Написах този текст преди няколко седмици. Дълго време се чудех дали да го публикувам. Не ми се палеха пак евтино страстите, а и не бях убеден, че имам капацитета да говоря за „Задочни репортажи за България“. Въпреки това вътрешната ми нужда да споделя с вас впечатлението си за един от най-монументалните текстове на българската литература надделя. Така че простете наглостта ми, но ще го направя.
За книгата като книга
Репортажите на Георги Марков разглеждат безброй теми – културата по онова време, култът към личността, икономиката, туризма, управляващите, родната действителност, но най-вече щетите нанесени от БКП на изконно българските и общочовешките ценности и морал. Те буквално разкостват тогавашния строй и се вглеждат в най-малките детайли. Изумително е колко психологическа и коментарна е публицистиката на Георги Марков – тя е дълбока и обмислена до последния детайл. Репортажите са базирани на десетилетия жизнен опит, безброй ситуации, записки.
Статиите са написани добре не само като съдържание, но и като литература. Стилът е чудесен – професионален и богат – думите са силни, но словото се лее свободно. Не ме разбирайте погрешно – „Задочните репортажи“ се четат много бавно и внимателно. Защото трябва да се осмислят. Защото са тежки, често шокиращи и винаги проникващи дълбоко в мозъка и още по-дълбоко в душата. Но в същото време са грабващи, написани с хубав стил и увлекателни. В тях има и много лични, истински истории, разкази, преживявания, герои, които правят текста плътен и пълен с живот. Всичко е подкрепено с примери и ситуации. Някои забавни, други драматични, трети предизвикващи искрен гняв, а четвърти просто трагикомични.
Репортажите подлагат строя на унищожителна и аргументирана критика. Предизвикват истинска и неподправена ненавист и гняв от страна на четящия към това, което е било тогава. Отварят очите за адски много неща. Образоват. И най-важното – карат те да се възмутиш. Ако има такова нещо като „правилен“ начин на говорене за бившия режим в България – то това със сигурност е той.
За актуалността
Само по себе си всичко гореописано е предостатъчно, за да се втурнете веднага към книжарницата/библиотеката/семейната колекция от книги и да четете цяла нощ Георги Марков. Но всъщност най-голямата сила на „Задочните репортажи за България“ е тяхната откровено главозамайваща актуалност днес. Писани преди 40 години, осъзнаването на това колко релевантни са думите на Марков в днешното българско общество, предизвиква почти физическа болка. Огромна част от текста е абсолютно съпоставим с това, което Е днес и сега в нашата държава. Описаният манталитет на българина, начинът ни на мислене, управляващите държавата, ситуациите – почти всичко би могло със същия успех да е писано и за днешното ни общество. Разбирате ли – чувството е по-силно от това да четеш Бай Ганьо, който направо е неактуален събирателен образ на българина, спрямо персонажите и историите на Георги Марков.
Съществена част от марковия разказ е за всяческото толериране на повърхностното мислене от страна на БКП. Точно както и на нашите правителства в момента им е угодно най-некадърните, най-повърхностните хора да заемат най-важните позиции. Репортажите разказват как един от основните лайтмотиви на тоталитарното управление е „врагът“ – толерирането на това всеки да търси враг около себе си. Брат за брата да е враг. Точно както ние винаги търсим виновния не вътре в себе си, а наоколо – независимо дали той е наш приятел, непознат, журналист, политик, чужда страна. Марков разказва за тоталния крах на българската журналистика, критика и изкуство. Точно както и днес нашата представа за това какво е „критика“, изкуство и свобода на медиите, са изродени.
„Задочните репортажи“ разкриват и подробности за не толкова дискутирани теми като туризма. Как неговото състояние е отчайващо повърхностно и най-вече – как е направен не за българи, а за чужденци. Как българинът не е добре дошъл и приет в родните курорти. Точно както е днес. Въобще, примерите са много – липсата на култура, шуробаджанащината, тарикатлъщината, българската простотия, чуждопоклонничеството и какво ли още не. Именно заради това репортажите са много по-важни, отколкото си мислим. Те предлагат една страхотна психоанализа на цялата ни нация. Критикуват най-големите ни недостатъци, но и в същото време – не спестяват и добрите ни качества. Със сигурност обаче – отварят очите за голям спектър от неща в нашия живот тук и сега. И дори обясняват техния произход.
За Георги Марков
За личността на Георги Марков е писано много и, надявам се, ще бъде писано още много. От какви ли не източници можете да прочетете разнообразни мнения за него – от това, че е бил агент на КГБ, през това, че е бил агент на ЦРУ – от това, че е бил комунистически галеник, до това, че е бил западна подлога и предател на народа. Аз няма да коментирам всичко това. Георги Марков е бил такъв, какъвто е бил. Предател за едни, герой за други. Човек със своите грехове, грешки и тегоби на съдбата, които не са му давали да заспи лесно нощем. В „Задочните репортажи“ самият той признава, че е бил галеник на режима – че е бил от върхушката, бил е облагодетелстван, живял е като бохем, бил женкар, карал хубава кола, живял в хубава къща, пътешествал по курорти и хапвал сладко, сладко в тузарски ресторанти. Да, това не може да се отрече. Има и голяма вероятност наистина след бягството си във Великобритания да е станал агент на МИ6 или ЦРУ.
Георги Марков е бил комплексна личност – пълен с позитиви, но и с недостатъци. Той не е светец от българския исторически и писателски канон каквито са Васил Левски и Христо Ботев. Над главата му няма ореол. Георги Марков трябва да се възприема като човешко същество. Като един от нас. Човек със своите ангели и демони. Човек, който е бил харесван от мнозина, но и ненавиждан от други. Неговите думи не трябва да се приемат за абсолютна даденост, а да се четат с чисто съзнание и максимален обективизъм. Да не се боготворят, но и да не се отричат. Защото въпреки всичките си недостатъци, Георги Марков прави едно нещо, което го разграничава от много други. Той зарязва всичко, което има и с напълно ясно съзнание, че има опасност за живота му – прави онова, което си е наумил и пише „Задочните репортажи“. И именно това, че Марков е обикновен човек, а не светец прави неговата саможертва някак по-близка до нас. Първо зарязва привилегии, след това жена, дете и хубав стандарт на Запад. И дава живота си. За да можем аз и вие да четем неговите репортажи.
И най-вече – за хората като хора
Най-главозамайващото чувство след затварянето на последната страница на „Задочните репортажи“ обаче е осъзнаването на това колко общо имат хората днес с хората тогава. Колко невероятно много си приличат днешните върли антикомунисти с тогавашните върли комунисти. Днес е 9-ти септември. Огледайте се по медиите и социалните мрежи и вижте какво ще установите. Голяма част от хората са борци за правда и сякаш са приели като лична мисия да опазят паметта за кошмарите на социализма. Всичко хубаво, но това, което изниква в мислите на млад човек като мен е как след като всички тези хора са такива антикомунисти и дисиденти през 2015 г. във Facebook, то сме живели толкова време под „комунистическо робство“ без никакви бунтове, кървища, надигания – кротко и щастливо като овчици – за разлика от всички други постсоциалистически държави? Къде са били тези хора по онова време?
Осъзнах, че тези антикомунисти са толкова фанатични, толкова крайни и убедени в своята позиция, толкова агресивни и толкова големи латерни, че отговарят до плашеща точност на описанията на най-големите злодеи от истории в „Задочни репортажи“. Сякаш са изкарани от тях. И се замислих много сериозно – ами какво ако Георги Марков е бил прав? Какво ако най-големите престъпници на всяко време не са истинските комунисти, националисти, демократи с идеали и мечти за по-добро бъдеще. Ако най-големите злодеи са онези дребни, малки хора, без идеали, които са способни да се приспособят към всеки един строй – комунистически, националистически, демократичен? Онези невероятни конформисти, които винаги са в крак с модата на злобата? Които могат да мразят еднакво добре както капитализма, така и социализма. Които не гледат обективно и търсят най-удобното и сигурно. Които, типично за именно онова време, което толкова много мразят, непрекъснато търсят врага – навсякъде около тях. Какво ако най-големите антикомунисти на нашето време всъщност не са и най-големите комунисти от онова? Не знам.Със сигурност обаче те са онези, които не успяха да променят нищо. Заради които ние днес живеем така.
И понеже съм сигурен, че ще има хора, които ще попаднат на тази статия (които по принцип не четат „Под Моста“) и чийто разум няма да надделее над първосигналната злоба, за да направят причинно-следствена връзка за това, което искам да кажа тук, ще ми се наложи да бъда „капитан очевиден“ – този текст не пропагандира комунизъм, не защитава комунистите и не напада хората, които не харесват и пазят паметта за ужасите на тогавашния строй. Той е по-скоро една молба. Молба да спрете да слушате приказки на псевдоавторитети във Facebook и евтините медии, а вместо това да седнете и прочетете Георги Марков. Защото от 9 септември 1944 г. са минали над 70 години, но (анти)комунистите все още са тук и са по-силни от всякога.