Изгледи – Европа

Атина, 9 ноември. Вула е елегантен квартал в Атина за богати граждани, желаещи да живеят близо до морето. Модни бели сгради с големи балкони гледат към Егейско море, което се полюшва като езеро от живак под хладното сиво небе. Малко по-далеч от брега е местната държавна болница, Асклепия Вулас, състояща се от няколко ниски тухлени сгради, разпръснати сред дървета и полянки, както и отчасти асфалтирани алеи. Може да се влезе, тук няма охрана.

В ярко осветена стая, украсена с фотографии на секции от мозъците на болни гърци, се срещам с Греъм Хескет, радиолог-англичанин, женен за кардиоложка-гъркиня. Живее в Гърция от тридесет години насам. Висок мъж със сардонична физиономия, облечен в бледосин медицински кител и ортопедични сандали. Наскоро ударил крака си и това не е помогнало на лицето му да изглежда по-весело. 

„Гърците получават каквото си заслужават“, казва той. „Начинът на живот в Гърция през последните двадесет години беше напълно изкуствен. Не се основаваше на никакво реално производство или реални постижения на гръцката икономика. Основаваше се на пари, взети на заем.“

Дошъл е в Гърция заради „слънцето, плажа, археологията. Гръцката митология. Всички неща, които съм чел като момче.“ Сега мисли за напускане. Финансовата криза не е засегнала снабдяването на болниците, казва той, като се изключат моментните проблеми с канцеларски материали. Но заплатата му е била съкратена с 30 процента. Основната му заплата, след 22 години работа, е 1350 евро месечно, които стигат до максимум 3000 евро с извънредните часове. Ако се премести в Австрия, смята, че би могъл да стигне до 4500 евро.

Питам го за корупцията в системата на здравеопазване. „Докторите разполагат с две техники“, казва той. „Едната е да кажат колко очакват да получат. Другата е да намекнат, че сумата може да бъде определена от пациента: ‚не съм искал нищо, той сам ми го даде‘“.

Но самият той никога не е вземал подкуп, нали?

„Не бих се заклел в това. Когато ти донесат уиски или шоколад, или пари, се намираш в трудна позиция. По-лесно е да се откажат пари. Имаше една възрастна госпожа, която постоянно идваше тук и ми носеше шоколад.“

Вземал ли е подаръци? Вземал ли е пари?

„Подаръци, без съмнение. На втората част от въпроса няма да отговоря.“

Дори и когато се има пред вид неуютния сезон, брегът изглежда доста безлюден. Няколко глави в плувни шапки се мяркат из водата. Морският ресторант, в който имам уговорен обяд с писателката Ефросини Камацос, наскоро уволнена от работата си като университетски преподавател, като следствие от една наредба, постановяваща, че всички катедри с повече от 20 постоянни преподаватели трябва да уволнят хората с временни договори, е почти празен. Приходите на хората намаляват, но не и цените. Лесно могат да ви поискат три или четири евро за едно кафе.

Гръцките финансови страници представят история за стопяването на местните банкови сметки. Уплашени от възможността за внезапно излизане от еврозоната и връщане на драхмата (която, така се предполага, моментално ще изгуби стойността си против еврото); уплашени, тоест, че банките могат да започнат да гърмят като балончетата от вчерашното парти – гърците изнасят парите си в чужбина. Паричните резерви в гръцките банки са намалявали постоянно от връхния момент през декември 2009, когато са били 239 милиарда евро; в момента са почти с една четвърт по-малко. При тези обстоятелства това изглежда по-скоро като хладнокръвие, отколкото паника.

Докато пътуваме из модерния мол, в който се е превърнала средиземноморската провинция, основната новина по радиото е Италия. Чувства се известно облекчение, че страната от другата страна на Адриатическо море изглежда печели за момента ежедневната jeux avec frontières[1] за свързаната с еврото политическа клоунада.

Пристигаме в сградата на местния съвет в Саронику – група населени места малко след границата на същинска Атина. Издокараната сграда на съвета е светла и просторна, навсякъде мраморни настилки и облицовани с фурнир офиси. Кметът Петрос Филипу, симпатичен ветеран на местната политика, разполага с гигантски патриархален офис, каквито съм виждал толкова много пъти в бившите Съветски страни: голям стол и широко, масивно бюро за самия него, два много по-малки стола за посетителите, поставени срещу него, така че всеки гост, който идва тук, е физически заставен да гледа нагоре и да се върти неспокойно.

Зад него се виждат знамената на Гърция и ЕС, картина на Света Богородица с детето и друга картина на Исус, обрамчена с византийски разкош. Спомням си как Хескет примесваше към разговора за корупцията оплаквания за това как синовете му били разглезвани от гръцките майка и баба, и се питам дали във всички православни общества не би могло  да се открие нещо общо: използването на патриархални методи, за да се постигнат матриархални блянове.

Съветът на Филипу е един от десетината в Атика, които насърчават гражданите да не плащат новия данък, наложен от отчаяното правителство, опитващо се да изплати колосалните си дългове. Всички данъци са спорни, но специално този предизвиква особено силен гняв. Той идва отгоре на цяла поредица от съкращения на обществените разходи, уволнения, премахвания на различни привилегии, увеличения на пенсионната възраст, усилено събиране на данъци и единично наложения „данък-солидарност“ върху собствеността. Също като всеобщия данък, който спомогна толкова много за падането от власт на Маргарет Тачър, също като поголовния данък, който Османската империя е налагала на гърците-християни, той почти не взема под внимание (не)способността на хората да плащат. Данъкът идва на две изплащания от по стотици евро, и е включен в сметката за електричеството. Ако гърците не го платят, ще им бъде спрян тока. По същия начин, по който англичаните използваха фразата „всеобщ данък“ вместо предпочитаното от правителството „местен данък“, гърците са започнали да наричат новото си бреме със същото име, с което са наричали османското: Хараци.

Съветът на Филипу учи хората как да не плащат данъка, като плащат сметките си чрез банкоматите, и то само сумата, която дължат за електричество. Възмущението е особено силно сред държавните служители. „Единствените хора в Гърция, които плащат данъци, са онези, които работят за правителството“, казва кметът. „Парите им не могат да се скрият. Хората на самостоятелна практика – доктори, адвокати, техници, инженери, строители, водопроводчици – никой не плаща данъци. От собствениците на кораби, та чак до долу.“

Използвайки укриването на данъци като аргумент против хараци, Филипу без да иска обяснява и защо правителството е било принудено да вземе такава драстична мярка. Това не е първия път, в който то е добавяло данък към електрическите сметки, в опит да направи укриването на данъци по-трудно. Гърците вече плащат телевизионните си такси по този начин, както и местния управленчески данък, от който вероятно иде и заплатата на Филипу.

Когато го разпитвам за новия данък, той започва да обяснява съпротивата си с помощта на въпроса, който го дразни най-силно: сградите, построени в неговия квартал без строително разрешение, незаконно. Не че той е директно против незаконността. Хората, които строят сгради без разрешение изглежда не го тревожат; дразнят го само подкупите, свързани с набавянето на разрешително след като вече сградите са построени.

В Гърция има повече от един милион незаконни сгради, казва той. Става, отива до прозореца и посочва малка бяла бетонена къщурка на покрива на пететажна сграда. „Тази е незаконна“, казва той. „Онзи магазин ей там – също. Отсреща, на хълма“ – той посочва към група къщи в далечината – „те също са незаконни. Стоят си тук вече десет години.“

Подсказвам му, че като кмет от двадесет години той би трябвало да знае кои печелят от това.

„Всички знаят, и никой не знае“, казва той.

Под Акропола, жилищният център на Атина изглежда така, сякаш е бил разрушен и построен отново през 1960-те и 1970-те. Всъщност, именно това се е случило. Почти няма закони, които до такава степен да са определяли облика на някой град, както го прави тукашното антипарохи. С помощта на антипарохи, атинските фамилии, които не са имали сухи пари, но са притежавали някоя стара къща или част от парцел, са правели сделки със строителни фирми, при които не е имало никаква размяна на пари, а са се издигали пет-шест етажни жилищни сгради. Собственикът на съборената стара къща или парцел получава няколко апартамента в новата сграда; строителната компания получава останалите. В резултат на това са се получили улица след улица с малки модерни блокове, сред които няма два еднакви, очертанията им смекчени от сенници, графити, портокалови дръвчета, както и от самите криви улички. Именно собствеността върху тези жилища позволява на множество гърци да издържат при сериозно намалените си приходи, и немалко от тях са се оттеглили в тези апартаменти, за да гледат турски сериали и да псуват новините, превръщайки магазините в спокойни, тихи места. В квартали като Колонаки, където доскоро са процъфтявали различни международни вериги, предлагащи стандартизиран лукс за масите, днес магазините се превръщат в празни черупки, а червено-жълтите обяви за продажби или даване под наем стават все по-изобилни.

Заложните къщи и изкупвачите на ценни метали са увеличаваща се категория. Минавайки през магазин за дрехи, нагоре по няколко стълбища, аз стигам до фирмата на Костас Манос и син. В тясно помещение с маса, на която се виждат везни, те изкупуват злато и сребро.

Манос-баща доскоро е бил бижутер – докато пазарът се срутил. Той определя спадането на търсенето така: 80 процента.

„Повечето от магазините, на които продавах, затвориха“, казва той. „Всичко се намира в свободно падане. Предлагах 1600 различни бижутерски стилове: един ден, почти моментално, магазините спряха поръчките за всичко.“

Той бърка в джоба на джинсите си и вади плоска картонена кутийка, облечена в червен плат. Отваря я и ми показва блестящ жълт метал. Това е византийски медальон с образа на Свети Константин. 22 карата е, казва той; може би истински. Ще го даде за проверка и ако се окаже репродукция, ще го претопи.

„Днес дойде един човек със сребърни монети от по 30 драхми. Продаде ми три, за да намери пари да зареди мотоциклета си. Една жена продаде златна монета, за да може да ремонтира амбреажа на колата си.“

Пада мрак, а заедно с него и една династия. Георгиос Папандреу, премиер-министърът, казва по радиото прощалната си реч. От 1944 насам той, баща му Андреас и дядо му Георгиос са били премиер-министри общо шест пъти. Премиерството на Папандреу беше попарено още от самото начало. На 20 октомври 2009, само 16 дни след като неговата социалистическа партия ПАСОК беше дошла на власт, финансовият му министър беше се изказал на една среща с колегите си от ЕС в Люксембург. Говорейки за и без това големия бюджетен дефицит на Гърция, той беше признал, че всъщност дефицитът е двойно по-голям. Сори! Оттогава насам всичко върви надолу, тъй като групата от гръцки и чуждестранни заемодатели, които на практика бяха позволили на Гърция да натрупа огромна ипотека, покачиха лихвения процент върху нея до фантастични нива. Георгиос Папандреу, който беше дошъл на власт с обещанието да харчи, се видя принуден да наложи изключителни ограничения.

[…]

Късно вечерта е, а Гърция все още няма премиер-министър. Излизам за по едно питие заедно с Елиас Маглинис, романист и културен редактор на ежедневника Катимерини. „Всички са шашнати, защото се намираме на границата на колапса, а тия гъзове не могат да покажат малко здрав разум… Опитват се да спасяват партиите си. Изобщо не им минава през ума, че трябва да спасяват страната.“

Хората от Катимерини, гръцкият Daily Telegraph, все още получават заплати. Журналистите от Елефтеротипия, гръцкия Guardian, не са получавали пари от три месеца насам. По някакъв начин вестникът продължава да излиза, въпреки провала, в последния момент, на сделката за 8 милиона долара, според която вестникът трябваше да ипотекира собствеността си, за да финансира отложени плащания. Когато главната редакторка попитала шефа на банката какво се е случило, той просто й затворил телефона.

10 ноември. Разхождам се заедно с Ефросини Камацос по улиците на Омониа, където между стари гръцки бакалии, търгуващи с материали от корк и чай от хибискус, са се сгушили китайски магазинчета, продаващи евтини китайски стоки – Кинезака.

„Преди петнадесет години никой тук нямаше кредитна карта“, казва Камацос. „Надпреварата започна малко преди Олимпиадата. Раздаваха ги като луди.“

Изобилието от риба, плодове, месо и зеленчуци на главния атински пазар е ободряващо. Това, иска ми се да вярвам, е истинският пазар, не „пазарът“, абстрактната финансова конструкция, към която все повече се отнасяме като към някаква стисната богиня. Тук, предполагам, човек може да открие гръцкото естествено богатство, вечно и древно – нещо, на което гърците могат да се облегнат в тежки времена. Блестящите златни очи на рибите изглежда са истинските бижута на Егейско море.

„Сьомга от Норвегия“, казва Камацос, четейки етикетите, забодени по рибите. „Дребни молюски от Индия, големи молюски от Нова Зеландия, октопод от Атлантическия океан.“

На едно място на пазара, сякаш излязъл от някаква бъдеща образователна изложба, обясняваща на децата как е изглеждала 2011 година, се вижда малък щанд, на който се продава само чесън. Има чесън от Аржентина – призрачно-бял, корав, със стегната обвивка, без петна: международен чесън от супермаркет, тънкокор, безполов, пан-етнически, тийнейдж-модел чесън, маркетингов вариант на платоновата идея за Чесъна. Освен това има и гръцки чесън, от Аркадия, местен чесън, мърляво-обикновен, кафяв, оцапан с пръст, разтрошен, селски чесън. Гръцкият чесън е по 50 цента за глава; аржентинският, от другата страна на земята, по 33 цента. Една жена идва и си купува малко от местния вариант. Питам я за причината за избора й. Патриотка съм, казва тя..

„Оглеждайте се внимателно за метафорите“, предупреждава Джейсън Манолопулос в Гръцкият „зловреден“ дълг, неговия анализ на нещата, които се случват в страната му. Той описва процеса, чрез който хора с власт – банкери, политици, журналисти – изглежда използват образна реч, за да направят понятието по-лесно разбираемо, но всъщност изместват вниманието към образа, по-далеч от лежащия под него смисъл. А лежащият под него смисъл може и да липсва напълно, както например при често повтаряната метафора за влака, с която различни политици се опитваха да привлекат в еврозоната колкото се може повече страни, когато тя беше лансирана. Влакът напуска гарата, казваше се на скептиците: вие не искате да го пропуснете, нали?

„Но изборът на влака е показателен“, пише Манолопулос. „Ако сте се качили, то заключението е, че вие с неизбежност ще поддържате същата скорост като лидерите. Ако пък останете на гарата, никога няма да ги достигнете.“

Гледайки назад, просто е неразбираемо как Гърция изобщо е влязла в еврото. Манолопулос стига до едно възможно обяснение: някои европейски официози – по един банален, чисто мъжки начин, са били обсебени от идеята за размера. Те са искали еврото да бъде също толкова „голямо“ и „силно“ като долара.

Когато Гърция се присъединявала към еврото, се говорело много за „конвергенция“, сякаш смяната на една слаба валута със силна би могла по магически начин да превърне една корумпирана, непотистка икономика на маслинови градини и туристически плажове в някаква прозрачна, меритократична Бавария-на-Егейско-море. Днес вече изглежда очевидно, че позволяването на гърците да вземат пари на заем, харчат и импортират в една пан-европейска Дойче Марк по-скоро е забавило, отколкото ускорило, онзи вид промени, които северноевропейците винаги са си желали от Гърция.

Когато западногерманците се обединиха със сънародниците си от Изток, условията за присъединяване към зоната на западната марка бяха смесица от безжалостна приватизация, целево харчене за инфраструктура, и демократизация отдолу нагоре, строго контролирана от Запада. Онези източногерманци, които все още протестират срещу начина, по който Бон „превзе“ източна Германия, вместо да се обедини с нея, трябва само да погледнат към Гърция, за да видят какви са резултатите от другата крайност: валутен съюз без контрол или задължения за помощ между двете страни.

Другата метафора, която дразни Манолопулос е изразът „откупване“ (bailout), подсказващ спасяване, когато всъщност откупванията означават за Гърция нови заеми, които страната трябва да изплати по някакъв начин. Като се има пред вид, че никой не е заставял чуждите банки да заемат пари на Гърция, и че гръцките правителства са харчили парите не за инвестиции, а за наемане на още повече държавни служители, увеличаване на заплатите и пенсиите, Манолопулос смята, че в случая има основание тези пари да се считат за „зловредни дългове“ – юридическо понятие, с което се обозначават случаите, при които хората от някоя страна не трябва да плащат обратно дълговете, направени и разпилени от правителството.

Отбивам се в юридическия факултет на Атинския университет, покрит с червени знамена и антикапиталистически плакати. Вътре във фоайето са подредени маси, зад които седят студенти-представители на различните политически групи, готови да обяснят идеите си, но аз съм единственият желаещ.

Янис Петрулакис, студент по право в четвърти курс и убеден марксист-ленинист, представя тук Радикалната лява интервенция на студентите по право и Коалицията на левите студенти от юридическия факултет, или RAPaN-SAFN, за да представим 30-годишната организация с нейните гръцки инициали. Той и групата му протестират против натиска, който ЕС и СВФ упражняват върху Гърция, както и срещу новия закон за образованието, който отменя имунитета на университетите, който досега ги е защищавал от навлизане на полицията на територията им, прави възможно да се изключват студенти, които са прекарали повече от шест години в специалността си, орязва някои студентски облаги като безплатни учебници, и въвежда професионални мениджъри в академичните управи. Промените са били предложени преди кризата и финансовият крах е помогнал на привържениците им. В същото време обаче студентите притежават огромна разрушителна сила в кампуса. От деветте семестъра, които Камацос е преподавала, само един е преминал без стачки или седящи демонстрации, заради които се е налагало университета да бъде затворен.

„Гърция е експеримент“, казва Петрулакис на мек, учтив английски. „Ако СВФ и ЕС успеят да наложат всички тези мизерии в Гърция, където има голям обществен сектор, където имаме държавно образование, държавна система на здравеопазване, където работниците имат права, за тях ще бъде по-лесно да успеят в Италия или Испания.“

Разговаряме дълго време. Той съществува в две мисловни пространства: първо, някаква утопична мечта за революция и комунистическо общество и, второ – мрачно, прагматично очакване за безработица в реална Гърция когато завърши образованието си следващата година. „Сега се спускам обратно на земята, когато говорим за търсене на работа“, казва той. „Бих искал да бъда журналист. Но журналистиката в Гърция е мръсна работа. Същото е като политическата ни система. Журналистите са братя и деца на журналисти, или приятели, съпруги и съпрузи на притежателя на вестника.“

По-късно се срещам с други протестиращи, които са малко далеч от Янис Петрулакис и неговите визии за Париж от 1968. Народното събрание от Егалео е независима група от граждани, около петдесет души, свързани едни с други чрез възмущение, мобилни телефони и един блог.

На метростанцията ме посреща Димитрис, който е счетоводител и Джорджия, безработна, но живееща от наема на няколко апартамента, които семейството й притежава. И двамата са на около четиридесет. „Ние сме политически настроени“, казва Димитрис, „но това няма нищо общо с партиите.“

Те ще протестират на едно редовно заседание на местния съвет в Егалео по повод две несправедливости: новия данък и това, че някои от тях са работили за съвета по краткосрочни договори, след което са били уволнени и не им е платено за месеци.

Чудя се каква ли тълпа ще съберат на такова малко заседание в тихо, богато предградие в девет часа вечерта, но когато времето наближава, тук наистина има около петдесет демонстранти: няколко студенти, много хора на средна възраст, пенсионери, хора в костюми. Срещата започва и ние влизаме в залата за заседания, запълвайки местата за посетители и разпилявайки се из залата. Заседателите, седнали под формата на буквата „С“ срещу председателя и кмета, изглеждат унили. Времето им свършва и един от протестиращите вдига пред устата си мегафон.

„Хората: присъстващи“, казва той.

Започва бесът. Реторичната мощ и силата за крещене на петдесетте доскоро толкова мирно изглеждащи атинци връхлетява заседателите. Те реват, крещят, аплодират, подиграват се, жестикулират, правят физиономии. Имам чувството, че сме на площада по времето на Перикъл.

„Трябва да решите дали сте с правителството или с нас, хора!“, крещи един от протестиращите. „Ние изискваме тук, точно сега, да определите позицията си!“

„Ще ви платим дължимото на части“, идва нервен отговор откъм едно от бледите лица по високите столове. „А след това ще платим на доставчиците си. През следващите няколко години.“

11 ноември. През нощта от север започва да духа студен вятър. Отправям се към университета Пантеон, където една от протестиращите от предната нощ, Томé Стасинополу, работи като библиотекарка. Пристигам рано и, докато чакам, се разхождам из една от големите зали за лекции. Някой е изписал със спрей по дъната на два от обърнатите нагоре столове анархисткия знак, в червено, а цялата повърхност на преподавателската катедра е покрита с големи черни букви: СМЕЙСТВОТО Е ЗАТВОР. Двама студенти-комунисти лепят нови плакати в задната част на залата, представящи мускулест млад строител, гледащ към нещо в далечината. Междувременно една жена ходи от маса на маса и поставя върху тях листове, на които е написано: УРОЦИ ПО НЕМСКИ.

Стасинопулу изглежда мека жена, и предишната вечер беше доста объркващо да видя как тя най-внезапно започва да крещи с всички сили в залата за дебати.

Миналата седмица, обяснява тя, хората от народното събрание успяха да принудят електрическата компания да поднови доставянето на ток за четири жилища, които бяха откъснати от мрежата заради неплащане. „Ако не могат да си платят дори електричеството, как тогава да платят новия данък? Ние сложихме върху електромера стикер с надпис: ‚Хората от Егалео са тук, няма да има нито къща без електричество.‘“

Времето на политическите партии е минало, казва тя. „Ние не вярваме в структури. През всичките тези години имахме структура, и вижте какво стана.“

„Ние сме загрижени за тази страна, и за себе си, не искаме да напускаме. Искаме да живеем тук. Така че се опитваме да вземем живота си в собствени ръце.“

Тя печели около 800 евро месечно, след данъците, а трябва да изплаща ипотека от 790. Оправя се някак с помощта на съпруга си, който е електротехник. Дори преди новия данък, правителството е съкратило освободения от данъци доход от 12.000 на 8.000, а след това на 5.000, всеки път със задна дата. Пенсионната възраст на жените е била качена от между 50 и 60 на 65. Навръх всичко, заплатата й е била намалена.

Атина се завръща обратно към състоянието, в което се е намирала през 50-те и 60-те, смята Стасинопулу. „Баща ми ще ми изпрати зехтин и маслини в края на годината. Една от лелите ще ми изпрати някое пиле или яйца, или сирене. Свекърва ми има градина, тя ще ни изпрати ябълки.“

[…]

15 ноември. Половин Гърция живее в или близо до Атина. Другата половина е разпиляна нашироко по суша и море. От столицата са 320 километра до остров Крит на юг, 370 до Корфу на запад, 460 до Орестиада на север. Аз летя 270 километра до остров Лесбос, близо до турския бряг.

Маслините, мъгливо-сини, висят нагъсто по клоните и по целия остров фермерите поставят под дърветата найлонови платна, за да улавят нападалия от вятъра плод когато започне дългото прибиране на реколтата.

Стефанос Востанис, английски образован 28-годишен млад човек, който управлява маслинената рафинерия Кацакулис, принадлежаща на семейството му, ми дава малко зехтин, който да опитам от чаша за узо – мек и златен, не като леко лютивия, зеленикав зехтин от Крит.

„Онова, което вероятно ще се случи тук през следващите петнадесет години, ще бъде преразпределение на ресурсите“, казва той. „Някой, който сега работи в магазин, ще затвори магазина и ще трябва да търси работа в професии, в които страната има конкурентни преимущества. Това е надеждата. Разбира се, ако толкова дълги години сте работили в модния бранш, няма да ви бъде лесно да се прехвърлите в производството на маслини.“

Прекосявам острова с кола, през пиниеви горички, из които се виждат кошери, поставени в непосредствена близост до местата за почивка. Вечерта, в малкото градче Петрия, чиито улици са прекалено тесни за коли, разговарям на чаша вино с Биргит Науман, 64-годишна германка, избрала Гърция преди 25 години, след като се оженила за любимия си – свирач на бузуки и моряк, Вангелис. Показвам й една снимка от заглавната страница на атинското списание Понтики, представяща Ангела Меркел като новия премиер-министър на Гърция.

„Виждала съм и по-лошо“, казва Науман. „В Германия имаме ежедневници като Bild, които също не дават пет пари за информирането на хората. Това е наистина лошо. Гръцките вестници вършат точно същото. Никой не може да обвини Ангела Меркел в това, че е нацистка, но те я показват в нацистка униформа, а това не е почтено. Моите немски приятели, които идваха всяка година тук на почивка, ми позвъниха и ме попитаха „Безопасно ли е да се дойде? Чуваме, че гърците ни мразят.“ Една приятелка изпращаше пари до Гърция, но чиновникът в банката й казал, че не е добре да се пращат там пари сега. „Помислете си за това“, казал й той.

„Притежавах три магазина за екологичен текстил. Преди две години затворих първия. Тази година затварям втория и вече се безпокоя за последния… Сега вече всички искат да се плаща в брой, защото и сами нямат. Не само гърците, но и немците, и датчаните. Всички казват: „Моля платете в брой, ние също имаме проблеми.“ А после не можах да получа и заем.

До нас достигат звуците от бузукито на Вангелис, който се упражнява на горния етаж. „Имаме маслиновите дървета“, продължава Науман. „Фермерите имат овце. Поне на този остров хората ще имат какво да ядат. Вангелис има сто маслинови дървета. Това е достатъчно за нас.“

Две чартърни туристически линии от Великобритания вече са прекратили полетите си за тази година, защото не успяват да запълнят местата. Новата вълна от източноевропейски туристи също намалява.

Споменавам, че съм чул добри новини за турски туристи, идещи в Лесбос все по-често.

„Турците?“ Лицето на Науман просветва. „Вангелис свири за тях в ресторанта и те дават чудесни бакшиши.“

Източник