Снимка: flikr/Felipe Miguel
Липсват ми опит и желание да съм напълно наясно със скандалите в българската литература от последните години – и от последните месеци. Откровено казано – не знам точно за какво спорите, за какво се карате и какво имате да делите. Въобще не съм наясно кой от кой фронт, кръг или фракция е. Не съм част от вашите среди и не съм си пил питиетата с никого от вас. Не съм писал книга и не съм се облагодетелствал по никакъв начин от познанството си с вас. Аз дори не познавам голяма част от вашите имена и лица! Да, и вие не сте чували моето име и ще се зачудите кой е този сополанко, който барабар Петко с мъжете хем нищо не знае, хем е тръгнал да пише за нас.
Аз се казвам Димитър и вие не трябва да знаете нищо друго за мен, освен едно – аз съм читател. Читател на вашата проза, поезия (рядко) и публицистика. И за съжаление – все по-често читател на вашите спорове, дрязги, откровено плюене един по друг и злословене. Именно затова реших да напиша тези редове и да ви занимая с моя текст, който и без това едва ли ще прочетете.
Защото щом вие можете да ме заливате години наред с жлъч и скучни караници, от които никой извън вашите си кръгове не се интересува, то и аз може да ви позанимая малко. Да видите колко е приятно и колко смислено.
Защото, знаете ли, този текст сигурно е най-безсмисленият, който съм писал през целия си живот. Точно толкова, колкото и вашите безкрайни мастилени и виртуални скандали. Скандали, които съм принуден да гледам в социалните мрежи, да чета в медиите, които следя, и слушам от хората, с които излизам. И които, колкото и да се опитвам да игнорирам, не мога.
Затова реших да ви кажа как изглеждате отстрани в лицето на младите хора, които обичат да четат. Изглеждате като хора, които се бият за един кокал, докато на няколко метра от тях стои цяла купчина прясно месо, достатъчна за всички. В българската литература има толкова много проблеми за разрешаване. Но и има и толкова много възможности. Неизследвани досега от никого полета, неоткрити хоризонти, незаети ниши, непреведени експерименти, неприложени успешни практики, недостатъчно добре развити теми и жанрове, неспечелени аудитории и читатели. Толкова много проблеми за оправяне и мисии за изпълняване. Но не – ние се бием за награди и сфери на влияние. Дори не за читатели. Защото аз имам чувството, че 99% от писателите в България въобще не се интересуват от читателите. За тях са важни мнението на другите писатели, броят спечелени награди (за когото наистина на никой друг от вас не му пука) и признанията от критиците (които отново са от „нашите хора“). И популярният лаф, че „у нас писателите са повече от читателите“ отдавна е буквален, а не метафора. На вас просто не ви пука за читателите. Защото ако ви пукаше, нямаше да се излагате по този начин, пренасяйки дребните си войни на показ пред цялото интернет пространство, за да може всеки човек, който поне малко се интересува от литература, да ги види. Ако ви пукаше за читателите, щяхте да прекарвате времето си в писане и работа за популяризирането на литературата. А не във виртуални войни и разделяне на лагери – всеки от които води състезанието по оплюване. Затова, драги писатели, като най-обикновен, прост и неразбиращ читател ви го казвам – оттук насетне вие нямате никакво морално и човешко право да обвинявате когото и да било, че не ви четем. И това далеч не е моя оригинална мисъл.
Тук ще сменя фокуса и ще кажа няколко думи за единствения човек, когото познавам във вашите среди от по-близо – Георги Господинов. За него напоследък се изписа много жлъч. Изкара се едва ли не, че той е основният унищожител и най-голямото чудовище на българската литература. Не знам какво ви е направил Георги Господинов и с какво е виновен. Искам обаче да ви разкажа какво аз съм видял от него. Преди точно една година, в рамките на два семестъра, той беше мой преподавател. На мен и на още 13 млади и интелигентни хора. Всички очаквахме да ни преподава една личност, която ще се държи през цялото време надменно, високомерно и пренебрежително. За сметка на това се запознахме с човек, който се държа с нас като с равни, който разговаряше с нас не сякаш сме 20-годишни никоевци, а като с негови колеги. Напътстваше ни, критикуваше ни, водеше разговори с нас, отваряше очите ни за българска и световна литература, до която иначе едва ли някога бихме се докоснали. Учеше ни не само да пишем и да се изразяваме по-добре, но и да мислим.
Месеци наред почти всеки четвъртък сядахме заедно не като преподавател и студенти, а като зрели хора, на една кръгла маса. Признавам, за мен лично тези срещи с Георги Господинов, от когото преди това не съм имал никакво впечатление, освен като автор, бяха едни от най-вдъхновяващите и увлекателни интелектуални моменти в живота ми досега. От този човек, който няма абсолютно никаква полза от мен или от който и да е друг от колегите ми, съм видял единствено добро и коректно отношение. Това беше човек, който абсолютно искрено се опита да ни накара да станем по-добри в писането и по-обичащи литературата. А освен всичко с него провеждахме дълги разговори за състоянието на българската литература, скандалите, литературните среди и много други подобни. Тогава този злодей, това чудовище знаеше, че ние ще попием и следваме едва ли не като мантра всичко, което ни каже. Но знаете ли какво?
Въпреки многобройните запитвания и любопитство от наша страна, въпреки посочването на конкретни примери и питането за конкретни казуси и имена – въпреки това Георги Господинов абсолютно нито веднъж не си позволи да каже и една лоша, обидна или груба дума за някого от неговите колеги и литературни среди. Нито веднъж не ни прикани да застанем на негова страна, не опита да злослови срещу колегите си или да промие съзнанието ни. Не се направи на много велик, да ни обяснява, че той е най-добрият, най-известният, печелилият най-много награди и всичко останало, в което бива обвиняван. Даже точно обратното – винаги, когато му задавахме подобен въпрос, той се опитваше да представи гледната точка на „противника си“ или да отговори със самоирония. Това е, което аз съм видял от него и единствено това е причината да го уважавам и почитам. Не от корист и желание да нападам някого друг.
Тук вече ще бъда обвинен в тотално взимане на страна. Някои сигурно ще си помислят (сигурен съм), че Господинов ми е платил да напиша това, подмазвам му се, правя го, за да се облагодетелствам и всичко друго, което ми предстои да прочета от бъдещите жлъчни коментари по мой адрес във форумите и социалните мрежи. Сега ще бъда оплют от едната половина на лагера и одобрен от другата.
Моля и двете страни да не се ласкаят – не ви знам изобщо кои сте и за какво точно се биете. Не взимам никаква страна, защото смятам, че и двете страни сте еднакво прави за себе си и еднакво виновни пред нас, читателите. Убеден съм, че тук няма по-прав и по-морален, а всичко е въпрос на убеждения. Малко като с футболните отбори. Фен си или на единия, или на другия, а обективна причина няма.
Аз обаче не съм фен на нито един от тях.
Всъщност, знаете ли, истината е, че никой не може да ви спре в това да се карате и спорите и едва ли някой извън средите би отворил дума да ви държи сметка за каквото и да е. Имаше толкова много начини да решите било с добро, било с лошо, проблеми си. И те да си останат между вас. Тогава текстове като този нямаше да се пишат. Защото ако толкова много искахте никой (като например аз) да не ви се бърка в работите, просто нямаше да изкарвате един на друг кирливите си ризи в интернет и публичното пространство. Вие обаче решихте да направи и нас, вашите читатели не само наблюдатели, но и участници във Фейсбук и медийните ви войни. Решихте да видите кой има по-верни и повече последователи. Накарахте ни да спорим и да се караме помежду си във форуми, социални мрежи, блогове и сайтове. Или просто да седим и гледаме безучастно как се разпада елитът на и без това толкова уязвимата, пренебрегната и с откровено лош имидж сред младите хората българска литература.
Отново нищо ново.
Благодаря. Нямаше нужда.
