид генетически свидетелства. Големи масиви от все още объркани данни за братя и сестри или близнаци показват, че ролята на гените при хомосексуалната ориентация е сложна и се намира далеч от пълно разбиране – но тя е реална. Сред по-забележителните неща е и следното: съгласуването на хомосексуалността е статистически по-ниско при осиновени (тоест генетически несвързани) братя и сестри, което е по-ниско от онова при неидентични близнаци, а то пък от своя страна е по-ниско при идентичните (еднояйчни) близнаци.
Разликата между гей-мъже и лесбийки при тези резултати поддържа по-нататък идеята, че генетичното влияние върху хомосексуалността се различава до известна степен и по някакъв начин, между мъжете и жените. Други изследвания потвърждават предположението, че тенденцията към лесбийско или хомосексуално поведение има високи шансове да бъде наследена.
Помислете освен това факта, че сред всички култури хомосексуалната част от населението е приблизително една и съща. Тук сме изправени пред една неоспорима еволюционна загадка: кое е нещото, което поддържа подлежащата генетична склонност към хомосексуалност, каквито и да са специфичните ѝ демонстрации? За разлика от повечето истории със загадки, в които случаят обикновено се решава накрая, тази тук все още няма решение: ние просто не знаем.
Но пък налице са определени мисловни хипотези, които изглеждат многообещаващи.
Родствен подбор. Учените предполагат, че алтруизмът може да бъде поддържан, ако гените, които го произвеждат, помагат на някой генетичен роднина и по този начин дават предимство на тези алтруистични гени в цялостната семейна картина. Същото може би важи и за хомосексуалността. Доколкото хомосексуалните хора са „освободени“ от потребността да инвестират време и енергия в собственото си размножаване, може би те са в състояние да помагат при отглеждането на наследниците на близките си роднини, в резултат на което възниква едно цялостно еволюционно предимство за които и да е гени, насърчаващи появата на хомосексуалност у тези деца.
За съжаление досегашните свидетелства не дават основания да се смята, че хомосексуалните хора прекарват особено много време в опити да помагат на роднините си, или дори да общуват с тях. И все пак, нека не избързваме: тези резултати се основават на наблюдения; те разкриват мнения и отношения, а не реално поведение. Нещо повече, те се провеждат предимно в модерни индустриализирани общества, които не са особено представителни от гледна точка на хипотезите, касаещи ситуациите на нашите човешки прародители.
Някои от последните изследвания се провеждат сред хомосексуални мъже от едно от по-традиционните общества на островите Самоа. Известни под името fa'afafine, тези мъже не се размножават и са напълно приети в самоанското общество изобщо, както и конкретно в техните силно родово-ориентирани семейства, като при това обсипват с грижи своите племенници и племеннички – с които споделят средно около 25 процента от гените си.
Социален престиж. Тъй като са налице известни антропологически свидетелства, че в пред-индустриалните общества при хомосексуалните мъже съществува повече от случайна вероятност да стават жреци или шамани, то може би допълнителният социален престиж, пренасян и върху хетеросексуалните им роднини, може да отдава някакво възпроизводително предимство на тези роднини, а следователно и на споделените гени, носещи предразположение към хомосексуалност. Това е интересна идея, но тя отново е лишена от емпирична подкрепа.
Групов подбор. Макар че голямото мнозинство биолози днес смятат, че естественият подбор се извършва по-скоро на нивото на индивидите и техните гени, отколкото на групово ниво, то е поне възможно човешките същества да се окажат изключение; тоест групите, обхващащи хомосексуални хора, да се справят по-добре от онези, които се състоят само от хетеросексуални. Напоследък се твърди, най-последователно от антроположката Сара Б. Хърди, че през по-голямата част от човешката еволюционна история отглеждането на децата не е било задача единствено на родителите (особено на майките). Нашите прародители по-скоро са вършели нещо, наречено „споделено майчинство“, при което не-родители – и особено други генетически роднини – са споделяли голяма част от работата. Действително има смисъл да се предположи, че една такава система ще се развие най-вече сред членовете на Homo sapiens, от всички примати, тъй като техните деца се раждат най-безпомощни и изискват най-големи усилия, за да бъдат отгледани. Ако достатъчно голяма част от тези помагачи биха се оказали хомосексуални, то групите им може би са печелели непрорпоционално много в сравнение с други.
Алтернативно, ако някои човешки предшественици с предпочитания към същия пол са се размножавали по-малко (или дори съвсем не), то това, само по себе си, би могло да освободи ресурси за техните хетеросексуални роднини, без да изисква от първите да бъдат от някаква специална помощ. Предлагани са и други модели на групово ниво, при които фокусът се поставя върху социалното взаимодействие, а не толкова върху експлоатацията на ресурсите. Тук хомосексуалността може да се окаже свързана с по-голяма социалност и социално сътрудничество; по подобен начин, тя би могла да ограничава случаите на насилствена (мъжка) конкуренция за жените.
Балансирани полиморфизми. Възможно е да се окаже, че генетическото предразположение към хомосексуалност, дори и ако е слабост от гледна точка на пригодността, по някакъв начин носи компенсаторна полза, ако бъде комбинирано с един или повече други гени, както при известния случай със сърповидно-клетъчната анемия, при която генът, причиняващ болестта, от друга страна води до предотвратяване на малария в региони, където тя е епидемична. Макар че при хомосексуалността досега все още не са открити очевидни кандидат-гени за подобна роля, възможността все пак не може да бъде изключена.
Сексуално антагонистичен подбор. А какво би станало, ако един или повече гени, носещи предразположение към хомосексуалност (а заедно с него и намалено възпроизводително ниво) при единия пол, на практика работи по противоположния начин при другия? Самият аз предпочитам израза „сексуално-допълващ се подбор“. При тази хипотеза ущърбът, причиняван от съответните гени при единия пол – да речем, при хомосексуалните мъже – би могъл да бъде компенсиран в излишък от съответно повишаване на пригодността при другия пол.
Едно изследване е показало, че жените-роднини на хомосексуални мъже имат повече деца от онези, които са роднини на хетеросексуални мъже. Това дава основание да се предполага, че гените за хомосексуалност, макар и неизгодни за гей-мъжете и техните мъже-роднини, биха могли да отдават възпроизводителни предимства на хетеросексуалните жени.
Доколкото ми е известно обаче, досега няма свидетелства за реципрочно въздействие, при което мъжете-роднини на хомосексуални жени притежават по-висока възпроизводителна пригодност от мъжете-роднини на хетеросексуални жени. И може би никога няма да има, като се имат пред вид натрупващите се свидетелства в полза на твърдението, че женската и мъжка хомосексуалност може би са генетично обусловени по различни начини.
Неадаптивен страничен продукт. Хомосексуалното поведение може да се окаже нито про-адаптивно, нито анти-адапативно, а просто извън-адаптивно. С други думи, то може би е резултат не толкова на естествен подбор, колкото страничен продукт от черти, които са били директно изгодни, като например копнежа по създаването на човешка двойка, търсенето на емоционално или физическо удовлетворение и пр. Що се отнася до въпроса защо такава склонност изобщо съществува – защо човешките връзки се възприемат като доставящи удоволствие – то отговорът може би е, че в исторически (и праисторически) план именно контекста на продължителната връзка в двойка е бил онзи, който е предоставял на индивидите най-големи шансове за успешно възпроизвеждане.
Има и множество други хипотези относно еволюцията на хомосексуалността, макар че те не са от вида на „безкрайния рог на изобилието“, който според философа Лешек Колаковски може да бъде утвърждаван по адрес на всяка съществуваща позиция. В сегашния момент ние знаме достатъчно, за да знаем, че сме изправени пред истинска загадка: хомосексуалността действително притежава биологически основания и реалният въпрос е как точно биологическите механизми са се развили в хода на еволюционното време.
Друг въпрос (на който все още нямаме отговор) е защо би трябвало да се опитваме да намерим отговор.
В края на Марсиански хроники на Рей Бредбъри има смразяващ момент, в който едно човешко семейство, което е избягало на Марс, за да избегне наближаващата атомна война, наблюдава усърдно „каналите“ на новия си планетарен дом, очаквайки да открие марсианци. И те наистина откриват нещо: собствените си отражения.
Само до неотдавна уважавани астрономи поддържаха представата, че на Марс действително има канали. От днешна гледна точка това е чиста фантазия. И все пак в много и важни отношения ние сме напълно непознати на самите себе си, често изненадвани от проблясъка на собствените ни отражения. Също като измисленото семейство на Бредбъри ние също бихме могли да видим човечеството, отразено в цялото му разкошно многообразие, и да опознаем самите себе си точно като онова, което сме, ако само бихме се вгледали достатъчно внимателно.
За разлика от армията на САЩ, с нейното зле функциониращо правило „не питай, не казвай“[1], множество уважавани изследователи питат именно… не кой е хомосексуален, а защо има хомосексуални хора. И можем да бъдем сигурни, че някой ден природата ще ни даде отговор.
[1] Става дума за правилото, според което гей-мъжете могат да участват в армията, но не трябва да говорят или демонстрират хомосексуалната си ориентация. Бел. пр.
